Джон Грийн
Вината в нашите звезди (25)

Двадесет и четвърта глава

Три дни след това, на единайсетия ден от смъртта му, бащата на Гас се обади рано сутринта. Не вдигнах слушалката, защото още бях включена към АИБВ, но чух съобщението му веднага щом сигналът на телефона изписука.

— Здравей, Хейзъл, бащата на Гас е. Намерих, ъъъ, една черна тетрадка „Молескин“ на поставката за списания, която беше близо до болничното му легло — достатъчно близо, струва ми се, за да е могъл да я достигне. За жалост обаче в тетрадката няма нищо. Всички страници са празни. Но първите — може би три или четири — първите няколко страници са откъснати. Претърсихме цялата къща, но не успяхме да ги открием. Не знам какво друго бихме могли да направим. Но може би това са страниците, за които Исак ти е споменал. Както и да е, надявам се, че си добре. Всеки ден присъстваш в молитвите ни, Хейзъл. Чао.

Три или четири откъснати страници от тетрадка „Молескин“, които не са вече в дома на Огъстъс Уотърс. Но къде може да ги е оставил? Скрити при „Странните кости“? Не, не беше в състояние да стигне до там.

Буквалното сърце на Исус. Може би ги е оставил там в онзи Последен хубав ден.

На другия ден тръгнах двайсет минути по-рано за групата за взаимопомощ. След това се отбих до дома на Исак, за да го взема, и двамата с него се отправихме към Буквалното сърце на Исус със спуснати прозорци на минивана и с новия албум на The Hectic Glow, който се лееше от тонколоните и който Гас никога нямаше да чуе.

Взехме асансьора. Придружих Исак до едно място в кръга на доверието, след което обходих бавно Буквалното сърце на Исус. Проверих навсякъде: под столовете, около трибуната, от която бях произнесла прощалното си слово, под масата за десертите, на таблото за съобщения, отрупано с рисунки на децата от неделното училище на тема Божията любов. Нищо. Освен дома му това беше единственото място, където сме били заедно през последните дни, така че страниците или не бяха тук, или аз пропусках нещо. Може би ги беше оставил в болницата, но в такъв случай най-вероятно ги бяха изхвърлили след смъртта му.

Когато седнах на стола до Исак, бях останала съвсем без дъх и вместо да слушам вдъхновяващото слово на Патрик за неговото безатрибутие, се опитах да внуша на белите си дробове, че всичко е наред, че могат да дишат и че разполагат с достатъчно кислород. Бяха ми направили дренаж само седмица преди смъртта на Гас — наблюдавала бях как кехлибареножълтата течност се отцежда от мен по една тръбичка — а вече имах чувството, че отново са пълни. Бях толкова погълната от задачата да накарам дробовете си да дишат, че отначало не забелязах, когато Патрик изрече името ми.

— Да? — попитах аз, насочвайки вниманието си към него.

— Добре ли си?

— Добре съм, Патрик. Просто не ми достига въздух.

— Искаш ли да споделиш с групата някой спомен за Огъстъс?

— Искам само да умра, Патрик. Понякога не ти ли се иска просто да умреш?

— Да — отвърна Патрик без обичайната пауза. — Да, разбира се. А каква е причината да не искаш да умреш?

Замислих се. Дежурният ми отговор беше, че искам да остана жива заради родителите си, които ще бъдат съкрушени и сам-сами след смъртта ми, и не че не беше вярно, но това не бе всичко.

— Не знам — отвърнах накрая.

— Надяваш се състоянието ти да се подобри?

— Не — отвърнах аз. — Не е това. Наистина не знам. Исак? — прехвърлих аз топката. Уморила се бях да говоря.

Исак започна да говори за истинската любов. Не можех да им кажа какво мисля, защото щеше да прозвучи предвзето, но в действителност мислех за вселената, която иска да бъде забелязана, и за това, че трябва да се постарая да я забелязвам. Усещах, че имам дълг към вселената, който може да бъде изплатен единствено и само чрез моето внимание, и също, че имам дълг към всички починали и неродени хора. Общо взето, нещата, които ми каза татко.

До края на сбирката не се обадих повече. В заключение Патрик произнесе специална молитва за мен, а името на Гас беше добавено към дългия списък на починалите — по четиринайсет за всеки от нас — и тогава ние обещахме да живеем пълноценно точно днес, след което заведох Исак до колата.

 

 

Когато се прибрах вкъщи, мама и татко седяха на масата в трапезарията, всеки пред лаптопа си, но в мига, в който влязох, мама затвори рязко капака на своя.

— Какво имаше на компютъра?

— Рецепти за антиоксиданти. Готова ли си за АИБВ и за „Следващия топ модел на Америка“? — попита тя.

— Първо ще отида да полегна за малко.

— Добре ли си?

— Да, само съм изморена.

— Добре, но трябва да хапнеш нещо преди…

— Мамо, изпитвам остра липса на апетит. — Направих крачка към вратата, само че тя ме спря.

— Хейзъл, трябва да хапнеш нещо. Съвсем мъничко пи…

— Не. Отивам да си легна.

— Напротив — отсече мама. — Оставаш тук. — Хвърлих поглед към татко, но той само сви рамене.

— Това си е моят живот — отвърнах аз.

— Няма да те оставя да умреш от глад само защото Огъстъс е починал. Така че ще вечеряш.

По някаква причина наистина ми бе дошло до гуша от всичко.

— Мамо, сега не мога да ям. Просто не мога. Разбра ли?

Понечих да мина покрай нея, но тя ме улови за раменете.

— Хейзъл, ще си изядеш вечерята. Трябва да останеш здрава.

— Не! — изкрещях аз. — Няма да си изям вечерята и не мога да остана здрава, защото не съм здрава. Аз умирам, мамо. И когато това се случи, ще останеш съвсем сама, защото вече няма да ме има, за да се суетиш около мен, вече няма да бъдеш майка и аз съжалявам за всичко това, но просто няма какво да направя, разбра ли?!

Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох.

— Значи, си ме чула.

— Какво да съм чула?

— Чу ли ме да казвам това на баща ти? — Очите й се наляха със сълзи. — Чу ли ме? — Аз кимнах. — Божичко, Хейзъл. Толкова съжалявам. Сгреших, миличка. Това изобщо не е вярно. Казах го, защото бях отчаяна. Но всъщност не го вярвам. — Тя седна и аз седнах до нея. Тогава си помислих, че трябваше просто да хапна малко макарони заради нея, вместо да избухвам така.

— В какво вярваш тогава? — попитах аз.

— Докато някоя от нас е жива, аз ще продължа да бъда твоя майка — отвърна тя. — Дори да умреш…

— Когато — поправих я аз.

Тя кимна.

— Дори когато умреш, Хейзъл, аз ще продължа да бъда твоя майка. Никога няма да спра да ти бъда майка. Ти спря ли да обичаш Гас? — Поклатих глава. — Тогава как бих могла аз да спра да те обичам?

— Добре — отвърнах аз, а татко вече плачеше.

— Искам да имате свой живот — обадих се отново. — Страх ме е, че животът ви ще свърши и когато вече ме няма, по цял ден ще стоите тук, забили погледи в стените, и накрая ще поискате да сложите край на живота си.

След минута мама отвърна:

— Започнах един курс. Онлайн, към университета в Индиана. За магистърска степен по социални науки. Всъщност преди малко не преглеждах никакви рецепти за антиоксиданти; пишех курсова работа.

— Наистина ли?

— Не искам да смяташ, че мога да си представя света без теб. Но ако получа магистърска степен по социални науки, ще мога да консултирам семейства с проблеми или да водя групи за хора, борещи се с болест в семейството си, или…

— Искаш да кажеш, че ще станеш като Патрик?

— Е, не точно. Има най-различни социални дейности.

— Бояхме се да не се почувстваш изоставена — обади се татко. — Хейзъл, трябва да знаеш, че ние винаги ще бъдем до теб. И майка ти няма да ходи никъде.

— Но това е страхотно. Направо фантастично! — Вече се усмихвах. — Мама ще стане като Патрик. И ще бъде чудесен Патрик! Дори ще бъде много по-добра от самия Патрик.

— Благодаря ти, Хейзъл. Толкова много държах на подкрепата ти.

Аз кимнах. И заплаках. Толкова бях щастлива, че заплаках с истински сълзи на щастие за първи път от страшно много време насам, като си представях мама в ролята на Патрик. Това ме накара да се замисля за майката на Анна. От нея също би излязъл чудесен социален работник.

Скоро след това пуснахме телевизора, за да погледаме СТМА. Ала пет минути след това го спрях, защото имах толкова много въпроси към мама.

— Колко ти остава до завършването?

— Ако това лято замина за Блумингтън за една седмица, до декември ще съм завършила.

— И колко време си го пазила в тайна от мен?

— Една година.

— Мамо.

— Не исках да те нараня, Хейзъл.

Невероятно.

— Значи, докато съм била на училище, в групата за взаимопомощ или някъде другаде, ти през цялото време си…

— Да, пишех или четях.

— Но това е страхотно. Ако умра, искам да знаеш, че ще ти изпращам любовта си всеки път щом помолиш някого да сподели чувствата си.

Татко се засмя и каза:

— Аз също, хлапе.

Накрая все пак догледахме СТМА. Докато полагаше неимоверни усилия да не умре от скука, татко през цялото време бъркаше момичетата, като казваше:

— Тази харесваме ли я?

— Не, не. Мразим Анастасия. Но харесваме Антония, другата блондинка — обясни мама.

— Всички до една са високи и ужасни — отвърна татко. — Простете, че не мога да направя никаква разлика. — Татко се пресегна през мен и хвана ръката на мама.

— Ако умра, мислите ли, че ще останете заедно? — попитах аз.

— Какво? Хейзъл, миличка. — Тя потърси с ръка дистанционното и отново включи телевизора на пауза. — Какво те тревожи?

— Просто отговорете на въпроса ми.

— Разбира се. Разбира се, че ще останем заедно — отвърна татко. — С майка ти се обичаме и ако те изгубим, ще се борим с това заедно.

— Слава богу — казах аз.

— Кълна се в бога — додаде татко.

Погледнах към мама.

— Аз също се заклевам — съгласи се и мама. — Но защо изобщо се безпокоиш за това?

— Просто не искам да съсипя живота ви.

Мама се наведе към мен, зарови лице в рошавата ми коса и ме целуна по главата. А аз се обърнах към татко и казах:

— Не искам да се превърнеш в безработен жалък алкохолик или нещо такова.

Мама се усмихна и рече:

— Хейзъл, баща ти няма нищо общо с Питър ван Хутен. И ти знаеш най-добре от всички, че е невъзможно да се живее с болката.

— Добре тогава — отвърнах аз, след което оставих мама да ме прегърне, въпреки че не исках да ме прегръщат. — Добре, а сега можеш да го пуснеш. — Анастасия беше изритана. И тя изпадна в истерия. Беше страхотно.

Хапнах малко за вечеря — макарони с формата на папийонки и песто — и този път не повърнах.