Владимир Короленко
Слепият музикант (2) (Етюд)

I

Детето се роди в богато семейство от Югозападния край^[1] късно в полунощ. Младата майка лежеше в дълбок унес, но когато в стаята се раздаде първият вик на новороденото, тих и жален, тя започна да се мята на леглото със затворени очи. Устните й шепнеха нещо, а на бледото й лице, с меки, почти още детски черти, се появи гримаса на нетърпеливо страдание, като у разглезено дете, изпитващо болка, с която не е свикнало.

Акушерката наведе ухо до устните й, които тихо шепнеха нещо.

— Защо… защо плаче така? — питаше болната едва чуто.

Акушерката не разбра въпроса. Детето отново заплака. По лицето на болната пробягна израз на остро страдание и от затворените й очи се търколи едра сълза.

— Защо, защо? — продължаваха да шепнат тихо устните й.

Този път акушерката разбра въпроса и спокойно отговори:

— Питате защо плаче детето? Винаги е така, успокойте се.

Но майката не можеше да се успокои. При всеки нов вик на детето тя трепваше и повтаряше с гневно нетърпение:

— Защо… така… така ужасно?

Акушерката не долавяше във вика на детето нищо особено и като видя, че майката приказва като в смътен унес и че навярно просто бълнува, остави я и се зае с детето.

Младата майка млъкна и само от време на време някакво тежко страдание, което не можеше да избие навън с движения или думи, изстискваше от очите й едри сълзи. Те се оцеждаха през гъстите й ресници и се стичаха бавно по бледите й като мрамор страни.

Може би майчиното сърце беше почувствувало, че заедно с новороденото дете се беше явила на света тъмна, безизходна беда, която беше надвиснала над люлката, за да придружава новия живот чак до гроба.

Впрочем може би това наистина беше бълнуване. Както и да е, детето се бе родило сляпо.

II

Отначало никой не забеляза това. Момчето гледаше с онзи мътен и неопределен поглед, с който до известна възраст гледат всички новородени деца. Минаваха ден след ден, новият човек беше вече на няколко седмици. Очите му се проясниха, мътното було се махна, зеницата се оформи. Но детето не обръщаше глава към светлия лъч, който проникваше в стаята заедно с веселото чуруликане на птичките и с шумоленето на зелените буки, които се полюляваха до самите прозорци в гъстата селска градина. Майката, която се бе вече оправила от болестта, първа с тревога забеляза странния израз на детското лице, което оставаше неподвижно и някак не по детски сериозно.

Младата жена гледаше хората като изплашена гугутка и питаше:

— Кажете ми, защо е такова?

— Какво? — питаха равнодушно чуждите хора. — То с нищо не се различава от другите деца на тая възраст.

— Погледнете как особено търси нещо с ръце…

— Детето още не може да съгласува движенията на ръцете със зрителните впечатления — отговори докторът.

— А защо гледа все в една посока?… То… то е сляпо? — изтръгна се неочаквано от гърдите на майката страшната догадка и никой не можа да я успокои.

Докторът взе детето на ръце, бързо го обърна към светлината и се вгледа в очите му. Той леко се смути, каза няколко незначителни фрази и си отиде, като обеща да се върне след два-три дена.

Майката плачеше и се мяташе като ранена птица, притискайки детето до гърдите си, а очите на момчето гледаха все със същия неподвижен и суров поглед.

Докторът действително се върна след два-три дена, като донесе офталмоскоп. Той запали свещица, приближаваше я и я отдалечаваше от детското око, вглеждаше се в него и най-после каза смутен:

— За съжаление, вие нямате грешка, госпожо… Момчето наистина е сляпо, и то безнадеждно…

Майката изслуша тази вест със спокойна мъка.

— Аз отдавна знаех — каза тихо тя.

III

Семейството, в което се роди сляпото момче, не беше многочислено. То се състоеше освен от споменатите вече лица, още от бащата и от „вуйчо Максим“, както го наричаха всички без изключение членове на семейството и дори чуждите хора. Бащата приличаше на хилядите други селски помешчици от Югозападния край: той беше добродушен, дори може би добър, грижеше се за работниците добре и много обичаше да строи и да престроява мелници. Тази работа поглъщаше почти цялото му време и затова гласът му се чуваше в къщи само в известни, определени часове на деня, които съвпадаха с обеда, закуската и други събития от този род. В тези случаи той винаги произнасяше една и съща фраза: „Здрава ли си, гълъбицата ми?“ — след което сядаше на масата и вече не говореше почти нищо, само нарядко съобщаваше нещо за дъбовите оси и за зъбчатите колела. Разбира се, неговото спокойно и просто съществуване малко се отразяваше върху душевния облик на сина му. Затова пък вуйчо Максим бе съвсем друг човек. Десетина години преди описваните събития вуйчо Максим беше известен като най-опасен размирник не само в околностите на своето имение, но дори и в Киев на „Контрактите“^[2]. Всички се чудеха как от такова почтено във всяко отношение семейство, каквото беше семейството на пани Попелска, по баща Яценко, е могъл да излезе такъв ужасен брат. Никой не знаеше как трябва да се държи човек с него и с какво да му угоди. На любезностите на пановете той отговаряше с дързости, а прощаваше своеволията и грубостите на мужиците, на които и най-кроткият „шляхтич“ непременно би отговорил с плесници. Най-сетне за голяма радост на всички порядъчни хора вуйчо Максим силно се разсърди за нещо на австрийците и замина за Италия: там той се присъедини към също такъв размирник и еретик като него — Гарибалди, който, както с ужас разказваха пановете помешчици, се бе побратимил с дявола и пет пари не даваше за самия папа. Разбира се, по този начин Максим погуби навеки безпокойната си схизматична душа, но затова пък „Контрактите“ минаваха с по-малки скандали и много благородни мамички престанаха да се безпокоят за съдбата на синовете си.

Изглежда, австрийците също се били разсърдили здравата на вуйчо Максим. Понякога в донесенията за хода на военните действия в Куриерка, който открай време беше любим вестник на пановете помешчици, се споменаваше името му измежду смелите сподвижници на Гарибалди, докато веднаж пановете узнаха от същия Куриерка, че Максим паднал на полесражението заедно с коня си. Разярените австрийци, които очевидно отдавна вече са точели зъби на упорития волинец (на когото, едва ли не единствен, според неговите съотечественици, се крепеше още Гарибалди), го насекли като зелка.

— Зле свърши Максим — си казаха пановете и приписаха това на специалното застъпничество на св. Петър за своя наместник. Сметнаха Максим за умрял.

Оказа се обаче, че австрийските саби не бяха успели да изтръгнат от Максим упоритата му душа и тя останала да живее, макар и в силно осакатено тяло. Гарибалдийските размирници изнесли достойния си другар от полесражението, дали го в някаква болница и ето че след няколко години Максим неочаквано се яви в къщата на сестра си, където и остана.

Сега вече не му беше до дуели. Десният му крак беше съвсем отрязан и затова ходеше с патерица, а лявата му ръка бе повредена и я биваше само да се подпира някак на бастун. Пък и изобщо той стана по-сериозен, притихна и само понякога острият му език действуваше също така точно, както някога сабята. Той престана да ходи на „Контрактите“, рядко се явяваше в обществото и по-голямата част от времето прекарваше в библиотеката си в четене на някакви книги, за които никой нищо не знаеше, с изключение на предположението, че книгите са съвсем безбожни. Също така той пишеше нещо, но тъй като творбите му никога не излизаха в Куриерка, никой не им придаваше сериозно значение.

По времето, когато в селската къщица се появи и започна да расте новото същество, късо остриганите коси на вуйчо Максим започваха вече да сребреят. От постоянното облягане на патериците рамената му се бяха повдигнали, а тялото му придоби квадратна форма. Страшната външност, мрачно свитите вежди, тропането на патериците и кълбата тютюнев дим, които постоянно се виеха край него, защото не изпускаше лулата от устата си — всичко това плашеше чуждите хора и само близките на инвалида знаеха, че в осакатеното тяло тупти горещо и добро сърце, а в голямата квадратна глава, покрита с четинеста гъста коса, работи неуморна мисъл.

Но дори и близките му не знаеха над какъв въпрос работеше по това време тази мисъл. Те виждаха само, че вуйчо Максим, цял потънал в синкав дим, понякога седи по цели часове неподвижно, със замъглен поглед и с мрачно свити гъсти вежди. А в това време сакатият боец мислеше, че животът е борба и че в него няма място за инвалиди. Понякога си мислеше, че е излязъл завинаги от строя и че сега напразно е в тежест на обоза; струваше му се, че е рицар, когото животът е изхвърлил от седлото и е повалил в праха. Не е ли малодушие да се гърчи в праха като стъпкан червей; не е ли малодушие да се хваща за стремето на победителя, да му се моли за жалките остатъци на своето съществуване?

Докато вуйчо Максим обсъждаше със студено мъжество тази парлива мисъл, като съобразяваше и съпоставяше доводите за и против, пред очите му започна да се мярка новото същество, на което съдбата беше отредила да се появи на света вече инвалид. Отначало той не обръщаше внимание на сляпото дете, но после странната прилика между съдбата на момчето и неговата собствена съдба заинтересува вуйчо Максим.

— Хм… да — замислено каза веднаж той, като погледна момчето крадешком, — това момче също е инвалид. Ако ни съберат двамата заедно, току-виж, че излязло едно хилаво човече.

От този момент погледът му започна все по-често и по-често да се спира върху детето.

IV

Детето се роди сляпо. Кой беше виновен за неговото нещастие? Никой! Тук не само че нямаше и сянка от „зла воля“ на когото и да било, но дори и самата причина за нещастието беше скрита някъде дълбоко в тайнствените и сложни процеси на живота. А при това всякога, щом погледнеше сляпото момченце, сърцето на майката се свиваше от остра болка. Разбира се, в този случай като майка тя страдаше от недъга на своя син и от мрачното предчувствие за тежкото бъдеще, което очакваше детето й; но освен тези чувства сърцето на младата жена болезнено се свиваше при мисълта, че причината за нещастието се криеше като жестока възможност у ония, които му бяха дали живот… Това беше достатъчно, за да стане малкото същество с прекрасни, но невиждащи очи център в семейството, несъзнателен деспот, с чиято най-малка прищявка се съобразяваха всички в къщи.

Не се знае какво би излязло след време от момчето, предразположено към безпредметна озлобеност поради своето нещастие и у което всичко заобикалящо го се стремеше да развие егоизма, ако странната съдба и австрийските саби не бяха принудили вуйчо Максим да се засели на село, в семейството на сестра си.

Присъствието на сляпото момче в къщи постепенно и неусетно даде друга насока на дейната мисъл на сакатия боец. Той все така по цели часове седеше, пушейки лулата си, но в очите му вместо дълбока и тъпа болка сега се виждаше замислен израз на заинтересован наблюдател. И колкото повече се вглеждаше вуйчо Максим, толкова по-често се мръщеха гъстите му вежди и той все по-силно пуфкаше с лулата си. Най-сетне веднъж реши да се намеси.

— Това момче — каза той, като пускаше колелце след колелце — ще бъде много по-нещастно от мен. По-добре да не беше се раждало.

Младата жена наведе ниско глава и една сълза падна върху ръкоделието й.

— Жестоко е да ми напомняш това, Макс — каза тя тихо, — да ми го напомняш безцелно…

— Казвам само истината — отговори Максим. — Аз нямам крака и ръце, но имам очи. Малкият няма очи, но след време няма да има нито ръце, нито крака, нито воля…

— Че защо?

— Разбери ме, Ана — каза Максим по-меко. — Не бих ти говорил напразно жестоки думи. Момчето има изтънчена нервна система. Засега то има всички шансове да развие останалите си способности до такава степен, че поне отчасти да компенсира своята слепота. Но за това е нужно да се упражнява, а упражняването се поражда само от необходимостта. Глупавите грижи, които отстраняват от него необходимостта да полага усилия, убиват у него всички шансове за по-пълен живот.

Майката беше умна и затова съумя да победи у себе си непосредствения подтик, който я караше да тича презглава при всеки жален вик на детето. Няколко месеца след този разговор момчето свободно и бързо пълзеше из стаите, като напрягаше слух при всеки звук и с някаква необикновена за другите деца пъргавина опипваше всеки предмет, който попадаше в ръцете му.

V

Скоро момчето се научи да познава майка си по походката, по шумоленето на дрехите й и по някакви само нему достъпни, неуловими за другите признаци: колкото и хора да имаше в стаята, както и да се разместваха, то всякога се насочваше безпогрешно натам, където седеше тя. Когато неочаквано го вземаше на ръце, то всякога веднага познаваше, че е у майка си. Когато пък го вземеха други, то бързо започваше да опипва с ръчички лицето на човека, който го вземаше, и също така скоро се научи да познава бавачката, вуйчо си Максим, баща си. А ако попаднеше у непознат човек, тогава движенията на малките му ръце ставаха по-бавни: момчето предпазливо и внимателно опипваше непознатото лице и чертите му изразяваха напрегнато внимание; то като че ли се „вглеждаше“ с връхчетата на пръстите си.

По природа то беше много живо и подвижно дете, но месеците минаваха един след друг и слепотата все повече слагаше своя отпечатък върху темперамента на момчето, който вече започваше да се определя. Пъргавината на движенията му малко по малко се губеше; то започна да се завира в потулените кътчета и седеше там по цели часове мирно, със застинали черти на лицето, като че се ослушваше в нещо. Когато в стаята беше тихо и смяната на различните звуци не отвличаше вниманието му, детето сякаш мислеше за нещо и на хубавото му и не по детски сериозно лице се изписваха недоумение и почуда.

Вуйчо Максим отгатна: изтънчената и богата нервна система на момчето постигаше своето и с възприемчивостта на осезанието и на слуха като че се мъчеше до известна степен да възстанови пълнотата на възприятията си. Всички се чудеха на поразителната чувствителност на неговото осезание. Понякога дори изглеждаше, че момчето има усет към цветовете; когато в ръцете му попадаха ярко боядисани парцалчета, то ги опипваше по-дълго време с тънките си пръсти и по лицето му преминаваше израз на необикновено внимание. Но постепенно започна да става все по-ясно и по-ясно, че развитието на възприемчивостта му върви главно по линията на слуха.

Скоро момчето изучи до съвършенство стаите по техните звуци: различаваше походката на домашните, скърцането на стола под инвалида-вуйчо, сухото, монотонно шумолене на конеца в ръцете на майка си, равномерното тракане на стенния часовник. Понякога, пълзейки покрай стената, то внимателно се вслушваше в лекия, недоловим за другите шум, и като вдигаше ръка, протягаше я към бягащата по тапетите муха. Когато изплашеното насекомо хвръкваше и отлиташе, лицето на сляпото дете изразяваше болезнено недоумение. То не можеше да проумее тайнственото изчезване на мухата. Но по-късно и в такива случаи лицето му запазваше израза на осмислено внимание; то обръщаше глава натам, накъдето отлиташе мухата — изостреният му слух долавяше във въздуха тънкото бръмчене на крилата й.

Целият околен свят, подвижен, изпълнен със звуци и светлина, проникваше в малката главица на сляпото дете главно под формата на звуци и в тези форми се изливаха неговите представи. На лицето му застиваше особено внимание към звуците: долната му челюст леко се издаваше напред на тънката и удължена шия. Веждите му придобиваха особена подвижност, а хубавите, но неподвижни очи придаваха на лицето на сляпото момче някакъв суров и едновременно с това трогателен отпечатък.

VI

Третата зима от живота му беше към края си. Навън снегът вече се топеше, шумяха пролетните потоци и заедно с това започна да се поправя и здравето на момчето, което през цялата зима боледуваше по малко и затова я прекара в стаите, без да излиза на чист въздух.

Извадиха вътрешните прозорци и пролетта нахлу в стаята с удвоена сила. В залените със светлина прозорци гледаше засмяното пролетно слънце, поклащаха се голите още клонки на буките, в далечината чернееха нивите, по които тук-там се белееха петна на неразтопен още сняг, а на места беше набола едва забележима зелена млада трева. Всички дишаха по-свободно и по-добре, на всички пролетта се отразяваше с прилив на обновена и бодра жизнена сила.

За сляпото момче тя нахлу в стаята само с бързия си шум. То чуваше как тичат пролетните потоци, сякаш в надпревара скачат по камъните, врязват се дълбоко в размекналата се земя; клонките на буките си шепнеха отвъд прозорците, преплитаха се, удряха се в тях и леко звънтяха по стъклата. А бързите пролетни капки от увисналите по края на покрива ледени висулки, сковани от сутрешния студ и сега стоплени от слънцето, тропаха с хиляди звънки удари. Тези звуци падаха в стаята като ярки и звънки камъчета, които бързо и напевно барабаняха. От време на време през този звън и шум плавно долитаха от далечното висине крясъци на жерави и постепенно замлъкваха, като че се разтапяха бавно във въздуха.

Върху лицето на момчето това съживяване на природата извикваше болезнено недоумение. То напрегнато свиваше вежди, изпъваше врат, ослушваше се и след това, като че разтревожено от необяснимия хаос на звуците, изведнъж протягаше ръце, търсейки майка си, хвърляше се към нея и силно се притискаше до гърдите й.

— Какво става с него? — питаше майката себе си и другите.

Вуйчо Максим внимателно се вглеждаше в лицето на момчето и не можеше да обясни непонятната му тревога.

— То… не може да разбере — досещаше се майката, като долавяше върху лицето на сина си израз на болезнено недоумение и въпрос.

Действително детето беше разтревожено и неспокойно; то ту долавяше нови звуци, ту се чудеше, че предишните, с които вече започваше да свиква, изведнаж замлъкваха и изчезваха някъде.

VII

Хаосът на пролетното безредие заглъхна. Под горещите слънчеви лъчи работата на природата все повече поемаше нормалния си път, животът като че ли напрягаше сили, неговият ход напред ставаше по-стремителен — като бяг на засилен влак. По ливадите започна да се зеленее млада тревица, във въздуха се носеше мирис на брезови пъпки.

Решиха да изведат малкия на полето, край брега на близката река.

Майка му го водеше за ръка. До тях вървеше, като се подпираше на патериците си, вуйчо Максим и всички се отправиха към крайбрежното хълмче, което слънцето и вятърът бяха доста изсушили. Гъстата му морава зеленееше и от него се откриваше широка гледка.

Яркият ден блесна в очите на майката и на Максим. Слънчевите лъчи топлеха лицата им, пролетният вятър, като че ли махайки с невидими крила, прогонваше тази топлина и я заменяше със свежа прохлада. Във въздуха се носеше нещо опияняващо до ласка, до изнемога.

Майката почувствува, че в ръката й здраво се впи малката ръчица на детето, но опияняващият лъх на пролетта я направи по-малко чувствителна към тази проява на детска тревога. Тя дишаше с пълни гърди и вървеше напред, без да се обръща; ако беше направила това, щеше да види странния израз по лицето на момчето. То извръщаше с нямо учудване отворените си очи към слънцето. Устните му се разтвориха; вдишваше въздуха на бързи глътки като риба, която са извадили от водата; от време на време по безпомощно обърканото личице се появяваше израз на болезнен възторг, потрепваше с някакви нервни тръпки, осенявайки го за миг, и веднага отново се сменяваше с израз на учудване, което се доближаваше до уплаха и недоумяващ въпрос. Само очите му гледаха с все същия спокоен и неподвижен, невиждащ поглед.

Като стигнаха до хълмчето и тримата седнаха. Когато майката вдигна момчето от земята, за да го настани по-удобно, то пак се вкопчи конвулсивно в роклята й, като че ли се страхуваше, че ще пропадне някъде, сякаш не чувствуваше под себе си почва. Но майката и този път не забеляза тревожното му движение, защото очите и вниманието й бяха приковани към чудната пролетна картина.

Беше пладне. Слънцето бавно се движеше по синьото небе. От хълма, на който седяха, се виждаше широко разлялата се река. Тя беше вече отнесла ледовете си и само понякога на повърхността й плуваха и се топяха тук-таме последните ледове, които се открояваха като бели петънца. По затлачените ливади водата се бе разляла на широки заливчета; бели облачета, отразявайки се в тях заедно с обърнатия наопаки лазурен свод, бавно плуваха в дълбочината и изчезваха, сякаш и те се разтапяха като ледените късове. От време на време вятърът набръчкваше леко водната повърхност, която блестеше на слънцето. По-нататък, зад реката, се чернееха нагизналите ниви и изпускаха пара, като застилаха с рееща се, трепкаща мъглица далечните колиби, покрити със слама, и неясно очертаващата се синя ивица на гората. Сякаш земята въздишаше и нещо се вдигаше от нея към небето като кълба дим на тамян от жертвеник.

Природата се бе ширнала наоколо като огромен празнично украсен храм. Но за сляпото момче това беше само необхватен мрак, който някак необикновено се вълнуваше наоколо, движеше се, тътнеше и звънеше, протягаше се към него, докосвайки душата му от всички страни с непознати още, необикновени впечатления, от наплива на които детското му сърце болезнено туптеше.

Още от първите крачки, когато лъчите на топлия ден блеснаха в лицето му и сгряха нежната му кожа, то инстинктивно обръщаше към слънцето невиждащите си очи, сякаш чувствуваше, че то е центърът, който привлича всичко наоколо. За него не съществуваха нито тази прозрачна далечина, нито лазурният свод, нито широко разстлалият се хоризонт. То само чувствуваше, че нещо материално, галещо и топло докосва нежно лицето му. След това нещо прохладно и леко, макар и не толкова леко, колкото топлината на слънчевите лъчи, прогонва от лицето му тази ласка и я заменя със свежа прохлада. В стаите момчето бе свикнало да се движи свободно, чувствувайки около себе си празнота. А тук го обхванаха някакви странно сменящи се вълни, ту нежно галещи, ту гъделичкащи и опияняващи. Някой бързо разхлаждаше топлите докосвания на слънцето и струята на вятъра свиреше в ушите, обхващаше лицето, слепоочията и главата до самия тил, летеше наоколо, сякаш се мъчеше да подхване момчето, да го завлече някъде в пространството, което то не можеше да види, като замъгляваше съзнанието му и му навяваше унасяща умора. Тогава ръката на момчето стискаше по-здраво ръката на майката, а сърцето му замираше и сякаш още малко и съвсем ще спре да бие.

Когато го сложиха да седне, то като че ли се поуспокои малко. Сега, въпреки странното усещане, което беше изпълнило цялото му същество, то все пак започна да различава отделни звуци. Тъмните галещи вълни все още се носеха неудържимо и на момчето се струваше, че те проникват в тялото му, защото ударите на разтуптялата се кръв се издигаха и се спускаха заедно с ударите на тези вълни. Но сега те донасяха със себе си ту ярките трели на чучулигата, ту тихото шумолене на разлистилата се брезичка, ту едва доловимия ромон на реката. Една ластовица махаше с лекото си крило, като описваше наблизо чудновати кръгове, бръмчаха мушици и над всичко това от време на време отекваше провлеченият и печален глас на орача в равнината, който подвикваше на воловете над браздата.

Но момчето не можеше да схване тези звуци в тяхната цялост, не можеше да ги обедини, да ги подреди в перспектива. Те като че ли падаха и проникваха един след друг в тъмната му главичка ту тихи и неясни, ту силни, ярки и оглушаващи. От време на време те се струпваха едновременно и неприятно се смесваха в неясна дисхармония. А вятърът от полето все свиреше в ушите и на момчето се струваше, че вълните тичат по-бързо и че техният шум заглушава всички останали звуци, които долитат сега от някакъв друг свят като спомен за вчерашния ден. И колкото повече замираха звуците, толкова повече в гърдите на момчето се вливаше някакво приятно отмаляване. Лицето му конвулсивно и ритмично потрепваше от промените, които се отразяваха върху него; очите му ту се затваряха, ту пак се отваряха, веждите му неспокойно мърдаха и във всяка негова черта напираше въпрос, тежко усилие на мисълта и на въображението. Още неукрепналото и препълнено с нови усещания съзнание започваше да изнемогва: то все още се бореше с нахлулите от всички страни впечатления, като се мъчеше да устои сред тях, да ги слее в едно цяло и по този начин да ги овладее, да ги победи. Но задачата не беше по силите на лишения от светлина мозък на детето, на което липсваха зрителни представи за това.

И звуците летяха и падаха един след друг, все още много пъстри, много звънки… Вълните, които грабнаха момчето, се издигаха все по-напрегнати, като връхлитаха от околния звънтящ и тътнещ мрак и си отиваха в същия мрак, сменяйки се с нови вълни, с нови звуци… по-бързо, по-високо, по-мъчително го издигаха, люлееха и приспиваха… Над този угасващ хаос прелетя още веднаж дългата и печална нота на човешкия вик и след това всичко изведнаж замлъкна.

Момчето тихо изстена и падна по гръб на тревата. Майка му бързо се обърна към него и също извика; то лежеше на тревата бледно, в дълбоко безсъзнание.

VIII

Вуйчо Максим беше много разтревожен от тази случка. От известно време той започна да си изписва книги по физиология, психология и педагогика и с обикновената си енергия се зае да изучава всичко, което науката дава относно тайнствения растеж и развитие на детската душа.

Тази работа го увличаше все повече и повече и затова мрачните мисли, че е негоден за борба в живота, че е „червей, който пълзи в праха“, и че е за „обоза“, отдавна вече незабелязано се изпариха от четвъртитата глава на ветерана. На тяхно място в тази глава настъпи съсредоточено внимание, а понякога дори розови мечти стопляха стареещото сърце. Вуйчо Максим се убеждаваше все повече и повече, че природата, която беше лишила момчето от зрение, не го е онеправдала в друго отношение; то беше същество, което реагираше на достъпните му външни впечатления със забележителна пълнота и сила. И на вуйчо Максим се струваше, че е призван да развие свойствените на момчето дарби, с усилието на своята мисъл и на своето влияние да поправи несправедливостта на сляпата съдба, да постави в редовете на бойците за делото на живота вместо себе си един нов войник, на когото без неговото влияние никой не би могъл да разчита.

„Кой знае — мислеше си старият гарибалдиец, — нали човек може да се бори не само с копие и сабя. Може би несправедливо обиденият от съдбата ще вдигне след време достъпното за него оръжие в защита на другите, онеправданите от живота, и тогава аз, сакатият стар войник, ненапразно ще преживея на света…“

Дори на свободните мислители от четиридесетте и петдесетте години не беше чужда суеверната представа за „тайнствените предначертания“ на природата. Затова съвсем естествено е, че заедно с развитието на детето, което показваше необикновени способности, вуйчо Максим окончателно се убеди, че самата слепота е само една от проявите на тези „тайнствени предначертания“. „Онеправданият за оскърбените“ — ето девиза, който той предварително беше написал на бойното знаме на своя възпитаник.

IX

След първата пролетна разходка момчето лежа няколко дни в безсъзнание. То ту лежеше неподвижно и безмълвно в леглото си, ту мърмореше и се вслушваше в нещо. И през цялото това време от лицето му не изчезваше характерният израз на недоумение.

— Вярно, видът му е такъв, като че се мъчи да разбере нещо и не може — казваше младата майка.

Максим се замисляше и кимаше с глава. Той разбра, че странната тревога на момчето и внезапният припадък се дължат на многото впечатления, с които съзнанието му не можа да се справи, и реши да допуска тези впечатления до оздравяващото момче постепенно, така да се каже, разчленени на съставните им части. В стаята, където лежеше болният, прозорците бяха плътно затворени. След това с подобряването на здравето му започнаха да ги отварят за известно време, после го водеха по стаите, извеждаха го на площадката, на двора, в градината. И всеки път, когато на лицето на сляпото момче се появяваше тревожен израз, майка му обясняваше звуците, които го учудваха.

— Чува се пастирският рог зад гората — казваше тя. — А това, дето се чува сред чуруликането на ятото врабци, е гласът на червеношийката. Щъркелът трака на своето колело^[3]. Той долетя тези дни от далечни страни и си гради гнездо на старото място.

И момчето обръщаше към нея лицето си, което светеше от благодарност, хващаше й ръката и кимаше с глава, като продължаваше да се вслушва със съсредоточено и осмислено внимание.

X

Момчето започна да разпитва за всичко, което привличаше вниманието му, и майката или още по-често вуйчо Максим му разказваха за разни предмети и същества, които издаваха едни или други звуци. Разказите на майката, по-живи и ярки, правеха на момчето по-голямо впечатление, но понякога това впечатление беше твърде болезнено. Младата жена, страдайки сама, с развълнувано лице и с очи, в които се четеше безпомощна скръб и болка, се мъчеше да даде на детето си представа за формите и цветовете. Момчето напрягаше внимание, мръщеше вежди, на челото му се явяваха дори леки бръчици. Очевидно детската главица работеше над непосилна задача, тъмното му въображение се луташе, мъчейки се да създаде от косвените данни нова представа, но от това не излизаше нищо. В такива случаи вуйчо Максим всякога недоволно се мръщеше и когато в очите на майката се появяваха сълзи, а лицето на детето бледнееше от съсредоточените усилия, Максим се намесваше в разговора, отстраняваше сестра си и започваше своите разкази, в които по възможност прибягваше само до пространствени и звукови представи. Лицето на сляпото дете ставаше по-спокойно.

— А какъв е той? Голям ли е? — питаше то за щъркела, който лениво и равномерно тракаше на своя стълб.

И момчето разтваряше ръце. При подобни въпроси то обикновено правеше това, а вуйчо Максим му казваше кога да спре. Сега то съвсем разтвори малките си ръчички, но вуйчо Максим каза:

— Не, той е още по-голям. Ако го доведем в стаята и го поставим на пода, главата му ще бъде над гърба на стола.

— Голям е… — замислено произнесе момчето. — А червеношийката е такава! — и то едва-едва разтвори съединените си длани.

— Да, червеношийката е такава… Затова пък големите птици никога не пеят така хубаво, както малките. Червеношийката се стреми всички с удоволствие да я слушат. А щъркелът е сериозна птица, стои си на един крак в гнездото, оглежда наоколо като сърдит господар работниците и високо се кара, без да го е грижа, че гласът му е дрезгав и че могат да го чуят чужди хора.

Момчето се смееше, като слушаше тези описания, и забравяше временно тежките си опити да разбере разказите на майка си. Но все пак тези разкази го привличаха по-силно и то предпочиташе да разпитва нея, а не вуйчо Максим.