Владимир Короленко
Слепият музикант (8) (Етюд)

I

Същата есен Евелина съобщи на старите Яскулски своето твърдо решение да се омъжи за слепия „от имението“. Старата майка заплака, а бащата се помоли пред иконите и обяви, че според него тъкмо такава е волята божия в дадения случай.

Отпразнуваха сватбата. За Пьотр настъпи ново, тихо щастие, но в това щастие все пак се чувствуваше някаква тревога: и в най-светлите минути той се усмихваше така, че през тази усмивка прозираше тъжно съмнение, като че ли не смяташе щастието си за законно и трайно. А когато му съобщиха, че може би ще стане баща, той посрещна това съобщение с уплаха.

Все пак сегашният му живот, който минаваше в сериозна работа над себе си, в тревожни мисли за жена му и за бъдещото дете, не му даваше възможност да се отдава на предишните безплодни усилия. Също така сред тези грижи от време на време в душата му звучеше споменът за жалния вопъл на слепите. Тогава той се запътваше за покрайнините на селото, където беше построена сега нова къща на Фьодор Кандиба и сипаничавия му племенник. Фьодор вземаше своята кобза^[1] или пък дълго разговаряха и мислите на Пьотр вземаха спокойна насока, а плановете му отново укрепваха.

Сега той не беше толкова чувствителен към външните светлинни подбуди, а предишната борба в душата му се уталожи. Тревожните органически сили бяха заспали: той не ги будеше, а съзнателно напрягаше волята си — да слее в едно цяло разнородните усещания. Тези безплодни усилия бяха заменени от живи спомени и надежди. Но кой знае — може би душевното затишие само подпомагаше безсъзнателната органическа работа и тези смътни, разпокъсани усещания още по-успешно си пробиваха път в мозъка му да се срещнат. Защото често пъти насън мозъкът свободно създава идеи и образи, които той никога не би могъл да създаде с участието на волята.

II

В същата стая, където се бе родил някога Пьотр, беше тихо и в тишината се чуваше само задавен детски плач. От раждането на детето бяха минали вече няколко дни и Евелина бързо се поправяше. Но през тези дни Пьотр изглеждаше потиснат от предчувствие за някакво близко нещастие.

Дойде докторът. Той взе детето на ръце и го пренесе по-близо до прозореца. Дръпна бързо пердето, пусна в стаята лъч ярка светлина и се наведе над момченцето с инструментите си. Пьотр също седеше в стаята с наведена глава, все потиснат и безучастен. Като че ли не придаваше на действията на доктора ни най-малко значение, предвиждайки предварително резултатите.

— Сигурно е сляпо — твърдеше той. — Не трябваше да се ражда.

Младият доктор не отговаряше и мълчаливо продължаваше наблюденията си. Най-после остави офталмоскопа и в стаята прозвуча сигурният му, спокоен глас:

— Зеницата се свива, няма съмнение — детето вижда.

Пьотр трепна и бързо стана. Това движение показваше, че беше чул думите на доктора, но ако се съдеше по израза на лицето му, като че ли не беше разбрал значението им. Той се опря с трепереща ръка на прозореца и замръзна на мястото си с бледно, вдигнато нагоре лице и неподвижни черти.

До тази минута той се намираше в състояние на странна възбуда. Като че ли не беше на себе си, но същевременно всичките му фибри живееха и трептяха от очакване.

Той съзнаваше мрака, който го обкръжаваше. Той го различаваше, чувствуваше го вън от себе си в цялата му необятност. Този мрак се приближаваше към него и той го обхващаше с въображението си, като че ли мереше силите си с него. Той заставаше срещу него, желаейки да защити детето си от този необятен, люшкащ се океан от непроницаема тъма.

И докато лекарят мълчаливо се приготвяше, той се намираше в същото това състояние. Боеше се и по-рано, но тогава в душата му все още имаше искра надежда. Сега страхът, мъчителен и ужасен, стигна крайното си напрежение и овладя възбудените до последна степен нерви, а надеждата угасна, скри се някъде дълбоко в сърцето му. И изведнаж тези две думи: „Детето вижда!“ — промениха коренно настроението му. Страхът за миг изчезна, надеждата също в миг се превърна в увереност и освети възбуденото душевно състояние на слепия. Това беше внезапен преврат, истински удар, който порази тъмната душа с ярък като мълния лъч. Двете думи на лекаря като че ли оставиха в мозъка му огнена следа… Като че ли пламна искра някъде вътре в него и освети последните тайни кътчета на организма му… Всичко в него трепна и той самият затрептя като силно опъната струна от внезапен удар.

И след тази мълния пред угасналите му от рождение очи изведнаж започнаха да светят странни призраци. Лъчи ли бяха това или звуци, които се съживяваха, приемаха форми и се движеха като лъчи. Те сияеха като небесния свод, плъзгаха се като яркото слънце по небето, вълнуваха се, както се вълнува, шепне и шумоли зелената степ, полюляваха се като клонките на замислените буки.

Това беше само първият миг и в паметта му останаха само смесените усещания на този миг. По-късно той забрави всичко останало. Но упорито твърдеше, че през тези няколко мига бе видял.

Какво точно бе видял и как бе видял, и дали бе видял наистина — това остана съвсем неизвестно. Мнозина му казваха, че това е невъзможно, но той държеше на своето и уверяваше, че е видял небето и земята, майка си, жена си и Максим.

Няколко секунди стоя с вдигнато нагоре прояснено лице. Той беше толкова странен, че всички неволно се обърнаха към него и замлъкнаха. На всички се струваше, че този човек, застанал сред стаята, не беше онзи, когото така добре познаваха, а някакъв друг, непознат. А предишният бе изчезнал, обвит от внезапно забулила го тайна.

И той беше сам с тази тайна няколко кратки мига… Впоследствие от тях остана само чувство на някакво удовлетворение и странна увереност, че тогава е видял.

Можеше ли това да бъде истина?

Можеше ли смътните и неясни светлинни усещания, проникнали по незнайни пътища в тъмния мозък на слепия през ония минути, когато той цял трепереше и се стремеше към слънчевия ден — сега, в момент на внезапен екстаз, да изплуват в мозъка като проявен замъглен негатив?…

И пред невиждащите очи да се появи синьото небе и яркото слънце, и прозрачната река с хълмчето, на което бе преживял толкова много и бе плакал толкова често още като дете… И после — воденицата и звездните нощи, през които така бе страдал, и мълчаливата, тъжна луна… И прашният път, и бялата лента на шосето, и върволиците коли с бляскащи шини, и пъстрата тълпа, сред която той самият пееше песента на слепите…

Или в мозъка му се тълпяха като фантастични призраци непознати планини и надалеч се простираха непознати равнини, и чудни призрачни дървета се поклащаха над гладката повърхност на непознати реки и прозрачно слънце заливаше с ярка светлина тази картина — слънце, което са гледали безброй поколения негови прадеди?

Или всичко това се трупаше като безформени усещания в ония глъбини на тъмния мозък, за които говореше Максим, където лъчите и звуците се възприемат еднакво с веселост или мъка, с радост или тъга?…

Отпосле той само си спомняше стройния акорд, който прозвуча за миг в душата му — акорд, в който се бяха сплели в едно всички впечатления от живота му, усещанията за природата и живата любов.

Кой знае?

Той помнеше само как над него се беше спуснала тази тайна и как го беше оставила. В този последен миг образите звуци се преплетоха и сляха, звънейки и люлеейки се, трептейки и заглъхвайки, както трепти и заглъхва опъната струна: отначало по-високо и по-силно, след това все по-тихо, едва чуто… сякаш нещо се търкаля по гигантски радиус в безпросветния мрак…

Ето, изтъркаля се и замлъкна.

Мрак и мълчание… Някакви смътни призраци още се опитват да изплуват от дълбокия мрак, но те нямат вече нито форма, нито тон, нито цвят… Само някъде далеч долу зазвучаха преливания на гама, на пъстри редици прорязваха мрака и също се отърколиха в пространството.

Тогава изведнаж външните звуци стигнаха до слуха му в обикновения си вид. Той сякаш се събуди, но все още стоеше с радостно прояснено лице и стискаше ръцете на майка си и на Максим.

— Какво ти е? — попита майката разтревожено.

— Нищо… струва ми се, че аз… видях всички вас. Нали… не спя?

— А сега? — развълнувано попита тя. — Помниш ли, ще можеш ли да запомниш?

Слепият дълбоко въздъхна.

— Не — отговори той с усилие. — Но това няма значение, защото… дадох всичко това… на него… на детето и… на всички…

Той се олюля и загуби съзнание. Лицето му побледня, но върху него все още блуждаеше отблясък на радостно задоволство.