Владимир Короленко
Слепият музикант (7) (Етюд)

I

На другия ден Пьотр се събуди рано. В стаята бе тихо, в къщата също не се чуваше още обикновеният дневен шум. През прозореца, който нощем оставяха отворен, нахлуваше от градината свежестта на ранното утро. Въпреки слепотата си Пьотр отлично чувствуваше природата. Той знаеше, че е още рано, че прозорецът му е отворен — шумоленето на клонките се чуваше ясно и близко, нищо не го отдалечаваше и не го прикриваше. Днес Пьотр чувствуваше всичко това особено ясно: той дори знаеше, че в стаята му грее слънце и че ако протегне ръка през прозореца, от храстите ще се насипе роса. Освен това чувствуваше още, че цялото му същество е изпълнено с някакво ново, непознато усещане.

Няколко минути той лежа в леглото, като се вслушваше в тихото чуруликане на някаква птичка в градината и в странното чувство, което нарастваше в сърцето му.

„Какво стана с мене?“ — мислеше той и в същия миг в паметта му прозвучаха думите, които тя беше казала вчера в здрача, при старата воденица: „Нима ти никога не си мислил за това?… Какъв си глупав!…“

Да, той никога не бе мислил за това. Нейната близост му доставяше наслада, но до вчера той не съзнаваше това, както не усещаше въздуха, който дишаме. Тези прости думи паднаха вчера на душата му, както пада от високо камък върху огледалната повърхност на вода: само преди една минута тя е била гладка и спокойно е отразявала слънчевата светлина и синьото небе… един удар — и тя се е разлюляла до самото дъно.

Сега той се събуди с обновена душа и тя, старата му приятелка, му се явяваше в нова светлина. Спомняше си всичко, което стана вчера, до най-малките подробности и се вслушваше с учудване в тона на новия й глас, който отново звучеше в паметта му. „Обикнала“… „Колко си глупав!…“

Той бързо скочи, облече се и изтича по росните пътечки на градината към старата воденица. Водата бълболеше както вчера и също така си шепнеха клоните на дивата череша, само че вчера беше тъмно, а сега блестеше ярко слънчево утро. И никога досега той не бе чувствувал светлината така ясно. Сякаш заедно с ароматната влага и с усещането за утринната свежест в него проникнаха и тези засмени лъчи на веселия ден, които милваха нервите му.

II

В цялото имение стана някак по-светло и по-радостно. Като че ли самата Ана Михайловна се подмлади, Максим по-често се шегуваше, макар че все пак понякога от облаците дим като тътен на отминаваща буря се чуваше неговото мърморене. Той говореше, че много хора гледат на живота като на лош роман, който завършва със сватба, и че на света има много неща, за които някои хора би трябвало да се позамислят. Пан Попелски, който стана много интересен човек, с равномерно и красиво побеляваща коса и румено лице, в такива случаи всякога се съгласяваше с Максим, защото вероятно мислеше, че тези думи се отнасят за него и веднага се отправяше към стопанството, което впрочем вървеше отлично. Младите се усмихваха и крояха някакви планове. На Пьотр предстоеше да завърши сериозно музикалното си образование.

Веднъж през есента, когато жътвата бе вече завършена и над нивите, блестейки на слънцето със златните си нишки, лениво и морно се носеха паяжини, цялото семейство Попелски тръгна за Ставрученкови. Имението Ставрученко беше на около седемдесет версти от Попелски, но местността на това разстояние беше съвсем друга: последните разклонения на Карпатите, които още се виждаха във Волиния и в Прибужието, изчезнаха и започваха истинските степи на Украйна. В тези равнини, пресечени тук-таме с долища, се гушеха, потънали в градини и ливади, села и тук-таме по хоризонта се очертаваха високи могили, отдавна изорани и покрити с жълти стърнища.

Семейството не беше свикнало да прави такива дълги пътешествия. Зад пределите на познатото село и близките поля, които познаваше до най-малки подробности, Пьотр се объркваше, чувствуваше по-силно слепотата си и ставаше раздразнителен и неспокоен. Сега впрочем той на драго сърце прие поканата. След паметната вечер, когато изведнъж съзна чувството си и пробуждащата се сила на таланта си, той някак по-смело се отнасяше към тъмната и неопределена далечина, с която го обгръщаше външният свят. Тази далечина започваше да го привлича и той си я представяше все по-широка.

Няколко дни минаха незабелязано. Сега Пьотр се чувствуваше много по-свободен в компанията на младежите. Той с жадно внимание слушаше изкусното свирене на по-големия Ставрученко и разказите за консерваторията, за столичните концерти. Лицето му пламваше всеки път, когато младият домакин започваше възторжено да хвали неговото необработено, но силно музикално чувство. Сега той вече не се свиваше по далечните ъгли, а като равен, макар и малко сдържано, се намесваше в общите разговори. Доскорошната студена сдържаност и предпазливост на Евелина също изчезнаха. Тя се държеше весело и непринудено, като възхищаваше всички с неочакваната си и ярка веселост, която по-рано не проявяваше.

На десетина версти от имението се намираше старият Н-ски манастир, много известен в онзи край. Някога той е играл значителна роля в местната история; неведнъж са го обсаждали като скакалци татарските орди, които са пращали през стените облаци стрели, понякога пъстри отреди поляци са се катерили смело по стените или обратно, казаците стремглаво са се хвърляли на пристъп, за да отнемат крепостта от завладелите я кралски жолнери^[1]… Сега старите кули се рушаха, стените тук-таме бяха заменени с обикновена ограда от колове, които защищаваха само манастирските зеленчукови градини от нашествието на смелия селски добитък, а в дъното на широките ровове растеше просо.

Веднъж, в един ясен ден на приветливата и късна есен, домакините и гостите тръгнаха за този манастир. Максим и жените пътуваха в широка старинна каляска, която се люлееше като голяма ладия на високите си ресори. Младите, между тях и Пьотр, се отправиха на коне.

Слепият яздеше ловко и свободно. Беше свикнал да се вслушва в тропота на другите коне и в тракането на колелата на екипажа, който вървеше отпред. Гледайки свободната му смела стойка, човек мъчно би могъл да разбере, че този конник не вижда пътя, а само е свикнал да се доверява така смело на инстинкта на коня. Отначало Ана Михайловна се оглеждаше плахо, страхуваше се от чуждия кон и от непознатите пътища, Максим поглеждаше крадешком с гордостта на ментор и с мъжка насмешливост се отнасяше към този неин женски страх.

— Знаете ли… — каза студентът, като се приближи до каляската. — Ей сега си спомних един много интересен гроб, чиято история узнахме, когато се ровехме в манастирската архива. Ако искате, да се отбием там. Не е далеч, край селото е.

— Защо ви идват такива тъжни спомени в нашата компания? — весело се засмя Евелина.

— На този въпрос ще ви отговоря после. Карай към Колодни, към ливадата на Остап; там до плета ще спреш! — извика той на кочияша и като обърна коня си, препусна към изостаналите си другари.

След една минута, когато каретата, шумолейки с колелата си в мекия прах и полюшвайки се, минаваше по тесния междуселски път, младите профучаха край нея, слязоха от конете напред и ги привързаха за плета. Двама от тях тръгнаха към дамите, за да им помогнат да слязат, а Пьотр стоеше, опрян на седлото, и както винаги, навел глава, се вслушваше и се мъчеше да се ориентира в непознатото място.

За него този светъл есенен ден беше тъмна нощ, оживена само от ярките звуци на деня. Той слушаше по пътя шумоленето на приближаващата се карета и веселите шеги на младежите, които я посрещаха. Край него конете, подрънквайки стоманените дрънкулки на юздите, протягаха глави през плета към високия буренак в зеленчуковата градина… Някъде наблизо, навярно над лехите, се чуваше тиха, тъжна песен, която лениво долиташе с лекия вятър. Листата в градината шумоляха, някъде тракаше щъркел, чуваше се пляскане на криле и кукуригане на петел, който сякаш внезапно си е спомнил нещо, леко поскърцваше геранило над кладенец — във всичко това се чувствуваше наблизо селският работен ден.

И наистина те се бяха спрели до плета на крайната градина. Над по-отдалечените звуци господствуваше равномерният звън на манастирската камбана, висок и тънък. Дали по звука на тази камбана, или по това как духаше вятърът, или още по някакви, може би и на него неизвестни признаци Пьотр чувствуваше, че някъде нататък, зад манастира, местността изведнъж става стръмна, може би над брега на рекичка, зад която надалеч се простира равнина с неопределени, мъчно уловими звуци на тих живот. Тези звуци долитаха до него откъслечно и слабо, като му даваха слухово усещане за далечина, в която се мярка нещо забулено, неясно, както за нас се мяркат далечните очертания във вечерната мъгла.

Вятърът развяваше кичура коса, изскочил изпод шапката му, и отекваше в ухото му като провлечен звън на еолова арфа. Някакви смътни спомени се мяркаха в паметта му; мигове от далечното детинство, които въображението изтръгваше от забравата на миналото, оживяваха като полъхвания, докосвания и звуци… Струваше му се, че този вятър, който се сливаше с далечен звън и с откъси от песен, му разказва някаква тъжна стара приказка за миналото на тази земя или за неговото собствено минало, или за бъдещето му, неопределено и тъмно.

След една минута каляската пристигна, всички слязоха и като минаха през прелеза на плета, влязоха в ливадата. Тук, в един ъгъл, обрасла с трева и бурени, лежеше широка, почти потънала в земята каменна плоча. Зелените листа на бодила с яркорозови цветове, широките листа на репейника, високата къклица с тънки стъбла се издигаха над тревата и тихо се полюляваха от вятъра и Пьотр дочуваше неясния им шепот над тревясалия гроб.

— Ние едва неотдавна узнахме за съществуването на този паметник — каза младият Ставрученко, — а знаете ли кой лежи под него? Славният някога „лицар“, старият атаман Игнат Карий…

— Значи, ето къде си се успокоил ти, стари разбойнико! — каза Максим замислено. — Как е попаднал тук, в Колодня?

— През 17… година казаците и татарите обсаждали този манастир, зает от полски войски. Вие знаете, че татарите всякога са били опасни съюзници… Вероятно обсадените са успели по някакъв начин да подкупят мирзата и една нощ татарите заедно с поляците нападнали казаците. Тук, около Колодня, в тъмнината станала жестока сеч. Струва ми се, че татарите били разбити и че манастирът все пак бил превзет, но казаците изгубили в нощния бой своя атаман.

— В тази история — продължаваше младежът замислено — има още едно лице, макар че напразно търсихме тук друга плоча. Ако се съди по летописа, който намерихме в манастира, заедно с Карий бил погребан и един млад бандурист… сляп, който придружавал атамана в походите…

— Сляп? В походите? — извика изплашено Ана Михайловна, която веднага си представи своето момче в страшната нощна сеч.

— Да, сляп. Очевидно той е бил прочут певец в Запорожието. Така поне се говори за него в летописа, който излага на своеобразен полско-украински църковен език цялата тази история. Чакайте, струва ми се, че я помня наизуст: „А с него славният казашки поет Юрко, който не се отделяше от Карий, и последният го обичаше горещо. Карий бил убит от поганците, които подло посекли и Юрко; поради обичая на своята поганска вяра не зачели сърцето и големия талант да твори песни и да свири на бандура, а неговите песни биха трогнали дори вълците, но поганците не го пощадили в нощната сеч. И един до друг са положени певецът и рицарят, вечна им слава за честната смърт, вовеки веков амин.“

— Плочата е доста широка — каза някой. — Може би и двамата лежат тук…

— Да, действително, но надписите са проядени от мъховете… Погледнете, ето отгоре жезъл и боздуган. А по-нататък всичко е позеленяло от лишеите.

— Чакайте — каза Пьотр, който слушаше целия разказ с напрегнато вълнение.

Той се приближи до плочата, наведе се над нея и тънките му пръсти се впиха в зеления слой лишеи на повърхността на плочата. През него той напипваше твърдите издатини на камъка.

Поседя така около минута, с издигнато лице и свити вежди. След това почна да чете:

— „… Игнатий, по прякор Карий… лето господне… убит от татарска стрела…“

— Това и ние можахме да разчетем — каза студентът.

Пръстите на слепия, нервно напрегнати и свити в ставите, се спускаха все по-надолу.

— „Когото уби…“

— „Силата езическа…“ — живо подхвана студентът. — Тези думи срещнахме и в описанието за смъртта на Юрко. Значи, истина е, и той е тук под същата плоча…

— Да, „силата езическа“ — прочете Пьотр, — по-нататък всичко е изчезнало… Чакайте, ето още: „посечен от татарски саби“… струва ми се, има още някаква дума… но не, повече нищо не се е запазило.

Действително по-нататък всякакъв спомен за бандуриста се губеше в една широка грапавина в сто и петдесет годишната плоча…

Няколко секунди цареше дълбоко мълчание, нарушавано само от шумоленето на листата. То бе прекъснато от продължителна, благоговейна въздишка. Остап, стопанинът на ливадата и по право на давност собственик на последното жилище на стария атаман, се приближи до господата и с голяма почуда гледаше как младият човек с неподвижни очи, устремени нагоре, разчита пипнешком думите, които стотиците години, дъждовете и лошото време бяха скрили от зрящите.

— Силата господня — каза той, като гледаше Пьотр с благоговение. — Божията сила открива на слепия това, което зрящите не виждат с очите си.

— Разбирате ли сега, госпожичке, защо си спомних този Юрко бандурист? — попита студентът, когато старата каляска отново бавно тръгна по прашния път към манастира. — Ние с брат ми се чудехме как е могъл сляп човек да придружава Карий с неговите летящи отреди. Да допуснем, че по това време той вече не е бил казашки главатар, а прост началник на отред. Известно е обаче, че той всякога е предвождал отред конни казаци ловци, а не прости хайдамаци^[2]. Обикновено бандуристите са били стари просяци, които са скитали от село на село да просят и да пеят… Едва днес, като гледах вашия Пьотр, изведнъж си представих фигурата на слепия Юрко с бандура вместо просяшка торба на гръб и яхнал кон…

— И може би е участвувал в битките… Всеки случай в походите, а също и в опасностите… — продължи младежът замислено. — Какви времена е преживяла нашата Украйна!

— Колко ужасно е това — въздъхна Ана Михайловна.

— Колко е било хубаво — възрази младежът…

— Сега нищо подобно не се случва — каза рязко Пьотр, който също се приближи до каляската. Той вдигна вежди, вслуша се в тропота на другите коне и накара коня си да тръгне до файтона… Лицето му бе по-бледно от обикновено и издаваше дълбоко вътрешно вълнение. — Сега всичко това е вече изчезнало — повтори той.

— Това, което е трябвало да изчезне — изчезнало е — каза Максим някак студено. — Те са живели посвоему, а вие търсете своето.

— Лесно ви е на вас да говорите така — отговори студентът, — вие сте взели своето от живота…

— Но и животът е взел от мене своето — усмихна се старият гарибалдиец, гледайки патериците си.

Той помълча и прибави:

— И аз никога въздишах за Сеч, за нейната бурна поезия и свобода… Бях дори при Садък в Турция.^[3]

— И какво? — попитаха младите живо.

— Излекувах се, когато видях вашето „волно казачество“ на служба при турския деспотизъм… Исторически маскарад и шарлатанство!… Разбрах, че историята вече е изхвърлила цялата тази вехтория на бунището и че същността не е в красивите форми, а в целта… И тогава заминах за Италия. Без дори да зная езика на тези хора, аз бях готов да умра за техните стремежи.

Максим говореше сериозно и с някаква искрена важност. Той обикновено не вземаше участие в бурните спорове между стария Ставрученко и синовете му и само тихичко и благодушно се подсмиваше на младежите, които го смятаха за свой съюзник и апелираха към него. Сега, разтърсен сам от тази трогателна драма, която така внезапно бе оживяла за всички над стария обрасъл с мъх камък, той чувствуваше освен това, че в лицето на Пьотр между този епизод от миналото и близкото на всички настояще по странен начин има нещо общо.

Този път младите не възразяваха — може би под влиянието на това, което така живо почувствуваха в продължение на няколко минути в ливадата на Остап — надгробната плоча така ясно говореше за смъртта на миналото, — а може би и под влияние на импониращата искреност на стария ветеран…

— А на нас какво ни остава? — попита студентът след минута мълчание.

— Същата вечна борба.

— Къде? В какви форми?

— Търсете — отговори Максим кратко.

Щом бе оставил обикновения си леко насмешлив тон, Максим очевидно беше разположен да приказва сериозно. А за сериозен разговор на тази тема сега вече не оставаше време… Каляската се приближи до вратите на манастира и студентът, като се наведе, хвана за повода коня на Пьотр, на чието лице като в отворена книга се четеше дълбоко вълнение.

III

В манастира обикновено разглеждаха старата църква и се изкачваха на камбанарията, откъдето се откриваше просторна гледка. При ясно време можеха да се видят белите петънца на губернския град и извивките на Днепър на хоризонта.

Слънцето вече залязваше, когато малката компания се приближи до заключената врата на камбанарията, а Максим остана пред вратата на една от монашеските килии. Млад, слаб послушник в расо и островърха шапка стоеше под свода и държеше с едната си ръка бравата на заключената врата… Наблизо като наплашено ято птички стояха куп деца; виждаше се, че между младия послушник и това малко ято палави деца наскоро беше станало някакво спречкване. По неговата малко войнствена поза и по това как се бе хванал за бравата, човек можеше да заключи, че децата искаха да се качат на камбанарията след господата, а послушникът ги пъдеше. Лицето му бе сърдито и бледно, само на страните му се виждаха червени петна.

Очите на младия послушник бяха някак странно неподвижни… Ана Михайловна първа забеляза израза на лицето и на очите му и нервно хвана Евелина за ръката.

— Сляп — прошепна момичето с лека уплаха.

— По-тихо — отговори майката, — и друго… Забелязваш ли?

— Да…

Мъчно можеше човек да не забележи в лицето на послушника странната прилика с Пьотр. Същата нервна бледност, същите чисти, но неподвижни зеници, същото неспокойно мърдане на веждите, които се вдигаха при всеки нов звук и трепваха над очите като пипалата на изплашено насекомо… Чертите му бяха по-груби, цялата фигура — по-недодялана, но точно затова по-рязко изпъкваше приликата. Когато той глухо се закашля и се хвана с ръце за хлътналите гърди, Ана Михайловна го погледна с широко отворени очи, сякаш пред нея изведнъж се бе появил призрак…

След като престана да кашля, послушникът отключи вратата, спря се на прага и попита с малко треперлив глас:

— Нали няма деца? Къш, проклетници! — извърна се той към тях с цялото си тяло и след това, пропускайки младите пред себе си, каза с глас, в който се долавяше известно подмазване и алчност: — Ще подарите ли нещо на звънаря?… Вървете внимателно — тъмно е…

Цялата компания започна да се качва по стъпалата. Ана Михайловна, която преди се колебаеше дали да се качи по неудобната и стръмна стълба, сега някак покорно тръгна след другите.

Слепият звънар заключи вратата… Стана тъмно и едва след известно време Ана Михайловна, която стоеше плахо долу, докато младите, блъскайки се, се изкачваха по извитата стълба — можа да забележи мъждива струйка дрезгава светлина, която проникваше през някакъв полегат отвор в дебелия каменен зид. Този лъч слабо осветяваше няколко прашни, неправилни камъка.

— Чичо, чичко, пусни ни — чуха се иззад вратата тънките гласове на децата. — Пусни ни, чичко, миличък.

Звънарят сърдито се спусна към вратата и свирепо заудря с юмруци по желязната обшивка.

— Махайте се, махайте се, проклетници… Гръм да ви убие! — викаше той прегракнало и сякаш се задавяше от злоба.

— Сляп дявол — отговориха изведнъж няколко звънливи гласа и зад вратата се чу бърз тропот на десетина боси крака.

Звънарят се ослуша и въздъхна.

— Да пукнете дано… проклетници… дано болест ви изтръшка… Ох, господи! Господи боже мой! Защо си ме оставил… — каза той изведнъж със съвсем друг глас, в който се долавяше отчаяние на изстрадал и дълбоко измъчен човек.

— Кой е тук?… Защо си останал? — рязко попита той, като се натъкна на Ана Михайловна, която бе застанала неподвижно на първите стъпала.

— Вървете, вървете. Нищо — добави той по-меко. — Чакайте, дръжте се за мен… Ще подарите ли нещо на звънаря? — отново попита той с предишния неприятно мазен тон.

Ана Михайловна извади от чантичката си една банкнота и в тъмнината му я подаде. Слепият бързо я измъкна от протегнатата ръка и в мъждивия лъч, към който те вече се бяха приближили, тя видя как той я сложи на страната си и започна да я пипа с пръсти. Странно осветеното и бледно лице, което толкова приличаше на лицето на сина й, се изкриви изведнаж от израз на наивна и алчна радост.

— Е, благодаря за това, благодаря. Истинска банкнота. Мислех си, че е шега… че искате да се пошегувате със слепия… Други хора понякога се подиграват…

Лицето на бедната жена беше обляно в сълзи. Тя бързо ги избърса и тръгна нагоре, където зад стената като падаща вода кънтяха шумните стъпки и смесените гласове на изпреварилата я компания.

На един от завоите младите се спряха. Те вече се бяха изкачили доста високо и през тесния прозорец заедно с по-свежия въздух проникваше по-чиста, макар и разсеяна струя светлина. Под нея на стената, доста гладка на това място, пъстрееха някакви надписи. Повечето от тях бяха имена на посетители.

Младите намираха имена на свои познати и весело се закачаха.

— А ето и една сентенция — забеляза студентът и прочете малко мъчно: — „Мнози суть начинающии, кончающии же вмале…“ Изглежда, че става дума за това изкачване — прибави той шеговито.

— Разбирай, както щеш — грубо отговори звънарят, като обърна ухо към него и веждите му замърдаха бързо и тревожно. — Тук има и стихове, по-долу. Да беше ги прочел…

— Къде има стихове? Няма никакви стихове.

— Ти казваш, че няма, а аз ти казвам, че има. И вие, зрящите, много неща не виждате…

Той слезе две стъпала по-долу и като попипа с ръка в тъмното, където вече се губеха последните слаби отблясъци на дневния лъч, каза:

— Ето тук. Хубави стихове, но без фенер няма да ги прочетете…

Пьотр се изкачи при него и като попипа с ръка стената, лесно намери строгия афоризъм, издълбан в стената от някой човек, умрял може би преди повече от столетие:

Знай, ще дойде смъртен час,

ти ще чуеш тръбен глас!

тук щом свършиш своя път,

там те чака божи съд.

— Ама че мъдрост — опита да се пошегува студентът Ставрученко, но шегата не излезе сполучлива.

— Не ти харесва — ехидно каза звънарят. — Разбира се, ти си още млад човек, но все пак… кой знае. Смъртният час идва като крадец в нощта… Хубави стихове — добави той отново някак с друг тон. — „Знай ще дойде смъртен час, ти ще чуеш тръбен глас…“ Да, такова нещо ни чака — завърши той отново твърде злобно.

След няколко стъпала всички излязоха на първата площадка на камбанарията. Тук беше вече доста високо, но отворът в стената водеше през една още по-неудобна стълба по-нагоре. От последната площадка се откри просторна и прекрасна гледка. Слънцето се бе наклонило на запад към хоризонта, над равнината се бе спуснала дълга сянка, на изток лежеше облак, далечината се губеше във вечерния здрач и само тук-таме полегатите лъчи улавяха в сините сенки ту бялата стена на варосана къщица, ту пламнало като рубин прозорче, ту бляскаща искрица на кръста на далечна камбанария.

Всички притихнаха. Вятърът горе, чист и свободен от изпаренията на земята, духаше в отворите, като полюляваше въжетата, нахлуваше в самите камбани и изтръгваше от време на време провлечен звън. Те тихо звънтяха с дълбок металически звук, в който ухото долавяше още нещо — сякаш далечна, неясна музика или дълбоки въздишки на медта. От цялата картина, разстлана долу, лъхаше тихо спокойствие и дълбок мир.

Но тишината, която настъпи сред малката компания, се дължеше и на друго. Под влиянието на едно и също чувство, вероятно породено от усещането на височината и на своята безпомощност, двамата слепи се приближиха до ъглите на отворите, опряха се на тях с двете си ръце и обърнаха лица срещу тихия вечерен вятър.

Сега вече от никого не се изплъзна странната прилика. Звънарят беше малко по-възрастен; широкото расо падаше на гънки върху слабото тяло, чертите на лицето бяха по-груби и по-резки. При по-внимателно вглеждане можеше да се долови и известна разлика между тях: звънарят беше рус, носът му беше малко орлов, устните по-тънки, отколкото на Пьотр. Над устните бяха наболи мустаци, имаше къдрава брадичка. Но в жестовете, в нервните гънки на устните, в постоянното движение на веждите имаше онази чудна, като че роднинска прилика, поради която много гърбави също тъй си приличат като братя.

Лицето на Пьотр беше малко по-спокойно. В него се долавяше характерна скръб, която у звънаря преминаваше в остра жлъчност, а понякога дори в злоба. Впрочем сега и той сякаш се успокояваше. Спокойният полъх на вятъра като че изглаждаше всички бръчки по лицето му и разливаше по него тихия покой, който цареше в цялата невидима за слепите очи картина. Веждите мърдаха все по-бавно и по-бавно.

Но ето че те пак трепнаха едновременно и у двамата, като че и двамата бяха дочули някакъв звук от долината, който другите не можеха да доловят.

— Камбана бие — каза Пьотр.

— В Егоре звънят, на петнадесет версти оттук — поясни звънарят. — Тяхната вечерня винаги почва половин час по-рано от нашата… Ти чуваш ли? И аз чувам, а другите не чуват… Хубаво е тук — продължи той мечтателно. — Особено в празник. Чували ли сте как аз бия камбаните?

Във въпроса звучеше наивно самохвалство.

— Елате да послушате. Отец Памфилий… Не познавате ли отец Памфилий? Той достави нарочно за мене тези малки камбани.

Той се отдели от стената и любовно погали с ръка двете малки камбани, които още не бяха успели да потъмнеят като другите.

— Славни камбанки… Пеят ли, пеят. Особено на Великден.

Той хвана въжетата и с бързи движения на пръстите накара и двете камбани да затрептят със ситен мелодичен звън; докосванията на езиците бяха толкова слаби и същевременно толкова ясни, че всички чуваха, макар че звукът навярно не отиваше по-далеч от площадката на камбанарията.

— А пък този — бу-ух, бу-ух, бу-ух…

Сега на лицето му светна детска радост, в която въпреки това имаше нещо жалко и болезнено.

— Камбани достави — каза той с въздишка, — а нов кожух не ще да ми купи. Скъперник! Изстинах на камбанарията… Есен е най-лошо… Студено…

Той спря, ослуша се и каза:

— Куцият ви вика долу. Вървете, време е да си отивате.

— Да вървим — първа стана Евелина, която дотогава гледаше звънаря неподвижно като омагьосана.

Младите тръгнаха към изхода, а звънарят остана горе. Пьотр, който тръгна след майка си, изведнаж се спря.

— Вие вървете — каза повелително той. — Аз сега ще дойда.

Стъпките затихнаха, само Евелина, която пропусна напред Ана Михайловна, остана, притисна се до стената и затаи дъх.

Слепите мислеха, че са сами на кулата. Няколко секунди те стояха неподвижни и неловко мълчаха, като се ослушваха в нещо.

— Кой е тук? — попита сетне звънарят.

— Аз…

— И ти ли си сляп?

— Сляп съм. А ти отдавна ли си ослепял? — попита Пьотр.

— Така съм се родил — отговори звънарят. — Имаше още един сляп, Роман — той е ослепял на седем години… А ти можеш ли да различиш нощта от деня?

— Мога.

— И аз мога. Чувствувам как се зазорява. Роман не може, а все пак му е по-леко.

— Защо му е по-леко? — живо попита Пьотр.

— Защо ли? Не знаеш ли защо? Той е виждал светлина, помни майка си. Разбираш ли: заспи нощем и тя му се яви насън… Само че сега тя е стара, а му се присънва все млада… А ти сънуваш ли?

— Не — отвърна глухо Пьотр.

— Видя ли, че не. Тази работа се случва с този, който е ослепял, а не с този, който се е родил сляп!…

Пьотр стоеше печален и мрачен, сякаш облак покри лицето му. Веждите на звънаря също изведнаж се вдигнаха високо над очите, в които се виждаше така познатият на Евелина израз на сляпо страдание.

— И пак често грешим… Господи, създателю, майко божия, пречиста!… Дайте ми поне насън веднаж да видя светлина-радост…

Лицето му трепна конвулсивно и той каза с предишния жлъчен израз:

— Но не, не дава… Присъни ти се нещо, просветлее, а като станеш — не помниш…

Той изведнаж спря и се ослуша. Лицето му побледня и някакъв трескав израз изкриви всичките му черти.

— Пуснали са ония дяволи — каза той злобно.

Наистина през тясното стълбище долу като шум от наводнение се чуваха стъпките и виковете на децата. За миг всичко стихна, вероятно тълпата се бе изкачила на средната площадка и шумът се изливаше навън. Но след това тъмната стълба забуча като духов инструмент и покрай Евелина в надпревара профуча веселата тълпа деца. На горното стъпало те спряха за миг, но след това едно след друго започнаха да се шмугат покрай слепия звънар, който с изкривено от злоба лице махаше напосоки свитите си юмруци, като се мъчеше да улучи някое от тичащите деца.

Изведнаж от тъмното стълбище се показа ново лице. Очевидно това беше Роман. Лицето му беше широко, сипанчиво и извънредно добродушно. Затворените клепачи закриваха очните орбити, на устните му играеше добродушна усмивка. Той мина покрай притисналото се до стената момиче и се изкачи на площадката. Другарят му, който размахваше юмруци, го улучи отстрани във врата.

— Братко! — извика той с приятен, гръден глас. — Егорий, пак ли водиш война?

Те се сблъскаха и се опипаха.

— Защо си пуснал тия немирници? — попита Егорий по украински все така злобно.

— Нека — благодушно отговори Роман. — Птички божи. Я виж как си ги уплашил. Къде сте бе, немирници?

Децата се бяха сгушили по ъглите до решетките и очите им святкаха от лукавство, а донякъде и от страх.

Евелина, стъпвайки нечуто в тъмното, беше слязла вече до половината на първата стълба, когато зад нея се раздадоха уверените стъпки на двамата слепи, а отгоре се дочу радостният писък и вик на децата, които се хвърлиха като орляк върху останалия при тях Роман.

Компанията бавно излизаше от манастирските врати, когато от камбанарията прозвуча първият удар. Роман звънеше вечерня.

Слънцето беше залязло, каляската се клатушкаше всред потъмнелите ниви, придружавана от равномерния, меланхоличен звън, който заглъхваше в синкавия вечерен здрач.

Всички мълчаха през целия път до вкъщи. Вечерта Пьотр дълго време не се показваше. Седеше в един тъмен ъгъл на градината, без да се обади дори на повикванията на Евелина, и влезе пипнешком в стаята, когато всички си бяха легнали…

IV

Попелски прекараха още няколко дни у Ставрученко. От време на време Пьотр изпадаше в предишното си настроение, ставаше оживен и своеобразно весел, опитваше се да свири на новите за него инструменти, от които по-големият син на Ставрученко имаше доста богата колекция и които много интересуваха Пьотр — всеки с особения си глас, способен да изразява особени оттенъци на чувството. Но все пак у него се забелязваше известна мрачност и моментите на обикновеното му душевно състояние изглеждаха като проблясъци на общия все по-затъмняващ се фон.

Сякаш мълчаливо се бяха уговорили никой да не заговаря за епизода в манастира и цялото това пътуване като че ли изчезна от паметта на всички и се забрави. Но забелязваше се, че беше залегнало дълбоко в сърцето на слепия. Всеки път, когато оставаше сам, или в моменти на общо мълчание, когато не го развличаха разговорите на близките му, Пьотр дълбоко се замисляше и на лицето му се изписваше някаква скръб. Този израз беше познат на всички, но сега той изглеждаше по-рязък и… много напомняше слепия звънар.

На пианото, в минути на най-голяма непосредственост, в свиренето му сега често се вплиташе ситното биене на камбаните и провлечените въздишки на медта на високата камбанария… И онова, за което никой не се решаваше да заговори, изпъкваше ясно във въображението на всички: мрачните стълби, тънката фигура на звънаря с охтичавата руменина, злобните му викове и жлъчният протест против съдбата… А после двамата слепи в еднаква поза на кулата, еднакъв израз на лицето, с еднакви движения на чувствителните вежди… Онова, което близките досега смятаха, че е лична особеност на Пьотр, сега се явяваше като общ печат на тъмната стихия, която простираше тайнствената си власт еднакво върху всичките си жертви.

— Слушай, Аня — попита Максим сестра си, когато се върнаха в къщи. — Не знаеш ли какво се е случило през време на нашето пътуване? Забелязвам, че момчето се промени тъкмо от този ден.

— Ах, всичко това е поради срещата със слепия — отговори Ана Михайловна с въздишка.

Неотдавна тя бе изпратила в манастира два топли овчи кожуха и пари с писмо до отец Памфилий, в което го молеше да облекчи по възможност участта на двамата слепи. Тя изобщо имаше добро сърце, но отначало бе забравила Роман и само Евелина й напомни, че трябва да се погрижи и за двамата. „Ах, да, да, разбира се“ — отговори Ана Михайловна, но беше ясно, че мисли само за единия. Горещото й съжаление се смесваше до известна степен със суеверно чувство: струваше й се, че с тази жертва ще умилостиви някаква тъмна сила, която вече се е надвесила като мрачна сянка над главата на детето й.

— С кой сляп? — попита Максим учудено.

— Ами че с този… на камбанарията…

Максим сърдито чукна с патерицата си.

— Какво нещастие — да си без крака като пън! Ти забравяш, че аз не мога да се катеря по камбанариите, а изглежда, че от жени човек нищо не може да разбере. Евелина, опитай се поне ти да кажеш като хората какво се е случило на камбанарията!

— Там — тихо отговори също побледнялото през тези дни момиче — има един сляп звънар… И той…

То спря. Ана Михайловна покри с длани пламналото си лице, обляно в сълзи.

— И той много прилича на Пьотр.

— И вие да не ми кажете нищо! Е, и после какво? Това още не е достатъчна причина за трагедии, Аня — прибави той с мек укор.

— Ах, това е толкова ужасно — отговори Ана Михайловна тихо.

— Кое е ужасно? Че прилича на сина ти ли?

Евелина многозначително погледна стария и той млъкна. След няколко минути Ана Михайловна излезе, а Евелина остана с вечното си ръкоделие в ръце.

— Ти май не каза всичко? — попита Максим след минута мълчание.

— Да. Когато всички слязоха, Пьотр остана. Каза на леля Ана (тя наричаше Попелска така от детинство) да отиде с другите, а той остана със слепия… И аз… също останах.

— Да подслушваш ли? — каза старият педагог почти машинално.

— Аз не можах… да си отида… — отговори Евелина тихо. — Те разговаряха помежду си като…

— Като другари по нещастие?

— Да, като слепи… След това Егор попита Пьотр дали вижда насън майка си. Пьотр каза „не виждам“. И Егор не виждал. А другият сляп, Роман, виждал насън майка си млада, макар че била вече стара…

— Така! И какво стана след това?

Евелина се замисли, погледна стария със сините си очи, в които сега се четеше борба и страдание, и каза:

— Онзи, Роман, е добър и спокоен. Лицето му е тъжно, но не е зло… Той се е родил зрящ… А другият… Той много страда — изведнаж обърна разговора тя.

— Говори, моля ти се, направо — нетърпеливо я прекъсна Максим, — другият е озлобен?

— Да. Той искаше да набие децата и ги кълнеше. А децата обичат Роман…

— Зъл е и прилича на Пьотр… разбирам — каза замислено Максим.

Евелина помълча и след това, като че ли тези думи й струваха тежка вътрешна борба, промълви съвсем тихо:

— Двамата не си приличат в лице… чертите им са различни. Но в израза… Стори ми се, че по-рано Пьотр имаше израз малко като Романовия, а сега все по-често се забелязва онзи, другият… и още… Страх ме е, мисля…

— От какво те е страх? Я ела, мое умно мъничко момиче — каза Максим необикновено нежно.

И когато тя, отмаляла от тази ласка, се приближи до него със сълзи на очи, той помилва копринената й коса с голямата си ръка и каза:

— Какво мислиш? Кажи. Виждам, че ти умееш да мислиш.

— Мисля, че… той сега смята, че… всички сляпородени са зли… И той си е внушил, че и той е… непременно.

— Да, ето какво било… — промълви Максим, като изведнаж дръпна ръката си. — Дай ми лулата, душице… Ето я там, на прозореца.

След няколко минути над главата му се изви син облак дим.

— Хм… да… лошо — мърмореше на себе си той. — Излъгал съм се… Аня, беше права: човек може да скърби и да страда за това, което никога не е изпитал. А сега към инстинкта се е прибавило и съзнанието и те ще тръгнат в една посока. Проклет случай… Но впрочем, както казват, шило в торба не стои… Все ще се покаже отнякъде…

Той съвсем потъна в синкавите облаци дим. В четвъртитата глава на стареца се рояха някакви мисли и нови решения.

V

Настъпи зимата. Падна дълбок сняг и затрупа пътищата, нивите, селото. Имението беше цялото бяло, по дърветата имаше пухкави парцали, като че ли градината отново бе разцъфнала… В голямата камина пращеше огън и всеки, който влизаше отвън, внасяше със себе си свежест и мирис на мек сняг…

Поезията на първия зимен ден беше посвоему достъпна за слепия. Когато сутрин се събуждаше, той всякога усещаше особена бодрост и познаваше идването на зимата по тропането на хората, които влизаха в кухнята, по скърцането на вратите, по острите, едва доловими струйки въздух, които проникваха в цялата къща, по скърцането на стъпките вън, по особената „студенина“ на всички външни звуци. И когато излизаше с Йохим по пъртината в полето, слушаше с наслада звънливото скърцане на шейната и някакви ехтящи звуци, които гората зад рекичката си разменяше с пътя и полето.

Този път първият бял ден му навя само по-голяма скръб. Още от сутринта той обу високите обувки и тръгна към воденицата, като оставяше рохкава следа по недокоснатите още пътеки.

В градината беше съвсем тихо. Замръзналата земя, покрита с пухкав мек пласт, съвсем замлъкна и не издаваше звуци: затова пък въздухът стана някак си особено чувствителен, ясно и пълно предаваше на далечни разстояния и крясъка на враната, и удара на брадвата, и мекото пращене на откършено клонче… От време на време се чуваше странен звън като от счупено стъкло, който преминаваше в най-високи ноти и замираше като че ли някъде много далеч: момчетата хвърляха камъни в селското езеро, което на сутринта се бе покрило с тънка корица пръв лед.

Езерото в имението също замръзна, но рекичката при воденицата, натежала и тъмна, все още течеше между пухкавите си брегове и шумеше в бента.

Пьотр се приближи до бента, спря се и се ослуша. Шумът на водата беше друг — по-тежък и без мелодия. В него като че ли се чувствуваше студът на мъртвата околност…

В душата на Пьотр също беше студено и мрачно. Мрачното чувство, което едва онази щастлива вечер се надигаше от дълбочината на душата му като някакъв страх, незадоволеност и въпрос, сега се разрасна и зае в душата му мястото, което до скоро заемаха радостните и щастливи чувства.

Евелина не беше в имението. Още от есента Яскулски се канеха да отидат при „благодетелката“, старата графиня Потоцка, която настояваше старите да доведат непременно и дъщеря си. Отначало Евелина отказваше, но след това отстъпи пред настояванията на баща си, към когото много енергично се присъедини и Максим.

Сега Пьотр стоеше при воденицата, спомняше си предишните усещания и се мъчеше да ги възстанови с предишната пълнота и цялост и се питаше дали чувствува отсъствието й. Той го чувствуваше, но едновременно съзнаваше, че и присъствието й не му дава щастие, а му причинява особено страдание, което без нея се бе малко притъпило.

Неотдавна в ушите му звучаха думите й, той си представяше всички подробности на първото обяснение, чувствуваше под ръцете си копринената й коса, чуваше на гърдите си ударите на сърцето й. И от всичко това се създаваше някакъв образ, който го изпълваше с радост. Сега нещо безформено като ония призраци, които населяваха тъмното му въображение, обгърна този образ със смъртен полъх и той се разсея. Пьотр вече не можеше да обедини спомените си в онова хармонично цялостно чувство, което го изпълваше в първите дни. Още от самото начало на дъното на това чувство лежеше зрънце от нещо друго и сега това „друго“ се беше разстлало над него, както се разстила буреносен облак по хоризонта.

Звуците на нейния глас заглъхнаха и на мястото на ярките впечатления от щастливата вечер зееше празнота. А към тази празнота дълбоко от душата на слепия с мъчително усилие се издигаше нещо и искаше да я запълни.

Той искаше да я види!

По-рано чувствуваше само тъпо душевно страдание, но то се набираше в душата му неясно, тревожеше го смътно като тъпа зъбна болка, на която още не обръщаме внимание. Срещата със слепия звънар придаде на тази болка остротата на осъзнато страдание.

Той я обикна и искаше да я види!

Така се нижеха дните в притихналото и затрупано от сняг имение.

Понякога, когато щастливите мигове изпъкваха пред него живи и ярки, Пьотр се пооживяваше и лицето му се проясняваше. Но това не беше за дълго, а след време дори тези светли минути придобиха някакъв неспокоен характер: сякаш слепият се боеше, че ще отлетят и никога вече няма да се върнат. Това правеше държането му променливо: след моменти на поривиста нежност и на силна нервна възбуда идваха дни на потисната, безнадеждна печал. Вечер в тъмната гостна стая роялът плачеше и се разкъсваше от дълбока и болезнена мъка и всеки негов звук причиняваше болка в сърцето на Ана Михайловна. Накрая най-лошите й предположения се оправдаха: младежът отново започна да сънува тревожните сънища от детинството си.

Една сутрин Ана Михайловна влезе в стаята на сина си. Той още спеше, но сънят му беше някак странно неспокоен: очите бяха полуотворени и гледаха замъглено изпод повдигнатите клепачи, лицето беше бледно и по него се четеше израз на безпокойство.

Майката се спря и загледа внимателно сина си, като се мъчеше да открие причината за странната му тревога. Но тя само видя, че тази тревога расте все повече и че лицето на спящия все по-ясно изразява напрегнато усилие.

Изведнаж й се стори, че забелязва над леглото някакво едва уловимо движение. Един ярък лъч на ослепителното зимно слънце, който падаше на стената точно над възглавницата, като че ли трепна и леко се плъзна надолу. Още малко, още малко… светлата ивица бавно се прокрадваше към полуотворените очи и колкото повече се приближаваше, толкова повече нарастваше безпокойството на спящия.

Ана Михайловна стоеше неподвижно, в състояние близко до кошмар, и не можеше да откъсне изплашения си поглед от огнената ивица, която сякаш с леки, но все пак забележими тласъци все повече се приближаваше до лицето на сина й. И лицето му все повече бледнееше, изопваше се, застиваше с израз на мъчително усилие. Ето че жълтеникавият отблясък заигра в косата и огря челото на младежа. Майката цяла се наведе напред, подтиквана от инстинктивен стремеж да го защити, но краката й оставаха неподвижни като в истински кошмар. Между това клепките на спящия съвсем се отвориха, в неподвижните зеници заискриха лъчи и той надигна глава от възглавницата към светлината. Нещо като усмивка или плач трепна конвулсивно на устните и цялото лице отново застина в неподвижен порив.

Най-сетне майката надви сковаващата тялото й неподвижност, доближи се до леглото и сложи ръка на главата на сина си. Той трепна и се събуди.

— Ти ли си, мамо? — попита той.

— Да, аз съм.

Пьотр се надигна. Като че ли тежка мъгла забулваше съзнанието му. Но след миг той каза:

— Аз пак видях сън… Сега често виждам сънища, но… нищо не помня…

VI

Настроението на младежа от безнадеждна тъга преминаваше в раздразнителна нервност, а същевременно усещанията му станаха необикновено изтънчени. Слухът му се изостри извънредно много; той усещаше светлината с цялото си същество и това се забелязваше дори нощем: можеше да различава лунните нощи от тъмните и често пъти, когато всички в къщи спяха, дълго ходеше навън, мълчалив и тъжен, отдавайки се на странното въздействие на мечтателната и фантастична лунна светлина. При това винаги обръщаше бледното си лице към плуващото по синьото небе огнено кълбо и очите му отразяваха искрящия отблясък на студените лъчи.

А когато това кълбо, което се уголемяваше, колкото повече се приближаваше до земята, се забулваше с тежка червеникава мъгла и бавно се скриваше зад снежния хоризонт, лицето на слепия ставаше по-спокойно и по-меко и той се прибираше в стаята си.

Мъчно е да се каже за какво мислеше през тези дълги нощи. Всеки, който е познал радостта и мъката на напълно съзнателния човек, в известна възраст преживява по-силна или по-слаба душевна криза. Преди да навлезе в дейния живот, човек се мъчи да определи мястото си в природата, предназначението си, отношенията си към околния свят. Това е своего рода „мъртва точка“ и щастлив е този, когото размахът на жизнената сила преведе през нея, без да му нанесе големи поражения. При Пьотр тази душевна криза се усложняваше още повече; към въпроса: „Защо да живея на този свят?“ — той добавяше: „Защо да живея именно сляп?“ Най-сетне към тези нерадостни мисли се прибавяше и нещо странично, някакъв почти физически натиск на незадоволена нужда, и това се отразяваше върху оформяването на характера му.

Яскулски се върнаха преди Коледа и Евелина, оживена и радостна, със сняг по косите и цялата лъхаща свежест и студ, изтича от посесорската къщица в имението и се хвърли да прегръща Ана Михайловна, Пьотр и Максим. В първите минути лицето на Пьотр светна от неочаквана радост, но след това върху него се изписа пак израз на някаква упорита тъга.

— Ти мислиш, че те обичам? — рязко попита той още същия ден, като остана насаме с Евелина.

— Сигурна съм в това — отговори момичето.

— А пък аз не знам — мрачно възрази слепият. — Да, не зная. По-рано и аз бях сигурен, че те обичам повече от всичко на света, но сега не зная. Остави ме, послушай ония, които те викат към живота, докато не е късно.

— Защо ме мъчиш? — се изтръгна от нея тиха жалба.

— Мъча ли те? — попита младежът и отново на лицето му се появи израз на упорит егоизъм. — Е да, мъча те. И така ще те мъча цял живот, и не мога да не те мъча. И аз самият не знаех това, а сега зная. И не съм виновен. Същата ръка, която ме лиши от зрение, когато още не бях се родил, е вложила в мен тази злоба… Ние всички сме такива, сляпородените. Остави ме… оставете ме всички, защото в замяна на обичта аз мога да ви дам само страдание… Аз искам да видя — разбираш ли? Искам да видя и не мога да се отърва от това желание. Ако можех да видя мама, татко, теб и Максим, щях да бъда доволен… Бих запомнил, бих отнесъл този спомен в мрака на целия си останал живот…

И с изключително упорство се връщаше към тази мисъл. Когато оставаше сам, той вземаше в ръце разни предмети, опипваше ги особено внимателно и след това, като ги слагаше настрана, мислеше върху изучените форми. Точно така той се замисляше и за ония различия между ярките цветни повърхности, които при напрегнатата чувствителна нервна система смътно долавяше чрез осезанието. Но всичко това проникваше в съзнанието му тъкмо само като различия в техните взаимни отношения, но без определено чувствено съдържание. Сега той различаваше дори слънчевия ден от нощния мрак само защото действието на ярката светлина, която проникваше до мозъка му по недостъпни за съзнанието пътища, още по-силно раздразваше мъчителните му пориви.

VII

Веднаж, влизайки в гостната, Максим завари там Евелина и Пьотр. Момичето изглеждаше смутено. Лицето на младежа беше мрачно. Като че ли той чувствуваше някаква нужда да търси нови причини да страда и да мъчи с тях и себе си, и другите.

— Той пита — каза Евелина на Максим — какво може да значи изразът „красный звон“^[4]. Аз не мога да му обясня.

— За какво се отнася? — попита Максим кратко, като се обърна към Пьотр.

Той вдигна рамене.

— Нищо особено. Но ако звуците имат цвят и аз не ги виждам, това значи, че дори и звуците не са ми напълно достъпни.

— Глупости, детинщини — отговори рязко Максим. — Ти сам знаеш добре, че това не е вярно. На теб звуците са по-достъпни, отколкото на нас.

— Но тогава какво означава този израз?… Нали все нещо трябва да значи?

Максим се замисли.

— Това е обикновено сравнение — каза той. — Понеже всъщност и звукът, и светлината са движение, те би трябвало да имат много общи свойства.

— Че за какви свойства може да става дума тук? — упорито продължи да разпитва слепият. — „Червен“ звън… какво точно значи това?

Максим се замисли.

Дойде му на ум едно обяснение, което се свеждаше до относителните цифри на трептенията, но той знаеше, че на младежа му трябва съвсем друго. При това онзи, който пръв е употребил за звука светлинен епитет, навярно не е познавал физиката и въпреки това е доловил някакво сходство между тях. В какво се състои то?

В ума на стария се породи известна представа.

— Я чакай — каза той. — Впрочем не зная дали ще успея да ти обясня както трябва… Ти можеш да узнаеш не по-зле от мен какво е червен звън: ти си го чувал неведнаж в градовете, на големи празници, само че в нашия край този израз не се употребява…

— Да, да, чакай — каза Пьотр и бързо отвори пианото.

Той удари с опитната си ръка клавишите, като подражаваше на празничен камбанен звън. Илюзията беше пълна. Акордът от няколко ниски тонове образуваше като че ли дълбок фон, а върху него се открояваха, скачайки и трептейки, по-високи, по-подвижни и ярки тонове. Изобщо това беше тъкмо онзи висок и възбудено-радостен шум, който изпълваше празничния простор.

— Да — каза Максим, — много наподобява и ние, зрящите, не бихме могли да го възприемем по-добре от теб. Ето, виждаш ли… когато гледам голяма червена повърхност, тя прави на очите ми същото неспокойно впечатление на нещо гъвкаво, вълнуващо се. Сякаш тази червенина се мени: оставяйки под себе си по-дълбок, тъмен фон, тук-таме тя изпъква с по-светли, бързо издигащи се и пак така бързо спадащи вълни, които действуват много силно на очите — поне на моите очи.

— Вярно, вярно! — живо каза Евелина. — И аз чувствувам същото и не мога да гледам дълго време червена сукнена покривка…

— Също както други не могат да понасят празничния камбанен звън. Струва ми се, че сравнението ми е вярно и дори ми идва на ум ново сравнение: има и „малинов“ звън на камбани, както и малинов цвят. И двата са много близки до червеното, само че са по-дълбоки, по-равни и по-меки. Когато една камбанка е употребявана дълго време, тя, както казват любителите, се обработва. В нейния звук изчезват неравномерностите, които дразнят ухото, и тогава нейният звън се нарича малинов. Същият ефект се постига, като се подберат умело няколко съзвучни камбанки.

Под ръцете на Пьотр пианото започна да звъни с ритъма на пощенските звънчета.

— Не — каза Максим. — Бих казал, че това е прекалено червено…

— А, спомням си!

И инструментът зазвуча по-равномерно. Звуците, започнали високо, оживено и ярко, ставаха все по-дълбоки и по-меки. Така звънят хармоничните звънчета на руската тройка, която отминава по прашния път във вечерната незнайна далечина, тихо, равномерно, без високи иззвънтявания, все по-тихо и по-тихо, докато последните звуци замрат в мълчанието на спокойното поле.

— Ето, ето! — каза Максим. — Ти разбра разликата. Някога, когато ти беше още дете майка ти се опитваше да ти обясни цветовете със звуци.

— Да, помня… Защо тогава ти ни забрани да продължим? Може би щях да разбера.

— Не — отговори замислено старият, — от това не би излязло нищо. Впрочем аз мисля, че изобщо на известна душевна дълбочина ние възприемаме цветовете и звуците вече като еднородни. Ние казваме: той вижда всичко в розова светлина. Това значи, че човек е настроен радостно. Същото настроение може да бъде породено и от известно съчетание на звуци. Изобщо звуците и цветовете са изразители на еднакви душевни импулси.

Старият запуши лулата си и внимателно погледна Пьотр. Слепият седеше неподвижно и жадно поглъщаше думите на Максим. „Да продължавам ли?“ — помисли си старият, но след минута започна някак замислено, като че ли неволно се увличаше от странния ход на мислите си:

— Да, да! Чудни мисли ми идват на ум… Случайно ли е, че нашата кръв е червена. Виждаш ли… когато в главата ти се ражда мисъл, когато виждаш сънища, от които, като се събудиш, трепериш и плачеш, когато човек цял пламва от страст — това значи, че кръвта блика от сърцето по-силно и нахлува на червени струи в мозъка. Е, добре, и нашата кръв е червена…

— Червена… гореща… — каза замислено младежът…

— Именно — червена и гореща. И ето, червеният цвят както и „червените“ звуци вливат в душата ни светлина, възбуда и представа за страст, която тъкмо така и наричат — „гореща“, буйна, жарка. За отбелязване е, че и художниците смятат червените тонове за „топли“.

Максим смукна лулата, обви се в кълба дим и продължи:

— Ако замахнеш с ръка над главата си, ще очертаеш полукръг. Представи си сега, че ръката ти е безкрайно дълга. Ако би могъл да замахнеш с нея, би очертал полукръг, отдалечен безкрайно много… Също така далеч виждаме над себе си полукълбестия небесен свод; небето е равно, безкрайно и синьо… Когато го виждаме такова, душата ни изпитва спокойствие и ведрина. А когато небето се покрие с развълнувани и мътни облаци, тогава и душата ни изпитва някакво смътно вълнение. Нали чувствуваш, когато приближава буреносен облак…

— Да, чувствувам, като че ли нещо тревожи душата ми…

— Това е вярно. Ние чакаме кога зад облаците пак ще се появи дълбокото синьо небе. Бурята ще мине, а небето ще си остане същото; ние знаем това и спокойно чакаме да премине бурята. Та, значи, небето е синьо… Когато е спокойно, морето също е синьо. Майка ти има сини очи. Евелина също.

— Като небето… — каза слепият с внезапно пробудила се нежност.

— Да. Сините очи се смятат за признак на ясна душа. Сега ще ти разкажа за зеления цвят. Самата земя е черна, черни или сиви са стъблата на дърветата през пролетта; но щом топлите и светли лъчи затоплят тъмната повърхност, от нея пониква зелена трева, зелени листа. За зеленината е потребна светлина и топлина, но не прекалено много. Затова зеленината е така приятна за очите. Зеленината е като че ли топлина, смесена с влажна прохлада: тя поражда представа за спокойно доволство, за здраве, но не и за страст, и не за онова, което хората наричат щастие… Разбра ли?

— Н-не… не ми е ясно… но все пак говори още, моля ти се.

— Е, няма какво!… Слушай по-нататък. Когато настъпи лятото и става псе по-горещо, зеленината като че ли изнемогва от излишък на жизнена сила, листата клюмват премалели и ако дъждът не разхлади с влагата си слънчевия зной, зеленината може съвсем да повехне. Затова пък наесен сред уморените листа се наливат и зачервяват плодовете. Те са по-червени от тази страна, която е изложена на повече светлина; в тях като че ли е съсредоточена цялата жизнена сила, цялата страст на растителната природа. Ти виждаш, че червеният цвят и тук е цвят на страстта. Той е неин символ. Той е цветът на опиянението, на греха, на яростта, гнева и отмъщението. През време на бунтове народните маси изразяват общото чувство с червеното знаме, което се развява над тях като пламък… Но май че ти пак не разбираш?

— Все едно, продължавай!

— Настъпва късна есен. Плодът е натежал; той се откъсва и пада на земята… Той умира, но в него живее семето, а в това семе живее като „възможност“ и цялото бъдещо растение с неговите бъдещи разкошни листа и с неговите нови плодове. Семето пада на земята; а ниско над нея се издига студеното вече слънце, духа студен вятър, летят студени облаци… Не само страстта, но и самият живот замира тихо, незабелязано… Земята все повече оголва своята чернота изпод зеленината, на небето преобладават студени тонове… И ето че един ден над тази смирила се и притихнала, като че ли овдовяла земя падат милиони снежинки и тя цялата става равна, еднообразна и бяла… Белият цвят е цветът на студения сняг, цветът на най-високите облаци, които плават в недосегаемия студ на поднебесните висоти — цветът на величествените и безплодни планински върхове… Той е емблема на безстрастие и на студена, възвишена святост, емблема на бъдещия безплътен живот. А що се отнася до черния цвят…

— Зная — прекъсна го слепият. — Това е липса на звуци, липса на движения… нощ…

— Да, и затова той е емблема на скръбта и на смъртта…

Пьотр трепна и каза глухо:

— Ти сам каза: на смъртта. А за мен всичко е черно… винаги и навред черно!

— Не е вярно — отвърна рязко Максим, — за теб съществуват звуците, топлината, движението… ти си обкръжен с обич… Мнозина биха дали светлината на очите си за онова, което ти пренебрегваш като безумец… Но ти прекалено егоистично мислиш за нещастието си…

— Да! — извика Пьотр страстно. — Мисля за него по неволя: къде да се скрия от него, когато то навсякъде е с мен?

— Ако можеше да разбереш, че на света има сто пъти по-голяма мъка от твоята, такава мъка, в сравнение с която животът ти, осигурен и обкръжен със съчувствие, може да се нарече блаженство — тогава…

— Не е вярно, не е вярно! — гневно го прекъсна слепият със същата страстна възбуда. — Аз бих се сменил с последния просяк, защото той е по-щастлив от мен. Пък и съвсем не е нужно слепите да се обкръжават с грижи: това е голяма грешка… Слепите трябва да се извеждат на пътя и да се оставят — нека просят милостиня. Ако бях обикновен просяк, нямаше да бъда толкова нещастен. Още от сутринта щях да мисля да си осигуря обяд, щях да броя подарените копейки и щях да се страхувам, че са малко. После щях да се радвам, ако събера повече, щях да се мъча да събера още и за нощуване. А ако не успеех, щях да страдам от глад и студ… и всичко това нямаше да ми остави нито минута свободна и… и… щях да страдам от лишенията по-малко, отколкото страдам сега…

— Мислиш ли? — попита Максим студено и погледна Евелина. В погледа на стария се мярна съжаление и съчувствие. Момичето беше сериозно и бледно.

— Сигурен съм — отговори Пьотр упорито и жестоко. — Сега често завиждам на Егор, онзи, дето е на камбанарията. Често пъти, като се събудя сутрин, особено когато навън е снежна буря и виелица, спомням си за Егор: сега той се качва на камбанарията…

— Студено му е — подсказва Максим.

— Да, студено му е, той трепери и кашля. И проклина Памфилий, който не му дава кожух. После хваща с премръзнали ръце въжетата и звъни за утрина. И забравя, че е сляп. Защото там би било студено не само на сляп човек… А аз не забравям и няма…

— И няма за какво да проклинаш!…

— Да! Няма за какво да проклинам! Животът ми е пълен само с мрак никой не е виновен за това, но аз съм по-нещастен от всеки просяк…

— Няма да споря — студено каза старият. — Може и да е вярно. Във всеки случай ако на тебе ти беше по-зле, може би ти самият щеше да бъдеш по-добър.

Той още веднаж погледна със съжаление момичето и излезе от стаята, като тропаше с патериците.

След този разговор душевното състояние на Пьотр се изостри още повече и той още повече потъна в мъчителните си мисли.

Понякога успяваше: за миг изпитваше усещанията, за които говореше Максим, и те се прибавяха към пространствените му представи. Тъмната и тъжна земя изчезваше някъде в далечината: той се опитваше да я измери и не намираше края й. А над нея имаше нещо друго… В спомена му проехтяваше грохот на гръмотевица, изникваше представа за ширинето и небесния простор. След това гръмотевицата заглъхваше, но там, горе, оставаше нещо, което пораждаше в душата му чувството за величие и ведрина. Понякога това чувство ставаше по-определено: към него се прибавяше гласът на Евелина и на майка му, „чиито очи са сини като небето“; тогава образът, който изплуваше от дълбочините на въображението и ставаше извънредно ясен, изведнаж изчезваше и преминаваше в друга област.

Всички тези тъмни представи го измъчваха и не го задоволяваха. Те му струваха големи усилия и бяха така неясни, че изобщо той чувствуваше само незадоволеност и тъпа душевна болка, която придружаваше всички усилия на болната му душа, стремяща се напразно да възстанови пълнотата на усещанията си.

VIII

Наближи пролет.

На около шестдесет версти от имението на Попелски, на противоположната страна от Ставрученкови, в едно малко градче имаше чудотворна католическа икона. Сведущите по въпроса бяха определили съвсем точно чудодейната й сила: всеки, който дойдеше при иконата пеш в деня на празника й, се ползваше от „двадесет дни опрощение“, тоест всички негови беззакония, извършени в продължение на двадесет дни, трябваше да бъдат простени на оня свят. Затова всяка година рано напролет през този ден малкото градче се оживяваше и ставаше неузнаваемо. Старата черквица се окичваше за празника с първата зеленина и с първите пролетни цветя, над града се носеше радостен звън на камбани, гърмоляха брички на панове и богомолци излизаха на гъсти тълпи на улиците, площадите и дори далеч в полето. Тук идваха не само католици. Славата на N-ската икона гърмеше надалече и при нея идваха също недъгави и наскърбени православни, особено от градското съсловие.

В самия ден на празника по пътя от двете страни на параклиса се точеше безбройна пъстра върволица народ. Ако човек би погледнал това зрелище от върха на един от хълмовете, които заобикаляха селището, можеше да помисли, че някакъв огромен змей се е проснал на пътя край параклиса, лежи там неподвижен и само от време на време движи матовите си пъстри люспи. От двете страни на пътя, претъпкан с народ, се бяха наредили в две редици цяла тълпа просяци, които протягаха ръце за милостиня.

Максим с патериците си и до него Пьотр, под ръка с Йохим, бавно вървяха по улицата, която водеше към полето.

Гълчавата на многогласната тълпа, провикванията на евреите продавачи, гърмоленето на файтоните — целият този шум, който се носеше като огромна вълна, остана назад, сливайки се в непрекъснато, люлеещо се като вълна бучене. Но и тук, макар че тълпата беше по-рядка, постоянно се чуваше тропот на пешеходци, поскърцване на колела, глъчка. Цяла върволица каруци идваше откъм полето и скърцайки тежко, завиваше в съседната уличка.

Пьотр разсеяно се вслушваше в този оживен шум и вървеше послушно след Максим; той непрекъснато се загръщаше с палтото си, защото беше студено, и вървеше, всецяло погълнат от тежките си мисли.

Но изведнаж сред тази егоистична съсредоточеност нещо така силно порази вниманието му, че той трепна и внезапно се спря.

Тук свършваха последните редици на градските къщи и широк път влизаше в града между стобори и пусти места. До самия изход към полето благочестиви ръце бяха издигнали някога каменен стълб с икона и фенер, който впрочем само поскърцваше от вятъра, но никога не се палеше. В подножието на този стълб бяха насядали група слепи просяци, които зрящите им конкуренти бяха изтикали от по-доходните места. Те седяха с дървени панички в ръце и от време на време някой от тях подемаше жална песен:

— По-да-ре-те на слепите… З-за бога…

Денят беше студен, просяците от сутринта седяха тук, изложени на студения вятър, който духаше от полето. Те не можеха да се движат сред тълпата, за да се сгреят, и в гласовете им, които поред провлечено пееха монотонната песен, звучеше несъзнателно оплакване от физическото страдание и от пълната безпомощност. Първите ноти все още се чуваха доста ясно, но след това от хлътналите гърди се изтръгваше само жален шепот, който тихо замираше в трескави тръпки. При все това дори и последните, най-тихи звуци на песента, които почти се губеха сред уличния шум, стигаха до човешкия слух и поразяваха всеки с безкрайното си непосредствено страдание.

Пьотр се спря и лицето му се изкриви, като че ли някакъв слухов призрак се бе явил пред него под формата на този страдалчески вопъл.

— Защо се уплаши? — попита Максим. — Това са същите щастливци, на които наскоро завиждаше — слепи просяци, които просят тук милостиня… Разбира се, малко им е студено. Но според теб от това им е само по-добре.

— Да си вървим! — каза Пьотр и го хвана за ръката.

— А, ти искаш да си вървиш! Чуждите страдания не породиха друго чувство в душата ти! Чакай, искам да поприказвам с теб сериозно и се радвам, че това ще бъде тъкмо тук. Ти се сърдиш, че времената са се променили, че сега не избиват слепите в нощни боеве като Юрко бандуриста; мъчно ти е, че няма кого да проклинаш като Егор, а сам проклинаш в душата си близките си, задето не са ти дали възможност да изпиташ щастливата съдба на тези слепи. Кълна се в честта си, че може и да си прав! Да, кълна се в честта си на стар войник, че всеки човек има право да разполага със съдбата си, а ти си вече човек. Слушай сега какво ще ти кажа: ако поискаш да поправиш нашата грешка, ако захвърлиш в лицето на съдбата всички предимства, с които животът те е обградил още от рождение, и поискаш да изпиташ участта на тези нещастници… аз, Максим Яценко, ти обещавам своето уважение, помощ и съдействие… Чуваш ли ме, Пьотр Попелски? Аз бях малко по-голям от теб, когато се хвърлих в огъня на сражението… И мен ме оплаква майка ми, както ще те оплаква твоята майка. Но, дявол го взел! Мисля, че бях прав, както и ти си прав сега!… В живота на всеки човек съдбата идва веднаж и казва: избирай! И така, стига да поискаш… Фьодор Кандиба, тук ли си? — извика той към слепите.

Един глас се отдели от дрезгавия хор и отговори:

— Тук съм… Вие ли ме викате, Максим Михайлович?

— Аз! Ела след една седмица, дето ти казах.

— Ще дойда, пане. — И гласът на слепия пак се сля с хора.

— Ето на, ще видиш един човек — каза с блеснали очи Максим, — който има право да роптае срещу съдбата и срещу хората. От него трябва да се научиш да понасяш съдбата си… А ти…

— Да вървим, панич — каза Йохим и погледна сърдито стария.

— Не, почакай! — викна гневно Максим. — Никой досега не е минал покрай слепите, без да им хвърли поне петак. Нима ще избягаш, без да сториш дори това? Ти знаеш само да светотатствуваш със своята сита завист към чуждия глад!…

Пьотр дигна глава, като че ли някой го бе ударил с камшик. Той извади от джоба портмонето си и тръгна към слепите. Напипа с бастуна си първия, намери с ръка дървената паничка с дребни пари и внимателно изсипа в нея парите си. Няколко минувачи се спряха и гледаха учудено богато облечения и красив пански син, който пипнешком даваше милостиня на слепия, който я вземаше също така пипнешком.

През това време Максим рязко се обърна и закуца по улицата. Лицето му беше червено, очите му блестяха… Очевидно преди малко го бе обзел един от ония гневни пристъпи, така добре познати на всички, които го знаеха на младини. Сега той вече не беше педагог, който отмерва всяка дума, а буен човек, който бе дал воля на гнева си. Едва когато погледна отстрани Пьотр, старият като че ли омекна. Пьотр беше бледен като платно, но веждите му бяха свити, а лицето дълбоко развълнувано.

Студеният вятър вдигаше след тях прах из улиците на градчето. Отзад, сред слепите, се вдигна шум и кавга за дадените от Пьотр пари…

IX

Дали от простудата или като завършек на продължителната душевна криза, или най-сетне и едното, и другото — на другия ден Пьотр имаше нервна треска. Той се мяташе в леглото си с изкривено лице, от време на време се вслушваше в нещо и се опитваше да бяга някъде. Старият доктор от градчето пипаше пулса му и говореше за студения пролетен вятър; Максим мръщеше вежди и не поглеждаше сестра си.

Болестта беше упорита. Когато настъпи кризата, болният лежа няколко дни почти неподвижен. Най-сетне младият организъм победи.

Едно светло пролетно утро ярък лъч проникна през прозореца и падна върху възглавницата на болния. Ана Михайловна го забеляза и се обърна към Евелина:

— Пусни пердето… Така се боя от тази светлина…

Момичето стана, за да изпълни заповедта, но болният, който неочаквано за пръв път проговори, я спря.

— Не, нищо. Моля ви се… оставете го така…

Двете жени радостно се наведоха над него.

— Чуваш ли?… Аз съм тук!… — каза майката.

— Да! — отговори той и след това млъкна, като че ли се мъчеше да си спомни нещо. — Ах, да!… — заговори тихо той и изведнаж се опита да стане. — Онзи… Фьодор, идва ли? — попита той.

Евелина и Ана Михайловна се спогледаха и майката закри устата му с ръка.

— Тихо, тихо! Не приказвай, вредно е за теб.

Той притисна ръката на майка си към устните си и я покри с целувки. В очите му имаше сълзи. Дълго плака и това го облекчи.

Няколко дни беше някак кротко замислен и всякога, когато покрай стаята минаваше Максим, на лицето му се четеше тревога. Жените забелязаха това и помолиха Максим да стои по-настрана. Но веднаж Пьотр сам помоли да го повикат и да ги оставят сами.

Максим влезе в стаята, хвана ръката му и ласкаво я помилва.

— Хайде, хайде, момчето ми — каза той. — Май че трябва да ти искам прошка…

— Разбирам — каза тихо Пьотр и стисна ръката му. — Ти ми даде добър урок и аз ти благодаря за него.

— По дяволите уроците! — отвърна Максим с нетърпелива гримаса. — Човек страшно оглупява, когато дълго време е педагог. Не, този път не мислех за никакви уроци, а просто се бях много разсърдил и на теб, и на себе си…

— Значи, ти наистина искаше да…

— Искаше, искаше!… Знае ли човек какво иска, когато се разбеснее… Исках да почувствуваш чуждото нещастие и да престанеш да мислиш толкова за своето…

Двамата млъкнаха.

— Тази песен — след минута каза Пьотр, — помнех я дори когато бях в безсъзнание… А кой е този Фьодор, когото повика?

— Фьодор Кандиба, мой стар познат.

— И той ли… се е родил сляп?

— Още по-лошо: очите му са изгорели във войната.

— И той скита по света и пее тази песен?

— Да, и храни с нея цял куп племенници сираци. И отгоре на това намира за всеки весела дума и шега…

— Така ли? — замислено попита Пьотр. Както искаш, но в това има някаква тайна. И аз бих искал…

— Какво би искал, момчето ми?…

След няколко минути се чуха стъпки. Ана Михайловна влезе в стаята и тревожно се вгледа в лицата им, явно развълнувани от разговора, който се прекъсна при влизането й.

Веднаж победил болестта, младият организъм бързо се възстановяваше. След около две седмици Пьотр беше вече на крака.

Той много се промени, промениха се дори чертите на лицето му — в тях не се забелязваха предишните кризи на остро вътрешно страдание. Рязкото нравствено сътресение сега премина в тиха замисленост и спокойна тъга.

Максим се страхуваше, че това е само временна промяна, която се дължи на факта, че болестта е отслабила нервното му напрежение. Веднаж, по здрач, Пьотр се приближи за първи път след болестта си до пианото и както обикновено започна да импровизира. Мелодиите бяха тъжни и спокойни като настроението му. Но ето че внезапно сред звуците, пълни с тиха печал, прозвучаха първите ноти от песента на слепите. Мелодията изведнаж се прекъсна… Пьотр бързо стана, лицето му беше изкривено от болка и в очите му блестяха сълзи. Явно беше, че той още не можеше да преодолее силното впечатление от жизнения дисонанс, който му се бе явил под формата на тази дрезгава и тежка жалба.

Тази вечер Максим пак дълго говори с Пьотр насаме. Минаха седмици, а настроението на слепия си оставаше същото. Като че ли твърде острото и егоистично съзнание за личното нещастие, което внасяше в душата му пасивност и потискаше вродената му енергия, сега трепна и отстъпи място на нещо друго. Той пак си поставяше цели, кроеше планове; животът се зараждаше в него, сломената му душа пускаше филизи като залиняло дръвце, облъхнато от животворното дихание на пролетта… Впрочем решено бе, че още това лято Пьотр ще замине за Киев, за да започне наесен да учи при един известен пианист. При това и двамата с Максим настояха да заминат сами.

X

През топла юлска нощ една бричка, впрегната с два коня, спря за пренощуване на полето, край гората. Сутринта, още в зори, двама слепи минаха по пътя. Единият въртеше ръчката на примитивен инструмент: в отвора на празно сандъче се въртеше дървено валяче и се търкаше о силно опънати струни, които монотонно и печално бръмчаха. Малко дрезгав, но приятен старчески глас пееше утринна молитва.

Минаващите по пътя украинци с риба видяха как повикаха слепите при бричката, край която на постлана черга седяха господата, които бяха пренощували в степта. Когато след известно време коларите спряха при извора да напоят конете, покрай тях пак минаха слепите, но този път те бяха вече трима. Отпред, като потропваше пред себе си с дълга тояга, вървеше старец с развяваща се побеляла коса и дълги бели мустаци. Челото му беше покрито със стари рани като от изгаряне; вместо очи имаше дупки. На рамото му беше надянат широк ширит, вързан за пояса на другаря му, който вървеше след него. Вторият беше едър мъжага с жлъчно лице, силно издълбано от шарка. И двамата вървяха със сигурна стъпка, вдигнали нагоре невиждащи лица, сякаш търсеха там пътя си. Третият беше съвсем млад, с нови селски дрехи, с бледно, като че ли малко уплашено лице; стъпките му бяха несигурни и от време на време той се спираше, сякаш се вслушваше в нещо зад себе си, и пречеше на другарите си да вървят.

Към десет часа те бяха вече далеч. Гората потъна в хоризонта като синя ивица. Наоколо беше степ и пред тях се чуваше звънтенето на нажежените от слънцето жици край шосето, което пресичаше прашния път. Слепите излязоха на шосето и свърнаха надясно. В този момент отзад се чу тропот на коне и сухо тракане на ковани колела по чакълената настилка. Слепите се изправиха край пътя. Отново забръмча дървеното колело по струните и старецът поде:

— По-да-ре-те на сле-пи-те…

Към бръмченето на колелото се прибавиха тихите звуци на струните изпод пръстите на младежа.

Точно в краката на Кандиба издрънча монета. Тракането на колелата спря. Явно беше, че минувачите се бяха спрели, за да видят дали слепите ще намерят монетата. Кандиба веднага я намери и лицето му изрази доволство.

— Господ здраве да ви дава — каза той, като се обърна към бричката, в която се виждаше четвъртитата фигура на побелял господин и две патерици стърчаха отстрани.

Старият внимателно гледаше слепия младеж… Той стоеше бледен, но вече спокоен. Още при първите звуци на песента ръцете му нервно започнаха да се движат по струните, като че ли искаха да заглушат с техните звуци резките й ноти… Бричката пак тръгна, но старият дълго поглеждаше назад.

Скоро тракането на колелата заглъхна в далечината. Слепите отново се подредиха един след друг и тръгнаха по шосето.

— Ти, Юрий, имаш лека ръка — каза старият. — И свириш прекрасно…

След няколко минути средният слепец попита:

— Обет ли си дал да отидеш в Почаев?… Пред бога ли?

— Да — тихо отвърна младежът.

— Мислиш, че ще погледнеш ли?… — попита той пак с горчива усмивка.

— Случва се и това — меко каза старият.

— Отдавна се скитам, а не съм чул за такова нещо — мрачно възрази сипаничавият и те отново тръгнаха мълчаливо. Слънцето се издигаше все по-високо, мяркаше се само бялата линия на шосето, право като стрела, тъмните фигури на слепите и отпред се виждаше като черна точка отминалата бричка. После пътят се разделяше. Бричката се отправи към Киев, а слепите пак свърнаха по междуселските пътища към Почаев.

Скоро в имението се получи писмо от Максим от Киев. Той пишеше, че и двамата са здрави и че всичко се нарежда добре.

А през това време тримата слепи отиваха все по-далеч. Сега вече всички вървяха еднакво. Отпред, все така почуквайки с тоягата, вървеше Кандиба, който отлично познаваше пътищата и пристигаше навреме в големите села за празниците и пазарните дни. Народът се събираше да слуша стройните звуци на малкия оркестър и в калпака на Кандиба непрекъснато се сипеха монети.

Вълнението и уплахата отдавна бяха изчезнали от лицето на младежа и бяха отстъпили място на друг израз. С всяка нова стъпка насреща му се носеха нови звуци от непознатия, широк и необятен свят, който замени сега ленивия и приспивен шепот на тихото имение… Слепите очи се разширяваха, гърдите се разтваряха, слухът още повече се изостряше; той опознаваше спътниците си, добродушния Кандиба и жлъчния Кузма, дълго вървеше след поскърцващите натоварени волски коли, нощуваше в степта край огньовете, слушаше шума на панаирите и пазарищата, опознаваше нещастието на слепи и сакати, от което неведнаж болно се свиваше сърцето му… И чудно нещо — сега в душата му имаше място за всички тези усещания. Той научи до съвършенство песента на слепите и от ден на ден сред шума на това огромно море все повече стихваха в душата му личните стремежи към невъзможното… Острата му памет схващаше всяка нова песен и мелодия, а когато свиреше из пътя, подрънквайки леко струните, дори и лицето на жлъчния Кузма изразяваше спокойно умиление. Колкото повече дружината на слепите се приближаваше до Почаев, толкова повече растеше.

 

Късно есента по засипания със сняг път, за най-голямо учудване на всички в имението, господарският син неочаквано се върна заедно с двама слепи в просяшки дрехи. Хората разправяха, че е ходил в Почаев, както бе дал обет, за да измоли от почаевската Богородица изцеление.

Впрочем очите му си оставаха както и по-рано бистри и слепи. Но душата несъмнено се бе излекувала. Като че ли страшният кошмар завинаги бе изчезнал от имението… Когато най-после се завърна и Максим, който продължаваше да пише от Киев, Ана Михайловна го посрещна с думите: „Никога, никога няма да ти простя това.“ Но лицето й противоречеше на строгите думи.

През дългите вечери Пьотр разказваше за скитанията си и в здрача пианото звучеше с нови мелодии, каквито никой не го бе слушал да свири по-рано… Пътуването за Киев бе отложено с една година и цялото семейство заживя с надеждите и плановете на Пьотр…