Владимир Короленко
Слепият музикант (4) (Етюд)

I

Благодарение на режима, който бе въведен по план на Максим навсякъде, където беше възможно, сляпото момче бе оставено на собствените си усилия и това даде много добри резултати. В къщи не изглеждаше съвсем безпомощно, ходеше навред много уверено, само̀ подреждаше стаята си, държеше в известен ред играчките и нещата си. Освен това Максим обръщаше внимание на физическите упражнения, доколкото те бяха достъпни за сляпото момче: то правеше особен вид гимнастика, а на шестата година Максим подари на племенника си малко и кротко конче. Отначало майката не можеше да си представи, че сляпото й дете ще може да язди кон и тя наричаше идеята на брат си истинско безумие. Но инвалидът употреби цялото си влияние и след два-три месеца детето весело препускаше до Йохим, който командуваше само на завоите.

По такъв начин слепотата не попречи на правилното му физическо развитие и влиянието й върху нравствения облик на детето бе отслабено, доколкото бе възможно. За възрастта си то беше високо и стройно; лицето му беше бледичко, чертите тънки и изразителни. Черните коси още повече подчертаваха белотата на лицето му, а големите, тъмни, малко подвижни очи му придаваха особен израз, който някак си изведнаж приковаваше вниманието. Леката бръчка над веждите, навикът да издава главата си малко напред и изразът на тъга, който от време на време минаваше като някакъв облак по хубавото му лице — това беше всичко, по което проличаваше във външността му слепотата. Там, където мястото му беше познато, движенията му бяха сигурни, но все пак се забелязваше, че природната му живост е потисната и понякога се проявява с доста резки нервни избухвания.

II

Сега слуховите впечатления окончателно бяха надделели в живота на сляпото момче, звуковите форми станаха главни форми на мисълта му, център на умствената му работа. То запомняше песните, като се вслушваше в техните чаровни мотиви, запознаваше се със съдържанието им, оцветявайки го с тъгата, веселостта или сериозността на мелодията. То още по-внимателно се вслушваше в гласовете на околната природа и като сливаше неясните си усещания с привичните родни мотиви, понякога умееше да ги обобщи в свободна импровизация, в която трудно можеше да се различи къде завършва народният, познат на ухото мотив и къде започва личното творчество. Дори то самото не можеше да отдели в песните си тези два елемента: така пълно се бяха слели в него. Майка му го учеше да свири на пиано и момчето бързо заучаваше всичко, което тя му предаваше, но обичаше и Йохимовата свирка. Пианото беше по-богато, по-звучно и по-пълно, но стоеше в стаята, а свирката можеше да се носи и на полето и нейните трели така пълно се сливаха с тихите въздишки на степта, че понякога Петрус сам не можеше да разбере — вятърът ли навява отдалеч неясни мисли, или той сам ги извлича от своята свирка.

Това увлечение по музиката стана център на умственото му развитие; то запълваше и разнообразяваше съществуването му. Максим го използуваше, за да запознава момчето с историята на неговата страна, и тя цялата мина пред въображението на сляпото момче, изплетена от звуци. Заинтересовано от песента, то се запознаваше с нейните герои, със съдбата им, със съдбата на своята родина. Оттук се появи интерес към литературата и на деветата година Максим пристъпи към първите уроци. Умелите уроци на Максим (който трябваше да изучи за тази цел специалните начини за обучаване на слепи) много се харесаха на момчето. Те внасяха в настроението му нов елемент — определеност и яснота, които уравновесяваха смътните музикални усещания.

По такъв начин денят на момчето беше запълнен и то не можеше да се оплаче, че получава оскъдни впечатления. Изглеждаше, че то живее пълнокръвен живот, доколкото това е възможно за едно дете. Изглеждаше също така, че то не съзнава слепотата си. А при това някаква особена, недетска тъга все пак се долавяше в характера му. Максим приписваше това на липсата на детско общество и се мъчеше да запълни тази липса.

Селските момчета, които канеха в имението, се стесняваха и не можеха да се отпуснат. Освен непривичната обстановка не малко ги смущаваше и слепотата на панича. Те боязливо го поглеждаха и струпани накуп, мълчаха или плахо си шепнеха. А когато оставяха децата сами в градината или на полето, те се отпускаха и започваха да играят, но сляпото момче някак си оставаше настрана и тъжно се вслушваше във веселата врява на другарите си.

Понякога Йохим събираше децата накуп около себе си и започваше да им разказва весели истории и приказки. Селските деца, които отлично познаваха и глупавичкия украински дявол, и хитрите вещици, попълваха тези разкази от собствения си запас и изобщо тези разговори минаваха много оживено. Сляпото момче ги слушаше с голямо внимание и интерес, но рядко се смееше. Очевидно хуморът на живата реч беше за него до голяма степен недостъпен и това беше много естествено — момчето не можеше да види нито лукавите искрици в очите на разказвача, нито смеещите се бръчки, нито мърдането на дългите мустаци.

III

Приблизително по това време в малкото съседно имение беше дошъл нов посесор^[1]. На мястото на предишния заядлив съсед, който бе подал тъжба дори против мълчаливия пан Попелски заради някаква изпасана ливада, сега в близкото имение се засели старият Яскулски с жена си. Макар че двамата съпрузи заедно имаха не по-малко от сто години, те се бяха оженили сравнително неотдавна, тъй като пан Якуб дълго време не можеше да събере необходимата за аренда сума и затова скиташе като иконом по чуждите къщи, а пани Агнешка в очакване на щастливата минута живееше като почетна компаньонка у графиня Потоцка. Когато най-сетне настъпи щастливата минута и младоженците застанаха ръка за ръка в католическата черква, половината косми в мустаците и перчема на напетия младоженец бяха съвсем побелели, а руменото свенливо лице на булката също бе обкръжено със сребристи къдрици.

Но това обстоятелство не попречи на съпружеското им щастие и плод на тази късна любов беше единствената им дъщеря, почти връстница на сляпото момче. Свили на стари години свое гнездо, в което макар и условно можеха да се смятат пълни господари, старите хора заживяха в него тихо и скромно, като че тази тишина и това уединение им беше награда за неспокойния и тежък живот „по чужди хора“. Първата им аренда излезе не съвсем сполучлива и сега те поограничиха работата. Но и на новото място веднага се наредиха посвоему. В ъгъла, при иконостаса, обвит с бръшлян, Яскулска заедно с върбата и громницата^[2] пазеше някакви торбички с треви и корени, с които лекуваше мъжа си и идващите при нея селянки и мужици. Тези треви изпълваха цялата къща с особено специфично благоухание, което всеки посетител свързваше неразделно със спомена за тази чиста малка къщица, за нейната тишина и ред и за двамата стари хора, които живееха в нея някакъв необикновен в наше време тих живот.

При тези стари хора растеше единствената им дъщеря, малко момиче с дълга руса плитка и сини очи, което още при самото запознаване учудваше всички с някаква особена солидност, лъхаща от цялата му фигура. Като че ли спокойствието на късната любов на родителите се бе отразила върху характера на дъщерята с тази недетска разсъдливост, с плавното спокойствие на движенията, със замислеността и дълбочината на сините й очи. Тя никога не странеше от чужди хора, не избягваше да се запознава с децата и участвуваше в техните игри. Но правеше всичко това с такава искрена снизходителност, сякаш лично за нея това съвсем не беше необходимо. Наистина тя напълно се задоволяваше със собственото си общество, разхождаше се, береше цветя, приказваше с куклата си и всичко това с такава важност, че понякога на човек му се струваше, че вижда пред себе си не дете, а мъничка възрастна жена.

IV

Веднаж Петрик беше сам на хълмчето над реката. Слънцето залязваше, наоколо беше тихо, само мученето на стадото, което се връщаше в селото, се чуваше, смекчено от разстоянието. Момчето току-що бе престанало да свири и се бе проснало на тревата, отдавайки се на полусънната нега на лятната вечер. То се унесе за минута, когато изведнаж нечии леки стъпки го сепнаха. Момчето недоволно се привдигна на лакът и се ослуша. Стъпките спряха в подножието на хълмчето. Тези стъпки не му бяха познати.

— Момченце! — чу то изведнъж детски глас. — Не знаеш ли кой свиреше тук преди малко?

Сляпото момче не обичаше да нарушават самотата му. Затова то отговори на въпроса не особено любезно:

— Аз свирех…

В отговор на това съобщение последва леко учудено възклицание и веднага гласът на момиченцето добави с тон на простодушно одобрение:

— Колко хубаво!

Сляпото момче не отговори.

— А защо не си отивате? — попита след това то, като чуваше, че неканената събеседница продължава да стои на мястото си.

— Че защо ме пъдиш? — попита момиченцето с чистия си и простодушно учуден глас.

Този спокоен детски глас действуваше приятно на слуха на сляпото момче; все пак то отговори с предишния тон:

— Не обичам, когато идват при мене…

Момиченцето се засмя.

— Бре!… Я го вижте! Да не би цялата земя да е твоя и ти можеш да забраниш на някого да ходи по земята?

— Мама заповяда на всички да не идват тук при мен.

— Майка ти ли? — запита замислено момиченцето. — А моята майка ми позволи да ходя край реката…

Момчето, малко разглезено от общата отстъпчивост, не бе свикнало на такива упорити възражения. Като изблик на гняв по лицето му пробягаха нервни тръпки; то се привдигна и заговори бързо и възбудено:

— Вървете си, вървете си, вървете си!…

Не се знае как щеше да завърши тази сцена, но в това време от имението се чу гласът на Йохим, който викаше момчето на чай. То бързо се спусна от хълмчето.

— Ах, какво лошо момче! — дочу то зад себе си искрено негодуващо възклицание.

V

На другия ден, седнало на същото място, момчето си спомни вчерашното спречкване. И в този спомен сега нямаше нищо, което да го сърди. Напротив, дори му се дощя пак да дойде момиченцето с приятния, спокоен глас, какъвто никога досега не бе слушало. Децата, които познаваше, викаха високо, смееха се, биеха се и плачеха, но нито едно от тях не говореше така приятно. Стана му жал, че обиди непознатата, която навярно никога вече няма да се върне.

Наистина три дни момиченцето не дойде. Но на четвъртия Петрус чу стъпките му долу, на брега на реката. То вървеше тихо; камъчетата на брега леко шумоляха под краката му и то тихо си тананикаше една полска песенчица.

— Слушайте! — извика той, когато то се изравни с него. — Пак ли сте вие?

Момичето не отговори. Камъчетата все така шумоляха под краката му. В престорено безгрижния глас, който тананикаше песента, момчето долавяше незабравената още обида.

Но като отмина няколко крачки, непознатата спря. Две-три секунди минаха в мълчание. През това време тя подреждаше букета от полски цветя, който държеше в ръце, а момчето чакаше да му отговори. В това спиране и в последвалото мълчание момчето долови оттенък на съзнателно пренебрежение.

— Нима не виждате, че съм аз? — попита най-после тя с голямо достойнство, като свърши подреждането на цветята.

Този обикновен въпрос засегна болно сърцето на сляпото момче. То не отговори нищо и само ръцете му, с които се облягаше на земята, някак конвулсивно се вкопчиха в тревата. Но разговорът вече бе започнат и момиченцето, като стоеше все на същото място и се занимаваше с букета, пак попита:

— Кой те научи да свириш толкова хубаво?

— Йохим ме научи — отговори Петрус.

— Много хубаво! А защо си такъв сърдит?

— Аз… не ви се сърдя — каза момчето тихо.

— Е, тогава и аз не ти се сърдя… Хайде да си играем заедно.

— Аз не мога да играя с вас — отговори то и наведе глава.

— Не можеш да играеш ли?… Защо?

— Така.

— Ама защо?

— Така — отговори едва чуто то и още повече наведе глава.

Никога не му се бе случвало да приказва с когото и да било за слепотата си и простодушният тон на момиченцето, което задаваше с наивна настойчивост този въпрос, отново извика у него тъпа болка.

Непознатата се изкачи на хълмчето.

— Какъв си смешен — заговори тя със снизходително съжаление, като седна до него на тревата. — Ти навярно си такъв, защото още не ме познаваш. Но ето, ще ме опознаеш и тогава ще престанеш да се страхуваш. А пък аз не се страхувам от никого.

Тя говореше това безгрижно и спокойно и момчето чу как тя хвърли в престилката си куп цветя.

— Къде набрахте цветята? — попита той.

— Там — посочи тя с глава назад.

— На ливадата ли?

— Не, там.

— Значи, в горичката. А какви са тези цветя?

— Нима не познаваш цветята? Ах, какъв си чуден… Наистина ти си много чуден…

Момчето взе едно цвете. Пръстите му бързо и леко докоснаха листата и венчето.

— Това е лютиче — каза то, — а това е теменужка.

След това то поиска по същия начин да се запознае и със събеседницата си: хвана с лявата ръка момиченцето за рамото, а с дясната започна да опипва косата му, след това клепачите и бързо прокара пръсти по лицето му, като тук-таме се спираше и внимателно изучаваше непознатите черти.

Всичко това стана така неочаквано и бързо, че момиченцето, слисано от учудване, не можа да каже нито дума; то само го гледаше с широко отворени очи, в които се отразяваше чувство, близко до ужас. Едва сега то забеляза, че в лицето на новия му познат има нещо необикновено. Бледните и тънки черти бяха застинали с израз на напрегнато внимание, което някак не хармонираше с неподвижния му поглед. Очите на момчето гледаха някъде, без всякакво отношение към онова, което то правеше, и в тях странно преливаше отблясъкът на залязващото слънце. За миг всичко това се стори на момиченцето просто като тежък кошмар.

То освободи рамото си от ръката на момчето, скочи изведнаж и заплака.

— Защо ме плашиш, лошо момче? — заговори то гневно, през сълзи. — Какво съм ти направила?… Защо?…

Момчето седеше на същото място озадачено, с ниско наведена глава и странно чувство на яд и унижение изпълни с болка сърцето му. За пръв път му се случи да изпита унижението на недъгав. За пръв път то узна, че физическия му недостатък може да внуши не само съжаление, но и страх. Разбира се, то не можеше да си даде ясна сметка за потискащото го тежко чувство, но макар неясно и смътно да съзнаваше това, то му причиняваше не по-малко страдания.

Чувство на остра болка и обида стисна гърлото му; то се хвърли на тревата и заплака. Този плач ставаше все по-силен, конвулсивни ридания разтърсваха цялото му малко тяло, още повече, че някаква вродена гордост го караше да се сдържа.

Момиченцето, което беше вече избягало от хълмчето, чу тези глухи ридания и учудено се обърна. Като видя, че новият му познат лежи по очи на земята и горчиво плаче, почувствува състрадание, тихичко се изкачи на хълмчето и се спря над плачещото момче.

— Слушай — заговори тихо то, — защо плачеш? Ти сигурно мислиш, че ще се оплача? Хайде, не плачи, няма на никого да кажа.

Съчувствените думи и ласкавият тон накараха момчето да избухне в още по-нервен плач. Тогава момиченцето клекна до него; като поседя така около половин минута, то леко докосна косата му, помилва главата му и след това, с нежната настойчивост на майка, която успокоява наказаното си дете, повдигна главата му и започна да бърше с кърпичка насълзените му очи.

— Хайде, хайде, престани де! — заговори то с тон на възрастна жена. — Аз отдавна вече не се сърдя. Виждам, че съжаляваш, задето ме изплаши…

— Аз не исках да те изплаша — отговори той, като въздъхна дълбоко, за да задуши нервните пристъпи.

— Добре, добре! Аз не се сърдя! Нали ти няма вече. — То го вдигна от земята и се помъчи да го сложи до себе си.

То се подчини. Сега момчето седеше, както и по-рано, с лице към залеза и когато момиченцето погледна отново това лице, осветено от червеникавите лъчи, то пак му се стори особено. В очите на момчето още имаше сълзи, но тези очи бяха както преди неподвижни; чертите на лицето му постоянно потрепваха от нервни спазми, но заедно с това в тях прозираше недетска, дълбока и тежка мъка.

— И все пак ти си много особен — замислено каза то със съчувствие.

— Аз не съм особен — каза момчето с жална гримаса. — Не, аз не съм особен… Аз… аз съм — сляп!

— Сля-ап? — провлечено отвърна то и гласът му трепна; сякаш тази тъжна дума, тихо произнесена от момчето, нанесе незабравим удар върху малкото му женствено сърце. — Сля-ап? — повтори то с още по-разтреперан глас и като че търсейки защита от обхваналото го непреодолимо чувство на състрадание, то изведнаж обви шията на момчето с ръце и допря лицето си до него.

Поразена от неочакваното печално откритие, мъничката жена не се задържа на висотата на своята важност и като се превърна изведнаж в огорчено и безпомощно в огорчението си дете, на свой ред горчиво и неутешимо заплака.

VI

Минаха няколко минути в мълчание.

Момиченцето престана да плаче и само от време на време още хълцаше, като се мъчеше да се овладее. То гледаше с насълзени очи как слънцето, което сякаш се въртеше в нажежената атмосфера на залеза, потъва зад тъмната черта на хоризонта. Блесна още веднаж златният край на огненото кълбо, след това пръснаха две-три горящи искри и тъмните очертания на далечната гора изведнаж изплуваха като непрекъсната синкава черта.

От реката повя прохлада и тихият покой на настъпващата вечер се отрази върху лицето на сляпото момче; то седеше с наведена глава, очевидно учудено от този израз на горещо съчувствие.

— Жал ми е… — все още хълцайки, промълви най-сетне момиченцето, за да обясни своята слабост.

След това, като се поовладя, то се опита да прехвърли разговора на някой страничен предмет, към който и двамата можеха да се отнесат равнодушно.

— Слънчицето залезе — произнесе то замислено.

— Аз не зная какво е то — беше печалният отговор. — Аз само го… чувствувам.

— Не познаваш слънчицето?

— Да.

— А… майка си… и нея ли не познаваш?

— Майка си познавам. Всякога я познавам отдалеч по вървежа.

— Да, да, вярно. И аз със затворени очи ще позная майка си.

Разговорът взе спокоен характер.

— Знаеш ли — заговори сляпото момче с известно оживление, — та аз чувствувам слънцето и познавам кога е залязло.

— Как познаваш?

— Как… виждаш ли… И сам не зная как…

— А-а! — проточи момиченцето, очевидно съвсем задоволено от този отговор, а после и двамата млъкнаха.

— Аз мога да чета — пръв заговори пак Петрус — и скоро ще се науча да пиша с перо.

— А как?… — започна то и изведнъж стеснително млъкна, тъй като не желаеше да продължи неудобния въпрос, но той го разбра.

— Аз чета по моята книжка — поясни той, — с пръсти.

— С пръсти ли? Никога не бих се научила да чета с пръсти… Аз и с очи чета лошо. Татко казва, че жените не разбират науката.

— А аз мога да чета дори и по френски.

— По френски!… И с пръсти… колко си умен! — искрено се възхити то. — Но аз се страхувам да не изстинеш. Гледай каква е мъгла над реката.

— Ами ти?

— Аз не се страхувам; какво ще ми стане.

— Ами че и аз не се страхувам. Може ли мъж да се простуди по-скоро от една жена? Вуйчо Максим казва, че мъжът не трябва да се страхува от нищо; нито от студ, нито от глад, нито от гръмотевица, нито от облак.

— Максим ли?… Този с патериците ли?… Аз съм го виждала. Той е страшен!

— Не, съвсем не е страшен. Той е добър.

— Не, страшен е! — убедено повтори то. — Ти не знаеш, защото не си го виждал.

— Как да не го знам, когато той ме учи на всичко.

— Бие ли те?

— Никога не ме бие и не ми се кара… Никога…

— Това е хубаво. Че може ли да се бие сляпо момче? Това би било грешно.

— Та той никого не бие — каза Петрус малко разсеяно, защото острото му ухо чу стъпките на Йохим.

И наистина след една минута едрата фигура на украинеца се изпречи на хълма, който отделяше имението от брега, и гласът му прокънтя далече във вечерната тишина:

— Па-ни-ич!

— Викат те — каза момиченцето, като стана.

— Да. Но не ми се отива.

— Върви, върви! Утре ще дойда при тебе. Сега те чакат, а и мене също.

VII

Момиченцето изпълни обещанието си точно и дори по-рано, отколкото можеше да се надява Петрус. Още на другия ден, когато седеше в стаята си и Максим му предаваше редовния урок, той изведнаж вдигна глава, ослуша се и каза оживено:

— Пусни ме за малко. Момиченцето дойде.

— Какво момиченце пък сега? — учуди се Максим и тръгна след момчето към изходната врата.

Действително в същата минута вчерашната позната на Петрус влезе през вратата на имението и като видя минаващата по двора Ана Михайловна, свободно се запъти право към нея.

— Какво искаш, мило момиченце? — попита тя, като мислеше, че са го пратили по работа.

Мъничката жена й протегна важно ръка и попита:

— Сляпото момченце е ваше?… Нали?

— Мое, мила, да, мое — отговори пани Попелска, като се любуваше на ясните й очи и на свободното й държане.

— Вижте какво… Мама ме пусна при него. Мога ли да го видя?

Но в тази минута Петрус сам се затича към нея, а на входа се показа фигурата на Максим.

— Това е вчерашното момиченце, мамо! Нали ти говорих — каза момчето, като се ръкува. — Само че сега имам урок.

— Е, този път вуйчо Максим ще те пусне — каза Ана Михайловна, — аз ще го помоля.

През това време мъничката жена, която очевидно се чувствуваше съвсем като у дома си, се отправи към приближилия се на своите патерици Максим и като му протегна ръка, каза с тон на снизходително одобрение:

— Добре правите, че не биете сляпото момченце. То ми каза.

— Нима, госпожице? — попита Максим с комична важност, вземайки в широката си ръка малката ръчичка на момичето. — Колко съм благодарен на своя възпитаник, че е можал да разположи в моя полза такава прелестна особа.

И Максим се засмя, милвайки ръката му, която държеше в своята. А момиченцето продължаваше да го гледа с открития си поглед, който веднага спечели неговото сърце на женомразец.

— Я виж, Ануся — обърна се той към сестра си със странна усмивка, — нашият Пьотр започва да завързва самостоятелни познанства. И съгласи се, Аня… макар че е сляп, все пак е съумял да направи нелош избор, нали?

— Какво искаш да кажеш с това, Макс? — попита строго младата жена и силна червенина заля цялото й лице.

— Шегувам се! — отговори лаконично брат й, като видя, че с шегата си е засегнал една болна струна, открил е една тайна мисъл, трепнала в предвидливото майчино сърце.

Ана Михайловна се изчерви още повече, наведе се бързо и с порив на страстна нежност прегърна момиченцето; то прие тази неочаквана, бурна ласка с все същия ясен, макар и малко учуден поглед.

VIII

От този ден между посесорската къщичка и имението на Попелски се завързаха най-близки отношения. Момиченцето, което наричаха Евелина, идваше всеки ден в имението, а след известно време и то стана ученичка на Максим. Отначало този план за задружно обучение не се хареса много на пан Яскулски. Първо, той мислеше, че щом жената умее да държи сметка за бельото и да води домашната разходна книга, това е напълно достатъчно; второ, той беше добър католик и смяташе, че Максим не е трябвало да воюва с австрийците въпреки ясно изразената воля на отеца-папа. Най-сетне той беше твърдо убеден, че на небето има бог, а Волтер и волтерианците горят в катрана на ада, каквато съдба, според мнозина, очакваше и пан Максим. Но след като се опознаха по-отблизо, той трябваше да признае, че този еретик и размирник е човек с много приятен нрав и с голям ум и затова посесорът направи компромис.

Но все пак известно безпокойство човъркаше дълбоко душата на този стар шляхтич и затова, когато доведе момиченцето на първия урок, той сметна за уместно да се обърне към него с тържествена и високопарна реч, която впрочем беше предназначена повече за Максим.

— Ето какво, Веля… — каза той, като хвана дъщеря си за рамото и поглеждаше бъдещия й учител. — Помни, винаги, че на небето има бог, а в Рим е неговият свещен папа. Това ти казвам аз, Валентин Яскулски, и ти трябва да ми вярваш, защото съм ти баща — това primo.^[3]

След тези думи последва нов внушителен поглед към Максим; пан Яскулски подчертаваше своя латински език, като даваше да се разбере, че и той не е чужд на науката и ако нещо се случи, мъчно може да го измами човек.

— Secundo^[4], аз съм шляхтич със славен герб, в който заедно с купата сено и враната ненапразно е изобразен кръст на синьо поле. Яскулски като добри рицари неведнъж са сменяли мечовете с требниците и всякога са проумявали нещо от небесните работи, затова трябва да ми вярваш. Е, а за останалото, което се отнася до orbis terrarum, тоест до всичко земно, слушай какво ще ти каже пан Максим Яценко и се учи добре.

— Не се страхувайте, пан Валентин — усмихнат отговори на тази реч Максим, — ние не вербуваме малки госпожици за отряда на Гарибалди.

IX

Съвместното обучение се оказа много полезно и за двамата. Петрус, разбира се, беше по-напред, но това не изключваше известно съревнование. Освен това той често й помагаше да си научи уроците, а тя понякога намираше твърде сполучливи начини да обясни на момчето нещо, което той, слепият, мъчно можеше да разбере. Освен това нейното присъствие внасяше в заниманията му нещо своеобразно, придаваше на умствената му работа особен тон на приятна възбуда.

Изобщо това приятелство беше истински дар на благосклонната съдба. Сега момчето не търсеше вече пълно уединение; то намери онова общуване, което не можеше да му даде обичта на възрастните, и в минути на проникновено душевно спокойствие нейната близост му беше много приятна. На скалата или на реката те винаги отиваха двама. Когато Петрус свиреше, тя го слушаше с наивно възхищение. А когато оставяше свирката, тя започваше да му предава детски живите си впечатления от околната природа; разбира се, тя не умееше да ги изразява достатъчно пълно и с подходящи думи, но затова пък в нейните простички разкази, в техния тон той долавяше характерния колорит на всяко описано явление. Така например, когато Евелина говореше за мрака на влажната и черна нощ, надвиснала над земята, той като че долавяше тази тъмнина в сдържано звучащите тонове на плахия й глас. А когато, вдигнала нагоре замисленото си лице, тя му съобщаваше: „Ах, какъв облак иде, какъв ужасно тъмен облак!“ — той сякаш усещаше веднага студения му полъх и долавяше в гласа й навяващото страх шумолене на чудовището, което пълзи по небето, някъде далеч във висините.