Джон Грийн
Вината в нашите звезди (13)

Дванадесета глава

Събудих се в четири часа сутринта, готова за новия ден. Тъй като повече не успях да заспя, останах да лежа в леглото, докато АИБВ изпомпваше въздуха навътре-навън, а аз слушах с удоволствие драконските звуци, въпреки че предпочитах да можех сама да контролирам дишането си.

Почетох от „Всевластна скръб“ до шест часа, когато мама се събуди и се обърна към мен. Тогава тя сгуши глава в сгъвката на шията ми, което ми се стори неудобно и смътно ми напомни за Огъстъс.

От хотела донесоха закуската в стаята ни, която, за моя огромна радост, се състоеше от деликатесни меса, както и от много други изкушения, влизащи в разрез с принципите на американската закуска. Роклята, която първоначално смятах да облека за срещата с Питър ван Хутен, влезе в употреба за вечерята в „Орание“, затова, след като взех душ и успях да пригладя в значителна степен косата си, в продължение на трийсет минути обсъждах с мама различните преимущества и недостатъци на наличното облекло, когато в крайна сметка реших да се пременя като Анна от ВС: кецове „Чък Тейлър“ и тъмни джинси, каквито винаги носеше, плюс светлосиня тениска.

На тениската имаше ситопечат на една известна сюрреалистична творба на Рене Магрит^[1], представляваща рисунък на лула, под която бе изписано с курсив Ceci nestpas unepipe („Това не е лула“).

— Не разбирам смисъла на тази картина — каза мама.

— Питър ван Хутен ще разбере, повярвай ми. Във „Всевластна скръб“ има стотици препратки към творбите на Магрит.

— Но това е лула.

— Не, не е — възразих аз. — Това е рисунка на лула. Разбираш ли? Всички изображения на един предмет са абстрактни по своята същност. Много находчиво.

— Кога успя да пораснеш толкова, че да разбираш неща, от които старата ти майка няма никакво понятие? — попита мама. — Сякаш беше вчера, когато обяснявах на седемгодишната Хейзъл защо небето е синьо. Тогава ме смяташе за гений.

— И защо е синьо небето? — попитах аз.

— Ами… — запъна се тя. А аз се засмях.

Колкото по-малко време оставаше до десет, толкова по-нервна се чувствах: нервна от това, че ще видя Огъстъс; нервна заради срещата си с Питър ван Хутен; нервна, че облеклото ми не е подходящо; нервна, че няма да успеем да открием къщата, защото всички къщи в Амстердам си приличат; нервна, че ще се изгубим и няма да успеем да се върнем във „Философ“; нервна нервна нервна. Мама все още се опитваше да поддържа разговора, само че аз вече не я слушах. Тъкмо се канех да я помоля да се качи горе и да провери дали Огъстъс е станал, когато той почука на вратата.

Отворих му. Той погледна тениската ми и се усмихна.

— Смешно — каза той.

— Не наричай циците ми смешни — отвърнах аз.

— Още съм тук обади се мама зад нас. Но бях накарала Огъстъс да се изчерви и да се почувства несигурен, което ми даде сили най-сетне да го погледна.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш? — попитах мама.

— Днес смятам да посетя „Райксмузеум“ и да се разходя из „Фонделпарк“ — отвърна тя. — Освен това изобщо не разбирам тази книга. Не се сърдете. Благодарете му на него и на Лидевай от мое име, става ли?

— Добре — отвърнах аз. След това прегърнах мама, а тя ме целуна малко над ухото.

 

 

Бялата еднотипна къща на Питър ван Хутен се намираше точно зад ъгъла, на „Фонделстраат“, и гледаше към парка. Номер 158. Огъстъс ме хвана с едната ръка, вдигна количката с кислорода с другата, и двамата изкачихме заедно трите стъпала, водещи към синьо-черната лакирана входна врата. Главата ми пулсираше. Само една затворена врата ме делеше от отговорите, които копнеех да науча още от първия път, когато прочетох онази последна незавършена страница.

Отвътре се чуваше басов ритъм, бумтящ толкова силно, че прозорците вибрираха. Зачудих се дали Питър ван Хутен няма дете, което си пада по рап музиката.

Хванах мандалото с форма на лъвска глава и почуках предпазливо. Ритъмът не спря.

— Вероятно не може да ни чуе заради музиката — предположи Огъстъс, след което хвана лъвската глава и почука по-силно.

Музиката спря и на нейно място се чуха приглушени стъпки. Резето изстърга. А след него и още едно. Вратата се открехна с проскърцване. Един мъж с шкембе, оредяла коса, провиснала кожа на лицето и едноседмична брада примижа на слънцето. Носеше бебешкосиня пижама като онези типове от старите филми. Лицето и шкембето му бяха толкова закръглени, а ръцете толкова кльощави, че приличаше на тестена топка с набучени в нея четири пръчици.

— Господин Ван Хутен? — попита Огъстъс с леко писклив глас.

Вратата се затръшна. От другата й страна доловихме пелтечещ и пронизителен вик:

— ЛИ-ДЕ-ВАЙ! — (До този момент бях произнасяла името на асистентката като Лид-видж.)

През вратата се чуваше всичко:

— Дойдоха ли, Питър? — попита женски глас.

— Отвън, Лидевай, отвън на вратата има две млади привидения.

— Привидения ли? — попита жената с приятен холандски акцент.

Ван Хутен отвърна припряно:

— Духове, призраци, фантоми, химери, караконджули, привидения, Лидевай. Как е възможно човек, който се опитва да получи магистърска степен по американска литература, да демонстрира такива ужасни познания по английски език?

— Питър, това не са караконджули. Това са Огъстъс и Хейзъл, твоите млади почитатели, с които си кореспондираше.

— Те са… какво? Но аз… аз си мислех, че те са в Америка!

— Но нали ти ги покани тук, ще видиш, че ще си спомниш.

— Лидевай, знаеш ли защо напуснах Америка? За да съм сигурен, че никога вече няма да срещна американец.

— Но ти също си американец.

— За съжаление, това е непоправимо. Но колкото до тези американци, трябва да им кажеш незабавно да си тръгнат, тъй като е станало ужасно недоразумение, и че проклетият Ван Хутен е отправил към тях риторична покана за среща, а не истинска, и че такива покани трябва да се тълкуват символично.

Имах чувството, че ще повърна. Хвърлих поглед към Огъстъс, който се взираше напрегнато във вратата, и забелязах, че раменете му се отпуснаха.

— Нищо подобно няма да сторя, Питър — отвърна Лидевай. — Ще трябва да ги приемеш. Наистина трябва. Имаш нужда от това. Имаш нужда да се убедиш в ефекта от работата си.

— Лидевай, умишлено ли ме подлъга да направя тази крачка?

Последва дълга тишина, след което вратата най-сетне се отвори. Все така присвил очи, той завъртя главата си като метроном от Огъстъс към мен.

— Кой от двама ви е Огъстъс Уотърс? — попита той. Огъстъс вдигна предпазливо ръка. Ван Хутен кимна и каза: — Сложи ли край на връзката си с онази мацка?

Тогава за първи и последен път се сблъсках с един напълно онемял Огъстъс Уотърс.

— Аз — започна той, — ами аз, Хейзъл, ъ-ъ. Да.

— Изглежда, това момче е със забавено развитие — каза Питър ван Хутен на Лидевай.

— Питър — скастри го тя.

— Е, добре — отвърна Питър ван Хутен и протегна ръка към мен. — Във всеки случай за мен е голямо удоволствие да се запозная с такива онтологично нереални същества. — Аз стиснах ръката му, след което той се здрависа с Огъстъс. Чудех се какво означава „онтологично“. Но каквото и да беше, харесваше ми как звучи. Двамата с Огъстъс се оказахме членове на Клуба на нереалните същества: ние и птицечовката.

То се знае, бях се надявала, че Питър ван Хутен ще е с всичкия си, но нали животът не е фабрика за желания. Важното беше, че вратата беше отворена и аз прекрачвах прага, за да науча какво става след края на „Всевластна скръб“. Друго не исках. Последвахме ги вътре, покрай огромната дъбова трапезна маса само с два стола, в една зловещо стерилна всекидневна. Приличаше на музей, само дето на голите бели стени не се виждаха произведения на изкуството. С изключение на едно канапе и едно кресло с табуретка, и двете комбинация от стомана и черна естествена кожа, стаята изглеждаше празна. Тогава зърнах зад дивана две огромни черни торби за смет, пълни и с усукан горен край.

— Боклук? — подшушнах на Огъстъс съвсем тихо, така че никой друг да не чуе.

— Писма от почитатели — отвърна Питър ван Хутен, щом се настани в креслото. — Събирани осемнайсет години. Но не мога да ги отворя. Изпитвам ужас от тях. Вашите са първите, на които отговарям, и вижте докъде ме доведе това. Честно казано, намирам мислите на читателите за съвършено несъблазнителни.

Това обясняваше защо не бе отговорил на писмата ми: просто не ги беше чел. Чудех се защо изобщо ги пази, при това в една празна и безлична всекидневна. Ван Хутен качи краката си на табуретката и кръстоса обутите си в чехли стъпала. Тогава махна с ръка към дивана. Двамата с Огъстъс седнахме един до друг, но не прекалено близо.

— Да ви предложа нещо за закуска? — попита Лидевай.

Тъкмо се канех да кажа, че вече сме закусили, когато се обади Питър:

— Лидевай, много е рано за закуска.

— Те са от Америка, Питър, и според техния биологичен часовник вече минава пладне.

— Тогава е късно за закуска — отвърна той. — Но щом биологичният им часовник показва, че минава пладне, значи, е време за коктейл. Пиеш ли скоч? — попита ме той.

— Дали пия… ъ, не, няма нужда — отвърнах аз.

— Огъстъс Уотърс? — попита Ван Хутен и кимна към Гас.

— Не, благодаря.

— Лидевай, тогава само за мен. Скоч и вода, моля. — Питър се обърна към Гас и попита: — Знаеш ли как приготвяме скоч с вода в тази къща?

— Не, сър — отвърна Гас.

— Наливаме скоч в една чаша и извикваме в ума си представата за вода, след което смесваме истинския скоч с абстрактната идея за водата.

— Може би една лека закуска преди това, Питър — предложи Лидевай.

Той ни погледна и прошепна високо:

— Тя мисли, че имам проблем с алкохола.

— Освен това мисля, че слънцето е изгряло — отвърна Лидевай, но въпреки това се обърна към бара във всекидневната, взе бутилката със скоча и напълни наполовина една чаша. След това му я занесе. Питър ван Хутен отпи една глътка и изпъна гръб.

— Такова добро питие трябва да се пие в идеалната стойка — заяви той.

Това ме подсети за собствената ми стойка и аз поизправих леко рамене. Нагласих канюлата по-добре. Татко все казваше, че един човек се познава по отношението му към сервитьори и асистенти. По този критерий Питър ван Хутен най-вероятно беше най-големият кретен на света.

— Е, значи, харесваш книгата ми — обърна се той към Огъстъс след още една глътка.

— Да — отвърнах аз от името на Огъстъс. — Освен това ние — тоест, Огъстъс — използва Желанието си, за да можем да дойдем тук и да научим от Вас какво се случва след края на „Всевластна скръб“.

Ван Хутен не каза нищо, а само отпи голяма глътка от питието си.

След малко Огъстъс рече:

— В известен смисъл причината да сме заедно е книгата Ви.

— Но вие не сте заедно — изтъкна той, без да поглежда към мен.

— Тогава причината да бъдем на крачка от това да сме заедно — обадих се аз.

Този път той се обърна към мен:

— Нарочно ли се облече като нея?

— Като Анна ли? — попитах аз.

Но той само се взираше в мен.

— Донякъде — отвърнах аз.

Той отпи голяма глътка и направи гримаса.

— Нямам проблем с алкохола — обяви той ненужно високо. — Имам чърчиловски отношения с алкохола: мога да пускам шеги, да управлявам Англия и да правя каквото си пожелая. Освен да не пия. — Той се обърна към Лидевай и кимна към чашата си. Тя я взе и се върна при бара. — Само представата за водата, Лидевай — напомни той.

Пристигна и второто питие. Ван Хутен отново изпъна гръб от чувство на респект. Той изрита чехлите от краката си. Имаше наистина грозни стъпала. Всичко това разваляше образа му на литературен гений. Но все пак разполагаше с отговори.

— Ние, ъъъ — започнах аз, — искаме първо да ви благодарим за вечерята от снощи и…

— Вечеряли са за наша сметка? — Ван Хутен попита Лидевай.

— Да, в „Орание“.

— А, да. Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че няма нужда да благодарите на мен, а на Лидевай, която проявява изключителен нюх в харченето на парите ми.

— Удоволствието е мое — отвърна Лидевай.

— Въпреки всичко благодаря — обади се Огъстъс. В гласа му се долавяше раздразнение.

— Е, целият съм на ваше разположение — каза след миг Ван Хутен. — Какви са въпросите ви?

— Ъъъ — заекна Огъстъс.

— В писмата звучеше толкова интелигентен — отбеляза Ван Хутен по отношение на Огъстъс, обръщайки се към Лидевай. — Може би ракът е изтребил всички мозъчни клетки в главата му.

— Питър — възкликна Лидевай с обясним ужас.

Аз също бях ужасена, но въпреки това имаше нещо забавно в този човек, който беше толкова жалък, че не му хрумваше да ни третира различно от останалите.

— Наистина имаме няколко въпроса — обадих се аз. — Писах Ви за това в имейла си. Не знам дали помните.

— Не, не помня.

— Паметта му изневерява — обясни Лидевай.

— Ех, да беше така наистина — отвърна Ван Хутен.

— Е, ще ни отговорите ли? — попитах аз.

— Тя си служи с кралското ние — каза неопределено Питър. Още една глътка. Нямах представа какъв вкус има скочът, но ако приличаше поне малко на шампанското, не можех да си обясня как е възможно да пие толкова много, толкова бързо и толкова рано сутринта. — Запозната ли си с апорията на Зенон „Ахил и костенурката“? — попита ме той.

— Искаме да знаем какво се случва след края на книгата и най-вече какво става с майката на…

— Имаш погрешното схващане, че трябва да чуя въпроса, преди да мога да отговоря. Чувала ли си за философа Зенон? — Поклатих неохотно глава. — Уви. Зенон е античен философ от досократовия период, за когото се твърди, че е открил четирийсет парадокса във възгледите за света на Парменид — със сигурност знаеш кой е Парменид — каза той и аз кимнах утвърдително, въпреки че нямах представа кой е Парменид. — Слава богу — додаде той. — Зенон се специализира в разкриването на неточностите и прекомерното опростяване в идеите на Парменид, в което няма нищо трудно, тъй като Парменид е бил съвършено заблуден във всяко едно отношение. Парменид е полезен, доколкото е полезно да имаш познат, който на конни състезания винаги избира губещия кон. Но най-важното при Зенон, всъщност я ми кажи какво знаеш за шведския хип-хоп?

Не можех да преценя дали това не е някаква шега. В следващия миг Огъстъс отговори вместо мен.

— Много малко.

— Добре, но сигурно сте чували за албума Flacken на Afasi och Filthy.

— Не, не сме — отвърнах аз.

— Лидевай, пусни веднага Bomfalleralla. — Лидевай се приближи до MP3 плейъра, завъртя леко диска и натисна един бутон. От всички страни гръмна някакво рап парче. Напълно нормална рап песен, като изключим това, че думите бяха на шведски.

Когато песента свърши, Питър ван Хутен ни погледна въпросително, а малките му очички се разшириха до краен предел.

— Е? — попита той. — Казвайте?

— Съжалявам, сър, но не говоря шведски — отвърнах аз.

— Разбира се, че не говориш шведски. Нито пък аз. Че кой по дяволите говори шведски? Въпросът не е в това какво означават думите, а какво чувство предават. Със сигурност знаеш, че съществуват само два вида емоции, любов и страх, и Afasi och Filthy лавират между тях с лекота, неприсъща за рап музиката извън Швеция. Искаш ли дал чуеш отново?

— Сигурно се шегувате? — обади се Гас.

— Моля?

— Това да не е някакво представление? — Той вдигна поглед към Лидевай и попита: — Така ли е?

— Боя се, че не — отвърна Лидевай. — Обикновено не е чак толкова… това е необичайно…

— О, млъквай, Лидевай. Рудолф Ото^[2] е казал, че не си се срещал с божественото, ако не си преживявал ирационална среща с mysterium tremendum, тогава работата му не е за теб. Аз пък ви казвам на вас, млади приятели, ако не успеете да доловите напереното отношение към страха на Jjasi och Filthy, тогава моята работа не е за вас.

Искам дебело да подчертая едно: това беше една напълно обикновена рап песен, само че на шведски.

— Ъъъ — запънах се аз. — А какво ще кажете за „Всевластна скръб“? В края на книгата майката на Анна е на път да…

Ван Хутен ме прекъсна, като започна да почуква по чашата си, докато Лидевай най-сетне не я напълни.

— Всъщност Зенон е известен най-вече с парадокса за костенурката. Да предположим, че се състезаваш с костенурка. Костенурката стартира с преднина от десет метра. Докато успееш да пробягаш тези десет метра, костенурката вероятно ще е изминала още един. А докато успееш да преодолееш и това разстояние, костенурката ще е отишла още по-напред и така до безкрай. Въпреки че си по-бърза от костенурката, никога няма да можеш да я настигнеш, можеш само да стопиш преднината й.

Разбира се, можеш просто да я задминеш, без да размишляваш как точно ще го направиш, но въпросът как е възможно това, е изключително сложен и никой не успява да намери отговор, докато най-сетне Кантор не доказва, че едни безкрайности са по-необятни от други.

— Хм — смотолевих аз.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ти — заяви уверено той, след което отпи щедра глътка от чашата си.

— Всъщност не — отвърнах аз. — Искахме да знаем дали след края на книгата…

— Отричам се от всичко в този отвратителен роман — прекъсна ме Ван Хутен.

— Не — отсякох аз.

— Моля?

— Това не е отговор — казах аз. — Осъзнавам, че историята остава незавършена, защото Анна умира, или защото състоянието й се влошава и вече не може да пише, но вие обещахте, че ще ни разкажете какво се случва с останалите герои — нали затова сме тук, имаме, аз имам нужда да знам.

Ван Хутен въздъхна. След още една чашка най-сетне каза:

— Е, добре. За кого искаш да знаеш?

— За майката на Анна, за Мъжа от страната на лалетата, за хамстера Сизиф и за всички останали.

Ван Хутен затвори очи, след което изду бузи, издиша и вдигна поглед към откритите дървени греди, пресичащи тавана.

— Хамстерът — каза той след малко. — Хамстерът е осиновен от Кристин. — Тя беше една от приятелките на Анна от времето, преди да се разболее. В това имаше логика. Помня няколко сцени, в които Кристин и Анна играеха със Сизиф. — Осиновен е от Кристин, живее няколко години след края на романа и умира спокойно в хамстерския си сън.

Това вече беше нещо.

— Супер — отвърнах аз. — Супер. А сега за Мъжа от страната на лалетата. Той мошеник ли е? И накрая жени ли се за майката на Анна?

Ван Хутен продължаваше да се взира в гредите на тавана. Отпи от скоча. Чашата му отново беше почти празна.

— Лидевай, не мога да го направя. Не мога. Не мога. — Той закова погледа си върху мен. — Нищо не се случва с лъжа от страната на лалетата. Въпросът не е в това дали е мошеник; защото той е Бог. Няма никакво съмнение, че той е метафоричното превъплъщение на Бог, и въпросът какво се случва с него, по своята глупост е съизмерим с въпроса какво става с очите на доктор Т.? Дж. Екълбърг от „Великият Гетсби“. Дали се е оженил за майката на Анна? Та това е роман, скъпо дете, а не исторически документ.

— Да, но сигурно сте размишлявали как продължава животът им като обикновени хора, независимо от метафоричната двузначност на образа им.

— Но те не са истински — отвърна той и отново взе да почуква по чашата си. — Нищо не се случва с тях.

— Но вие обещахте да ми кажете — заинатих се аз, напомняйки си, че трябва да бъда настоятелна. Не биваше да позволявам размътеният му разсъдък да кривне встрани от въпросите.

— Сигурно е така, само че тогава бях под въздействието на заблудата, че няма да издържиш едно презокеанско пътуване. Предполагам, че съм искал да… да ти предложа някаква утеха, но по-добре да не бях опитвал. Но ако трябва да бъда честен, тази детинска идея, че авторът на книгата може да вникне в същността на персонажите, е просто нелепа. Този роман, скъпа, се роди от несвързаните драсканици на една страница. А живеещите в него герои не съществуват извън тези драсканици. Какво се е случило с тях ли? Просто спират да съществуват в мига, в който романът завършва.

— Не — отвърнах аз и станах от дивана. — Разбирам това, но не може да не си представяте някакво бъдеще за тях. И точно вие сте човекът, който притежава всички качества, за да предвиди това бъдеще. Майката на Анна все някак е продължила живота си. Може би се е омъжила. Може би е заминала за Холандия заедно с Мъжа от страната на лалетата. Може би с имала и други деца. Трябва да знам какво се е случило с нея.

Ван Хутен сви устни.

— Съжалявам, че не мога да задоволя детинските ти прищевки, но нямам намерение да ти засвидетелствам съжалението, на което си свикнала.

— Не искам да ме съжалявате — отвърнах.

— Подобно на всички болни деца — заяви бездушно той, — твърдиш, че не искаш да получаваш съжаление, въпреки че целият ти живот се гради на него.

— Питър — обади се Лидевай, но той не й обърна внимание и продължи да говори, като думите му звучаха все по-заваляно заради изпития алкохол.

— Животът на болните деца неминуемо стига до задънена улица: до самия край те остават детето, което са били в момента на поставяне на диагнозата, детето, което вярва, че има живот след края на романа. А ние, възрастните, изпитваме съжаление към тях, плащаме за лечението им, за кислородните апарати. Даваме им храна и вода, въпреки че дните им са преброени…

— Питър! — извика Лидевай.

— Ти си само страничен ефект — продължи Ван Хутен — на един еволюционен процес, който не дава пукната пара за живота на отделния индивид. Ти си несполучлив експеримент на естествената мутация.

— Напускам! — изкрещя Лидевай. В очите й имаше сълзи. За разлика от нея, аз не бях ядосана. Всъщност той търсеше най-болезнения начин, по който да каже истината, но аз вече я знаех. Тъй като години наред се бях взирала в тавана на стаята си, а също и на Интензивното отделение, отдавна бях открила най-болезнените начини, по които човек може да си представи болестта си. Накрая пристъпих към него.

— Слушай, негодник такъв — казах му аз, — не можеш да ми кажеш нищо ново за болестта. От теб искам едно-единствено нещо, преди да напусна живота ти завинаги: Какво се случва с майката на Анна?

Той повдигна към мен отпуснатата си брадичка и сви рамене.

— Не мога да ти кажа какво се случва с нея, така както не мога да ти кажа какво се случва с разказвача на Пруст, със сестрата на Холдън Колфийлд или с Хъкълбери Фин, след като отпрашва към териториите.

— Глупости! Това са пълни глупости. Просто ми кажи! Измисли нещо!

— Не, няма, и ще те помоля да не ругаеш в дома ми. Не подхожда на една дама.

Все още не бях ядосана, просто исках да получа онова, което ми бе обещано. Нещо вътре в мен се надигна и аз цапнах подпухналата ръка, която държеше чашата със скоча. Остатъкът от скоча се разплиска по-цялото му лице, а чашата отскочи от носа му, описа пирует във въздуха и се разби с трясък в старинния дървен под.

— Лидевай — каза спокойно Ван Хутен, — би ли ми донесла едно мартини? И само капчица вермут.

— Казах, че напускам — отвърна след миг Лидевай.

— Не говори глупости.

Не знаех какво да предприема. Опитах с добро — но не се получи. Опитах и с лошо — но пак не постигнах целта си. Нуждаех се от отговор. Стигнах чак дотук, заемайки Желанието на Огъстъс. Така че трябваше да получа отговор.

— Някога замисляла ли си се — каза той, заваляйки думите — защо държиш толкова много на глупавите си въпроси?

— Вие обещахте! — изкрещях аз, долавяйки безсилния вой на Исак, който отекваше в съзнанието ми от Нощта на изпотрошените трофеи. Но Ван Хутен не отговори.

Все още стоях надвесена над него, очаквайки някакъв отговор, когато усетих на рамото си ръката на Огъстъс. Той ме поведе към вратата, докато Ван Хутен говореше високопарно на Лидевай за неблагодарността на днешните тийнейджъри и за гибелта на добрите обноски, а Лидевай, обзета от истерия, му крещеше нещо на скорострелен холандски.

— Моля да извините бившата ми асистентка — каза той. — Холандският определено не е песен за ушите.

Огъстъс ме изведе от стаята, а после и навън, в превалящата пролетна утрин и сипещия се дъжд от брястови конфети.

 

 

При мен планът за светкавично отстъпление обикновено не сработваше, но този път успяхме да вземем на бърза ръка стъпалата, като Огъстъс държеше количката ми, след което поехме обратно към хотел „Философ“ по един неравен паваж от правоъгълни тухли. За първи път след онзи случай с люлките започнах да плача.

— Хей — обади се той, докосвайки кръста ми. — Всичко е наред. — Аз кимнах и изтрих лице с опакото на ръката си. — Той е гадняр. — Кимнах отново. — Аз ще напиша епилога — каза Гас. Това ме накара да заплача още по-силно. — Наистина — додаде той. — Ще го направя. Дори много по-добре от онзи пиян кретен. Мозъкът му е станал на швейцарско сирене. Даже не помни, че е писал книгата. Мога да напиша десет такива истории. Ще има много кръв, кураж и саможертва. „Всевластна скръб“ се изправя срещу „Цената на зората“. Ще ти хареса. — Продължих да кимам с фалшива усмивка и тогава той ме прегърна със силните си ръце, като ме придърпа към своите мускулести гърди, а аз понамокрих полото му, след което се съвзех достатъчно, за да мога да говоря.

— Изхабих Желанието ти заради този негодник — казах аз заровила лице в гърдите му.

— Хейзъл Грейс. Признавам, че наистина изхаби единственото ми желание, но не го направи заради него. А заради нас.

Зад нас отекна чаткането на високи токчета. Обърнах се, беше Лидевай, която тичаше по тротоара в опит да ни догони със стичаща се по страните й очна линия и изписан ужас на лицето.

— Може да отидем до къщата музей на Анне Франк — предложи тя.

— Никъде не отивам с онова чудовище — отвърна Огъстъс.

— Той не е поканен — каза Лидевай.

Огъстъс продължаваше да ме държи в обятията си, отпуснал ръка на лицето ми.

— Не мисля, че… — подхвана той, но аз го прекъснах.

— Трябва да отидем. — Все още се надявах да получа някои отговори от Ван Хутен. Но това не беше всичко. Оставаха ми само още два дни в Амстердам в компанията на Огъстъс Уотърс. Нямаше да позволя на един вкиснат старец да ги съсипе.

 

 

Лидевай караше раздрънкан сив фиат, чийто мотор боботеше весело като четиригодишно момиченце. Докато се движехме по улиците на Амстердам, тя каканижеше безкрайни и многословни извинения.

— Наистина съжалявам. Това е непростимо. Той е много болен — нареждаше тя. — Смятах, че срещата с вас ще му се отрази добре, като види, че работата му оказва въздействие върху живота на хората, но… толкова съжалявам. Чувствам се страшно неудобно. — Двамата с Огъстъс не казахме нищо. Аз се возех на задната седалка зад него. Промуших ръка между седалката и вратата на колата, търсейки ръката му, но не можах да я намеря. В това време Лидевай продължаваше: — Останах толкова дълго на тази работа, защото вярвам, че той е гений, и защото заплащането е добро, но напоследък Питър се превърна в чудовище.

— Сигурно доста се е замогнал покрай книгата — подхвърлих аз след кратка пауза.

— О, не, не, той е от фамилията Ван Хутен — отвърна тя. — През седемнайсети век негов прадядо открил как да смесва какаото с вода. Някои потомци на фамилията се преселили много отдавна в Съединените щати и Питър е един от тях, но след написването на книгата се върна в Холандия. Той е позор за великите си предци.

Моторът нададе рев. Лидевай смени скоростите и се стрелна нагоре по един мост.

— Причината е в състоянието — продължи тя. — Състоянието го е направило толкова жесток. Иначе не е лош човек. Но днес — когато каза всички тези ужасни неща — просто не можах да повярвам на ушите си. Много съжалявам. Наистина.

 

 

Наложи се да паркираме на една пресечка от къщата музей на Анне Франк и докато Лидевай се редеше на опашката за билети, аз седнах облегната на едно малко дръвче и се загледах в къщите лодки, закотвени в канала „Принсен-храхт“. Огъстъс стоеше прав до мен и описваше кръгове с количката ми, като просто наблюдаваше въртящите се колела. Искаше ми се да седне до мен, но знаех колко трудно ще му бъде да седне и още по-трудно после да се изправи.

— Добре ли си? — погледна ме той.

Аз свих рамене и увих ръка около прасеца му. Въпреки че това беше изкуственият му крак, не отдръпнах ръката си. Той сведе поглед към мен.

— Исках да… — започнах аз.

— Да, знам — отвърна той. — Изглежда, животът не е фабрика за желания.

Това ме накара да се усмихна вяло.

Лидевай се върна с билетите, ала тънките й устни бяха свити от притеснение.

— Няма асансьор — каза тя. — Много съжалявам.

— Няма нищо — отвърнах аз.

— Но стълбите са прекалено много — обясни тя. — При това стръмни.

— Няма нищо — повторих аз. Огъстъс понечи да каже нещо, ала аз го изпреварих. — Спокойно. Ще се справя.

Обиколката започна с документален филм за евреите в Холандия, нацистката инвазия и семейство Франк. После се качихме горе в къщата на канала, където Ото Франк е въртял своя бизнес. Стълбите бяха изпитание и за двама ни с Огъстъс, но аз се чувствах изпълнена със сили. После разглеждах дълго прословутата библиотека, превърнала се в скривалище за Анне Франк, семейството й и още четирима души. Библиотеката беше полуоткрехната и зад нея се виждаше още по-стръмно стълбище, достатъчно широко да побере само един човек. Наоколо беше пълно с посетители и аз не исках да задържам процесията от хора, но тогава Лидевай се обади:

— Ще ви помоля да проявите търпение — и аз започнах да се изкачвам, Лидевай носеше количката подире ми, а Гас беше най-отзад.

Имаше четиринайсет стъпала. Не можех да спра да мисля за хората зад мен — предимно възрастни, говорещи на всевъзможни езици, — изпитвах неудобство, чувствах се като привидение, което всява едновременно утеха и страх, но най-сетне се изкачих горе, озовавайки се в една призрачно празна стая, и се облегнах на стената, като мозъкът повтаряше на белите ми дробове: „Няма нищо, няма нищо, успокойте се, всичко е наред“, а белите ми дробове отвръщаха: „О, боже, ще си умрем тук“. Отначало не видях Огъстъс да се задава по стълбите, но накрая той се появи, избърса чело с опакото на ръката си, пфу, и каза:

— Ти си шампион.

След като няколко минути стоях облегната на стената накрая успях да стигна до съседното помещение, което Анне бе делила със зъболекаря Фриц Пфефър. То беше тясно и празно, без никакви мебели. Нищо не подсказваше, че някой е живял тук, като изключим снимките от списания и вестници, които Анне бе залепила на стената.

В помещението, където са живели Ванкелови, извеждаше друго стълбище — с осемнайсет стъпала и доста по-стръмно от предишното, по своята същност една поразкрасена най-обикновена стълба. Когато застанах в подножието й и погледнах нагоре, си помислих, че няма да се справя, само че знаех, че единственият изход беше нагоре.

— Да се връщаме — обади се Огъстъс зад гърба ми.

— Добре съм — отвърнах тихо. Знам, че беше глупаво, но чувствах, че й дължа поне това — че го дължа на Анне Франк, — защото, за разлика от мен, тя е умряла, стояла е кротко в тази къща със спуснати щори, постъпила е точно както трябва и въпреки това е умряла, така че бях длъжна да изкача тези стъпала и да видя остатъка от света, в който е живяла в годините преди идването на Гестапо.

Започнах да се катеря нагоре, като пълзях по стъпалата като малко дете — отначало бавно, за да мога да дишам, а после все по-бързо, защото знаех, че не мога да дишам, и защото исках да стигна до върха, преди дробовете ми да са отказали. Притъмня ми пред очите, когато най-сетне се довлякох догоре, след всички тези дяволски стръмни осемнайсет стъпала. Стоях на върха на стълбището полуослепяла и замаяна, а мускулите на ръцете и краката ми крещяха за кислород. Строполих се облегната на една страна, задъхвайки се от влажните хрипове в гърдите ми. На стената над мен беше закачена празна стъклена кутия и аз се втренчих през нея в тавана, полагайки усилия да не припадна. Лидевай клекна до мен с думите:

— Вече сме горе, няма повече.

Аз кимнах. Смътно си давах сметка за хората, които се бяха насъбрали и ме гледаха разтревожено; за Лидевай, която говореше тихичко на различни езици с групата посетители; за Огъстъс, който се бе надвесил над мен и ме галеше по главата, отмятайки косата ми на една страна.

След доста време Лидевай и Огъстъс ми помогнаха да се изправя на крака и тогава установих какво съхраняваше стъклената кутия: следи от молив по тапета, проследяващи израстването на децата през периода, в който са живели тук, сантиметър по сантиметър до момента, в който са спрели да растат.

След това напуснахме помещенията, в които са живели семейство Франк, но не и музея: намирахме се в дълъг тесен коридор със снимки на всички обитатели на тази къща и надписи към тях, които обясняваха кога, къде и как са намерили смъртта си.

— Единственият член на семейството, преживял войната — каза Лидевай, говорейки за Ото, бащата на Анне. Гласът й беше приглушен, сякаш се намирахме в църква.

— Но всъщност това, което е преживял, не е никаква война — обади се Огъстъс. — А геноцид.

— Така е — съгласи се Лидевай. — Не знам как е възможно да продължиш напред без семейството си. Наистина не знам. — Докато четях за всеки от седмината починали, си мислех за Ото Франк, простил се с ролята на баща, с жена си и двете си дъщери — изгубил бе всичко, с изключение на един дневник. В края на коридора имаше огромна книга, по-дебела от речник, съдържаща имената на сто и три хиляди души от Холандия, загинали по време на Холокоста. (Едва пет хиляди от депортираните холандски евреи, гласеше един надпис, бяха оцелели. Пет хиляди Ото Франковци.) Книгата беше разтворена на страницата с името на Анне Франк, но това, което наистина ме впечатли, бяха вписаните отдолу четирима Ароновци с фамилията Франк.

Четирима. Четирима души с името Арон Франк, останали без свой музей, историческо признание и хора, които да скърбят за смъртта им. Тогава взех решението да помня и да се моля за четиримата Ароновци, докато съм тук. (За разлика от някои хора, аз не изпитвах нуждата да вярвам в съществуването на един справедлив и всемогъщ Бог, за да се моля.)

Щом стигнахме до края на помещението, Гас спря и ме попита:

— Добре ли си?

Аз кимнах.

После той махна с ръка към снимката на Анне и каза:

— Най-лошото е, че е била на косъм от това да оцелее. Загинала е само няколко седмици преди свободата.

Лидевай се отдалечи на няколко крачки от нас, за да погледа документалния видеоматериал, и когато двамата с Огъстъс влязохме в съседното помещение, аз улових ръката му. В тази стая с островръх таван бяха изложени някои писма, които Ото Франк бе написал до различни хора по време на продължилото месеци наред търсене на дъщерите му. На един екран на стената течеше видеозапис на Ото Франк. Той говореше на английски.

— Дали има останали живи нацисти, които да намеря и да предам на съда? — попита Огъстъс, докато, приведени над витрините, четяхме писмата на Ото и унилите отговори, че никой не бе виждал децата му след освобождението.

— Мисля, че всички са измрели. Но не мога да се съглася, че нацистите упражняват монопол върху злото.

— Имаш право — отвърна той. — Ето какво ще направим, Хейзъл Грейс: двамата с теб ще обединим сили, ще сформираме инвалидно дуо на доброволчески начала и ще кръстосваме света, отстранявайки неправдите и защитавайки слабите и застрашените.

Въпреки че това беше неговата, а не моята мечта, аз също я прегърнах. Все пак той беше прегърнал моята.

— Безстрашието ще бъде тайното ни оръжие — отвърнах аз.

— Историите за нашите подвизи ще се разказват, докато по света има хора — допълни той.

— Но дори след това роботите ще се сещат за нас, припомняйки си нелепата саможертва и състраданието на хората.

— И ще се присмиват с металическия си смях на безразсъдния ни кураж — продължи той. — Но нещо в железните им сърца ще ги кара да копнеят за живот и смърт като нашите: да живеят и умрат като герои.

— Огъстъс Уотърс — промълвих аз и го погледнах, като си мислех, че не можеш да целунеш някой в къщата музей на Анне Франк, но после ми хрумна, че самата Анне Франк сигурно бе целувала все някого тук, в тази къща, и че вероятно би била щастлива домът й да се превърне в място, където младите и неизлечимо болни хора могат да дадат израз на любовта си.

— Трябва да призная — долових гласа на Ото Франк, който говореше на развален английски от видеозаписа, — че бях много изненадан от дълбочината в размишленията на Анне.

Тогава се целунахме. Пуснах количката с кислорода и поставих ръка на тила му, а той ме прихвана за кръста и ме накара да се изправя на пръсти. Когато разтворените му устни срещнаха моите, усетих, че се задъхвам по един нов и пленителен начин. Заобикалящата ни реалност се изпари и за един странен миг почувствах, че харесвам тялото си; изведнъж осъзнах, че това съсипано от рака нещо, което години наред бях влачила със себе си, си струва усилията, струва си тръбичките в белите дробове и интравенозните системи, и постоянното физическо предателство на туморите.

— В такива моменти изобщо не приличаше на Анне, която познавах като своя дъщеря. Почти никога не изваждаше на показ скритите си чувства — говореше Ото Франк.

Целувката продължаваше сякаш цяла вечност, докато Ото Франк не спираше да разказва зад гърба ми:

— Заради близките си отношения с Анне в заключение ще кажа, че повечето родители всъщност изобщо не познават децата си.

Осъзнах, че очите ми са затворени, и тогава ги отворих. Огъстъс се взираше в мен със сините си очи, които никога не бяха били толкова близо до лицето ми, а зад него хората стояха наредени в нещо като полукръг. Сигурно бяха ядосани, помислих си аз. Ужасени. Тези тийнейджъри с техните хормони се натискат на фона на видеозаписа, от който звучеше разстроеният глас на един бивш баща.

Отдръпнах се от Огъстъс, а той ме целуна лекичко по челото, след което забих поглед в кецовете си „Чък Тейлър“. Тогава всички започнаха да ръкопляскат. Всички тези възрастни хора започнаха просто ей така да ни аплодират, а един от тях дори нададе вик „Браво!“ с европейски акцент. Огъстъс се поклони с усмивка. А аз се засмях и направих лек реверанс, което бе посрещнато с нов изблик на овации.

После заслизахме надолу, като пропуснахме останалите хора да минат преди нас, и точно преди да стигнем до кафето (слава богу, един асансьор ни отведе на приземния етаж до магазина за сувенири), видяхме няколко страници от дневника на Анне Франк, както и непубликуваната й книга с цитати. Книгата беше разтворена на една страница с цитат от Шекспир: „Кой толкоз твърд е, че да е напълно устойчив на съблазни?“ — беше написала тя.

Лидевай ни закара обратно до хотел „Философ“. Навън ръмеше и водата бавно се просмукваше в нас, докато стояхме на тухления тротоар.

Огъстъс: Сигурно искаш да си починеш.

Аз: Добре съм.

Огъстъс: Добре. (Пауза.) За какво мислиш?

Аз: За теб.

Огъстъс: Какво за мен?

Аз: „Не знам кое да избера:/ красотата на казаните думи/ или красотата на премълчаните мисли,/ песента на коса/ или просто онова след нея“.

Огъстъс: Боже, звучиш толкова секси.

Аз: Може да отидем в твоята стая.

Огъстъс: Чувал съм и по-лоши идеи.

 

 

Напъхахме се заедно в тесния асансьор. Всяка повърхност, в това число и подът, беше покрита с огледала. Щом затворихме вратата, старата кабина заскрибуца бавно на път за втория етаж. Бях изморена, потна и нервна от това, че изглеждам и мириша ужасно, но въпреки това го целунах в този асансьор, след което той се отдръпна от мен, посочи към огледалото и каза:

— Виж, Хейзъл до безкрайност.

— Едни безкрайности са по-необятни от други — изрекох с провлачен глас, имитирайки Ван Хутен.

— Какъв кретен — каза Огъстъс, докато асансьорът се изкачваше, сякаш цяла вечност до втория етаж. Най-сетне кабината спря рязко и той избута огледалната врата. Ала преди да я отвори докрай, той потрепна от болка и за миг отпусна силата на захвата си.

— Добре ли си? — попитах аз.

След кратка пауза той каза:

— Да, да, просто вратата е малко тежка.

После я избута още малко, за да я отвори докрай. Пропусна ме да мина първа, разбира се, но тъй като не знаех в коя посока да поема, останах пред асансьора и той също остана там с изкривено от болка лице, така че попитах отново:

— Добре ли си?

— Просто съм поизгубил форма, Хейзъл Грейс. Всичко е наред.

Продължавахме да стърчим по средата на коридора, тъй като той не се решаваше да поеме към стаята си, а аз и бездруго не знаех къде се намира тя, но усещането за тази патова ситуация ме накара да осъзная, че той се опитва да намери извинение, за да не спи с мен, че не биваше изобщо да го предлагам, че бях постъпила просташки, с което бях отблъснала Огъстъс Уотърс, който стоеше там и ме гледаше с немигащ поглед, опитвайки се да измисли учтив повод, за да излезе от тази ситуация. И тогава, сякаш след цяла вечност, той каза:

— Намира се малко над коляното, където костта изтънява и накрая остава само кожа. Има грозен белег, който прилича на…

— Моля? — попитах аз.

— Кракът ми — отвърна той. — Просто искам да си подготвена, в случай че го видиш или…

— О, я се стегни — казах аз и направих двете крачки, които ме деляха от него. Целунах го силно, притискайки го към стената, и после продължих да го целувам, докато той ровеше за ключа от стаята си.

 

 

Добрахме се до леглото и въпреки че свободата на движенията ми бе ограничена значително от кислорода, аз успях да се претърколя върху него, след което свалих ризата му и усетих аромата на потта под ключицата му, когато прошепнах, прилепила устни към кожата му:

— Обичам те, Огъстъс Уотърс — а тялото му се отпусна под моето, когато ме чу да произнасям тези думи. Той протегна ръце и се опита да свали тениската ми, само че тя се замота в тръбата на кислородната бутилка. Засмях се.

— Как се оправяш с това всеки ден? — попита той, докато аз освобождавах тениската от тръбите. Изведнъж ми хрумна идиотската мисъл, че розовото ми бельо не подхожда на лилавия сутиен, като че момчетата изобщо забелязваха подобни неща. След като се пъхнах под завивките, събух джинсите и чорапите си, а после се загледах в успокояващия танц на чаршафите, докато Огъстъс сваляше първо джинсите, а после и крака си.

Лежахме по гръб един до друг, напълно скрити под завивките, и тогава аз протегнах ръка към бедрото му и я прокарах надолу към чукана на крака му и плътната, набраздена от белези кожа. Обхванах за миг чукана с ръка. Той потръпна.

— Боли ли? — попитах аз.

— Не — отвърна.

Той се обърна на една страна и ме целуна.

— Толкова си горещ — казах аз, без да отдръпвам ръката си от крака му.

— Започвам да си мисля, че имаш фетиш към ампутирани крайници — отвърна той, като продължаваше да ме целува.

Засмях се.

— Имам фетиш към Огъстъс Уотърс — поправих го аз.

 

 

Цялата тази работа се оказа пълната противоположност на онова, което бях очаквала — всичко стана много бавно, търпеливо и тихо, като не беше нито твърде болезнено, нито твърде разпалено. Имаше известни затруднения с презерватива, но не успях да видя точно какви. Но за сметка на това нямаше изпотрошени табли. Нито пък крясъци. Честно казано, това беше най-дългото време, което сме прекарвали заедно, без да говорим.

Чак след това, когато лежах, отпуснала глава на гърдите на Огъстъс и слушах как бие сърцето му, той каза:

— Хейзъл Грейс, буквално не мога да си държа очите отворени.

— Неправилна употреба на думата буквално — отвърнах аз.

— Напротив — каза той. — Просто съм изморен.

После обърна глава на другата страна, а аз продължавах да лежа притиснала ухо към гърдите му и слушах как белите му дробове потъват в ритъма на съня. Малко след това станах от леглото, облякох се, намерих бланките на хотел „Философ“ и му написах любовно писмо:

„Скъпи Огъстъс,

ДЕВСТВЕНИЦИ<– 17— годишни момчета с един крак.

Твоя,

Хейзъл Грейс“