Джон Грийн
Вината в нашите звезди (15)

Четиринадесета глава

По време на обратния полет на двайсет хиляди стъпки над облаците, които бяха на десет хиляди стъпки над земята, Гас каза:

— Навремето смятах, че би било забавно да живееш върху облак.

— Да, все едно да живееш на някой от онези надуваеми батути, само че завинаги.

— Но после, в прогимназията, преподавателят ни по естествени науки, господин Мартинес, попита кой от нас си е фантазирал, че може да живее сред облаците, и всички вдигнахме ръце. Тогава обаче господин Мартинес ни обясни, че там горе, в облаците, скоростта на вятъра била двеста и петдесет километра в час, а температурата — трийсет градуса под нулата, че нямало никакъв кислород и сме щели да умрем за броени секунди.

— Явно е бил много мил човек.

— Мен ако питаш, Хейзъл Грейс, специалността му беше да разбива на пух и прах детските мечти. Може би смяташ, че вулканите са жестоки? Кажи това на десетте хиляди пищящи трупа от Помпей. Може би все още вярваш, че този свят има поне зрънце магия? Грешиш, всичко около нас е съставено от бездушни молекули, които се удрят безразборно една в друга. Може би се тревожиш кой ще се грижи за теб, в случай че родителите ти починат? И би трябвало, защото за нула време ще се превърнат в храна за червеите.

— Блажени са невежите — отвърнах аз.

По пътеката се зададе стюардеса, която питаше шепнешком:

— Напитки? Напитки? Напитки? Напитки?

Тогава Гас се наведе над мен и вдигна ръка.

— Ще може ли малко шампанско, ако обичате?

— Имате ли двайсет и една? — попита недоверчиво тя. Аз наместих демонстративно накрайниците в носа си. Тогава стюардесата се усмихна и погледна към мама, която спеше. — И тя няма да има нищо против?

— Разбира се — отвърнах аз.

Накрая тя напълни две пластмасови чашки с шампанско. Болнични облаги.

После двамата с Гас вдигнахме тост.

— За теб — каза той.

— За теб — отвърнах аз, допирайки чашата си до неговата.

Отпихме. Звездите не блестяха толкова ярко като онези в „Орание“, но въпреки това ставаше за пиене.

— Знаеш ли — подхвана Гас, — Ван Хутен беше прав за всичко.

— И така да е, нямаше нужда да бъде такъв гадняр. Не мога да повярвам, че е измислил бъдеще за хамстера Сизиф, но не и за майката на Анна.

Огъстъс сви рамене — изведнъж, сякаш се отнесе нанякъде.

— Добре ли си? — попитах го.

Той поклати глава едва доловимо и каза:

— Боли.

— Гърдите ли?

Той кимна. Стискаше ръце в юмруци. После щеше да опише чувството, сякаш еднокрак дебелак с ток на ботуша е забил пета в гърдите му. Прибрах табличката на гърба на предната седалка и се наведох напред, за да изровя хапчетата от раницата му. Той глътна едно с шампанското.

— Добре ли си? — попитах отново.

Гас седеше до мен, като свиваше и отпускаше юмруци, докато чакаше лекарството да подейства — лекарството, което не премахваше болката, а само я отдалечаваше от него (и от мен).

— Изглеждаше, сякаш е нещо лично — изрече Гас тихо. — Сякаш го е яд на нас. Ван Хутен, имам предвид. — Той изпи остатъка от шампанското си на няколко глътки, скоро след което заспа.

 

 

Баща ми чакаше в сектора за получаване на багажа, застанал сред всички онези костюмирани шофьори на лимузини, които държаха табелки с фамилиите на своите пътници: ДЖОНСЪН, БАРИНГТЪН, КАРМАЙКЪЛ. Татко също държеше табелка. „МОЕТО ПРЕКРАСНО СЕМЕЙСТВО“ — гласеше тя, а отдолу беше добавено: „И ГАС“.

Щом го прегърнах, той се разплака (разбира се). В колата двамата с Гас започнахме да му разправяме за случилото се в Амстердам, но казах на татко за Гас едва когато се прибрахме вкъщи, и закачена за Филип, седнах заедно с него да погледаме американска телевизия, докато хапвахме американска пица от салфетки, постлани в скута ни.

— Болестта на Гас се е върнала — казах аз.

— Да, знам — отвърна той, след което се обърна към мен и допълни: — Научихме от майка му, преди да заминете. Съжалявам, че не ти е казал. Аз… наистина съжалявам, Хейзъл. — Последва дълго мълчание. Шоуто, което гледахме беше за едни хора, които се опитваха да изберат коя къща да си купят. — Докато ви нямаше, прочетох „Всевластна скръб“ — рече накрая татко.

— Супер — обърнах се аз към него. — И какво мислиш за нея?

— Не беше лоша. Въпреки че не я разбрах напълно. Все пак не бива да забравяш, че съм специализирал биохимия, а не литература. Ще ми се да имаше край.

— Да — отвърнах аз. — Не си само ти.

— Освен това е леко мрачна — додаде той. — И пораженческа.

— Ако под пораженческа имаш предвид честна, тогава съм съгласна.

— Не мисля, че в пораженческото отношение има нещо честно — възрази татко. — Не мога да го приема.

— Искаш да кажеш, че за всяко нещо си има причина и след време всички ще отидем на небето, където ще свирим на арфи и ще живеем в просторни имения.

Татко се усмихна. Той ме прегърна с една ръка, притегли ме към себе си и ме целуна отстрани по главата.

— Хейзъл, не знам в какво вярвам. Смятах, че възрастните знаят в какво вярват, само че опитът ми не го доказва.

— Да, добре — отвърнах аз.

После отново ми каза, че съжалява за Гас, след което продължихме да гледаме шоуто, онези хора най-сетне си избраха къща, докато татко все още ме прегръщаше с една ръка, и тъкмо когато започнах да се унасям, въпреки че още не исках да си лягам, изведнъж той каза:

— Знаеш ли в какво вярвам? В колежа посещавах курс по математика, наистина страхотен курс по математика, ръководен от една дребна възрастна жена. Един път, когато говореше за бързите трансформации на Фурие, тя спря по средата на изречението и каза: „Изглежда, понякога вселената иска да бъде забелязана“.

Ето в какво вярвам. Вярвам, че вселената иска да бъде забелязана. Смятам, че вселената приема радушно всяка проява на интерес и възнаграждава интелекта, отчасти защото иска хората да обърнат внимание на нейната красота. И кой съм аз, една нищожна прашинка в историята на света, за да казвам на вселената, че тя — или представата ми за нея — е преходна?

— Мисля, че си доста умен — казах след кратко мълчание.

— А аз мисля, че доста те бива в комплиментите — отвърна татко.

 

 

Следобед на другия ден отидох с колата до дома на Гас, където ядох сандвичи с фъстъчено масло и желе с родителите му, а после им разказах за Амстердам, докато Огъстъс спеше на дивана във всекидневната, където бяхме гледали „В като вендета“. Виждах го добре от кухнята: лежеше по гръб, извърнал глава на другата страна, с включена интравенозна система. Атакуваха рака с нов коктейл от химикали: два химиопрепарата и един протеинов рецептор, за които се надяваха, че ще успеят да унищожат онкогените в рака на Гас. Обясниха ми, че бил късметлия, задето участвал в този експеримент. Късметлия. Една от съставките ми беше позната. Идеше ми да повърна, само като чуех името й.

Скоро след това дойде Исак, придружен от майка си.

— Здравей, Исак, това съм аз, Хейзъл от групата за взаимопомощ, а не твоята зла бивша приятелка. — Щом майка му го доведе при мен, аз станах от кухненския стол и го прегърнах — в отговор той също ме прегърна силно, но едва когато успя да се ориентира къде точно се намирам.

— Как беше в Амстердам? — попита той.

— Страхотно — отвърнах аз.

— Уотърс — додаде той. — Къде си, братле?

— В момента спи — отвърнах аз със сподавен глас. Исак поклати глава, а всички наоколо мълчаха.

— Гадост — обади се Исак след секунда. Майка му го придружи до стола, който беше издърпала за него. Накрая той седна.

— Още мога да бия слепия ти задник на „Каунтъринсърджънс“ изрече Огъстъс, без да се обръща към нас. Лекарството забавяше леко говора му, но само до скоростта, типична за повечето хора.

— Аз пък съм сигурен, че всички задници са слепи — отвърна Исак, след което разпери ръце във въздуха, търсейки майка си. Тя го подхвана и му помогна да се изправи, след което го заведе до дивана, където Гас и Исак се прегърнаха малко непохватно. — Как се чувстваш?

— Имам вкус на желязо в устата. Като изключим това, летя със скоростното влакче, което отива само нагоре — отвърна Гас и Исак се засмя. — Как са очите ти?

— А, отлично — отвърна Исак. — Единственият проблем е, че не са на главата ми.

— Това беше яко — каза Гас. — Не че искам да се фукам, но цялото ми тяло е превзето от рака.

— И аз това чух — промълви Исак, полагайки усилия да се овладее. Тогава започна да търси опипом ръката на Гас, но намери само бедрото му.

— Съжалявам, но съм зает — отвърна Гас.

 

 

Майката на Исак донесе два кухненски стола и двамата с него седнахме до Гас. Аз взех ръката на Гас и започнах да описвам кръгове на мястото между палеца и показалеца му.

Възрастните се оттеглиха в мазето, за да изразят взаимното си съчувствие или нещо такова, оставяйки ни сами във всекидневната. Малко след това Огъстъс обърна глава към нас — действието на лекарството преминаваше бавно.

— Как е Моника? — попита той.

— Изобщо не съм я чувал — отвърна Исак. — Нито ми е изпращала картички или имейли. Имам една машина, която ми чете имейлите. Направо е супер. Мога да променя пола и акцента на гласа и още какво ли не.

— Значи, ако ти изпратя някой порно разказ, машината ще може да ти го прочете с гласа на стар германец?

— Точно така — отвърна Исак. — Въпреки че мама все още ми помага с настройките, така че задръж една-две седмици с немското порно.

— Не ти е писала дори да попита как си? — обадих се аз. Бях стъписана от тази чудовищна несправедливост.

— Пълно радиомълчание — отвърна Исак.

— Невероятно — казах аз.

— Вече не мисля за това. Сега и бездруго нямам време за приятелка. В момента се уча как да живея като слепец, а това е занимание на пълен работен ден.

Гас отново извърна глава от нас и втренчи поглед през прозореца, гледащ към задния двор. След това затвори очи.

Междувременно Исак ме попита как съм — отвърнах, че съм добре, — след което ми каза, че в групата за взаимопомощ имало ново момиче с невероятно секси глас, и затова трябвало да отида, за да му кажа дали тя също е секси. В този миг Огъстъс изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Не може просто ей така да прекъснеш всяка връзка с бившия си приятел, след като са извадили очите от проклетата му глава.

— Само едно от… — започна Исак.

— Хейзъл Грейс, имаш ли четири долара? — попита Гас.

— Ами, да — запънах се аз.

— Отлично. Кракът ми е под масичката за кафе — каза той, след което се изправи до седнало положение и се примъкна до ръба на дивана. Подадох му протезата; той я пристегна на мястото й с бавни движения.

Помогнах му да се изправи, след което подадох ръка на Исак и го поведох сред мебелите, оказали се изведнъж досадно препятствие, и тогава осъзнах, че от много години насам аз бях най-здравият човек в стаята.

Аз бях зад волана. Огъстъс се возеше до мен. А Исак седеше на задната седалка. Спряхме пред една бакалия, откъдето по настояване на Огъстъс купих една дузина яйца, докато двамата с Исак ме чакаха в колата. След това Исак ни упъти по памет до дома на Моника — една наглед ужасно стерилна двуетажна къща, намираща се недалеч от Еврейския общински център. Нейният яркозелен „Понтиак файърбърд“ от деветдесетте години на миналия век клечеше на алеята на широките си гуми.

— Там ли е? — попита Исак, щом усети, че спирам.

— И още как — отвърна Огъстъс. — И знаеш ли как изглежда, Исак? Като всичките ни глупави мечти, взети заедно.

— Тя вътре ли е?

Гас завъртя бавно глава и погледна към Исак.

— На кого му пука къде е тя? Не сме тук заради нея. А заради теб. — Тогава Гас взе кутията яйца в скута си, отвори вратата и прехвърли крака на улицата. След това отвори вратата на Исак и в огледалото видях как му помага да излезе от колата, като двамата се опираха един на друг в областта на раменете, а надолу телата им се разделяха подобно на сключени за молитва ръце, чиито длани не могат да се докоснат.

Спуснах надолу прозорците и останах да гледам от колата, тъй като вандалските прояви ме караха да се чувствам нервна. Двамата направиха няколко крачки към колата, след което Гас отвори кутията и подаде едно яйце на Исак. Исак го хвърли, пропускайки целта с цели двайсет метра.

— Малко наляво — посъветва го Гас.

— Да хвърлям или да се целя малко наляво — кое от двете?

— Цели се наляво. — Исак завъртя рамене. — Още наляво — каза Гас. Исак се засили отново. — Да. Отлично, хвърляй по-силно. — Гас му подаде още едно яйце, Исак метна и него, като яйцето описа висока дъга във въздуха и се разби върху леко полегатия покрив на къщата. — Право в десетката!

— Наистина ли? — попита Исак развълнувано.

— Не, метна го на около десет метра над колата. Постарай се да хвърляш силно, но ниско. И малко по-надясно в сравнение с последния път. — Исак се пресегна и сам си взе едно яйце от кутията в ръцете на Гас. Хвърли го и уцели единия от задните стопове на колата. — Да! — възкликна Гас — Да! ЗАДЕН СТОП!

Исак взе още едно яйце, но го хвърли твърде надясно, после още едно, този път твърде ниско, и още едно, улучвайки задното стъкло. После уцели с три поредни удара багажника на колата.

— Хейзъл Грейс — провикна се към мен Гас. — Направи снимка, за да може Исак да я види, когато изобретят роботизирани очи.

Набрах се нагоре и седнах на мястото на спуснатия прозорец, опряла лакти на покрива на колата, след което направих една снимка с мобилния си телефон: Огъстъс, захапал в устата си незапалена цигара, държи над главата си полупразната розова кутия за яйца с очарователна крива усмивка на лицето. Другата му ръка лежи преметната върху раменете на Исак, чиито слънчеви очила гледат малко встрани от камерата. А зад тях жълтъците на яйцата се стичат на вадички по стъклото и бронята на зеления „Файърбърд“. И на заден фон една врата, която се отваря.

— Какво, за бога… — подхвана една жена на средна възраст миг след като камерата щракна, но спря по средата на изречението.

— Госпожо — отвърна Огъстъс и кимна към нея, — колата на дъщеря ви току-що претърпя заслужен обстрел с яйца от един сляп джентълмен. Моля да се приберете и да затворите вратата, защото в противен случай ще бъдем принудени да повикаме полицията.

След кратко колебание майката на Моника затвори вратата и се скри вътре в къщата. После Исак метна последните три яйца едно след друго, след което Гас го поведе обратно към колата.

— Ето, видя ли, Исак, ако им отнемеш — пред нас има бордюр — чувството за невинност пред закона, ако ги накараш да си помислят, че извършват престъпление дори само с присъствието си — още няколко крачки — в крайна сметка колите им биват оплескани с яйца, а обърканите, изплашени и смутени собственици се връщат отново — дръжката на вратата е точно пред теб — към своето тихо и безрадостно ежедневие. — След това Гас заобиколи колата отпред и се паркира до мен. Вратите бяха затворени и аз дадох газ, но едва след няколкостотин метра осъзнах, че карам по задънена улица. Направих обратен завой и профучах отново покрай къщата на Моника.

Това беше последната снимка, която му направих.