Джон Грийн
Вината в нашите звезди (20)

Деветнадесета глава

Прибра се от болницата няколко дни по-късно, този път с напълно и безвъзвратно изгубено честолюбие. Налагаше се да му дават още повече успокоителни, за да притъпят болката. И той се премести окончателно на горния етаж, на едно специално болнично легло, разположено до прозореца на всекидневната.

Това бяха дни на пижами и набола брада, на смотолевени думи и молби, на безконечни благодарности, които той отправяше към всеки и за всичко, което околните правеха за него. Един следобед той посочи вяло към коша за пране в ъгъла на стаята и ме попита:

— Какво е това?

— Кошът за пране ли?

— Не, онова до него.

— До него няма нищо.

— Това е последното късче от достойнството ми. Толкова е малко.

На другия ден влязох, без да звъня. Не искаха вече да използвам звънеца, за да не го будя. Сестрите му също бяха там със своите съпрузи банкери и трите си деца, все момчета, които се спускаха към мен и започваха да кряскат „коя си ти коя си ти коя си ти“, като тичаха в кръг във вестибюла, като че ли белите им дробове бяха възобновяем източник на енергия. Вече бях виждала сестрите, но не и децата й техните бащи.

— Аз съм Хейзъл — представих се.

— Гас си има приятелка — изтърси едно от децата.

— Да, знам, че Гас има приятелка — отвърнах аз.

— И тя има цицки — подхвърли друго.

— Така ли?

— Това за какво ти е? — попита първото, като посочи количката с кислорода.

— Помага ми да дишам — обясних аз. — Гас буден ли е?

— Не е буден, спи.

— Той умира — обади се другото.

— Той умира — потвърди третото със сериозно изражение на лицето. За миг настъпи мълчание, но докато се чудех какво да кажа, едно от децата изрита друго и те отново се впуснаха в гоненица, препъвайки се едно в друго в отдалечаващо се към кухнята меле.

А аз се отправих към родителите на Гас в дневната и се запознах с неговите зетьове, Крис и Дейв.

Тогава полусестрите му, които познавах добре, се спуснаха да ме прегърнат. Джули седеше на ръба на леглото и говореше на спящия Гас със същия онзи тон, с който казваш на едно дете колко е очарователно:

— О, Гаси, Гаси, нашият малък Гаси, Гаси.

Нашият Гаси ли? Той да не е някаква вещ?

— Как си, Огъстъс? — казах аз, опитвайки се да послужа като модел за подобаващо поведение.

— Миличкият ми Гаси — обади се и Марта, надвесвайки се над него.

Започнах да се питам дали наистина спи, или просто е задействал помпата с болкоуспокояващото, за да се предпази от устрема на добронамерените си сестри.

След известно време той се събуди и първото, което каза, беше „Хейзъл“, което, трябва да призная, доста ме зарадва, сякаш и аз бях част от семейството.

— Навън — изрече той. — Може ли да излезем?

Всички се отправихме към вратата, като майка му буташе количката, а аз заедно със сестрите, зетьовете, баща му и племенниците вървяхме подире им. Денят беше облачен, но тих и топъл, тъй като лятото бе започнало. Той носеше моряшка фланелка с дълги ръкави и долнище на анцуг. По някаква причина постоянно му беше студено. Поиска вода и баща му отиде да донесе.

Марта се опита да поведе разговор с Гас, като клекна до него и каза:

— Винаги си имал такива красиви очи.

Той кимна едва-едва.

Един от зетьовете положи ръка на рамото на Гас и каза:

— По-добре ли е на въздух?

Гас сви рамене.

— Искаш ли хапче? — попита майка му, присъединявайки се към кръга от клечащи около него хора. Аз отстъпих крачка назад и се загледах в децата, които се спуснаха напряко през една цветна леха право към парчето зелена трева в задния двор. И тутакси захванаха една игра, която се състоеше в това да се хвърлят на земята.

— Деца! — извика вяло Джули.

— Мога само да се надявам — каза тя, обръщайки се към Гас, — че един ще станат като теб — сериозни и интелигентни млади мъже.

Идеше ми да повърна.

— Той не е чак толкова умен — казах на Джули.

— Тя е права. Работата е там, че повечето красиви хора са глупави, и затова аз надминавам очакванията.

— За всичко е виновен сексапилът му — казах аз.

— Да, понякога мога да бъда наистина ослепителен — отвърна той.

— И той наистина ослепи приятеля ни Исак — казах аз.

— Ужасна трагедия. Но мога ли да се скрия от тази убийствена красота?

— Не, не можеш.

— Това прекрасно лице е моето наказание.

— Да не говорим за тялото.

— Слушай, най-добре да не зачекваме темата за прелестното ми тяло. Не ти трябва да ме виждаш гол, Дейв. Защото в мига, в който Хейзъл Грейс ме видя гол, дъхът й направо пресекна — каза той и кимна към кислородната бутилка.

— Добре, достатъчно — обади се бащата на Гас, след което изневиделица ме прегърна и целуна по главата. — Всеки божи ден благодаря на Господ за теб, хлапе — прошепна ми той.

И това беше последният хубав ден, който прекарах с Гас, преди онзи наистина Последен хубав ден.