Джон Грийн
Вината в нашите звезди (12)

Единадесета глава

По някое време явно сме заспали. Аз поне със сигурност, но накрая се събудих от шума на спускащите се колесници. Имах ужасен вкус в устата и гледах да я държа затворена от страх да не отровя въздуха в самолета.

Погледнах към Огъстъс, който се взираше през прозореца, и когато се гмурнахме под ниските облаци, поизправих гръб, за да зърна Холандия. Земята изглеждаше, сякаш плуваше в океана, разграфена на малки зелени правоъгълници, опасани от всички страни с канали. Всъщност се приземихме успоредно на един канал, сякаш имаше две писти: една за нас и втора за водните птици.

След като взехме багажа си и минахме през митницата, тримата се натъпкахме в таксито на един плешив тип с месесто отпуснато лице, който говореше перфектен английски — едва ли не по-добър от моя.

— Хотел „Философ“? — казах аз.

— Американци ли сте? — попита той.

— Да — отвърна мама. — От Индиана.

— Индиана — повтори той. — Значи, крадат земята от индианците, но запазват името, така ли?

— Нещо такова — отвърна мама. Таксито се вля в трафика и се отправихме към една магистрала с множество сини табели, на които се виждаха двойни гласни: Оостхаузен, Харлем. От двете страни на магистралата в продължение на няколко километра се простираше равна незастроена земя, осеяна тук-там с огромните здания на корпоративни централи. Накратко казано, Холандия приличаше много на Индианаполис, само че с по-малки автомобили.

— Това ли е Амстердам? — попитах шофьора.

— И да, и не — отвърна той. — Амстердам е като пръстените на дървото: с приближаване към центъра става все по-стар.

Всичко стана изведнъж: в мига, а който напуснахме магистралата, пред нас се откриха залепените една за друга еднотипни къщи от моето въображение, надвиснали несигурно над близките канали, вездесъщите велосипеди и кафенета с рекламни надписи ГОЛЯМА ПУШАЛНЯ. Когато пресичахме един канал, от най-високата част на моста успях да зърна дузини къщи лодки, акостирали по брега. Нямаше нищо общо с Америка. Приличаше на стара картина, само че истинска — на сутрешната светлина пейзажът наоколо изглеждаше болезнено идиличен — и тогава ми хрумна колко прекрасно и странно би било да живееш на място, където почти всичко е построено от мъртвите.

— Тези къщи много ли са стари? — попита мама.

— Голяма част от къщите по протежение на каналите са от Златния век, седемнайсети век — обясни шофьорът. — Градът ни има богата история, въпреки че повечето туристи искат да посетят единствено Квартала на червените фенери. — Той направи пауза. — Някои туристи смятат Амстердам за град на греха, но всъщност той е град на свободата. Но в тази свобода повечето хора виждат греха.

Всички стаи в хотел „Философ“ носеха имената на различни философи: двете с мама бяхме настанени на приземния етаж в „Киркегор“, Огъстъс беше на горния етаж в „Хайдегер“. Стаята ни беше малка: двойно легло, сбутано до стената, а до него АИБВ машината, кислородният концентратор и една дузина кислородни бутилки за многократна употреба. До медицинското ми оборудване имаше прашно старо кресло с изтърбушена седалка и писалище, а над леглото — полица със събраните съчинения на Сьорен Киркегор. На писалището намерихме плетена кошница с подаръци от фондацията: дървени обувки, оранжева холандска тениска, шоколади и най-различни други лакомства.

„Философ“ се намираше непосредствено до „Фонделпарк“, най-прочутия парк в Амстердам. Мама искаше да излезе на разходка, но тъй като се чувствах страшно изморена, тя включи АИБВ и постави приставката на носа ми. Мразех да говоря с това нещо на лицето ми, но все пак казах:

— Ти върви в парка, а аз ще ти се обадя, щом се събудя.

— Добре, скъпа — отвърна тя. — Хубаво да се наспиш.

Но когато се събудих няколко часа по-късно, тя седеше в древното кресло в ъгъла и четеше някакъв пътеводител.

— Добро утро — казах аз.

— Всъщност вече е късен следобед — отвърна тя и се надигна с въздишка от креслото. После се приближи към леглото, постави кислородна бутилка в количката и я закачи за тръбичката, докато аз извадих приставката на АИБВ и поставих накрайниците в носа си. Настрои го на 2,5 литра на минута — шест часа до следващата смяна — и тогава станах от леглото.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Добре — отвърнах. — Страхотно. Как беше разходката във „Фонделпарк“?

— Не отидох — каза мама. — Но изчетох всичко за него в пътеводителя.

— Мамо — сгълчах я аз, — нямаше нужда да стоиш тук.

— Знам — сви рамене тя. — Но предпочетох да остана. Обичам да те гледам как спиш.

— Звучиш откачено — казах аз и тя се засмя. — Просто искам да се забавляваш.

— Добре. Тази вечер ще се забавлявам. Ще се отдам на лудории, докато вие двамата с Огъстъс сте на вечеря.

— Сами ли? — попитах аз.

— Да, сами. Всъщност имате резервация на някакво място, което се нарича „Орание“ — каза тя. — Всичко е уредено от асистентката на господин Ван Хутен. Намира се в квартал на име „Йордан“. Много изтънчено място, според пътеводителя. Зад ъгъла има спирка на трамвая. Дала съм инструкции на Огъстъс. Можете да хапнете навън, да наблюдавате минаващите лодки. Ще бъде чудесно. И много романтично.

— Мамо.

— Какво толкова — отвърна тя. — Трябва да се обличаш. Може би роклята с презрамките?

Човек би могъл да зяпне от изумление в тази ненормална ситуация: майка изпраща шестнайсетгодишната си дъщеря на среща със седемнайсетгодишно момче в чужд град, известен със своята разпуснатост. Но това също беше страничен ефект от рака: не можех да тичам, да танцувам и да вкусвам храни, богати на азот, но в града на свободата бях един от най-либералните му жители.

Наистина облякох роклята с презрамките — на сини цветя и с дължина до коляното от „Форевър 21“ — с чорапогащи и чифт обувки „Мери Джейнс“, тъй като предпочитах да съм доста по-ниска от него. Отидох в удивително тясната баня и разчорлих грижливо косата си, така че да придобия визия в стил Натали Портман от средата на новия век. Точно в шест часа (обедно време у дома) на вратата се почука.

— Да? — извиках през вратата. В хотел „Философ“ шпионки нямаше.

— Добре — отвърна Огъстъс. Можех да се обзаложа, че в устата му имаше цигара. Погледнах надолу към роклята. Огъстъс никога не бе виждал гръдния кош и шията ми, изложени на показ до такава степен. Не че изглеждах неприлично, но досега не бях разкривила толкова много кожа. (По този въпрос мама имаше определено мнение, с което бях съгласна: „Ланкастърови са против разголените кореми“.)

Отворих вратата. Огъстъс носеше черен костюм с тесни ревери и съвършена кройка, в комбинация със светлосиня риза и тънка черна вратовръзка. В единия ъгъл на сериозната му уста се мъдреше цигара.

— Хейзъл Грейс — каза той, — изглеждаш невероятно.

— Аз… — Смятах, че останалата част от изречението ще излезе сама заедно с въздуха, преминаващ през гласните ми струни, ала това не се случи. Накрая успях да кажа: — Чувствам се разсъблечена.

— И преди съм го чувал — отвърна той с усмивка.

— Огъстъс — обади се мама, — изглеждаш страшно хубав.

— Благодаря, госпожо — отвърна той. След това ми предложи ръката си. Аз го хванах под мишница и погледнах към мама.

— Ще се видим в единайсет — каза тя.

Докато чакахме трамвай номер едно на широкия оживен булевард, подхвърлих на Огъстъс:

— Това костюмът ти за погребения ли е?

— Всъщност не — отвърна той. — Онзи не е толкова хубав.

Щом синьо-белият трамвай пристигна, Огъстъс подаде картите на шофьора, който ни посочи един кръгъл сензор и обясни, че трябвало да ги размахаме пред него. Докато се провирахме сред пътниците в претъпкания трамвай, един старец ни отстъпи мястото си, за да можем да седнем един до друг, а когато се опитах да възразя, той махна настойчиво към седалката. Пътувахме с трамвая три спирки, а аз през цялото време седях приведена над Гас, за да гледаме заедно през прозореца.

Огъстъс посочи към дърветата и попита:

— Видя ли това?

Да, бях забелязала. По протежение на всички канали растяха брястове, от които се носеха едни такива малки семенца. Приличаха досущ на миниатюрни розови венчелистчета, избелели на слънцето. Тези бледи венчелистчета се носеха на вятъра като ято птици — бяха хиляди на брой, сякаш се извиваше пролетна снежна буря.

Възрастният мъж, който ни отстъпи мястото си, забеляза какво гледаме и каза на английски:

— Пролетният сняг на Амстердам._Iepen_^[1] приветстват пролетта, като хвърлят конфети.

Прекачихме се на друг трамвай и след още четири спирки пристигнахме на улица, пресечена от красив канал, в чиито води се мержелееше отражението на стария мост и живописните еднотипни къщи.

„Орание“ се намираше на не повече от няколко крачки от спирката на трамвая. Ресторантът беше от едната страна на улицата; откритата градина беше разположена от другата страна върху циментова площадка, стигаща до самия ръб на канала. Очите на управителката се оживиха в мига, в който двамата с Огъстъс се отправихме към нея.

— Господин и госпожа Уотърс?

— Да, струва ми се — отвърнах аз.

— Това е масата ви — посочи тя към една маса непосредствено до канала на отсрещната страна на улицата. — Шампанското е подарък от нас.

Двамата с Гас се спогледахме с усмивки. Щом пресякохме улицата, той дръпна назад стола и ми помогна да седна. И наистина върху постланата с бяла покривка маса имаше две чаши за шампанско. Слънцето компенсираше по един великолепен начин леката прохлада във въздуха. От едната ни страна се нижеше върволица от велосипедисти — добре облечени мъже и жени, които се прибираха от работа, изумително привлекателни русокоси момичета, които се возеха странично на багажника на колелото на някой приятел, дребни дечица без каски, които подскачаха в пластмасовите седалки зад родителите си. А от другата ни страна водите на канала бяха покрити с „конфетите“ на милиони семенца. Край тухлените стени на канала се виждаха завързани малки лодки, пълни до половината с дъждовна вода, някои от тях заплашващи да потънат. Малко по-надолу по канала зърнах няколко полюшващи се на понтони водни къщи, а в средата на канала към нас се носеше безгрижно една открита лодка с плоско дъно, на чиято палуба имаше градински столове и портативна стереоуредба. Огъстъс взе чашата си с шампанско и я вдигна. Аз също взех своята, въпреки че никога досега не бях опитвала алкохол, с изключение на няколко глътки от бирата на татко.

— Добре — каза той.

— Добре — отвърнах аз, след което се чукнахме. Отпих една глътка. Ситните мехурчета се стопиха в устата ми и поеха на север към мозъка ми. Сладко. Свежо. Вкусно. — Бива си го — казах аз. — Никога не съм пила шампанско.

В този миг се появи един добре сложен млад сервитьор с къдрава руса коса. Вероятно беше по-висок дори от Огъстъс.

— Знаете ли — започна той с приятен глас — какво е казал дом Периньон, щом измислил шампанското?

— Не — отвърнах аз.

— Той извикал на своите братя монаси: „Елате бързо! В момента вкусвам звездите“. Така че — добре дошли в Амстердам — Ще желаете ли меню, или ще се доверите на избора на главния готвач?

Двамата с Огъстъс се спогледахме.

— Ще се доверим на избора на главния готвач, но Хейзъл е вегетарианка. — Бях споменала този факт пред Огъстъс точно веднъж, в деня, в който се запознахме.

— Няма никакъв проблем — отвърна сервитьорът.

— Страхотно. Ще може ли още малко от това? — попита Огъстъс за шампанското.

— Разбира се — отвърна сервитьорът. — Тази вечер, млади приятели, сме затворили в бутилки всички звезди. Ох, тези конфети! — възкликна той и махна леко едно венчелистче от голото ми рамо. — От години не е било толкова зле. Има ги навсякъде. Много неприятно.

Сервитьорът си тръгна. Наблюдавахме как от небето се сипе сняг от конфети, които вятърът подхващаше и навяваше в канала.

— Не мога да повярвам, че някой изобщо ги намира за неприятни — каза след малко Огъстъс.

— Хората привикват към красотата.

— Но аз още не съм свикнал с твоята — отвърна той с усмивка. Усетих, че се изчервявам. — Благодаря ти, че дойде в Амстердам.

— Аз ти благодаря, че ми позволи да открадна Желанието ти — отвърнах аз.

— Благодаря ти, че носиш тази рокля, която е просто… уау — каза той. Поклатих глава, полагайки усилия да не се усмихна. Не исках да се превръщам в граната. Но в края на краищата той знаеше какво прави, нали? Решението беше негово.

— Ей, как завършва онази поема? — попита той.

— Моля?

— Онази, която ми рецитира в самолета.

— А, „Пруфрок“ ли? Завършва така: „Ние ще бродим в залите, дълбоко под морето,/ сирените ще ни окичат с водорасли, червени и кафяви,/ додето ни събудят човешки гласове и се удавим“.

Огъстъс извади цигара от пакета и потупа филтъра на масата.

— Тъпите човешки гласове все развалят хубавите неща.

Сервитьорът се появи с още две чаши шампанско и с нещо, което нарече: „Белгийски бели аспержи, попарени в лавандула“.

— Аз също не бях опитвал шампанско — каза Огъстъс, щом сервитьорът си тръгна. — В случай че това те интересува. Не съм опитвал и бели аспержи.

Дъвчех първата хапка.

— Страхотни са — уверих го аз.

Той си взе малко и преглътна.

— Боже. Ако това е обичайният вкус на аспержите, аз също ще стана вегетарианец. Към нас се приближиха някакви хора в лакирана дървена лодка, плаваща по канала отдолу. Един от пасажерите — жена с къдрава руса коса, може би трийсетинагодишна — отпи от бирата си, след което вдигна чаша към нас и извика нещо.

— Не говорим холандски — провикна се в отговор Гас.

Един от другите пасажери изкрещя превода:

— Каква красива двойка.

 

 

Храната беше толкова вкусна, че с всяко следващо ястие разговорът постепенно затихна до накъсани хвалебствия за превъзходния й вкус: „Иска ми се това ризото с лилави моркови да се превърне в човек, за да мога да го заведа в Лас Вегас и да се оженя за него“. „Този шербет от сладък грах е истински разкош. Щеше ми се да бях още по-гладна.“

След ньоките с пресен чесън и червени синапени листа сервитьорът обяви:

— Следва десерт. Още малко звезди преди това?

Аз поклатих глава. Две чаши ми стигаха. Шампанското не правеше изключение от високата поносимост, която имах към седативни вещества и болкоуспокояващи; усещах приятно затопляне, но не и замайване. Но все пак не исках да се напия. Не се случва често да преживееш такава вечер и затова исках да я запомня.

— Мммм — обадих се аз, след като сервитьорът си тръгна, а Огъстъс се усмихна накриво, зареял поглед нагоре по канала, докато аз гледах надолу. Тъй като имаше много неща за изучаване, настъпилата тишина не беше неловка, но аз исках вечерта да бъде съвършена. И тя беше съвършена, но в същото време имах чувството, че някой се бе потрудил да пресъздаде Амстердам, какъвто го виждах във въображението си, поради което не можех да забравя, че тази вечеря, както и самото пътуване, е само една болнична облага. Исках да си говорим и да се шегуваме най-непринудено, сякаш се намираме на дивана у дома, ала под повърхността се долавяше някакво напрежение.

— Това не е костюмът ми за погребения — обади се той след малко. — Когато научих, че съм болен, ми обясниха, че вероятността да се излекувам е равна на осемдесет и пет процента. Знам, че това са страхотни шансове, но въпреки това ми изглеждаше като игра на руска рулетка. Искам да кажа, че през следващите шест месеца или една година ми предстоеше да мина през самия ад и да изгубя крака си, като всичко можеше да се окаже напразно, нали разбираш?

— Да, разбирам — отвърнах аз, въпреки че не разбирах. Винаги съм била неизлечимо болна; и целта на лечението ми винаги е била да удължи живота ми, а не да премахне самия рак. Появата на „Фаланксифор“ внесе известна доза неяснота в историята на болестта ми, но въпреки това се различавах от Огъстъс: последната глава на живота ми беше написана заедно с диагнозата. Докато Гас, подобно на повечето хора в ремисия от рака, живееше в несигурност.

— Нали — отвърна той. — Така че минах през фазата, когато изпитваш нуждата да бъдеш готов. Купихме парцел в „Краун Хил“ и един ден с баща ми се разходихме дотам, за да си избера място. Освен това планирах цялото погребение, а точно преди операцията помолих родителите си да ми купят костюм, някой наистина хубав костюм, в случай че се гътна. Но така и не се отвори случай да го облека. До тази вечер.

— Значи, това е костюмът за погребението ти.

— Точно така. Ти не си ли приготвила тоалета за своето?

— Да — отвърнах аз. — Една рокля, която купих за петнайсетия си рожден ден. Но не я нося на срещи.

Погледът му светна.

— Значи, това е среща? — попита той.

— Не ме притискай — отвърнах аз, свела очи притеснено.

 

 

И двамата бяхме преяли, но десертът — богат сочен крем, гарниран с маракуя — беше прекалено хубав, за да се пропусне, и затова се помотахме около него с надеждата да огладнеем отново. Слънцето беше като малчуган, който упорито отказва да отиде в леглото — минаваше осем и половина, а навън бе още светло.

— Вярваш ли в задгробния живот? — попита Огъстъс ни в клин, ни в ръкав.

— Мисля, че „завинаги“ е погрешно понятие — отвърнах аз.

— Ти си погрешно понятие — ухили ми се той.

— Да, знам. Точно затова излизам от обращение.

— Това не е смешно — отвърна той, извил очи към улицата. Оттам преминаха две момичета на колело, едното, от които се возеше странично на багажника.

— Хайде сега. Пошегувах се.

— На мен обаче мисълта за това да излезеш от обращение не ми се вижда смешна — отвърна той. — Сериозно, кажи: вярваш ли в задгробния живот?

— Не — отговорих аз, но после продължих: — Е, може би съвсем мъничко. Ами ти?

— Аз вярвам. — В гласа му звучеше увереност. — Без никакво съмнение. Но не точно в идеята за рай, където всички яздят еднорози, свирят на арфа и живеят в имения от облаци. Но иначе вярвам. Вярвам, че има нещо с главно Н.? Винаги съм вярвал.

— Наистина ли? — попитах аз. Бях изненадана. Честно казано, винаги съм свързвала вярата в съществуването на рая с някаква форма на интелектуална изостаналост. Само че Гас не беше тъп.

— Да — отвърна той тихо. — Вярвам в онази мисъл от „Всевластна скръб“: „Изгряващото слънце грееше твърде ярко в гаснещите й очи“. Мисля, че това е Бог — изгряващото слънце, ярката светлина, — а очите й са гаснещи, но не и угаснали. Не мисля, че после се завръщаме, за да преследваме или утешаваме живите, но мисля, че нещо се случва с нас.

— Но ти се боиш от забравата.

— Да, от земната забрава. Не искам да звуча като родителите си, но вярвам в съществуването на душата и в нейното безсмъртие. Страхът от забравата е нещо различно — това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение.

Аз поклатих глава.

— Какво? — попита той.

— Тази твоя мания да умреш за нещо или да живееш под знака на някакъв велик героизъм е малко странна.

— Всеки иска да води изключителен живот.

— Не всеки — отвърнах аз, неспособна да скрия раздразнението си.

— Да не си ми ядосана?

— Аз просто… — започнах, но не можах да довърша изречението. — Просто… — опитах отново. Между нас пламъчето на свещта премигна. — Беше много жестоко от твоя страна да кажеш, че смислен живот водят единствено хората, които живеят или умират в името на нещо. Наистина е жестоко да ми го кажеш точно на мен.

По някаква причина се почувствах като малко дете и тогава си взех малко от десерта, за да му покажа, че не съм чак толкова засегната.

— Съжалявам — каза той. — Нямах предвид това. Говорех само за себе си.

— Да, така е — отвърнах аз. Бях прекалено преяла, за да изям целия десерт. Страхувах се, че може да повърна, защото това ми се случваше често след хранене. (Но нямам булимия, а просто рак.) Бутнах чинията с десерта си към Гас, но той поклати глава.

— Съжалявам — изрече той отново и се пресегна през масата да хване ръката ми. Позволих му да го направи. — Мога да бъда и по-лош.

— И как по-точно? — подразних го аз.

— Искам да кажа, над огледалото ми има един калиграфски надпис, който гласи следното: „Всеки ден се къпи в утехата на божието слово“. Така че, Хейзъл, мога да бъда и по-лош.

— Звучи нехигиенично — отбелязах аз.

— Мога да бъда и по-лош.

— Да, можеш да бъдеш и по-лош. — Усмихнах се. Настина ме харесваше. Сигурно бях истински нарцис, но в мига, в който го осъзнах там, в „Орание“, започнах да го харесвам дори още повече.

Тогава се появи сервитьорът, за да отнесе десерта, и каза:

— Вечерята ви беше платена от господин Питър ван Хутен.

Огъстъс се усмихна.

— Този Питър ван Хутен не бил толкова лош.

 

 

Докато вървяхме край канала, започна да се смрачава. На една пресечка от „Орание“ спряхме на пейка в парка, заобиколена от всички страни от стари, ръждясали велосипеди, заключени за близката стойка или един за друг. Седнахме рамо до рамо с лице към канала и той ме прегърна.

Виждах отблясъците от светлините, идващи от Квартала на червените фенери. Но въпреки че се наричаше Квартала на червените фенери, идващото от там сияние изглеждаше призрачно зелено. Представях си стотици пияни туристи, които се олюляват и криволичат по-тесните улици.

— Не мога да повярвам, че утре ще ни каже — обадих се аз. — Питър ван Хутен ще сподели с нас прословутия ненаписан край на най-великата книга на всички времена.

— И то след като плати вечерята ни.

— Постоянно си представям как първо ще ни претърси за подслушвателни устройства. След това ще седне между нас на дивана в дневната си и ще ни каже шепнешком дали майката на Анна се е омъжила за Мъжа от страната на лалетата.

— Не забравяй хамстера Сизиф — додаде Огъстъс.

— Разбира се, ще ни разкаже и каква съдба е споходила хамстера Сизиф. — Наведох се напред, за да погледна канала. Там имаше толкова много бледи на цвят брястови венчелистчета, че изглеждаше чак нелепо. — Продължение измислено само за нас — заключих аз.

— Е, какво е твоето предположение? — попита ме той.

— Наистина не знам. Премисляла съм го стотици пъти. Но всеки път, когато препрочитам книгата, ми хрумва нещо различно. Нали разбираш? — Той кимна. — Ами ти, имаш ли теория?

— Да. Мисля, че Мъжа от страната на лалетата не е мошеник, но не е и богат, както ги кара да смятат. Мисля също, че след смъртта на Анна майка й заминава за Холандия заедно с него, убедена, че ще живеят там завинаги, само че между тях не се получава, защото тя иска да е близо до местата, където е живяла дъщеря й.

Изведнъж си дадох сметка колко много е мислил за книгата и че „Всевластна скръб“ беше важна за него, но не само заради мен.

Водата се плискаше глухо в каменните стени под нас; наблизо премина група приятели на велосипеди, които крещяха един през друг на скорострелен гърлен холандски; малките лодки на дължина не повече от самата мен, полупотънали в канала; мирисът на вода, останала неподвижна твърде дълго; ръката му, с която ме привличаше към себе си; истинският му крак, притиснат към моя по-цялата дължина от хълбока до стъпалото. Сгуших се още по-силно в него. Той потрепна.

— Извинявай, добре ли си?

Гас прошепна едно „да“, но очевидно изпитваше болка.

— Съжалявам — казах аз. — Имам ръбати рамене.

— Всичко е наред — отвърна той. — Дори е много приятно.

Седяхме така дълго време. Накрая той отмести ръка от рамото ми и я отпусна върху облегалката на пейката. Не правехме почти нищо друго, освен да съзерцаваме канала. Замислих се как е възможно това място да съществува, при положение, че би трябвало да се намира под водата.

И също, че за доктор Мария аз бях един вид Амстердам, застрашена от гибел аномалия, а това ме накара да се замисля за смъртта.

— Имаш ли нещо против да поговорим за Каролин Метърс?

— А ти твърдиш, че нямало живот след смъртта? — отвърна той, без да ме поглежда. — Но, разбира се. Какво искаш да знаеш?

Исках да знам, че ще се справи, ако умра. Защото не исках да бъда граната, не исках да причинявам зло на хората, които обичах.

— Ами, просто какво се случи.

Той въздъхна, издишайки толкова продължително, че от гледна точка на моите скапани бели дробове, това си беше чисто перчене. След това пъхна нова цигара в устата си.

— Нали знаеш, че няма друго място, където да се играе по-малко от детската площадка на болницата? — Аз кимнах. — По онова време трябваше да остана в „Мемориъл“ около две-три седмици заради операцията на крака. Стаята ми беше на петия етаж с изглед към детската площадка, която беше винаги празна. Бях напълно завладян от метафоричното значение на безлюдната детска площадка в двора на болницата. Но тогава едно момиче започна да идва всеки ден на площадката и да се люлее на люлките съвсем само, както ще видиш по филмите. Накрая помолих една от по-милите сестри да събере информация за момичето, но вместо това тя го доведе при мен, доведе Каролин, и аз използвах огромната си харизма, за да я спечеля.

Той замълча и затова реших да се обадя.

— Не си чак толкова харизматичен — отбелязах аз. Той изсумтя невярващо. — Просто си готин.

Огъстъс се засмя.

— Проблемът с починалите — започна той, но се спря по средата на изречението. — Лошото е, че звучиш като пълен негодник, ако не ги идеализираш, но истината е… малко по-сложна. Ти също познаваш добре образа на силния духом човек, жертва на рака, който се бори стоически с болестта, полагайки нечовешки усилия, и никога не се оплаква и не спира да се усмихва дори в самия край и така нататък.

— Да, така е — отвърнах аз. — Това са едни чистосърдечни и благородни хора и всеки миг от живота им е вдъхновение за всички нас. Те са толкова силни! И толкова им се възхищаваме!

— Именно, но в действителност, като изключим тук присъстващите, е твърде малко вероятно от статистическа гледна точка болните от рак деца да са по-изключителни, състрадателни и упорстващи от останалите. Каролин винаги беше унила и потисната, но на мен това ми харесваше. Харесваше ми да си мисля, че бях единственият човек на света, когото не мразеше, и двамата с нея постоянно тормозехме другите. Тормозехме сестрите, останалите деца в болницата, семействата си и изобщо всички. Но не съм сигурен дали за това беше виновна тя, или туморът. Веднъж една от сестрите й ми каза, че туморът, който Каролин имала, е известен в медицинските среди като Гадния тумор, защото превръща болния в чудовище. Така че представи си едно момиче, простило се с една пета от мозъка си и преживяло наскоро завръщане на Гадния тумор, нали разбираш, че няма как да бъде пример за човек, борещ се стоически с рака? Тя беше… ако трябва да бъда честен, тя беше истинска кучка. Но това е нещо, което не бива да казваш, защото все пак е имала тумор и защото е мъртва. Да не говорим, че имаше достатъчно основателна причина за неприятния си характер.

Така беше.

— Нали се сещаш за онзи момент от „Всевластна скръб“, когато Анна прекосява футболното игрище на път за физкултурния салон и пада по очи на тревата, и как в този миг осъзнава, че ракът се е завърнал и отново пъпли в нервната й система, как не може да се изправи и лежи с лице на няколко инча от тревата, не вижда нищо друго, освен тази трева и начина, по който светлината се отразява в нея… Не си спомням точните думи, но беше нещо от сорта, че Анна е споходена от Уитманово просветление и определението за човечност е способността да се удивляваш пред величието на сътворението. Помниш ли този момент?

— Да, помня го.

— Така че след това, докато разбиваха тялото ми с химиотерапия, по някаква причина реших, че не мога да живея без надежда. Не непременно надежда, че ще се излекувам, но изпитвах същото като Анна в книгата, едно чувство на въодушевление и благодарност за това, че съм способен да се удивлявам.

Междувременно Каролин се влошаваше с всеки изминал ден. След известно време тя се прибра у дома и понякога наистина си мислех, че бихме могли да имаме нормални отношения, но това беше невъзможно, защото при нея не съществуваше филтър между мислите и езика й, което беше много тъжно и неприятно, а много често дори болезнено. Не все пак не можеш да зарежеш едно момиче с мозъчен тумор. Освен това родителите й ме харесваха, а и братчето й беше наистина сладко хлапе. Искам да кажа, как бих могъл да я зарежа? Та тя умираше.

Това продължи цяла вечност. Цяла година излизах с това момиче, което изневиделица започваше да се смее, като сочеше протезата ми и ме наричаше Крачун.

— Не може да бъде — възкликнах аз.

— Да, но това беше туморът. Той просто изяждаше мозъка й. А може би не беше заради него. Но няма как да съм сигурен, защото тя и туморът бяха едно неделимо цяло. А когато се влоши още повече, тя не спираше да разказва все едни и същи истории, като се смееше на собствените си забележки, дори да ставаше дума за нещо, което е повторила стотина пъти през този ден. Например седмици наред каканижеше все една и съща шега: „Гас има страхотни крака. Тоест, крак“. А след това се кискаше като побъркана.

— О, Гас — обадих се аз. — Това е толкова… — Само че не знаех какво да кажа. Той не гледаше към мен и ми се струваше някак натрапливо аз да го гледам. Усетих, че се навежда напред. Тогава той извади цигарата от устата си и се втренчи в нея, като я въртеше между палеца и показалеца си, след което я захапа отново.

— Е — каза той, — честно казано, наистина имам страхотен крак.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Много съжалявам.

— Няма нищо, Хейзъл Грейс. Но трябва да ти призная, че когато видях призрака на Каролин Метърс в групата за взаимопомощ, не бях напълно щастлив. Зяпах, но не, без да ми текат лигите, ако разбираш какво имам предвид. — Той извади пакета от джоба си и прибра цигарата.

— Съжалявам — изрекох отново.

— Аз също — каза той.

— Не искам никога да ти причинявам такова нещо.

— Но аз нямам нищо против, Хейзъл Грейс. За мен би било привилегия точно ти да разбиеш сърцето ми.