Джон Грийн
Вината в нашите звезди (16)

Петнадесета глава

Няколко дни по-късно родителите на Гас и моите родители, както и ние двамата с Гас седяхме наредени около масата в трапезарията на семейство Уотърс и похапвахме пълнени чушки на покривка, която според бащата на Гас е била използвана за последен път през миналия век.

Татко: Емили, това ризото…

Мама: Е просто превъзходно.

Майката на Гас: О, благодаря. С удоволствие ще ти дам рецептата.

Гас, който опитва и преглъща: Основното качество на тази храна е, че не прилича на нищо от онова, което ядохме в „Орание“.

Аз: Напълно съм съгласна, Гас. Колкото и да е вкусна, тази храна няма нищо общо с „Орание“.

Мама: Хейзъл.

Гас: Има вкус на…

Аз: Храна.

Гас: Именно. Има вкус на храна, която е отлично приготвена. Но вкусът й не е, как да се изразя по-деликатно…?

Аз: Сякаш Господ е превърнал рая в петстепенно меню, поднесено заедно с няколко искрящи топки ферментирала, пенлива плазма, а в това време около масата ти до самия канал навред се стеле пелена от съвсем истински цветни венчелистчета.

Гас: Добре казано.

Бащата на Гас: Имаме много странни деца.

Татко: Добре казано.

Около седмица след тази вечеря Гас се озова в Спешното отделение с болка в гърдите, приеха го през нощта, а на другата сутрин аз отидох с колата до „Мемориъл“ и го посетих в стаята му на четвъртия етаж. Не бях стъпвала в „Мемориъл“ от онзи път, когато бях дошла да видя Исак. Тук нямаше стени, боядисани в жизнерадостни и ярки основни тонове, нямаше поставени в рамка рисунки на кучета, каращи коли, каквито могат да се видят в Детската болница. Съвършената стерилност на това място ме изпълни с носталгия към наивните небивалици за щастливи деца, които можеш да чуеш в Детската болница. „Мемориъл“ беше толкова функционална. Тя беше нещо като хранилище. Прематориум.

Щом вратите на асансьора се отвориха на четвъртия етаж, зърнах майката на Гас, която крачеше насам-натам из чакалнята и говореше по мобилния си телефон. Тя затвори набързо, прегърна ме и предложи да вземе количката ми.

— Няма нужда — отвърнах аз. — Как е Гас?

— Изкара тежка нощ, Хейзъл — каза тя. — Сърцето му работи прекалено усилено. Трябва да намали физическото натоварване. От сега нататък ще бъде само в инвалидна количка. Започва и ново лекарство, което би трябвало да помогне за болката. Сестрите му пристигнаха току-що.

— Добре — отвърнах аз. — Може ли да го видя?

Тя ме прегърна с една ръка и стисна рамото ми. Почувствах се странно.

— Хейзъл, знаеш, че те обичаме, но в този момент искаме да останем само хората от семейството. Гас е на същото мнение. Нали разбираш?

— Да, разбирам — отвърнах аз.

— Ще му кажа, че си идвала.

— Добре — отвърнах. — Мисля да остана за малко да почета.

Тя пое обратно по коридора натам, където беше той. Наистина разбирах, но въпреки това ми липсваше и не можех да се отърва от мисълта, че може би това беше последният ми шанс да го видя, да се сбогувам с него. В чакалнята имаше само един кафяв килим и столове с кафява тапицерия. Поседнах за малко в едно широко кресло, затъкнала с крак количката с кислорода. Бях с кецовете „Чък Тейлър“ и тениската с надпис „Това не е лула“, които носех преди две седмици в онзи късен следобед, посветен на диаграмата на Вен, а той нямаше да ги види. Започнах да разглеждам снимките в телефона си — един обърнат наопаки калейдоскоп на последните няколко месеца, който започваше с онзи кадър пред къщата на Моника, където беше заедно с Исак, и завършваше с първата му снимка, която бях направила по време на онази разходка до „Странните кости“. Струваше ми се, че оттогава е изминала цяла вечност, сякаш двамата с него бяхме преживели своето кратко, но безкрайно завинаги. Едни безкрайности са по-необятни от други.

Две седмици по-късно бутах количката на Огъстъс в художествения парк на път за „Странните кости“ заедно с цяла бутилка извънредно скъпо шампанско и кислородния контейнер в скута му. Шампанското беше подарък от един от лекарите на Гас, който с лекота успяваше да внуши на докторите да се разделят с едни от най-хубавите бутилки шампанско от колекцията си и да ги отстъпят на две деца. Накрая седнахме, Гас в своя стол, а аз на влажната трева, толкова близо до „Странните кости“, колкото успях да избутам количката. Посочих му децата, които се подстрекаваха едно друго да прескочат от гръдния кош на раменната кост, а в отговор Гас каза нещо достатъчно силно, за да мога да го чуя въпреки глъчката:

— Последния път приличах на едно от онези деца. А сега приличам на скелета.

Пихме от хартиени чаши с картинки на Мечо Пух.