Джон Грийн
Вината в нашите звезди (3)

Втора глава

Огъстъс Уотърс шофираше ужасяващо. Независимо от това дали спираше, или тръгваше, всяко действие беше съпроводено от страховито друсане. Всеки път щом натискаше спирачките, политах напред, опъвайки предпазния колан на неговия джип „Тойота“, а всеки път щом настъпваше газта, вратът ми се извиваше назад. Сигурно съм била нервна — все пак седях в колата на едно напълно непознато момче на път за дома му, давайки си ясна сметка, че скапаните ми бели дробове възпрепятстват усилията ми да отблъсквам всякакви нежелани аванси — ала шофирането му беше толкова невъобразимо зле, че не можех да мисля за нищо друго.

След като изминахме повече от километър в неловко мълчание, накрая Огъстъс каза:

— Три пъти ме късаха на шофьорския изпит.

— Без майтап?

Той се засмя и кимна утвърдително.

— Не усещам никакъв натиск със старата протеза и още не мога да свикна да шофирам с левия крак.

Лекарите ми казват, че повечето хора с ампутации шофират безпроблемно, обаче… не и аз. Но както и да е, когато се явих за четвърти път на изпит, всичко вървеше постарому, също като сега. — На половин километър пред нас светофарът светна в червено. Тогава Огъстъс скочи на спирачките, запращайки ме в триъгълната прегръдка на предпазния колан. — Съжалявам. Кълна се, че се старая да бъда внимателен. И така, към края на изпита, когато бях напълно убеден, че пак ще ме скъсат, инструкторът ми каза: „Шофирането ти не е никак приятно, но от техническа гледна точка е безопасно“.

— Не съм сигурна в това — отвърнах аз. — Подозирам, че става дума за болнични облаги.

Болничните облаги са дребните неща, които децата, болни от рак, получават, за разлика от обикновените деца: баскетболни топки с автограф от спортни знаменитости, отстъпки за закъснели домашни, незаслужени шофьорски книжки и много други.

— Сигурно — отвърна той. Светофарът светна в зелено. Хванах се здраво. Огъстъс натисна рязко педала за газта.

— Нали знаеш, че има ръчни лостове за хора, които не могат да използват краката си? — изтъкнах аз.

— Да — отвърна той. — Може би някой ден. — Начинът, по който въздъхна, ме накара да се замисля дали не се съмнява в съществуването на този някой ден. Знаех, че остеосаркомът до голяма степен е лечим, и все пак.

Има редица начини да разбереш в общи линии какви очаквания за оцеляването си храни един човек, без да се налага да го питаш. Реших да използвам класическия.

— Ходиш ли на училище? — В повечето случи родителите спират детето от училище, когато положението е безнадеждно.

— Да — отвърна той. — Уча в „Норт Сентръл“. Въпреки че изоставам с една година — в девети клас съм. Ами ти?

Замислих се дали да не излъжа. Все пак никой няма да си падне по един жив труп. Но накрая му казах истината.

— Нашите ме спряха от училище преди три години.

— Три години ли? — възкликна тон учудено.

Разказах на Огъстъс в общи линии историята на моята драма: на тринайсет бях диагностицирана с рак на щитовидната жлеза в четвърти стадий. (Не му казах обаче, че научих диагнозата три месеца след първия си цикъл. Беше нещо такова: „Честито! Вече си жена. А сега умри“.) Обясниха ни, че болестта е нелечима.

Направиха ми операция, наречена радикална шийна дисекция, която е толкова приятна, колкото и звучи. После облъчване. След това опитаха с химиотерапия заради туморите в белите ми дробове. Туморите първо се свиха, а после нараснаха отново. Тогава бях на четиринайсет. Белите ми дробове започнаха да се пълнят с вода. Приличах на жив труп — ръцете и краката ми бяха силно отекли, кожата ми беше напукана, а устните ми бяха перманентно сини. Тогава измислиха онова лекарство, което ти помага да се чувстваш не чак толкова ужасен от факта, че не можеш да дишаш, и от което ми вляха в огромно количество през един ПВЦК^[1], както и повече от дузина други лекарства. И все пак има известна непривлекателност в чувството за давене, особено предвид факта, че се повтаря на всеки няколко месеца. Помня, че накрая се озовах в Интензивното отделение заедно с майка ми, която, коленичила до леглото, ме попита: „Добре ли си, скъпа?“, при което аз й отвърнах, че съм готова, а баща ми не спираше да повтаря, че ме обича, с глас, който беше не просто сподавен, а направо задавен, и аз също му казвах, че го обичам; всички се държахме за ръце, а аз просто не можех да си поема дъх, белите ми дробове се бореха отчаяно, задъхвах се, надигах се в леглото, опитвайки се да заема такова положение, при което да мога да си поема поне малко въздух, бях смутена от това отчаяно упорство, от отказа им да се предадат, и помня, че тогава мама ми каза, че всичко било наред, че всичко с мен било и щяло да бъде наред, а баща ми се стараеше с все сили да не изхлипа, но когато не успяваше да се овладее, което се случваше доста често, чувството беше, сякаш става земетресение. Помня също, че не исках да съм будна.

Всички смятаха, че с мен е свършено, но тогава онкологът ми, доктор Мария, успя да изтегли част от течността в белите ми дробове и скоро след това антибиотиците, които пиех за пневмонията, дадоха ефект.

Накрая дойдох в съзнание и скоро след това бях подложена на едно от онези експериментални лечения, известни в Републиката на раковоболните като неефикасни. Лекарството се нарича „Фаланксифор“ — молекула, създадена по такъв начин, че да се прикрепя към раковите клетки и да забавя растежа им. Не действаше при 70 процента от пациентите. Но при мен подейства. Туморите се свиха.

И запазиха размерите си. Ура, „Фаланксифор“! През последните осемнайсет месеца метастазите почти не бяха нараснали, в резултат на което разполагах с бели дробове, на които, вярно, беше им писнало да се държат като такива, но поне даваха най-доброто от себе си с помощта на вливания кислород и ежедневните дози „Фаланксифор“.

Но както може да се очаква, това Чудо успя да ми спечели само още малко време. (Все още не знаех колко точно беше това малко.) Когато разказвах на Огъстъс Уотърс за него, обрисувах нещата в най-розови краски, разкрасявайки допълнително чудодейните аспекти на моето чудо.

— Значи, тръгваш пак на училище — предположи той.

— Не, всъщност не мога — отвърнах аз, — защото вече имам диплома за основно образование. В момента посещавам лекции в МКК — това беше нашият държавен колеж.

— Колежанка, значи — подхвърли той, кимайки с глава. — Това обяснява аурата на най-висша изтънченост. — Той се ухили. А аз го цапнах закачливо по горната част на ръката. Усетих мускула под кожата, толкова стегнат и удивителен.

Взехме завоя със свистящи гуми и навлязохме в един квартал с триметрови стени, покрити с декоративна мазилка. Неговата къща беше първата отляво. Двуетажна, в колониален стил. Спряхме рязко на алеята.

Последвах го вътре. В преддверието на дървена табелка бяха гравирани с наклонен шрифт думите „Домът е там, където е сърцето“, а после открих, че цялата къща е окичена с подобни сентенции. „Трудно е да намериш добри приятели и невъзможно — да ги забравиш“, гласеше една илюстрация над закачалката. „Истинската любов се ражда в трудни времена“, пишеше на една бродирана възглавничка в обзаведената със старинна мебелировка дневна стая. Огъстъс забеляза, че чета надписа.

— Нашите им викат лозунги за кураж — обясни той. — Има ги из цялата къща.

 

 

Родителите му го наричаха Гас. Те приготвяха енчилади^[2] в кухнята (на парче рисувано стъкло до умивалника пишеше „Семейството е завинаги“). Майка му поставяше пилешко върху тортилите, а баща му ги завиваше и нареждаше в стъклена тавичка. Не изглеждаха особено изненадани от появата ми, в което нямаше нищо чудно: това, че Огъстъс ме караше да се чувствам специална, не ме правеше непременно такава. Може би всяка вечер водеше вкъщи различно момиче, за да й покаже някой филм и да й пуска ръце.

— Това е Хейзъл Грейс — представи ме той.

— Просто Хейзъл — обадих се аз.

— Как я караш, Хейзъл? — попита баща му, който беше висок почти колкото Гас и кльощав по един твърде нетипичен за родителите на възраст начин.

— Добре — отвърнах аз.

— Как беше в групата за взаимопомощ на Исак?

— Просто невероятно — отвърна Гас.

— Такова мрънкало си — каза майка му. — Хейзъл, на теб харесва ли ти?

Замислих се за момент, опитвайки се да реша дали отговорът ми трябва да е такъв, че да се хареса на Огъстъс, или на родителите му.

— Повечето от хората са наистина мили — отвърнах накрая аз.

— Такива бяха и другите семейства в „Мемориъл“, когато бяхме в най-тежкия период от лечението на Гас — каза баща му. — Всички бяха толкова мили. И силни. В моменти на големи изпитания Господ те събира с най-добрите хора.

— Бързо, някой да ми даде декоративна възглавничка и конец, защото това заслужава да бъде превърнато в лозунг за кураж — каза Огъстъс, с което ядоса баща си, но тогава Гас уви дългата си ръка около врата му и додаде: — Шегувам се, татко. Дори харесвам проклетите лозунги. Наистина ги харесвам. Но не мога да го призная, защото съм тийнейджър. — Баща му подбели очи.

— Ще останеш за вечеря, нали? — попита майка му. Тя беше дребна брюнетка с леко миши черти.

— Предполагам — отвърнах аз. — Но трябва да се прибера до десет. Освен това аз, ъъъ, не ям месо.

— Няма проблем. Ще направим част от енчиладите вегетариански — каза тя.

— Животните са прекалено сладки, затова ли? — попита Гас.

— Искам да сведа до минимум броя на убийствата по моя вина — отвърнах аз.

Гас понечи да каже нещо, но се отказа.

Тогава майка му запълни настъпилото мълчание:

— Мисля, че това е чудесно.

Известно време разговаряха с мен за това, че енчиладите всъщност били „Известните енчилади на семейство. Уотърс“ и не били за изпускане, че вечерният час на Гас също бил десет и че нямали никаква вяра на хора, които давали на децата си вечерен час, различен от десет, за това дали ходя на училище („Тя учи в колеж“, подхвърли Огъстъс), за това, че времето било напълно и невероятно изумително за месец март, как през пролетта всичко се възраждало, и нито веднъж не ме попитаха за кислорода и за диагнозата, което беше странно и чудесно, а накрая Огъстъс каза:

— С Хейзъл ще гледаме „В като вендета“, за да може да види филмовата си двойничка, Натали Портман от бъдещето.

— Телевизорът в дневната е на ваше разположение — отвърна баща му весело.

— Всъщност мислех да го гледаме в мазето.

— Добър опит — засмя се баща му. — В дневната.

— Искам да покажа на Хейзъл Грейс мазето — възрази Огъстъс.

— Просто Хейзъл — обадих се аз.

— Добре, нека Просто Хейзъл да разгледа мазето — отвърна баща му, — след което ще се качите горе и ще гледате филма в дневната.

Огъстъс изпуфтя силно, пренесе тежестта на крака си и се завъртя, пристъпвайки напред с протезата.

— Добре — измърмори той.

Последвах го надолу по застланото с килим стълбище в просторна спалня на приземния етаж на къщата. На нивото на очите ми имаше рафт, който опасваше цялата стая и беше претъпкан с баскетболни трофеи: дузини награди с човечета от златиста пластмаса, застинали по време на стрелба, дрибъл или изпълнение на забивка в невидим кош. Имаше също и много топки с автографи и маратонки.

— Преди време играех баскетбол — обясни той.

— Явно си бил доста добър.

— Не бях зле, но всички тези обувки и топки са болнични облаги. — Той се отправи към телевизора, където имаше цял куп с дивидита и видеоигри, подредени в нещо, което смътно напомняше за пирамида. Наведе се напред и издърпа от камарата „В като вендета“. — Представлявах първообраза на белокожия баскетболист — продължи той. — Давах всичко от себе си, за да възкреся забравеното изкуство на средно добрия скачач, но един ден, както се упражнявах в свободна стрелба — просто стоях на фал линията в салона на „Норт Сентръл“ и хвърлях топка след топка. Изведнъж се запитах какво ме караше така методично да мятам един сферичен предмет в друг с формата на окръжност. Стори ми се, че няма нищо по-глупаво от това.

Замислих се как малките деца могат да провират месеци наред един цилиндър през кръгла дупка, преди да си дадат сметка за това, и тогава осъзнах, че баскетболът е просто един малко по-аеробен вариант на същото това упражнение. Така че продължих да хвърлям топката — никога не съм го правил толкова дълго. Вкарах осемдесет последователни коша — най-доброто ми постижение, — но с всяко следващо хвърляне се чувствах все повече и повече като двегодишен. И тогава по някаква причина се сетих за хърделистите. Добре ли си?

Приседнала бях на ъгъла на неоправеното му легло. Но в това нямаше нищо непристойно; просто се изморявам, когато се налага да стоя дълго на крак. Първо стоенето в дневната, после стълбите и накрая още стоене — цялото това стоене беше прекалено много за мен и освен това се страхувах да не припадна. Имах склонност към губене на съзнание също като дамите от Викторианската епоха.

— Добре съм — казах му аз. — Просто слушах. Сетил си се за хърделистите?

— Точно така. Не знам защо. Представях си ги как се надбягват по време на техните хърделистки състезания и прескачат онези напълно произволни предмети, поставени предварително на пътя им. Чудех се дали не си казват понякога: „Ще става много по-бързо, ако се отървем от препятствията“.

— Това, преди да ти поставят диагнозата ли беше? — попитах аз.

— Да, това също го имаше. — Той се усмихна накриво. — Денят на свободната стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл, по-чиста случайност беше и последният ден на съществуването ми като двукрако същество. От момента, в който насрочиха ампутацията, до нейното осъществяване имаше само един уикенд. Моят личен скромен опит в това, което Исак преживява сега.

Кимнах. Огъстъс Уотърс ми харесваше. Наистина, наистина, наистина ми харесваше. Хареса ми как завърши разказа си, споменавайки някой друг. Харесвах гласа му. Харесваше ми идеята за свободната стрелба, изпълнена с екзистенциален смисъл. Харесваше ми това, че беше щатен професор в Катедрата по-криви усмивки с паралелна служба в Катедрата на надарените с глас, който караше кожата ми да се чувства почти като истинска кожа. Харесваше ми и това, че имаше две имена. Винаги съм харесвала хората с две имена, защото трябва да направиш избор как да ги наричаш: Гас или Огъстъс? Ами аз, аз винаги съм била просто Хейзъл, едновалентната Хейзъл.

— Имаш ли братя и сестри? — попитах аз.

— Какво? — отвърна той разсеяно.

— Спомена нещо за играещи хлапета.

— Да, вярно. Но имам само племенници от полусестрите ми. Те са по-големи от мен. Нещо като: Татко, на колко години са Джули и Марта?

— На двайсет и осем!

— Наистина изглеждат на толкова. Живеят в Чикаго. И двете са омъжени за преуспели адвокати. Или бяха банкери. Не си спомням. Ами ти, имаш ли братя и сестри?

Поклатих отрицателно глава.

— Е, каква е твоята история? — попита той, сядайки на леглото на безопасно разстояние от мен.

— Вече ти я разказах. Поставиха ми диагнозата, когато…

— Не, нямам предвид историята на болестта ти. А твоята лична история. Интереси, хобита, страсти, смахнати фетиши и прочее.

— Ами… — затрудних се аз.

— Не ми казвай, че си от хората, които се отъждествяват с болестта си. Познавам много такива. Толкова е депресиращо. Сякаш ракът е завладял целия ти живот. Но ти едва ли си му позволила да направи кариера от това.

А може би бях позволила, помислих си аз. Чудех се каква точно самореклама да си направя и кои свои страсти да изтъкна пред Огъстъс Уотърс, но в последвалата тишина изведнъж ми хрумна, че не бях особено интересен човек.

— Аз съм напълно обикновена.

— Отказвам да го повярвам. Помисли какво обичаш да правиш. Кое е първото, което ти хрумва?

— Ами, да чета.

— Какво четеш?

— Всичко. От ужасни романтични истории до претенциозна литература и поезия. Каквото и да е.

— Ами ти пишеш ли поезия?

— Не, не пиша.

— Ето, видя ли! — почти изкрещя той. — Хейзъл Грейс, та ти си единствената тийнейджърка в Америка, която предпочита да чете поезия пред това да я пише. Това говори толкова много за теб. Четеш много велики книги с главно В, нали?

— Така мисля.

— Коя с любимата ти?

— Ами — запънах се аз.

Любимата ми книга без всякакво съмнение беше „Всевластна скръб“, но не обичах да споделям това с други хора. Понякога четеш някоя книга и тя те изпълва с такова едно странно божествено чувство, че накрая стигаш до убеждението, че разбитият на парчета свят никога няма да върне целостта си, докато всяко живо човешко същество не прочете тази книга. От друга страна обаче, има книги като „Всевластна скръб“, за които не можеш да споделиш с никого — книги, толкова специални, необикновени и твои, че да обявиш пред някого увлечението си, би било равносилно на предателство.

Не че книгата беше чак толкова добра. Въпросът беше в това, че авторът, Питър ван Хутен, изглежда, ме разбираше по един толкова странен и невероятен начин. „Всевластна скръб“ беше моята книга, така както тялото и мислите ми бяха моето тяло и моите мисли.

Въпреки това споделих с Огъстъс Уотърс.

— Предполагам, че любимата ми книга е „Всевластна скръб“ — казах аз.

— В нея има ли зомбита? — попита той.

— Не — отвърнах аз.

— Ами клонинги?

Поклатих отрицателно глава.

— Не е такава книга.

Той се усмихна.

— Ще прочета тази ужасна книга с адски скучно заглавие, в която няма никакви клонинги — зарече се той, а аз веднага съжалих, че му казах за нея. Огъстъс се завъртя към купчината книги, наредените под масичката до леглото му. Взе една с меки корици и една химикалка. А след като надраска набързо нещо на заглавната страница, додаде: — В замяна на това ще те помоля само да прочетеш тази брилянтна и завладяваща романизация на любимата ми видеоигра. — Тогава той вдигна книгата, на която пишеше „Цената на зората“. Аз се засмях и я взех. Пръстите ни се преплетоха за миг и ръката ми се оказа в неговата. — Студена е — каза той и притисна пръст към бледата ми китка.

— Не, просто е слабо окислена — обясних аз.

— Харесва ми, когато ми говориш на медицински език — отвърна той, след което се изправи, повдигайки и мен заедно със себе си, без да пуска ръката ми чак докато стигнахме до стълбите.

 

 

Докато гледахме филма, седяхме на дивана на педя един от друг. Постъпих като типична ученичка, когато поставих ръката си помежду ни, с което му давах да разбере, че нямам нищо против да я вземе в своята, но той не направи дори опит. Около час след началото на филма влязоха родителите на Огъстъс и сервираха енчиладите, които изядохме на дивана. Оказаха се доста вкусни.

Във филма се разказваше за един героичен тип с маска, който умира героично заради Натали Портман, която е много бойна, страшно готина и няма нищо общо с моето подпухнало стероидно лице.

Когато тръгнаха финалните надписи, Огъстъс каза:

— Супер е, нали?

— Да, супер е — съгласих се аз, въпреки че не беше съвсем вярно. В известен смисъл това беше филм за момчета. Не ми е ясно защо момчетата очакват от нас да харесваме такива филми. Нали ние не очакваме от тях да харесват филми за момичета. — Трябва да се прибирам. Сутринта имам часове — казах аз.

Останах на дивана, докато Огъстъс търсеше ключовете си. Тогава майка му приседна до мен и каза:

— Чудесна е нали? — Сигурно съм гледала към лозунга над телевизора — рисунка на ангел със следния надпис „Как ще познаем радостта, ако няма болка?“.

(Това е отколешен аргумент в полето на размислите за страданието, а неговата глуповатост и липса на изтънченост е била изпитвана векове наред, макар че е достатъчно да се каже, че съществуването на броколите по никакъв начин не променя вкуса на шоколада.)

— Да — отвърнах аз. — Чудесна мисъл.

На път за вкъщи аз карах колата на Огъстъс, който беше принуден да се вози до мен. Пусна ми няколко песни на група на име The Hectic Glow и мисля, че не бяха никак лоши, но тъй като ги чувах за първи път, за мен те не бяха чак толкова добри, колкото за него. Не можех да откъсна очи от крака му или по-скоро от мястото, където би трябвало да се намира, като се мъчех да си представя как изглежда изкуственият му крайник. Не исках това да ме притеснява и все пак не можех да се овладея напълно. Вероятно той също се притесняваше от кислородната ми бутилка. Болестта отблъсква. Отдавна бях достигнала до този извод и предполагам, че същото важеше и за Огъстъс.

Щом спрях пред нашата къща, той изключи радиото. Вероятно обмисляше идеята дали да не ме целуне, която определено занимаваше и мен самата. Запитах се дали го искам. Целувала бях други момчета, но това беше отдавна. Преди моето Чудо.

Паркирах колата и погледнах към него. Наистина беше хубав. Знам, че обикновено момчетата не отговарят на това определение, но не и той.

— Хейзъл Грейс — каза той, като накара името ми да прозвучи по един нов и по-хубав начин. — За мен беше истинско удоволствие да се запознаем.

— За мен също, мистър Уотърс — отвърнах аз. Стеснявах се да го гледам. Не можех да издържа на силата на неговите морскосини очи.

— Може ли да те видя отново? — попита той. В гласа му се долавяше трогателно безпокойство.

— Разбира се — усмихнах се аз.

— Утре? — предложи той.

— Търпение, бързако — посъветвах го аз. — Нали не искаш да изглеждаш прекалено припрян.

— Правилно, точно затова предложих утре — отвърна той. — Искам да те видя още тази вечер. Само че съм готов да чакам цяла нощ, както и през голяма част от утрешния ден.

Аз подбелих очи.

— Сериозно ти говоря — добави той.

— Дори не ме познаваш — казах аз. След което взех книгата от предното табло. — Какво ще кажеш да ти звънна, когато я прочета?

— Но ти нямаш номера ми — изтъкна той.

— Подозирам, че си го написал в книгата.

На лицето му се изписа същата онази глуповата усмивка.

— А ти твърдиш, че не се познаваме.