Владимир Короленко
Слепият музикант (3) (Етюд)

I

Непрогледната глава на детето се обогатяваше с нови представи; посредством силно изострения си слух то проникваше все по-далеч в обкръжаващата го природа. Над него и около него както и преди цареше дълбок, непроницаем мрак; този мрак беше виснал над мозъка му като тежък облак и макар че го съпровождаше още от рождение, макар че очевидно момчето трябваше да свикне със своето нещастие, все пак детската природа по някакъв инстинкт непрестанно се мъчеше да се освободи от тъмната завеса. Тези несъзнателни пориви на детето към непознатата светлина, които не го оставяха нито за минута, се отпечатваха на лицето му все по-дълбоко и по-дълбоко с израза на неясно, болезнено усилие.

Все пак имаше и за него минути на светло задоволство, на ярки детски възторзи и това се случваше тогава, когато достъпните за него външни впечатления му доставяха нови, силни усещания, запознаваха го с нови явления на невидимия свят. Великата могъща природа не оставаше съвсем затворена за сляпото момче. Така веднаж, когато го заведоха на високата скала над реката, то с особен израз се вслушваше в тихия плясък на реката далеч под краката му и със замиращо сърце се хващаше за дрехите на майка си, като чуваше как се търкалят надолу отронилите се под краката му камъни. Оттогава то си представяше дълбочината като тихо ромонене на вода в подножието на скала или като изплашен шум на падащи надолу камъчета.

Далечината звучеше в ушите му като неясно заглъхваща песен; а когато по небето с тътен ехтеше пролетният гръм, изпълвайки простора, и със сърдито боботене заглъхваше зад облаците, сляпото момче се вслушваше в този тътен с благоговеен страх и сърцето му се разтваряше, а в главата му възникваше величава представа за простора на небесните висоти.

По такъв начин звуците бяха за него главните и непосредствени представи за външния свят; останалите впечатления служеха само за да допълнят слуховите впечатления, в които се изливаха представите му като във форми.

Понякога в горещото пладне, когато всичко наоколо замлъкваше, когато движението на хората затихваше и в природата настъпваше оная особена тишина, при която се чувствува само непрекъснатият безшумен бяг на жизнената сила, на лицето на сляпото момче се появяваше характерен израз. Сякаш под влияние на външната тишина от дълбочината на душата му се издигаха някакви само нему достъпни звуци, в които то като че ли се вслушваше с напрегнато внимание. Ако го наблюдаваше в такива мигове, човек можеше да помисли, че някаква зараждаща се неясна мисъл започва да звучи в сърцето му като смътна мелодия на песен.

II

Момчето караше вече петата си година. Беше тънко и слабо, но ходеше и дори тичаше свободно из цялата къща. Който го гледаше как сигурно се движи из стаите, завива тъкмо там, където трябва, и свободно търси нужните му предмети, можеше да помисли, особено ако беше чужд човек, че пред него стои не сляпо, а само странно съсредоточено дете със замислени и гледащи в неопределена далечина очи. Но навън то ходеше много мъчно, като почукваше пред себе си с пръчка. Ако нямаше в ръцете си пръчка, то предпочиташе да пълзи по земята, като изследваше бързо с ръце попадналите му по пътя предмети.

III

Беше тиха лятна вечер. Вуйчо Максим седеше в градината. Както винаги бащата се беше улисал в някаква далечна нива. На двора и наоколо беше тихо. Селището заспиваше, в стаята за прислугата също замлъкнаха разговорите на работниците и слугите. Вече от половин час бяха сложили момчето да спи.

То лежеше в полудрямка. От известно време започна да свързва този тих час с някакъв странен спомен. Разбира се, то не виждаше как потъмнява синьото небе, как се поклащат черните върхове на дърветата, като се очертават на звездния лазур, как се мръщят рошавите стрехи на постройките в двора, как по земята се разстила синя мъгла, леко позлатена от лунната и звездната светлина. Но от няколко дни вече момчето заспиваше под някакво особено, очароващо го впечатление, за което на другия ден не можеше да си даде сметка.

Когато дрямката все повече обхващаше съзнанието му, когато неясното шумолене на буките съвсем стихваше и то вече преставаше да различава и далечния лай на селските кучета, и трелите на славея зад реката, и меланхоличното подрънкване на звънчетата, вързани на жребчето, което пасеше в ливадата — когато всички отделни звуци чезнеха и се губеха, започваше да му се струва, че всички те, слети в една стройна хармония, тихо долитат през прозореца и дълго се носят над леглото му, като навяват неопределени, но чудно приятни мечти. На сутринта то се събуждаше разнежено и живо питаше майка си:

— Какво беше това… снощи? Какво е то?…

Майка му не знаеше за какво става дума и мислеше, че детето е развълнувано от сънища. Тя сама го слагаше в леглото, грижливо го прекръстваше и си отиваше, когато то започваше да заспива, без да забележи нещо особено. Но на другия ден момчето отново й разказваше за нещо, което приятно го вълнуваше от снощи.

— Толкова хубаво е, мамо, толкова е хубаво! Какво е то?

Тази вечер тя реши да постои до леглото на детето по-дълго време, за да си обясни странната загадка. Тя седеше на стола до креватчето му, машинално прехвърляше бримките на плетивото си и се вслушваше в равномерното дишане на своя Петрус. Помисли, че той вече е заспал, когато изведнаж в тъмнината се дочу тихият му глас:

— Мамо, тука ли си?

— Да, да, момчето ми.

— Иди си, моля ти се, то се страхува от тебе и досега го няма. Аз щях вече да заспя, а то все не идва…

Учудената майка слушаше с някакво странно чувство този полусънен, жален шепот. Детето приказваше за своите сънища с такава сигурност, като че ли се отнасяше за нещо реално. Все пак майката стана, наведе се над момчето да го целуне и тихо излезе, но реши да се приближи незабелязано до отворения прозорец откъм градината.

Още не бе успяла да заобиколи, когато загадката стана ясна. Тя изведнаж чу тихите, преливащи се тонове на свирка, които долитаха откъм конюшнята и се сливаха с шумоленето на южната нощ. Веднага разбра, че тъкмо тези несложни трели на простата мелодия, които съвпадаха с фантастичния час на заспиването, оставяха такъв приятен спомен в душата на момчето.

Самата тя спря, постоя около една минута, като се вслушваше в нежните напеви на украинската песен, и съвсем успокоена, отиде по тъмната алея на градината при вуйчо Максим.

„Хубаво свири Йохим — помисли си тя. — Чудно колко нежно чувство има у този груб на вид ратай.“

IV

А Йохим наистина свиреше хубаво. За него не представляваше никаква трудност дори и сложната цигулка и беше време, когато в кръчмата, неделен ден, никой не можеше да изсвири по-добре от него казачок или веселия полски краковяк. Когато седнеше на пейката в ъгъла, притиснал здраво цигулката с бръснатата си брадичка, накривил юнашки на тил висок агнешки калпак и удареше с кривия лък по опънатите струни, тогава рядко някой в кръчмата можеше да се сдържи на мястото си. Дори и старият едноок евреин, който акомпанираше на Йохим с контрабас, се въодушевяваше до крайна степен. Струваше ти се, че тромавият му „струмент“ се напъва да догони с тежките си басови ноти леките, мелодични и игриви тонове на Йохимовата цигулка, а старият Янкел, като повдигаше високо рамене, въртеше плешивата си глава с кепето и целият подскачаше в такт с игривата и жива мелодия. А какво да кажем за християните, чиито крака открай време са устроени така, че при първите звуци на веселия хороводен напев сами започват да се подгъват и да потропва.

Но откак Йохим залюби Мария, слугинчето на съседния пан, кой знае защо, разлюби веселата цигулка. Наистина цигулката не му помогна да победи сърцето на дяволитото момиче и Мария предпочете голата немска физиономия на господарския камердинер пред мустакатата „пика“^[1] на украинеца-музикант. Оттогава цигулката му вече не се чуваше в кръчмата и по вечеринките. Той я окачи на едно колче в конюшнята и не обръщаше внимание, че от влагата и от неговата небрежност струните на любимия му по-рано инструмент една по една се късаха. А те се късаха с такъв висок и жален предсмъртен звън, че дори конете съчувствено цвилеха и учудено обръщаха глави към озлобения си господар.

Вместо цигулка Йохим си купи от един минаващ карпатски планинец дървена свирка. Очевидно той смяташе, че нейните тихи, задушевни трели повече ще отговарят на горчивата му съдба, по-добре ще изразят скръбта на отхвърленото му сърце. Но свирката на планинеца измами очакванията му. Той опита десетина, избра една, изпитва я на всички гами, изрязва я, топи я във вода и я суши на слънце, окача я на тънка връвчица под покрива, за да я духа вятърът, но нищо не помогна: свирката на планинеца не слушаше сърцето на украинеца. Тя пищеше там, където трябваше да пее, изпищяваше, когато той очакваше да затрепти нежно, и изобщо никак не се поддаваше на настроението му. Най-сетне, като се убеди окончателно, че нито един от всички скитащи планинци не може да направи хубава свирка, той им се разсърди и реши да си направи сам. Няколко дни скита с намръщени вежди по полета и блата, приближава се до всеки върбов храст, опипва клоните му, отряза някой от тях, но като че все не намираше това, което му трябваше. Все така навъсен той отиваше по-нататък и продължаваше да търси. Най-сетне попадна на брега на лениво провираща се рекичка. Водата в това заливче едва-едва поклащаше белите глави на водните лилии, а вятърът не проникваше през гъсто прораслите върби, които тихо и замислено се свеждаха над тъмната спокойна дълбочина. Йохим се промъкна между храсталака до поточето, постоя около една минута и някак изведнаж се убеди, че тъкмо тук ще намери това, което му трябва. Бръчките на челото му изчезнаха. Той извади от ботуша си завързаната на ремъче чекийка и като обгърна с внимателен поглед замислено шепнещите храсти на върбалака, решително се приближи до едно тънко, право стъбло, което се полюляваше над подровения бряг. Кой знае защо, той го почука с пръст, погледа с удоволствие как пъргаво се залюля във въздуха, ослуша се в шепота на листата му и кимна с глава.

— Тъкмо това ми трябваше — измърмори Йохим с удоволствие и хвърли в рекичката всички отрязани по-рано пръчки.

Стана свирка за чудо и приказ. Като изсуши върбовото клонче, той обгори сърцевината му с нажежен тел, прогори шест кръгли дупки, изряза накриво седма и плътно запуши единия му край с дървена запушалка, като остави в нея полегата тесничка цепнатина. Цяла седмица след това свирката вися на връвчица, пече я слънце и я духа свирещият вятър. После той грижливо я изстърга с нож, изглади я със стъкло и я излъска с късче грубо сукно. Върхът й беше кръгъл, от средата започваха гладки, сякаш полирани ръбести стени, върху които той обгори с извити късчета желязо разни сложни шарки. Като я изпробва с няколко бързи, мелодично леещи се гами, той развълнувано кимна с глава, покашля се и бързо я скри на затулено местенце край леглото си. Не искаше да направи първия си музикален опит сред дневната суетня. Затова пък същата вечер от конюшнята започнаха да се леят нежни, меланхолични, мелодични и трептящи трели. Йохим беше много доволен от свирката си. Струваше му се, че тя е част от самия него; звуците, които издаваше, се лееха като че от собственото му стоплено и разнежено сърце и всеки оттенък на чувството му, на скръбта му веднага потрепваше в чудната свирка, тихо се откъсваше от нея и звучно се носеше след другите във внимателно заслушаната вечер.

V

Сега Йохим беше влюбен в своята свирка и празнуваше с нея медения си месец. Денем старателно изпълняваше работата си като коняр, водеше конете на водопой, впрягаше ги, излизаше с пани или с Максим. Понякога, когато поглеждаше към съседното село, където живееше жестоката Мария, мъката отново започваше да гложди сърцето му. Но с настъпването на вечерта той забравяше всичко на света и дори образът на момичето с черните вежди като че ли се забулваше в мъгла. Този образ губеше острата си определеност, очертаваше се пред него на някакъв неясен фон, и то само за да придаде замислено-тъжен характер на напевите на чудната свирка.

В такъв музикален екстаз, изливайки цялата си душа в трептящи мелодии, лежеше Йохим в конюшнята и тази вечер. Музикантът успя да забрави съвсем не само жестоката хубавица, но дори загуби представа за собственото си съществуване, когато изведнъж трепна и се повдигна на леглото си. На най-патетичното място той почувствува, че нечия малка ръка бързо опипа с леките си пръсти лицето му, плъзна се по ръцете му и след това започна някак бързо да опипва свирката. Заедно с това той долови до себе си нечие бързо, развълнувано и пресечено дишане.

— Махни се от мене, нечиста сила! — произнесе той обичайното заклинание и в желанието си да узнае дали няма работа с дявола, веднага попита: — Дявол ли си или дух?

Но още същия миг през отворената врата на конюшнята се плъзна лунен лъч и Йохим видя, че греши. До леглото му стоеше слепият панич и жадно протягаше към него ръчичките си.

След един час майката пожела да види заспалия Петрус, но не го намери в леглото. Отначало тя се изплаши, но скоро майчиният инстинкт й подсказа къде да търси изчезналото момче. Йохим много се смути, когато спря да си почине и неочаквано видя на вратата на конюшнята милостивата пани. Изглежда, от няколко минути вече тя стоеше на това място, слушаше свиренето му и гледаше момчето си, което, завито в полушубката на Йохим, седеше на леглото и все още жадно се вслушваше в пресекналата песен.

VI

Оттогава всяка вечер момчето дохождаше при Йохим в конюшнята. Дори и през ум не му минаваше да моли Йохим да му изсвири нещо денем. Сякаш според него беше невъзможно сред дневния шум и движение да се свирят тези тихи мелодии. Но щом вечерта се спуснеше на земята, Петрус изпитваше трескаво нетърпение. Вечерният чай и вечерята му служеха само като указание, че желаната минута е близка и майка му, на която някак инстинктивно не се харесваха тези музикални сеанси, все пак не можеше да забрани на своя любимец да тича при свирача и да седи при него в конюшнята около два часа, преди да заспи. Тези часове сега станаха за момчето най-щастливото време и майката със силна ревност виждаше, че детето е под вечерните впечатления дори и на следния ден, че и на милувките й то не отговаря с предишната всеотдайност, че притиснало се в прегръдките й, със замислен вид си спомня снощната песен на Йохим.

Тогава тя си спомни, че преди няколко години, когато учеше в киевския пансион на пани Радецка, между другите „приятни изкуства“ бе изучавала и музика. Наистина този спомен не беше особено приятен, защото беше свързан с представата за учителката й, старата мома германката Клапс, много слаба, много прозаична и главното — много строга. Тази извънредно злъчна мома, която много изкусно „пречупваше“ пръстите на своите ученички, за да им придаде необходимата гъвкавост, заедно с това със забележителен успех убиваше у възпитаничките си всякакви признаци на чувство за музикална поезия. Това боязливо чувство не можеше да понася дори самото присъствие на момата Клапс, да не говорим за педагогическите й методи. Затова, като излезе от пансиона и дори след омъжването си, Ана Михайловна дори не помисли да възобновява музикалните си упражнения. Но сега, като слушаше свирача украинец, тя чувствуваше, че едновременно с ревността към него в душата й постепенно се пробужда чувството за живата мелодия, а образът на германката мома бледнее. Резултатът от това бе, че пани Попелска помоли мъжа си да й докара от града пиано.

— Както искаш, гълъбчето ми — отговори образцовият съпруг. — Ти, струва ми се, не особено обичаше музиката.

Още същия ден писаха в града, но докато купят и докарат инструмента от града в село, сигурно щяха да минат поне две-три седмици.

А през това време от конюшнята всяка вечер звучаха мелодичните призиви и момчето се втурваше там, без дори вече да иска позволение от майка си.

Специфичната миризма на конюшнята се смесваше с аромата на сено и с острата миризма на щавени ремъци. Конете тихо дъвчеха, като шумоляха със снопчетата сено, които издърпваха през решетката; когато свирачът спираше да си почине, в конюшнята ясно се дочуваше шепотът на зелените буки от градината. Петрик седеше прехласнат и слушаше.

Той никога не прекъсваше музиканта и само когато той сам спираше и минаваха две-три минути в мълчание, нямото очарование на момчето се сменяше с някаква особена страст. То протягаше ръце към свирката, вземаше я с трепетни ръце и я допираше до устните си. Тъй като момчето дишаше развълнувано, първите му звуци излизаха някак треперливи и тихи. Но по-късно то полека-лека започна да овладява простия инструмент. Йохим наместваше пръстите му върху дупките и макар че малката ръчичка едва можеше да покрие тези дупки, все пак то скоро свикна със звуците на гамата. При това всяка нота като че имаше за него своя особена физиономия, свой индивидуален характер; момчето дори знаеше вече в коя дупка живее всеки тон, откъде трябва да бъде пуснат и понякога, когато Йохим тихо опитваше някой прост мотив, пръстите на момчето също започваха да мърдат. То съвсем ясно си представяше последователните тонове, разположени по техните обикновени места.

VII

Най-сетне, точно след три седмици, докараха пианото от града. Петя стоеше навън и внимателно слушаше как тичащите нагоре-надолу работници се готвеха да внесат в стаята докараната „музика“. Тя навярно беше много тежка, защото, когато започнаха да я вдигат, каруцата скърцаше, а хората пъшкаха и дишаха дълбоко. Ето те тръгнаха с равномерни, тежки крачки и при всяка крачка над главите им нещо странно бучеше, ръмжеше и подрънкваше. Когато поставиха чудноватата музика на пода в гостната, тя пак се обади с глухо бучене, като че ли силно разгневена заплашваше някого.

Всичко това почти плашеше момчето и не го предразполагаше към новия неодушевен, но сърдит гост. То отиде в градината и не чу как поставиха инструмента на крака, как пристигналият от града акордьор го завинтва с ключ, изпробва клавишите и настройва телените струни. Едва когато всичко бе свършено, майката заповяда да повикат Петя в стаята.

Сега, след като се бе въоръжила с виенски инструмент от най-добър майстор, Ана Михайловна предварително тържествуваше от победата си над простата селска свирка. Тя бе уверена, че сега нейният Петя ще забрави конюшнята и свирача и ще получава всичките си радости от нея. Погледна със засмени очи плахо влязлото заедно с Максим момче и Йохим, който поиска позволение да послуша чуждестранната музика и сега стоеше до вратата, стеснително навел очи, върху които падаше кичур коса. Когато вуйчо Максим и Петя седнаха на кушетката, тя изведнъж удари по клавишите на пианото.

Свиреше една пиеса, която в пансиона на пани Радецка и под ръководството на госпожица Клапс бе научила до съвършенство. Това бе нещо особено шумно, но доста сложно, което изискваше голяма гъвкавост на пръстите; на изпита пред публика Ана Михайловна пожъна с тази пиеса обилни похвали и за себе си, и особено за учителката си. Никой не можеше да каже със сигурност, но мнозина се досещаха, че мълчаливият пан Попелски беше пленен от пани Яценко тъкмо през този кратък четвърт час, когато тя изпълняваше мъчната пиеса. Сега младата жена я свиреше, като съзнателно се стремеше да спечели друга победа: тя желаеше да привърже по-силно към себе си малкото сърце на сина си, увлечен от украинската свирка.

Но този път нейните очаквания бяха измамени: виенският инструмент се оказа слаб да се бори с късчето украинска върба. Наистина виенското пиано имаше мощни средства: беше от скъпо дърво, имаше прекрасни струни, беше отлично изработено от виенски майстор, имаше богат и обширен регистър. Затова пък и украинската свирка имаше съюзници — тя си бе у дома, сред родната украинска природа.

Преди Йохим да я отреже с ножа си и да изгори сърцевината й с нажежен тел, тя се бе люляла тук, над познатата на момчето родна рекичка, милвало я бе украинското слънце, което сгряваше и него, и същият украински вятър го бе лъхал, докато набитото око на украинеца свирач го забеляза над подровения бряг. И сега за чуждия пришелец бе трудно да се бори с простата местна свирка, защото тя се бе явила на сляпото момче в тихия час на заспиването, сред тайнственото вечерно шумолене, под шепота на заспиващите буки, под акомпанимента на цялата родна украинска природа.

Пък и пани Попелска беше далеч от Йохим. Наистина — тънките й пръсти бяха и по-бързи, и по-гъвкави; мелодията, която тя свиреше, беше по-сложна и по-богата и много труд беше положила госпожица Клапс, за да научи ученичката си да владее мъчния инструмент. Затова пък Йохим имаше непосредствено музикално чувство, той обичаше и скърбеше и с любовта си, и с мъката си се обръщаше към родната природа. На тези прости напеви го бе учила тази природа, шумът на нейните гори, тихият шепот на степната трева, замислената родна, старинна песен, която той бе слушал още над детската си люлка.

Да, трудно беше на виенския инструмент да победи украинската свирка. Не мина и една минута и вуйчо Максим изведнъж започна рязко да тропа с патерицата по пода. Когато Ана Михайловна се обърна, тя видя върху побледнялото лице на Петрик същия израз, с който момчето лежеше на тревата през паметния за нея ден на първата пролетна разходка.

Йохим погледна съчувствено момчето, след това хвърли пренебрежителен поглед към немската музика и се отдалечи, като тропаше по пода на гостната с грубите си чизми.

VIII

Този неуспех струваше на бедната майка много сълзи — сълзи и срам. Тя, милостивата пани Попелска, която бе слушала гръм от ръкопляскания на „отбрана публика“, да се признае така жестоко поразена, и то от кого? От простия коняр Йохим с неговата глупава пищялка! Когато си спомняше изпълнения с пренебрежение поглед на украинеца след несполучливия й концерт, лицето й пламваше от яд и тя искрено мразеше „противния ратай“.

И все пак всяка вечер, когато момчето й изтичваше в конюшнята, тя отваряше прозореца, облягаше се на него и жадно се вслушваше. Отначало тя слушаше с чувство на гневно пренебрежение, като гледаше само да долови смешните страни на това „глупаво чуруликане“, но малко по малко — и тя самата не си даваше сметка как можа да стане това — глупавото чуруликане започна да завладява вниманието й и тя вече жадно се вслушваше в меланхоличните, тъжни напеви. Когато се опомни, тя си зададе въпроса в какво се крие тяхната привлекателност, тяхната чаровна тайна и малко по малко тези сини вечери, неопределените вечерни сенки и удивителната хармония на песента с природата разрешиха този въпрос.

„Да — мислеше си тя, победена и завладяна на свой ред, — тук има нещо съвсем особено, истинско чувство… омагьосваща поезия, която не може да се научи по ноти.“

И това беше истина. Тайната на тази поезия се криеше в чудната връзка между отдавна умрялото минало и вечно живата, и вечно говорещата на човешкото сърце природа, свидетелка на това минало. А той, грубият мужик с намазани ботуши и с мазолести ръце, носеше в себе си тази хармония, това живо чувство за природата.

И тя съзнаваше, че гордата пани се смирява в нея пред коняря-ратай. Тя забравяше грубата му дреха и миризмата на катран и докато песента тихо се лееше, тя си спомняше добродушното лице с кротки сиви очи и стеснително хумористична усмивка под дългите мустаци. От време на време лицето на младата жена отново пламваше от гняв: тя чувствуваше, че в борбата за вниманието на детето си е застанала на една дъска, на равна нога с този мужик, и той, ратаят, я бе победил.

А дърветата в градината шепнеха над главата й, нощта сияеше с хиляди светлини по синьото небе и се разстилаше по земята със синкав мрак и заедно с това душата на младата жена се изпълваше с мъчителна тъга от Йохимовите песни. Тя все повече се смиряваше и все повече се учеше да проумее простата тайна на непосредствената, чиста и непринудена поезия.

IX

Да, мужикът Йохим има истинско, живо чувство! А тя? Нима тя няма нито капка такова чувство? А защо е тази жар в гърдите и защо така тревожно тупти сърцето и очите й неволно се насълзяват?

Нима това не е чувство, не е горещо чувство на обич към нейното нещастно, сляпо дете, което бяга от нея при Йохим и на което тя не умее да даде същата жива наслада?

Тя си спомни болезнения израз, който нейното свирене извика на лицето на момчето, и горещи сълзи се лееха от очите й, а понякога с мъка задържаше риданията, които напираха към гърлото й и бяха готови да се изтръгнат.

Бедната майка! Слепотата на детето й стана и неин вечен, неизлечим недъг. Той се прояви и в болезнено прекалената нежност, и в това всецяло погълнало я чувство, което свързваше чрез хиляди невидими струни наболялото й сърце с всяка проява на детското страдание. Ето защо онова, което у друга би извикало само досада — това странно съперничество с украинеца свирач, — стана за нея източник на най-силни, прекалено мъчителни страдания.

Така минаваше времето, без да й донесе облекчение, но затова пък не без полза: тя започна да открива в себе си същото живо чувство за мелодия и поезия, с което така я бе очаровало свиренето на украинеца. Тогава у нея се пробуди и надеждата. Под влиянието на внезапни приливи на самоувереност тя няколко пъти се приближаваше до своя инструмент и отваряше капака с намерение да заглуши с мелодичните удари на клавишите тихата свирка. Но всеки път чувство на нерешителност и на свенлив страх я възпираше. Тя си спомняше лицето на страдащото момче и пренебрежителния поглед на украинеца и в тъмнината страните й пламваха от срам и тя само прекарваше ръка над клавиатурата с боязливо желание…

Все пак от ден на ден у нея все повече се засилваше някакво вътрешно съзнание, че има сили и като избираше момент, когато привечер момчето играеше в далечната алея или отиваше на разходка, сядаше на пианото. Тя не остана особено доволна от първите си опити; ръцете й не се подчиняваха на вътрешното чувство, отначало звуците на инструмента изглеждаха чужди на завладялото я настроение. Но постепенно това настроение преливаше в тях по-пълно и по-леко; уроците на украинеца не отидоха напразно, а горещата майчина обич и тънкото разбиране тъкмо на това, което така силно завладяваше сърцето на детето, й дадоха възможност да усвои толкова бързо тези уроци. Сега под ръцете й излизаха вече не гръмливи, сложни пиеси, а тиха песен, тъжната украинска думка^[2] звучеше и плачеше в тъмните стаи, като разнежваше майчиното сърце.

Най-сетне тя доби достатъчно смелост, за да излезе на открита борба, и ето че вечер между господарската къща и Йохимовата конюшня започна странно състезание. От засенчената барака с надвиснала сламена стряха тихо излитаха мелодичните трели на свирката, а насреща им от отворените прозорци на господарската къща, която, осветена от лунната светлина, блестеше през листата на буките, се носеха напевните пълнозвучни акорди на пианото.

Отначало нито момчето, нито Йохим искаха да обърнат внимание на сложната музика в къщата, към която имаха предубеждение. Момчето дори мръщеше вежди и нетърпеливо подканяше Йохим, когато той спираше:

— Хайде! Свири де, свири!

Но не минаха и три дни и тези паузи започнаха да стават все по-чести и по-чести. Йохим постоянно оставяше свирката и започваше да се вслушва с все по-голям интерес, а през време на тези паузи момчето също се вслушваше и забравяше да подканва приятеля си. Най-сетне Йохим произнесе със замислен вид:

— Бре, че е хубаво… Я виж каква била работата…

И след това със същия замислено-разсеян вид на човек, който се ослушва в нещо, взе момчето на ръце и тръгна през градината към отворения прозорец на гостната. Той мислеше, че милостивата пани свири за свое удоволствие и не им обръща внимание. Но в интервалите Ана Михайловна чу как съперницата свирка замлъкна, виждаше победата си и сърцето й туптеше от радост.

Заедно с това гневът й към Йохим окончателно се уталожи. Тя беше щастлива и съзнаваше, че това щастие дължи на него: той я научи как да привлече отново към себе си детето и ако сега детето получи от нея цели съкровища от нови впечатления, за това и двамата трябва да благодарят на него — на мужика свирач, на техния общ учител.

X

Ледът бе счупен. На другия ден момчето с плахо любопитство влезе в гостната, в която не беше влизало, откак в нея се бе настанил странният градски гост, който му се стори такъв сърдит и креслив. Сега снощните песни на този гост подкупиха слуха на момчето и промениха отношението му към инструмента. С последни следи от предишната плахост то се приближи до мястото, където стоеше пианото, спря се на известно разстояние и се ослуша. В гостната нямаше никой. Майката седеше с ръкоделието си в другата стая на дивана и притаила дъх, го гледаше, като се любуваше на всяко негово движение, на всяка промяна в израза на нервното лице на детето.

Момчето протегна отдалеч ръце, докосна полираната повърхност на инструмента и веднага плахо се отдръпна. След като повтори два-три пъти този опит, то се приближи още повече и започна внимателно да изследва инструмента, навеждайки се до земята, за да опипа краката, и го изобикаляше покрай свободните страни. Най-после ръката му попадна на гладките клавиши.

Тих звук на струна несигурно трепна във въздуха. Момчето дълго се вслушва в изчезналите вече за слуха на майката трептения и тогава с израз на пълно внимание докосна друг клавиш. След това, прекарвайки ръка по цялата клавиатура, то стигна до нота от горния регистър. На всеки тон момчето даваше достатъчно време и те един след друг се люлееха, трептяха и замираха във въздуха. Лицето на сляпото момче освен напрегнато внимание изразяваше и удоволствие; очевидно то се любуваше на всеки отделен тон и вече в това изострено внимание към елементарните звуци, съставни части на бъдеща мелодия, се проявяваше дарбата на артист.

Но заедно с това сляпото момче, изглежда, придаваше още някакви особени свойства на всеки звук: когато изпод ръката му изхвръкваше весела и ярка нота от високия регистър, то повдигаше оживеното си лице, сякаш изпращаше нагоре тази звънка хвърката нота. Обратно, при ниското, едва чуто и глухо трептене на баса то навеждаше ухо: струваше му се, че този тежък тон трябва непременно да се отърколи ниско над земята, като се пръсне по пода и се изгуби в далечните кътчета.

XI

Към всички тези музикални експерименти вуйчо Максим се отнасяше само търпимо. Колкото и странно да е, но така явно проявилите се наклонности на момчето пораждаха у инвалида двойствено чувство. От една страна, страстното влечение към музиката несъмнено показваше, че момчето има музикални способности и по такъв начин определяше до известна степен какво бъдеще е възможно за него. От друга страна, към това съзнание в сърцето на стария войник се прибавяше и неопределено чувство на разочарование.

„Разбира се — разсъждаваше Максим, — и музиката е велика сила, която дава възможност да се владеят сърцата на публиката. Той, слепият, ще събира стотици натруфени контета и дами, ще им свири разни там… валсове и ноктюрни (да си признаем, музикалните познания на Максим не отиваха по-далеч от тези «валсове» и «ноктюрни»), а те ще си бършат сълзите с кърпички. Ех, дявол да го вземе, не това ми се искаше, но какво да се прави! Момчето е сляпо, нека пък постигне в живота това, което може. Но все пак не беше ли по-добре да е песен. Песента говори не само на неопределено разнежващия се слух. Тя дава образи, буди мисли в главата и смелост в сърцето.“

— Ей, Йохим — каза той една вечер, влизайки след момчето в конюшнята. — Я остави поне веднаж пищялката си! Тя е добра за момчетата от улицата или за някое овчарче на полето, а ти все пак си възрастен мъж, макар че тази глупава Мария те направи истинско теле. Тю, дори ме е срам за тебе, вярно ти казвам! Момичето ти обърна гръб и ти се разкисна. Свириш като пъдпъдък в кафез!

Йохим слушаше това дълго нравоучение на ядосания пан и се подсмиваше в тъмнината над неговия безпричинен гняв. Само това, дето спомена за момчетата и за овчарчето, го пообиди.

— Не говорете така, пане — каза той. — Такава свирка няма да намерите нито у един овчар в Украйна, камо ли у овчарче… Онези са все пискуни, а тази… слушайте само.

Той затули с пръсти всички дупки на свирката и взе два тона в октава, като се любуваше на пълния звук. Максим плю.

— Тю, боже, прости ми! Съвсем е оглупял момъкът! Какво ме интересува твоята свирка? Те всички са еднакви — и свирките, и жените заедно с твоята Мария. Я по-добре ни изпей някоя песен, ако можеш — хубава стара песен.

Максим Яценко, също украинец, се държеше просто с мужиците и слугите. Той често викаше и се караше, но някак си без да обижда и затова към него слугите се отнасяха почтително, но свободно.

— Защо да не мога? — отговори Йохим на предложението на пана. — Някога и аз пеех не по-лошо от хората. Само че може би и нашата мужишка песен няма да ви допадне, пане? — уязви той леко събеседника си.

— Хайде, не дрънкай глупости! — каза Максим. — Хубавата песен не може да се сравнява със свирката, стига човек да умее да пее както трябва. Петрус, хайде да послушаме Йохимовата песен. Само че ще я разбереш ли, момчето ми?

— А песента холопска^[3] ли ще бъде? — попита момчето. — Аз разбирам холопски.

Максим въздъхна. Той бе романтик и някога бе мечтал за нова Сеч^[4].

— Ех, момченцето ми! Това не са холопски песни… Това са песни на силен, свободен народ. Дедите на майка ти са ги пели в степите край Днепър, по Дунава и по Черно море… Да, ти ще разбереш някога, а сега — прибави той замислено — аз се страхувам от друго…

Наистина Максим се страхуваше, че то няма да разбере друго нещо. Той мислеше, че ярките образи на песенния епос изискват непременно зрителни представи, за да говорят на сърцето. Той се боеше, че тъмната глава на детето не ще може да усвои картинния език на народната поезия. Той беше забравил, че повечето древни певци — украинските кобзари и бандуристи — са били слепи. Наистина тежката съдба, недъгът често пъти са ги карали да вземат в ръка лирата или бандурата, за да просят милостиня. Но все пак не всички са били само просяци и улични певци с дрезгави гласове и не всички са ослепели на стари години. Слепотата забулва видимия свят с тъмна завеса, която, разбира се, обгръща мозъка и затруднява и потиска работата му, но все пак от наследени представи и от впечатления, получавани по други пътища, мозъкът създава в тъмнината свой собствен свят, тъжен, печален и мрачен, но не лишен от своеобразна, смътна поезия.

XII

Максим и момчето седнаха на сеното, а Йохим се излегна на своя миндер (тази поза най-много отговаряше на артистичното му настроение), помисли малко и запя. Случайно ли или по инстинкт изборът му излезе твърде сполучлив. Той се спря на една историческа картина:

Ой, там на горi тай женцi жнуть…

В паметта на всеки, който е слушал тази прекрасна народна песен, изпълнена както трябва, навярно се е врязал старинният й мотив, висок и провлечен, сякаш проникнат от тъгата на историческия спомен. В нея няма събития, кървави битки и подвизи. Това не е и прощаване на казак с любимата, не е смел набег, не е експедиция с лодки по синьото море и по Дунава. Това е само мимолетна картина, изплувала за миг в спомените на украинеца като смътна мечта, като откъс от сън за историческото минало. Сред сегашното сиво всекидневие във въображението му изведнаж изпъква тази картина, смътна и мъглива, пропита с онази особена тъга, която лъха от изчезналото вече добро старо време. Изчезнало, но не безследно! За него още говорят високите надгробни могили, където лежат казашки кости, където в полунощ припламват светлини и откъдето нощем се чуват тежки стенания. За него говори и народното предание, и все повече и повече заглъхващата народна песен:

Ой, там на горi тай женцi жнуть,

А по-пiд горою, по-пiд зеленою

Козаки iдуть!…

Козаки iдуть!…

На зеления хълм жътвари жънат. А под хълма, долу, върви казашка войска.

Максим Яценко се вслушва в тъжния напев. Във въображението му, породено от прекрасния мотив, който чудно се сливаше със съдържанието на песента, изплува тази картина, сякаш осветена от меланхоличния отблясък на залеза. Из мирните поля, на хълма, безмълвно наведени над нивите, се мяркат фигурите на жътварите. А долу безшумно минават един след друг отреди и се сливат с вечерните сенки в долината.

По переду Дорошенко

Веде свое вiйско, вiйско запорожське,

Хорошенько.

И провлечената мелодия на песента за миналото се люшка, звучи и заглъхва във въздуха, за да прозвучи отново и да извика от полумрака все нови и нови фигури.

XIII

Момчето слушаше с мрачно и тъжно лице. Когато певецът пееше за хълма, на който жънат жътварите, въображението веднага пренасяше Петрус на височината, при познатата му скала. Той я познаваше, защото в подножието й тихо се плиска о камъните рекичката. Той също знае вече какво е жътвари и чува звънтенето на сърповете и шумоленето на падащите класове.

А когато песента разказваше какво става под хълма, въображението на слепия слушател веднага го пренасяше от върха в долината…

Звънът на сърповете млъкна, но момчето знае, че жътварите са там, на хълма, че те са останали, но не се чуват, защото са високо, също толкова високо, както боровете, чието шумолене то слушаше, когато стоеше под скалата. А долу, край реката, отеква честият, равномерен тропот на конски копита… Те са много, това се долавя от неясния тътен в тъмнината под хълма. „Казаци вървят.“

То знае също какво значи казак. Всички наричат „стария казак“ стареца Хведко, който се отбива от време на време в имението. Неведнъж е вземал той Петрус на колене, милвал е косата му с треперещата си ръка. А когато момчето както обикновено опипваше лицето му, то усещаше с чувствителните си пръсти дълбоките бръчки, големите, увиснали надолу мустаци, хлътналите страни и по тях старческите сълзи. Когато слушаше провлечените звуци на песента, момчето си представяше точно такива казаци там долу под хълма. Те са яхнали конете и са също като Хведко — мустакати, прегърбени, стари. Безшумно се движат в тъмнината сякаш безформени сенки и също като Хведко плачат за нещо, може би от това, че и над хълма, и над долината се носят тези печални, провлечени стонове на Йохимовата песен — песен за лекомисления казак, който разменил младата си жена срещу походна лула и бойни несгоди.

За Максим беше достатъчен един поглед, за да разбере, че чувствителната натура на момчето е способна да се откликне, въпреки слепотата, на поетичните образи в песента.