Джон Грийн
Вината в нашите звезди (9)

Осма глава

След два дни се проведе важна среща на лекуващия екип. От време на време около голямата кръгла маса в една конферентна зала се събираше група лекари, социални работници, физиотерапевти и не знам още какви и обсъждаше ситуацията ми. (Но не ситуацията с Огъстъс Уотърс или пък тази с Амстердам. А ситуацията с рака.)

Срещата се ръководеше от доктор Мария. Когато се присъединих към тях, тя ме прегърна. Това й беше навик.

Предполагам, че се чувствах малко по-добре. Тъй като нощно време спях включена към АИБВ, усещах белите си дробове почти нормални, въпреки че едва ли помня какво е да имаш нормални бели дробове.

Още с влизането си всички присъстващи започнаха най-демонстративно да изключват пейджери и прочее, като даваха да се разбере, че са се събрали тук само заради мен, след което доктор Мария заяви:

— Добрата новина е, че с помощта на „Фаланксифор“ продължаваме да контролираме растежа на тумора, но както изглежда, имаме сериозен проблем със събирането на течност в белите дробове. Така че въпросът е какво да предприемем?

В този миг тя ме погледна, сякаш очакваше да получи отговора от мен.

— Ами — започнах аз, — боя се, че по този въпрос аз не съм най-квалифицираното лице в тази стая.

— Разбира се — усмихна се тя. — Въпросът ми беше към доктор Саймънс. Доктор Саймънс? — Той също беше някакъв вид онколог.

— Ами от опита ни с други пациенти знаем, че повечето тумори в крайна сметка намират начин да се развият, въпреки употребата на „Фаланксифор“, но ако имаше такъв проблем, той щеше да проличи на скенера. Следователно случаят не е такъв.

„Да“, зарадвах се аз.

Доктор Саймънс започна да почуква с показалец по масата и добави:

— Това ни навежда на мисълта, че е възможно „Фаланксифор“ да влошава белодробния оток, но ако преустановим употребата му, ще бъдем изправени пред далеч по-сериозни проблеми.

— Истината е, че все още не знаем нищо за дългосрочния ефект от лечението с „Фаланксифор“ — добави доктор Мария. — Много малко хора го приемат, откакто и ти самата.

— Значи, няма да предприемем нищо?

— Продължаваме както досега — заяви доктор Мария, — но трябва да вземем допълнителни мерки, за да предотвратим нарастване на отока. — По някаква причина ми стана лошо, сякаш всеки миг щях да повърна. По принцип ненавиждах срещите на лекуващия екип, а в частност ненавиждах тази. — Хейзъл, туморът ти не изчезва. Но сме виждали хора, живели дълго време с рак в същия стадий на развитие. — (Не попитах какво разбират под дълго време. Преди бях допускала тази грешка.) — Може да не ми повярваш, тъй като наскоро излезе от Интензивното отделение, но засега проблемът с отока е под контрол.

— Не може ли да получа белодробна трансплантация? — попитах аз.

Доктор Мария прехапа устни и каза:

— За съжаление, ще бъдеш оценена като неподходящ кандидат за трансплантация.

Разбирах какво има предвид: безсмислено е да се похабяват здрави бели дробове за такъв безнадежден случай. Кимнах, опитвайки се да скрия, че ме е заболяло. Татко заплака тихичко. Не погледнах към него, но тъй като дълго време никой не се обади, приглушеното му хълцане беше единственият звук, който се чуваше в стаята.

Не исках да страда. През повечето време не мислех за това, но ето коя беше жестоката истина: вероятно родителите ми се радваха да бъда около тях, но аз бях алфата и омегата на тяхното страдание.

 

 

Малко преди да се случи Чудото, докато бях още в Интензивното отделение и по всичко личеше, че ще умра, а мама ми казваше да се откажа и аз също исках да се откажа, само че дробовете ми продължаваха да се борят за въздух, чух мама да проплаква нещо, заровила глава в гърдите на татко — нещо, което ми се ще да не бях чувала и което, надявам се, тя никога няма да научи, че съм чула. Чух я да казва:

— Вече няма да бъда майка.

Заболя ме ужасно.

Тези думи не ми даваха мира през цялото време, докато траеше срещата на лекарския екип. Не можех да си го избия от главата — начина, по който ги изрече, сякаш никога вече няма да е щастлива, което може би беше вярно.

 

 

В крайна сметка решихме да продължим постарому, само че с по-чести белодробни дренажи. После попитах дали мога да замина за Амстердам, при което доктор Саймънс буквално се изсмя, но тогава доктор Мария каза:

— Защо не?

— Защо не ли? — попита изумено доктор Саймънс.

— Да, не виждам защо не. Нали в самолетите има кислород — отвърна доктор Мария.

— И ще трябва да носят със себе си АИБВ? — изтъкна доктор Саймънс.

— Да, или там ще я чака друг апарат — предложи доктор Мария.

— Да изпратиш пациентка, която е един от най-надеждните случаи на „Фаланксифор“, на цели осем часа път със самолет от единствените лекари, запознати отблизо с болестта й? Ето това е рецепта за сигурна катастрофа.

Доктор Мария сви рамене.

— Да, със сигурност има риск — отвърна тя, след което се обърна към мен. — Но все пак това си е твоят живот.

Което не беше съвсем вярно. На път за вкъщи родителите ми взеха решение: изключено беше да замина за Амстердам без медицинска гаранция, че е безопасно.

 

 

Огъстъс ми позвъни след вечеря. Вече бях в леглото — по онова време си лягах веднага след вечеря — подпряна на цял куп възглавници с Блуи до мен и лаптопа в скута ми.

— Лоши новини — обяви, още щом вдигнах.

— Проклятие. Казвай?

— Не мога да замина за Амстердам. Един от лекарите ми не е съгласен.

Той замълча за миг, след което каза:

— Боже. Трябваше сам да поема разноските. От „Странните кости“ трябваше да те заведа направо в Амстердам.

— Но в Амстердам щях да получа фатален пристъп на хипоксия и тогава щяха да върнат тялото ми у дома в товарния отсек на някой самолет — казах аз.

— Права си — съгласи се той. — Но преди това с този страшно романтичен жест щях да те вкарам в леглото си.

Разсмях се толкова силно, че усетих остра болка на мястото, където доскоро се намираше белодробната тръба.

— Смееш се, защото е вярно — каза той.

Засмях се отново.

— Вярно е, нали!

— Не, не мисля — отвърнах аз, след което продължих: — Макар че човек никога не знае.

— Ще си умра девственик — проплака нещастно той.

— Ти си девствен? — смаях се аз.

— Хейзъл Грейс — каза той, — имаш ли писалка и хартия? — Отвърнах, че имам. — Добре, моля те, нарисувай окръжност. — Направих го. — А сега в първата окръжност нарисувай втора, по-малка. — Направих и това. — Голямата окръжност представлява девствениците. А малката — седемнайсетгодишните еднокраки типове.

Засмях се отново и му казах, че когато повечето социални ангажименти на един човек са свързани с Детската болница, това също не е предпоставка за безразборно сексуално поведение, след което разговаряхме за изумително находчивата забележка на Питър ван Хутен, че времето е мръсница, и въпреки че аз бях в леглото си, а Гас в своето мазе, чувството беше сякаш наистина се намираме в онова несъществуващо трето измерение — място, което обичах да посещавам заедно с него.

Щом затворих телефона, мама и татко дойдоха в стаята ми и въпреки че леглото не беше достатъчно голямо за тримата, те легнаха от двете ми страни и гледахме заедно СТМА на малкия телевизор. В този епизод изритаха момичето, което не харесвах, и по някаква причина това не ме накара да се почувствам наистина щастлива. После Мама ме включи към АИБВ и ме зави, след което татко ме целуна по челото с наболата си брада и аз затворих очи.

АИБВ, общо взето, поемаше контрол върху дишането ми, независимо от самата мен, което беше наистина дразнещо, а хубавото бяха всички онези звуци, които издаваше, като боботеше при всяко вдишване и бръмчеше, когато издишвах. Все си мислех, че звучи като дракон, който диша в синхрон с мен, сякаш си имах домашен дракон, който спеше свит до леглото ми и се стараеше да нагоди дишането си към моето. Такива мисли ме занимаваха, преди да потъна в сън.

 

 

На другата сутрин станах късно. След като погледах телевизия от леглото и проверих електронната си поща, започнах да съчинявам имейл до Питър ван Хутен, в който пишех, че не мога да замина за Амстердам, но се кълнях в живота на майка си, че за нищо на света не бих споделила с никого каквато и да е информация за героите, че дори не желая да го правя, защото съм ужасен егоист, и ще бъде ли така добър да ми каже дали Мъжа от страната на лалетата е истински, дали майката на Анна се омъжва за него, а също и какво се случва с хамстера Сизиф.

Само че не го изпратих. Би било прекалено жалка постъпка дори за човек в моето положение.

Към три часа, когато предполагах, че Огъстъс трябва да се е върнал от училище, отидох в задния двор и набрах номера му. Докато телефонът звънеше, аз седнах на избуялата и осеяна с глухарчета трева. Люлките стърчаха на старото си място, а плитката яма, която бях изровила като малка, изтласквайки се с крака все по-нависоко, беше обрасла с бурени. Помня, че татко беше донесъл люлките от „Тойс Ар Ес“, след което я бе сглобил на задния двор с помощта на един съсед. Настоял беше да я изпробва пръв, при което проклетото нещо едва не се строши.

Небето беше сиво и натежало от дъжд, но все още не валеше. Щом се включи гласовата поща на Огъстъс, затворих и оставих телефона на земята до мен, като през цялото време не откъсвах очи от люлките и си мислех, че бих заменила всичките болни дни, които ми оставаха, за няколко здрави. Опитах се да си внуша, че можеше да бъде и по-зле, че животът не е фабрика за желания, че само живея с рака, но не умирам от рак, че не бива да позволявам на болестта да ме погуби, преди наистина да го е сторила, и тогава взех да си повтарям на тих глас „глупачка глупачка глупачка глупачка глупачка“, докато накрая думата не изгуби смисъл. Все още я повтарях, когато той се обади.

— Здрасти.

— Хейзъл Грейс — отвърна той.

— Здрасти — казах отново.

— Хейзъл Грейс, да не би да плачеш?

— Нещо такова.

— И защо? — попита той.

— Защото… защото искам да отида в Амстердам, искам да разбера какво се случва след края на книгата и защото не искам този живот, защото небето ме потиска, както и тези стари люлки в задния двор, които татко сглоби, когато бях малка.

— Трябва незабавно да видя тези окаяни стари люлки — каза той. — След двайсет минути съм при теб.

 

 

Останах в задния двор, защото винаги когато плачех, а това не се случваше често, мама започваше да се суети загрижена около мен, и освен това знаех, че ще иска да говорим и да обсъдим въпроса дали не е наложително да коригираме дозите на лекарствата, а от мисълта за целия този разговор направо ми се повдигаше.

Не че таях в себе си някакъв дълбоко трогателен ярък спомен как един здрав баща люлее здравото си дете, а то повтаря „по-високо по-високо по-високо“ или пък друга случка, предизвикваща подобен метафоричен отклик. Съоръжението стърчеше там, изоставено, докато двете малки люлки висяха притихнали и унили от посивялото дървено скеле, а силуетът на седалките напомняше за усмивки от детска рисунка.

Тогава чух плъзгащата се стъклена врата зад мен да се отваря. Обърнах се. Беше Огъстъс, облякъл панталони в цвят каки и риза с къс ръкав. Изтрих лицето си с ръкав и се усмихнах.

— Здрасти — казах му аз.

След секунда седеше на земята до мен с изкривено в гримаса лице, след като се бе приземил без всякакъв финес по задник.

— Здрасти — отвърна най-сетне той. Обърнах се да го погледна. Беше извил очи към задния двор. — Напълно съм съгласен с теб — заяви той и уви ръка около раменете ми. — По-тъжни люлки от тези не съм виждал.

Зарових глава в свивката на шията му и казах:

— Благодаря, че намина.

— Явно си разбрала, че колкото и да се опитваш да ме държиш настрана, това няма да намали чувствата ми към теб — каза той.

— Може би — отвърнах аз.

— Всичките ти усилия да ме предпазиш от себе си са обречени на провал.

— Но защо? Защо изобщо ме харесваш? Не ти ли е дошло до гуша от всичко това? — попитах го, мислейки си за Каролин Метърс.

Гас не отговори. Просто ме държеше здраво, сключил пръсти около лявата ми ръка.

— Трябва да направим нещо с тия проклети люлки — каза той. — Мен ако питаш, това е деветдесет процента от проблема.

Щом се съвзех, влязохме вътре и седнахме един до друг на дивана заедно с лаптопа, поставен наполовина в неговия, наполовина в моя скут.

— Пари — казах за дъното на лаптопа.

— Да — усмихна се той, след което зареди онзи сайт за стоки втора употреба „Безплатно, без уловка“ и заедно съчинихме обява.

— Заглавие? — попита той.

— „Детска люлка търси нов дом“.

— „Ужасно самотна детска люлка търси любящ дом“.

— „Самотна детска люлка с леко педофилски наклонности търси детски дупенца“ — предложих аз.

— Ето защо — засмя се той.

— Какво? — попитах аз.

— Ето защо те обичам. Даваш ли си сметка колко е трудно да срещнеш готино момиче, което може да образува прилагателно от думата „педофил“? Ти винаги си такава, каквато си, и изобщо не забелязваш колко уникално неповторима си.

Поех дълбоко дъх през носа. Винаги изпитвах недостиг на въздух, но този път липсата му беше особено осезаема.

Написахме обявата с общи усилия, като взаимно се редактирахме. Накрая се спряхме на следното:

Ужасно самотна детска люлка търси любящ дом

„Доста износена, но технически здрава детска люлка търси нов дом. Създайте общи спомени с детето или децата си и когато един ден то или пък те надникнат в задния двор, да изпитат болката от носталгията, също като мен този следобед. Скъпи читателю, всичко е безкрайно преходно и мимолетно, но с тази люлка детето или децата ти ще се запознаят по един деликатен и безопасен начин с върховете и спадовете в човешкия живот и вероятно ще научат най-важния от всички житейски уроци: няма значение колко силно ще се оттласнеш или колко високо ще стигнеш, защото винаги се връщаш обратно.

В момента люлката пребивава близо до ъгъла на Осемдесет и трета улица и «Спринг Мил».“

След това пуснахме телевизора, но тъй като не открихме нищо интересно за гледане, аз отидох да взема „Всевластна скръб“ от масичката до леглото си и когато се върнах във всекидневната, Огъстъс Уотърс започна да ми чете, докато мама приготвяше обяда и също слушаше.

— „Стъкленото око на мама се завъртя навътре“ — подхвана Огъстъс. Докато четеше, започнах да се влюбвам така, както потъваш в сън: първо постепенно, а после изведнъж.

След един час, когато проверих имейла си, открих, че имаме множество кандидати, сред които да избираме. Накрая се спряхме на един тип на име Даниел Алварес, който беше приложил снимка на трите си деца, играещи на видеоигра, със следния коментар: „Просто искам да излязат навън“. Тогава му писах, че може да вземе люлката, когато пожелае.

Огъстъс ме попита дали не искам да отидем заедно на сбирката на групата за взаимопомощ, но аз отказах, тъй като бях изтощена от натовареното ежедневие на раковоболна. Както си седяхме един до друг, той се надигна да си върви, но после се тръшна обратно на дивана и ме целуна крадешком.

— Огъстъс! — скастрих го аз.

— Чисто приятелски — отвърна той, след което се изправи отново, като този път остана на крака и пристъпи към мама. За мен беше удоволствие, както винаги. — Мама разтвори обятия да го прегърне, при което Огъстъс се наведе напред и я целуна по бузата. После се обърна към мен: Ето, видя ли?

Легнах си веднага след вечеря, а АИБВ поглъщаше всички останали шумове извън стаята ми.

През този ден за последен път видях люлката.

 

 

Тази нощ спах дълго, десет часа — сигурно защото възстановяването ставаше бавно, или защото сънят беше част от борбата с рака, или пък защото нямах задължителен час за ставане. Все още не бях укрепнала достатъчно, за да се върна на училище в МКК. Когато най-сетне реших да стана от леглото, извадих приставката на АИБВ от носа си, на нейно място поставих кислородните накрайници, включих ги и накрая взех лаптопа, който предишната вечер бях пъхнала под леглото.

Имаше имейл от Лидевай Флихентхарт.

„Скъпа Хейзъл,

Получих съобщение от фондация «Джини», че пристигаш в Амстердам на 4-и май заедно с Огъстъс Уотърс и твоята майка. Дотогава има само една седмица! Двамата с Питър много се зарадвахме и нямаме търпение да се запознаем с теб. Хотелът ви, «Философ», е само на една пресечка от дома на Питър. Какво ще кажеш да ви дадем един ден да свикнете с часовата разлика?

Така че, ако ви е удобно, сутринта на 5-и май, да кажем, в десет часа ще ви чакаме в дома на Питър, за да пием кафе и да получиш отговор на въпросите, които те интересуват във връзка с книгата му.

А после бихме могли да посетим някой музей, например къщата музей на Анне Франк.

С най-добри пожелания,

Лидевай Флихентхарт, главен асистент на г-н Питър Ван Хутен“

— Мамо — казах аз, но отговор не последва. — Мамо! — извиках. Отново нищо. Извиках по-силно: — Мамо!

Тя влетя леко паникьосана в стаята, увита в захабена розова хавлиена кърпа, а от нея капеше вода.

— Какво е станало?

— Нищо. Извинявай, не знаех, че си под душа — казах аз.

— Бях във ваната. Исках просто… — Тя затвори очи. — Исках за малко да се топна във ваната. Извинявай. Какво има?

— Би ли се обадила на фондацията, че пътуването се отменя? Току-що получих имейл от асистентката на Питър ван Хутен. Тя смята, че отиваме.

Мама сви устни и присви очи встрани.

— Какво? — попитах аз.

— Не бива да ти казвам, преди баща ти да се прибере.

— Какво? — попитах отново.

— Заминаваме — обяви тя накрая. — Доктор Мария се обади снощи и беше доста убедителна как трябвало да изживееш жи…

— Мамо, толкова те обичам! — извиках аз, след което тя се приближи до леглото и ме прегърна.

Написах съобщение на Огъстъс, защото знаех, че е на училище:

„Още ли си свободен на трети май?“

Отговори ми веднага:

„Пак извади късмет, Уотърс.“

Трябваше да остана жива само още една седмица и щях да науча неписаните тайни, свързани с майката на Анна и Мъжа от страната на лалетата. Погледнах надолу към гърдите си.

— Дръжте се на положение — прошепнах на белите си дробове.