Джон Грийн
Вината в нашите звезди (21)

Двадесета глава

Една от недотам противните норми на жанра за болното от рак дете е тази за Последния хубав ден, когато жертвата на рака неочаквано получава няколко часа, в които неумолимото влошаване достига до внезапен застой и за известно време болката става поносима. Проблемът обаче е в това, че няма как да знаеш, че последният хубав ден, който си преживял, е наистина твоят Последен хубав ден. В момента го приемаш само като още един хубав ден.

Бях си взела почивка от ежедневните посещения при Огъстъс, защото самата аз изпитвах леко неразположение — но нищо особено, само малко умора. Прекарала бях един мързелив ден и когато Огъстъс се обади малко след пет следобед, вече бях включена за АИБВ, която бяхме завлекли в дневната, за да мога да гледам телевизия с мама и татко.

— Здравей, Огъстъс — казах аз.

Отговори ми с онзи глас, в който се бях влюбила:

— Добър вечер, Хейзъл Грейс. Какво ще кажеш да се видим в Буквалното сърце на Исус около осем вечерта?

— Ами, добре.

— Отлично. И ако не те затруднява, подготви си прощално слово.

— Ъъъ — запънах се аз.

— Обичам те — каза той.

— И аз теб — отвърнах и тогава връзката прекъсна.

— Аз, ъъъ — заекнах отново. — В осем тази вечер трябва да бъда в групата за взаимопомощ. Извънредна сбирка.

Мама изключи звука на телевизора.

— Наред ли е всичко? — попита тя.

Погледнах я за миг с повдигнати вежди.

— Предполагам, че това е реторичен въпрос.

— Но защо е тази внезапна…

— Защото Гас има нужда от мен. Не се тревожете. Мога да карам. — Посегнах да изключа АИБВ, като си мислех, че мама ще ми помогне, ала тя не го направи.

— Хейзъл — рече тя, — напоследък двамата с баща ти почти не те виждаме.

— Особено онези от нас, които работят по цяла седмица — добави татко.

— Той има нужда от мен — отвърнах аз, след като най-сетне успях сама да изключа апарата.

— Ние също се нуждаем от теб, хлапе — възрази татко, след което ме хвана за китката, като че ли бях двегодишна лудетина, която всеки миг ще се втурне на улицата.

— Е, татко, когато се разболееш от нещо смъртоносно, обещавам повече да си стоя у дома.

— Хейзъл — скара ми се мама.

— Нали точно вие настоявахте да излизам — сопнах се аз. Татко продължаваше да стиска ръката ми. — А сега искате той да умре, за да може пак да съм вързана за това място и вие да се грижите за мен, както преди. Само че аз нямам нужда от това, мамо. Нямам нужда от вас, както преди. Човекът, който има нужда от собствен живот, си ти.

— Хейзъл! — извика татко и стисна ръката ми по-силно. — Извини се на майка си.

Опитах се да издърпам ръката си, но той отказваше да ме пусне, а с една ръка беше невъзможно да поставя канюлата. Бях толкова бясна. Единственото, което исках, беше да мога да изхвърча от стаята като всеки нормален тийнейджър, да затръшна вратата, да надуя The Hectic Glow на уредбата и да напиша едно гневно прощално слово. Но не можех, по простата причина, че не можех да дишам.

— Канюлата — проплаках аз. — Имам нужда от нея.

Татко веднага пусна ръката ми и скочи, за да ми подаде кислород. Виждах вината в очите му, но въпреки това беше още ядосан.

— Хейзъл, извини се на майка си.

— Добре, съжалявам, само ме пуснете да отида, моля ви.

Не отговориха нищо. Мама продължаваше да седи, скръстила ръце на гърдите си, и отказваше дори да ме погледне. Малко след това аз се изправих и отидох в стаята си, за да напиша прощалното си слово за Огъстъс.

Мама и татко идваха на няколко пъти да почукат на вратата, но аз ги отпращах с думите, че съм заета с нещо важно. Отне ми цяла вечност, докато реша какво искам да кажа, но дори тогава не бях напълно доволна от резултата. Малко преди да приключа, забелязах, че вече е 7,40, което означаваше, че дори да не се преобличам, пак ще закъснея, така че в крайна сметка облеклото ми се състоеше от бебешкосиньо памучно долнище на пижама, джапанки и тениската на Гас от университета „Бътлър“.

Излязох от стаята си, но когато се опитах да мина покрай тях, Татко ме спря:

— Не може да напускаш къщата без разрешение.

— Божичко, татко. Гас искаше да напиша прощалното му слово, разбрахте ли? А после ще си стоя вкъщи всяка проклета вечер.

Това най-сетне ги накара да млъкнат.

През цялото време, докато карах, не можах да се успокоя. Накрая завих зад църквата и паркирах на алеята с форма на полукръг зад колата на Огъстъс. Един камък с големината на юмрук държеше отворена задната врата на църквата. Влязох вътре с намерението да използвам стълбите, но после реших да изчакам древния раздрънкан асансьор.

Накрая вратите се отвориха и аз пристъпих отново в помещението за сбирки на групата за взаимопомощ с все така подредените в кръг столове. Ала единственото, което забелязах, беше слабият като привидение Гас в неговата инвалидна количка. Той се взираше в мен от центъра на кръга. Стоял беше там в очакване вратите на асансьора да се отворят.

— Хейзъл Грейс — обади се той, — изглеждаш очарователно.

— Да, знам.

Тогава долових някакво шумолене в сумрачния далечен край на помещението. Исак стоеше зад една малка дървена катедра, която стискаше с две ръце.

— Искаш ли да седнеш? — попитах го аз.

— Не, ще произнасям прощално слово. Закъсня.

— Ти ще… аз… Какво?

Гас ми направи знак да седна. Аз придърпах един стол до него в центъра на кръга и той го завъртя с лице към Исак.

— Искам да присъствам на погребението си — обясни Гас. — Между другото, ще кажеш ли няколко думи за мен?

— Аз, хм, разбира се — отвърнах и отпуснах глава на рамото му. Протегнах ръце над облегалката на количката и го прегърнах. Той потръпна от болка. И аз го пуснах.

— Супер — отвърна той. — Надявам се да присъствам като призрак, но за всеки случай реших да организирам репетиция на погребението — не че искам да ви скапвам настроението, но тази идея ми хрумна днес следобед и тъй като сега се чувствам в сравнително добра форма, прецених, че по-подходящ момент няма да се намери.

— Но как влезе тук? — попитах аз.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че през нощта оставят вратата отворена?

— Не — отвърнах аз.

— И така трябва. — Гас се усмихна. — Но все едно. Сигурно всичко това изглежда малко самодоволно.

— Хей, крадеш ми речта — обади се Исак. — В първата част обяснявам какъв самодоволен негодник си бил.

Засмях се.

— Добре, добре — отвърна Гас. — Имаш думата.

Исак прочисти гърлото си и започна:

— Огъстъс Уотърс беше един самодоволен негодник. Но ние му прощаваме. Но не защото, образно казано, имаше толкова добро сърце, колкото скапано беше истинското му, или защото знаеше как се държи цигара по-добре от всеки друг непушач в историята на човечеството, нито пък заради осемнайсетте му години, които трябваше да бъдат много повече.

— Седемнайсет — поправи го Гас.

— Да предположим, че ти остава още време, прекъсващ негоднико.

— От мен да го знаете — продължи Исак, — Огъстъс Уотърс приказваше толкова много, че би ви прекъснал дори на собственото си погребение. А колко предвзет беше само: мили боже, това момче не можеше дори да се изпикае, без да почне да разсъждава за многопластовите метафорични значения на човешките отпадъчни продукти. И тази негова суета: не мисля, че съм срещал по-привлекателен от него човек, който да е толкова наясно със собствената си физическа привлекателност.

Но едно ще ви кажа: когато учените на бъдещето позвънят на вратата ми с чифт изкуствени очи и ми предложат да ги изпробвам, директно ще им кажа да се пръждосват, защото не искам да виждам свят, в който него го няма.

В този момент вече плачех.

— А после, след този символичен жест, ще приема изкуствените очи, защото с тях вероятно ще мога да виждам през блузите на момичетата. Огъстъс, приятелю, на добър час.

Огъстъс кимна замислено, сви устни и накрая вдигна одобрително палци. А когато възвърна самообладанието си, каза:

— На твое място бих изрязал онази част за надзъртането през блузите на момичетата.

Исак продължаваше да стиска катедрата с ръце. Започна да плаче. Забелязах, че раменете му се тресат, когато притисна чело към нея, а после изтърси:

— По дяволите, Огъстъс, да редактираш прощалното слово за собственото си погребение.

— Недей да ругаеш в Буквалното сърце на Исус — обади се Гас.

— По дяволите — повтори Исак, след което вдигна глава и преглътна. — Хейзъл, ще ми дадеш ли ръка?

Съвсем бях забравила, че не може сам да се върне в кръга. Изправих се, поставих ръката му на рамото си и бавно поехме към мястото до Гас, където бях седяла допреди малко. После се качих отново на подиума и разгънах листа, на който бях отпечатала прощалното си слово.

— Казвам се Хейзъл. Огъстъс Уотърс беше обречената любов на живота ми. Двамата с него преживяхме епична любовна история и започна ли да я разказвам, от мен ще остане само една локва от сълзи. Гас изпитваше същото. Изпитва го и сега. Няма да ви разкажа любовната ни история, защото — подобно на всички истински любовни истории — тя ще умре заедно с нас, което е в реда на нещата. Надявах се той да чете моето прощално слово, защото не бих искала никой друг… — Заплаках. — Как да сдържа сълзите си. Добре. Ей сега ще се съвзема. Добре.

Няколко пъти поех въздух, след което продължих да чета:

— Не мога да разкажа любовната ни история и затова ще говоря за математика. Не съм математик, но знаем едно: между 0 и 1 има безкрайно много числа. Например 0,1, 0,12, 0,112 и така до безкрай. Но, разбира се, безкрайните множества от числа между 0 и 2 и между 0 и милион са много по-големи. Едни безкрайности са по-големи от други. Научихме това от един писател, когото и двамата харесвахме. Има дни, в които ме обзема негодувание срещу размера на моето безкрайно множество. Искам повече числа, отколкото най-вероятно ще получа, и Бог ми е свидетел, че искам за Огъстъс Уотърс повече числа, отколкото той получи. Но, Гас, любов моя, не мога да ти опиша колко съм признателна за нашата малка безкрайност. Не бих я заменила за нищо на този свят. За броени дни ти ми подари цяла вечност и затова съм благодарна.