Владимир Короленко
Слепият музикант (5) (Етюд)

I

Има натури като че предварително предопределени за тихия подвиг на любовта, съединена със скръбта и грижата — натури, за които тези грижи по чуждата скръб са сякаш атмосфера, органическа нужда. Природата предварително ги е надарила със спокойствие, без което е немислим делничният подвиг на живота, тя предвидливо е смекчила личните им пориви, нуждите на личния им живот, като е подчинила тези пориви и тези нужди на господствуващата черта в характера. Такива натури често пъти изглеждат твърде студени, твърде разсъдителни, лишени от чувство. Те са глухи към страстния зов на грешния живот и вървят по тъжния път на дълга също така спокойно, както и по пътя на най-яркото лично щастие. Те изглеждат студени като снежни върхове и са величествени като тях. Житейската баналност остава в краката им; дори клеветите и интригите се плъзгат по тяхната белоснежна дреха като мръсни пръски от крилете на лебед…

Малката позната на Пьотр притежаваше всички черти на този тип, който рядко се оформя от живота и от възпитанието; той, както талантът, както геният, става съдба на избрани натури и се проявява отрано. Майката на сляпото момче разбираше какво щастие е това детско приятелство за сина й. Старият Максим също разбираше това и му се струваше, че сега възпитаникът му има всичко, което му липсваше, че сега душевното развитие на сляпото момче ще тръгне спокойно и равномерно, несмущавано от нищо.

Но той горчиво се лъжеше.

II

През първите години от живота на детето Максим мислеше, че е овладял напълно душевното развитие на момчето, че това развитие става, ако не под прякото му влияние, то във всеки случай нито една нова негова страна, нито едно ново постижение в тази област не ще убегне от наблюдението и контрола му. Но когато в живота на детето настъпи онзи период, който представлява преходна граница между детството и юношеството, Максим видя колко неоснователни са тези горди педагогически мечти. Едва ли не всяка седмица носеше нещо ново, понякога съвсем неочаквано по отношение на сляпото момче, и когато Максим се мъчеше да намери източниците на някоя нова идея или нова представа, които се появяваха у детето, той се объркваше. Някаква незнайна сила работеше в дълбочината на детската душа, като изтласкваше от тази дълбочина неочаквани прояви на самостоятелен душевен растеж, и Максим трябваше да се спира с чувство на благоговение пред тайнствените процеси на живота, които по такъв начин се намесваха в педагогическата му работа. Тези тласъци на природата, нейните дарени откровения като че ли даваха на детето такива представи, които не можеха да бъдат придобити от личния опит на слепия, и Максим отгатваше тук неразривната връзка между жизнените явления, която, раздробена на хиляди процеси, преминава през последователната верига на отделните съществувания.

Отначало това наблюдение изплаши Максим. Като видя, че не само той единствен владее умствената система на детето, че в тази система се проявява нещо, което не зависи от него и се изплъзва от неговото влияние, той се изплаши за съдбата на възпитаника си, изплаши се, че може да се явят такива въпроси, които само биха могли да причинят на слепия нестихващи страдания. И той се опитваше да намери източниците на тези избликващи отнякъде извори, за да… ги премахне завинаги за доброто на сляпото дете.

Тези неочаквани проблясъци не се изплъзнаха и от вниманието на майката. Една сутрин Петрик дотича при нея необикновено възбуден.

— Мамо, мамо! — завика той. — Аз видях сън.

— Че какво видя, момчето ми? — попита тя с печално съмнение в гласа.

— Видях насън, че виждам теб и Максим, и още… че виждам всичко. Толкова хубаво беше, толкова хубаво беше, мамичко!

— А какво видя още, момчето ми?

— Не помня.

— А мен помниш ли ме?

— Не — каза момчето замислено. — Забравих всичко… И все пак видях, истина ти казвам, видях… — прибави то след минутно мълчание и лицето му изведнъж потъмня. На слепите очи блесна сълза…

Това се повтори още няколко пъти и всеки път момчето ставаше по-тъжно и по-неспокойно.

III

Като минаваше веднъж по двора, Максим чу в гостната, където обикновено се провеждаха уроците по музика, някакви странни музикални упражнения. Те се състояха от две ноти. Отначало от бързи, последователни, почти сливащи се удари по клавиша трептеше най-високата ярка нота за горния регистър, след това тя рязко се сменяше с ниския тътен на баса. Максим полюбопитствува да узнае какво можеха да означават тези странни упражнения, закуца през двора и след минута влезе в гостната. На вратата той се спря като закован пред неочакваната картина.

Момчето, което караше вече десетата година, седеше в краката на майка си на ниско столче. До него, изпънал шия и размахвайки дългия си клюн, стоеше младият опитомен щъркел, който Йохим беше подарил на господарския син. Момчето всяка сутрин го хранеше от ръцете си и птицата вървеше навсякъде след новия си приятел-господар. Сега Петрус държеше щъркела с едната си ръка, а другата леко прекарваше по шията му, след това по тялото и лицето му изразяваше напрегнато внимание. Същевременно майката с пламнало, възбудено лице и печални очи бързо удряше с пръст по клавиша, изтръгвайки от инструмента непрекъснато звучащ висок тон. Леко извърната на стола, тя с болезнено внимание се вглеждаше в лицето на детето. Когато ръката на момчето, плъзгайки се по яркобелите пера, стигаше до онова място на края на крилата, където перата рязко се сменяха с черни, Ана Михайловна изведнъж прехвърляше ръката си на друг клавиш и ниска басова нота глухо гърмеше в стаята.

И двамата, майка и син, бяха толкова погълнати от своето занимание, че не забелязаха идването на Максим, докато той, като се опомни от учудването, не прекъсна сеанса с въпрос:

— Ануся! Какво значи това?

Младата жена се засрами от изпитателния поглед на брат си, сякаш бе заварена на местопрестъплението на строг учител.

— Ето, виждаш ли — заговори смутено тя, — той казва, че прави известна разлика в цветовете на щъркела, само че не може да се разбере ясно в какво се състои тази разлика… Истина ти казвам, той сам заговори пръв за това и струва ми се, че това е вярно…

— Е, и какво?

— Нищо, аз само исках… малко… да му обясня тази разлика с разликата между звуците… Не се сърди, Макс, но право да ти кажа, мисля, че тия две неща много си приличат…

Тази неочаквана идея толкова порази Максим, че в първия момент не знаеше какво да каже на сестра си. Той я накара да повтори опитите си, вгледа се в напрегнатия израз на лицето на сляпото дете и поклати глава.

— Слушай, Ана — каза той, когато остана насаме със сестра си. — Не трябва да будиш у момчето въпроси, на които никога, никога не ще можеш да дадеш пълен отговор.

— Ами че той сам пръв заприказва, истина ти казвам… — прекъсна го Ана Михайловна.

— Все едно. На момчето му остава само да свикне със слепотата си, а ние трябва да се стремим то да забрави светлината. Аз гледам никакви външни причини да не го навеждат на безплодни въпроси и ако можех да отстраня тези причини, момчето нямаше да съзнава, че му липсва едно от сетивата, както и ние, които притежаваме всичките пет органа, не съжаляваме, че нямаме шести орган.

— Съжаляваме — възрази тихо младата жена.

— Аня!

— Съжаляваме — отговори тя упорито. — Ние често тъжим за невъзможното…

Впрочем сестрата се подчини на доводите на брат си, но този път той сгреши: като се грижеше да отстрани външните причини, Максим забравяше ония могъщи подбуди, които самата природа бе вложила в детската душа.

IV

„Очите — е казал някой — са огледало на душата“. Може би по-вярно би било да ги сравним с прозорци, през които се вливат в душата впечатленията от яркия блестящ цветен свят. Кой може да каже каква част от нашия душевен облик зависи от светлинните усещания?

Човекът е едно звено в безкрайната верига на живота, която води през него от дълбочината на миналото към безкрайното бъдеще. И ето че в едно от тези звена, в сляпото момче, фаталната случайност бе затворила тези прозорци; целият му живот трябва да премине в тъмнина. Но означава ли това, че в душата му се бяха скъсали навеки струните, с които душата реагира на светлинните впечатления? Не, и през това тъмно съществуване трябваше да премине и да се предаде на следващите поколения вътрешната възприемчивост към светлината. Душата му беше цялостна човешка душа с всичките й способности, а тъй като всяка способност носи в себе си стремежа да бъде задоволена, и в тъмната душа на момчето живееше неугасим стремеж към светлината.

Някъде в тайнствената дълбочина лежаха недокоснати наследените и дремещи, смътно съществуващи като „възможности“ сили, готови да се проявят още с първия светъл лъч. Но прозорците си стоят затворени: съдбата на момчето е решена, то никога няма да види този лъч, целият му живот ще премине в мрак…

И този мрак беше пълен с призраци.

Ако животът на детето беше минал сред нужди и скърби — това може би щеше да отвлече мисълта му към външните причини на страданието. Но близките му бяха отстранили от него всичко, което можеше да го наскърби. Бяха му осигурили пълно спокойствие и мир и сега самата тишина, която цареше в неговата душа, му помагаше да долови по-ясно вътрешната незадоволеност. Сред тишината и мрака, които го обкръжаваха, у него се пораждаше смътно, незаглъхващо съзнание за някаква нужда, която трябваше да бъде задоволена, пораждаше се стремеж да оформи дремещите дълбоко в душата му сили, които не намираха изход.

Оттук някакви смътни предчувствия и пориви, подобни на стремежа да лети, който всеки е изпитвал в детството си и който се проявява в тази възраст в чудни сънища.

Оттук най-сетне произхождаха инстинктивните усилия на детската мисъл, които се отразяваха върху лицето му като болезнен въпрос. Тези наследствени, но недокоснати в личния живот „възможности“ за светлинни представи изпъкваха като призраци в детската главица, безформени, неясни и тъмни, пораждайки мъчителни и смътни условия.

Природата несъзнателно протестираше против индивидуалния „случай“ за нарушаването на общия закон.

V

По такъв начин, колкото и да се мъчеше да отстранява външните причини, Максим никога не можа да унищожи вътрешния натиск на незадоволената нужда. Най-многото, което можа да постигне със своята предвидливост, беше да не я пробужда преждевременно, да не засилва страданията на сляпото дете. Във всичко останало тежката съдба на детето трябваше да следва своя път с всичките й сурови последици.

А тя надвисваше като тъмен облак. С течение на годините природната живост на момчето все повече и повече изчезваше като вълна, която се отдръпва, докато неясното, но непрекъснато звучащо в душата му тъжно настроение се засилваше и влияеше на темперамента му. Смехът, който се чуваше през време на детството му при всяко ново, особено ярко впечатление, сега се раздаваше все по-рядко и по-рядко. Всичко засмяно, весело, което имаше оттенък на хумор, беше за него почти недостъпно; но затова пък долавяше, със забележителна пълнота всичко смътно, неопределено, тъжно и меланхолично, което звучи в южната природа и се отразява в народната песен. Очите му се насълзяваха всякога, когато слушаше как „в полето гробът с вятъра се разговаря“, и той сам обичаше да отива в полето да слуша този говор. У него все по-силно се проявяваше склонност към самота и когато в часовете, свободни от занимания, отиваше на самотна разходка, домашните му гледаха да не отиват там, за да не нарушават уединението му. Седнал на някоя могила в степта или на хълмчето над реката, или най-после на добре познатата скала, той слушаше само шепота на листата и шумоленето на тревата или неопределените въздишки на степния вятър. Всичко това особено хармонираше с дълбочината на душевното му настроение. Доколкото можеше да разбира природата, тук той я разбираше напълно и докрай. Тук тя не го тревожеше с никакви определени и неразрешими въпроси; тук вятърът се вливаше право в душата му, а тревата като че ли му шепнеше тихи съчувствени думи и когато душата на младежа, настроена в унисон с обкръжаващата го тиха хармония, се разнежваше от топлата ласка на природата, той чувствуваше как нещо напира в гърдите му, приижда и се разлива по цялото му същество. Тогава той се хвърляше на влажната, прохладна трева и тихо плачеше, но в тези сълзи нямаше горчивина. Понякога вземаше свирката и целият се унасяше, подбираше тъжни мелодии, които да отговарят на настроението му и на тихата хармония на степта.

Ясно е, че всеки човешки звук, който нахлуваше неочаквано в това настроение, му действуваше като болезнен, рязък дисонанс. В такива минути е възможно да се общува само с много близка, приятелска душа, а момчето имаше само един такъв приятел на негова възраст — русото момиченце от посесорското имение…

А това приятелство укрепваше все повече и беше напълно взаимно. Ако Евелина внасяше в техните взаимни отношения спокойствието си и тихата си радост и съобщаваше на сляпото момче нови оттенъци от околния живот, той от своя страна й даваше… своята скръб… Като че ли отначало запознаването с него бе нанесло на чувствителното сърце на малката жена кървава рана: извадете от раната ножа, който е нанесъл удара, и кръвта ще потече. Когато за пръв път се видя на хълмчето в степта със сляпото момче, малката жена изпита остра болка на съчувствие и сега неговото присъствие ставаше за нея все по-необходимо. Когато не беше с него, раната като че ли се отваряше отново, болката оживяваше и тя се стремеше към своя малък приятел, за да уталожи с непрестанни грижи собственото си страдание.

VI

Една топла есенна вечер двете семейства седяха на площадката пред къщи и се любуваха на звездното небе, което се синееше с дълбокия си лазур и светеше с блещукащите си светлини. Както винаги слепият седеше със своята приятелка до майка си.

За минута всички млъкнаха. Около имението беше съвсем тихо; само от време на време листата трепваха, шепнеха нещо неясно и веднага млъкваха.

В тази минута един блестящ метеор, откъснал се някъде от дълбочината на тъмния лазур, проряза като ярка черта небето, остави след себе си фосфорна следа и угасна бавно и незабелязано. Всички вдигнаха очи. Майката, която седеше под ръка с Петрик, почувствува как той се сепна и потръпна.

— Какво беше… това? — обърна се той с развълнувано лице.

— Една звезда падна, детето ми.

— Да, звезда — прибави той замислено. — Така си и знаех.

— Че откъде знаеше, момчето ми? — попита майката с печално съмнение в гласа.

— Не, той казва истината — намеси се Евелина. — Той много неща знае… „така“…

Вече тази постоянно развиваща се интуиция показваше, че момчето явно се приближава към преходната възраст между детството и юношеството. Но засега то се развиваше доста спокойно. Изглеждаше дори, като че ли беше свикнало със съдбата си и странно уравновесената, безнадеждна, но и без остри пориви печал, която беше станала обикновен фон на живота му, сега се посмекчи. Обаче това беше само период на временно затишие. Природата като че ли нарочно дава тези почивки; в тях младият организъм уляга и укрепва за нови бури. През време на тези затишия незабелязано се натрупват и зреят нови въпроси. Един тласък — и цялото душевно спокойствие ще се разлюлее до дъно, като море под удара на внезапно налетял ураган.