Дж. Р. Уорд
Свещена любов (9)

6.

Джон следеше Кормия с очи, докато тя тичаше и се въртеше в кръг по тревата, а бялата й роба се вееше, напомняйки отчасти знаме, отчасти криле. Не знаеше на Избраниците да им е позволено да тичат като волни птички с боси крака и имаше усещането, че тя нарушава правилата.

Ами, браво на нея. И беше приятна гледка за окото. В радостта си тя танцуваше, обгърната от нощта, но не беше част от тъмнината й. Приличаше на светулка, блестящо танцуващо създание на фона на гъстата гора.

Фюри трябва да види това, каза си Джон.

Телефонът му издаде звук и той го извади от джоба си. Съобщението от Куин гласеше: Можеш ли да накараш Фриц да те докара у Блей? Готови сме. Отговори веднага: Да.

Прибра блекберито и му се прииска да можеше да се дематериализира. Би трябвало да се опита за първи път около две седмици след преобразяването. Блей и Куин нямаха никакъв проблем с появяването и изчезването. А той? Същото беше, както когато започна да тренира и все беше най-бавният, най-слабият, най-лошият във всичко. Беше нужно само да се концентрираш върху това, къде искаш да отидеш, и да си наложиш да се озовеш там. Или поне на теория. А той? Беше прекарал много време със затворени очи и лице, сбръчкано като на шарпей, в опит да тласне молекулите си през стаята, но оставаше все на същото място. Беше чувал, че понякога можело да отнеме година след преобразяването, преди да успееш да го постигнеш, но нищо чудно да беше нещо, което той никога нямаше да е способен да прави.

В такъв случай трябваше да си извади шофьорска книжка. Чувстваше се на дванайсет с постоянните си молби да бъде откаран някъде. Фриц беше чудесен шофьор, но не беше там работата. Джон искаше да бъде мъж, а не товар за някой доген.

Кормия направи още един кръг и тръгна обратно към къщата. Спря пред него, а робата й като че искаше да продължи, диплите й се разлюляха, преди да се спуснат около тялото й. Тя дишаше учестено, лицето й беше поруменяло, а на устните й грееше широка усмивка.

С тази руса разпусната коса и порозовели страни тя беше съвършеното момиче на лятото. Можеше да си я представи сред полето, седнала на карирано одеяло, как похапва ябълков пай и отпива от кана с освежителна лимонада… облечена в червено-бели бикини.

Стига, това не беше редно.

— Откритите пространства ми харесват — каза тя.

— И те те харесват — написа той и й показа бележката.

— Ще ми се да бях излязла по-рано. — Тя погледна към растящите около терасата рози. Вдигна ръка към шията си и той имаше усещането, че желае да ги докосне, но оковите на въздържаността се затягаха отново.

Той прочисти гърло, за да привлече погледа й.

— Можеш да откъснеш някоя, ако желаеш — написа.

— Аз… Мисля да го направя.

Тя се приближи към розите, сякаш бяха сърна, която би се стреснала, с ръце, отпуснати до тялото, босите й крака пристъпваха бавно по плочките. Насочи се право към бледолилавите, пренебрегвайки по-ярките червени и жълти пъпки.

Той започна да пише: Пази се от бодлите, когато тя протегна ръка, изохка и я дръпна обратно. На върха на пръста й се появи капка кръв. Бледата светлина на нощта я правеше да изглежда черна върху бялата й кожа.

Преди да осъзнае какво прави, Джон се наведе и пусна устата си в действие. Засмука бързо и облиза още по-бързо, зашеметен от това, което вършеше и колко прекрасно беше то.

С далечна част на съзнанието си осъзна, че имаше нужда да се нахрани.

По дяволите.

Когато се изправи, тя се взираше в него с широко отворени очи и замръзнало изражение. Два пъти по дяволите.

— Извинявай — надраска бързо. — Не исках да изцапа робата ти.

Лъжец. Искаше да знае какъв е вкусът й.

— Аз…

— Откъсни си роза, но се пази от бодлите.

Тя кимна и направи нов опит, отчасти, както той подозираше, защото искаше да получи цветето, и отчасти за да запълни неловкото мълчание, предизвикано от него.

Розата, която си избра, беше съвършена, точно преди да е разцъфнала, със сребристо лилави листчета и потенциал да достигне размерите на грейпфрут.

— Благодаря — каза тя.

Той тъкмо се канеше да отвърне любезно, когато осъзна, че тя говори на растението, а не на него.

Кормия се обърна към него.

— Другите цветя бяха сложени в стъклени домове с вода.

— Да идем да ти намерим ваза — написа. — Така ги наричат тук.

Тя кимна и пое към френските прозорци, водещи към билярдната зала. Пристъпи през прага и погледна обратно навън.

Очите й се задържаха върху градината, като че беше любовник, когото нямаше да зърне отново.

— Може пак да излезем някой път — написа той в бележника си. — Стига ти да желаеш.

Бързото й кимване беше утешително за него, като се имаше предвид какво беше направил току-що.

— Бих се радвала.

— Може да гледаме филм горе в кинозалата.

— В кинозалата ли?

Той затвори френския прозорец зад гърба им.

— Помещение, направено специално за гледане на филми.

— Може ли сега да гледаме един?

Твърдата нотка в гласа й леко промени впечатлението му за нея. Тихият говор и въздържаността може би просто бяха заучени, реши той, а не лични качества.

— Трябва да излизам. Но може да го направим утре.

— Добре. Утре след Първото хранене.

Да, смирението определено не беше нейна лична черта. Което го караше да се чуди как ли се справяше с ролята си на Избраница.

— Имам часове, но можем да се срещнем след това.

— Да. Бих искала да науча повече за всичко тук. — Усмивката й озари билярдната зала като пламтящ огън и докато тя се въртеше наоколо на един крак, му припомни фигурките на балерини в кутиите за бижута.

— Готов съм да те обучавам — написа той.

Тя спря, а свободно падащата й коса се полюшна около лицето.

— Благодаря, Джон Матю. Ще бъдете прекрасен учител.

Когато погледна нагоре към него, той по-скоро видя цветовете й, отколкото лицето и тялото й. Тези червени страни и устни, лилавия цвят в ръката й, искрящите бледозелени очи, жълтата като лютиче коса.

Без определена причина се замисли за Хекс. Хекс беше като гръмотевична буря, съставена от оттенъци на черното и стоманеносивото, силата й беше овладяна, което не я правеше по-малко смъртоносна. Кормия беше като слънчев ден, окъпан в дъга от светлина и топлина, осъзна той.

Сложи ръка на сърцето си и й се поклони, после си тръгна. На път към стаята си се почуди какво предпочиташе — бурята или слънчевата светлина.

После си припомни, че никоя от тях не беше достъпна за него, така че какво ли значение имаше.

 

 

Застанал в пряката, с дулото на деветмилиметровия си пистолет, опряно в черния дроб на брата, господин Д. беше нащрек като котка. Би искал въпросният край на оръжието да се намираше на слепоочието на вампира, но затова беше нужна стълба. Нямаше спор, тези мръсници бяха огромни.

В сравнение с тях братовчед му, Големия Томи, му се струваше не по-висок от кен бира. И също толкова крехък.

— Косата ти е като на момиче — обяви господин Д.

— А ти миришеш на пяна за вана. Аз поне мога да се подстрижа.

— Използвах „Олд спайс“.

— Другия път пробвай нещо по-силно. Конски фъшкии например.

Господин Д. притисна дулото още по-силно.

— Искам те на колене. Ръцете зад гърба. Наведи глава.

Той остана неподвижен, докато братът изпълняваше командата му, без дори да направи опит да използва твърдите си като стомана юмруци. При все женската му грива, вампирът не беше от онези, които би искал да му се измъкнат, и то не само защото пленяването на брат беше подвиг, достоен за вписване в историческите книги. Господин Д. бе хванал гърмяща змия за опашката и го знаеше.

Посягайки към колана за бокса си, той…

Последвалото се случи с времетраенето на едно примигване.

Братът се завъртя на едно коляно и с дланта си блъсна нагоре дулото. Господин Д. натисна спусъка по рефлекс и куршумът полетя безцелно в небето.

Още преди ехото от изстрела да заглъхне, господин Д. лежеше по гръб на земята, замаян и объркан, а каубойската му шапка беше паднала от главата му за пореден път.

Очите на брата бяха мъртви, когато погледна надолу, така безжизнени, че дори яркият им жълт цвят не можеше да промени това. Имаше логика да е така. Никой с капка здрав разум не би предприел такова действие, когато се намира на колене. Освен ако вече не беше мъртъв.

Братът вдигна юмрук над главата му.

Това със сигурност щеше да боли.

Господин Д. реагира бързо, освободи рамото си от хватката и се извъртя на една страна. С рязко движение ритна с двата си крака десния прасец на брата.

Последва звук от счупване и… мили боже, част от крака му отхвърча. Братът се олюля, а панталонът му остана празен от коляното надолу, но нямаше време за чудене. Огромният мръсник се строполи като съборена сграда. Господин Д. пропълзя, за да не бъде затиснат, и после се хвърли върху вампира, убеден, че ако не поемеше инициативата в ръкопашния бой, много скоро щеше да яде собствените си вътрешности. Обви тялото на брата с крак, грабна пълна шепа от педалската му коса и я дръпна назад с всичка сила, като междувременно посегна за ножа си.

Не успя да го извади. Братът се замята като мустанг, скачайки от земята и извисявайки се в пълен ръст. Господин Д. се вкопчи в него с крака и преметна ръка около врата, дебел колкото бедрото му.

Земята се разлюля под тях и — по дяволите! — братът се хвърли назад по гръб върху господин Д., сякаш той беше дюшек.

Все едно че върху гърдите му падна гранитна плоча.

За части от секундата господин Д. загуби способност да разсъждава и братът се възползва от това, като се извъртя на една страна и се опря на лакът. Докато господин Д. с пъшкане понечи да се надигне, пред него се появи черен кинжал и братът застана на колене.

Господин Д. зачака пробождането, като си помисли, че се е задържал на лидерската позиция по-малко от три часа и че това си беше жив срам.

Вместо да бъде намушкан в сърцето, господин Д. почувства как ризата му беше измъкната от колана на панталона. Белият му корем проблесна в тъмнината и той погледна нагоре ужасен.

Това беше братът, който обичаше да кълца, преди да убие. Което значеше, че не го очаква лесна смърт. Процесът щеше да е дълъг и кървав. Със сигурност не беше Унищожителя, но този мръсник щеше да накара господин Д. да се потруди, преди да се добере до райските порти.

Лесърите може и да бяха мъртви, но изпитваха болка като всеки друг.

 

 

Фюри трябваше да успокои дишането си и да намери протезата си, вместо да се прави на Суини Тод^[1] с убиеца дребосък. Боже, разминаването му с куршума, носещ неговото име, би трябвало да го отрезви достатъчно, че да приключи задачата си и да се омете от пряката, преди да се бяха появили още врагове.

Но не. Разкриването на стомаха на лесъра едновременно го смрази до кости и го изпълни с топлина. Беше така оживен, както когато се прибираше в стаята си с торбичка, пълна с червен дим и без други планове за предстоящите десет часа.

Беше същият като наркомана, избягал по-рано, щастлив с печалбата си от лотарията.

Гласът на Магьосника прекъсна радостното му очакване. Сякаш вълнението му беше привлякло призрака като развалено месо. Тази работа с кълцането е начин да се отличиш, защото да бъдеш обикновен неудачник, е доста банално, нали. Произлизаш от уважавано семейство, но ти ги провали. Така че действай, приятелю.

Фюри се съсредоточи върху потрепващата кожа, която бе разголил, и позволи усещането за черния кинжал в ръката му и парализиращият ужас на лесъра да нахлуят в него. Съзнанието му се успокои и Фюри се усмихна. Това беше неговият миг. Принадлежеше му. Щеше да има покой от гласа на Магьосника, докато правеше онова, което желаеше да стори на лесъра.

Вършейки това злодейство, той лекуваше себе си. Макар и само за кратко.

Доближи черния кинжал до кожата на лесъра и…

— Да не си посмял!

Фюри погледна през рамо. Близнакът му стоеше в началото на уличката — голяма черна сянка с обръсната глава. Лицето на Зейдист не се виждаше, но не му беше нужно да вижда смръщеното чело, за да му е ясна картината. Ядът прииждаше от него на талази.

Фюри затвори очи и поведе битка с ожесточения си гняв. По дяволите, това си беше обир. Чисто и просто обир.

Набързо си припомни за безбройните случаи, когато Зейдист беше настоявал да бъде пребиван от бой, да бъде удрян, докато лицето му не се покриеше с кръв. И брат му смяташе, че това, което той вършеше с лесъра, е нередно? Убиецът със сигурност беше погубил не малко невинни вампири. Защо това да беше по-лошо, отколкото да молиш родния си брат да те премазва от бой, макар да знаеш, че това го съсипва и не е на себе си с дни след това?

— Махай се оттук — процеди Фюри и стегна хватката си над гърчещия се лесър. — Това си е моя работа. Не твоя.

— Моя работа е и още как. Каза ми, че ще спреш.

— Обърни се и си върви, Зи.

— За да дойде подкрепление и да те премаже ли?

Убиецът в ръцете на Фюри се мъчеше да се освободи. Беше толкова дребен и жилав, че почти успяваше. По дяволите, не, помисли си Фюри. Нямаше да изгуби наградата си. Преди да се усети какво прави, разпра корема на лесъра и прекара кинжала си през вътрешностите му.

Крясъкът на жертвата му беше по-силен от ругатнята на Зейдист, но нито единият, нито другият звук не го развълнува. Беше му дошло до гуша от всичко, включително и от самия него.

Браво, момче, прошепна Магьосника. Точно такъв те харесвам.

В следващата секунда Зейдист беше до него, издърпа кинжала от ръцете му и го хвърли настрани. Лесърът загуби съзнание, а Фюри се изправи на крака, за да се изравни с близнака си.

Проблемът беше, че единият му прасец липсваше.

Опря се тежко на тухлената стена и вероятно изглеждаше като пиян, а това го вбеси още повече.

Зи вдигна протезата му и я подхвърли към него.

— Сложи я на мястото й.

Фюри я хвана с една ръка и се плъзна надолу по хладната неравна стена на сградата на химическото чистене.

По дяволите. Беше съсипан. Наистина съсипан, помисли си. А сега щеше да му се наложи да изтърпи и конското на братята.

Защо Зи не беше минал по друга пряка? Или по същата, но по друго време?

Имаше нужда от това. Защото ако не освободеше част от гнева си, щеше да полудее и щом Зи с неговите мазохистични щуротии не го разбираше… Майната му.

Зи извади кинжала си, заби го в първия лесър и го прати обратно при Омега. Остана загледан в петното от изгорено.

— Фъшкии от десет коня — заговори близнакът му на Древния език.

— Новият афтършейв на лесърите — измърмори Фюри и потърка очи.

— Мисля, че трябва добре да си помислите — произнесе някой сподавено, с тексаски акцент.

Зейдист се обърна, а Фюри вдигна глава. Дребният лесър се беше добрал до пистолета си и се беше прицелил във Фюри, като в същото време се взираше в Зи.

Отговорът на Зи беше да насочи Зиг Зауера си към убиеца.

— В задънена улица сме — каза онзи и се наведе с пъшкане, за да вдигне каубойската си шапка. Намести я на главата си и после отново притисна стомаха си. — Нали разбираш, ако ме застреляш, ръката ми ще натисне спусъка и аз ще уцеля приятеля ти. — Лесърът пое дълбоко въздух и издаде ново стенание. — Класическа патова ситуация, а нямаме цяла нощ, за да я разрешим. Вече беше произведен един изстрел и не се знае кой го е чул.

Тексаският мръсник беше прав. Центърът на Колдуел не беше като Долината на смъртта при пълнолуние. Имаше и други наоколо и не всички бяха от типа надрусани до крайност човешки същества. Имаше също и ченгета. И цивилни вампири. И лесъри. Пряката, разбира се, беше закътана, но предоставяше само относителна усамотеност.

Начин да се измъкнеш, приятел, обяви Магьосника.

— По дяволите — изруга Фюри.

— Да — измърмори убиецът. — Струва ми се, че точно там ще се озовем всички.

Сякаш в знак на потвърждение отнякъде зазвуча полицейска сирена, която се приближаваше към тях.

Никой не помръдна дори когато патрулната кола зави зад ъгъла и пое с висока скорост в пряката. Да, някой беше чул изстрела, произведен, докато Фюри и подобието на Джон Уейн се боричкаха, и беше натиснал бутоните на телефона.

Замръзналата жива сценка сред сградите очевидно беше забелязана от полицаите и колата спря с пронизително скърцане на спирачки.

Вратите рязко се отвориха.

— Хвърлете оръжията.

Гласът на лесъра беше мек като нощен въздух през лятото.

— Вие можете да се погрижите за това, нали?

— Предпочитам да ти сритам задника — изръмжа Зи в отговор.

— Хвърлете оръжията или ще стреляме!

Фюри пристъпи към тях и хипнотизира служителите на реда, мъж и жена, до състояние на полусън, като накара стоящия отдясно да влезе в колата и да угаси фаровете.

— Задължен съм ви — каза лесърът и се затътри към края на улицата. Движеше се с гръб към сградата, без да отделя поглед от Зейдист и с дуло, насочено към Фюри. Когато минаваше покрай полицаите, взе от жената пистолета, без съмнение деветмилиметров, като не срещна никаква съпротива.

Убиецът насочи дулото му към Зи. При две заети с оръжие ръце черната му кръв бликна в силна струя от раната.

— Бих ви застрелял и двамата, но тогава игричките ви с контролиране на съзнанието няма да действат върху този перфектен екип, съставен от редиците на най-почтените граждани на Колдуел. Предполагам, ще трябва да се държа прилично.

— За бога. — Зи премести тежестта си върху другия крак, като че нямаше търпение да му се нахвърли.

— Моля те, не споменавай напразно името му — отговори убиецът, вече стигнал до ъгъла, от който се бяха появили полицаите. — Приятна вечер, господа.

Дребосъкът изчезна бързо, без дори да се чуе звук от стъпките му.

Фюри накара ченгетата да се върнат в патрулната си кола и жената се обади в управлението, за да докладва, че при проверката си в пряката не са установили кавги и нарушение на обществения ред. Но липсващият пистолет можеше да предизвика неприятности. Проклет убиец. Каквито и спомени да им внушеше, не можеше да реши проблема с липсващото деветмилиметрово оръжие.

— Дай й твоя пистолет — нареди на Зейдист.

Близнакът му извади пълнителя, докато вървеше към колата. Не избърса оръжието, преди да го пусне в скута на жената. Нямаше нужда. Вампирите не оставяха пръстови отпечатъци, по които да бъдат идентифицирани.

— Ще е късметлийка, ако не полудее след случилото се — каза Зи.

Да. Пистолетът не беше нейният и беше празен. Фюри направи най-доброто, на което беше способен, като й остави спомен как купува ново оръжие и изпразва пълнителя, защото патроните са дефектни. Не беше кой знае какво. Особено като се имаше предвид, че пистолетите на Братството бяха със заличени номера.

Фюри накара полицая зад волана да върне на заден по улицата. Посока? Към участъка за почивка и кафе.

Когато останаха сами, Зи обърна глава към Фюри и го погледна в очите.

— Непременно ли държиш да се събудиш мъртъв?

Фюри провери протезата си. Беше в изправност. Поне за ежедневна употреба. Беше се разхлабила на мястото, където я закачаше под коляното си. Не беше безопасно да се бие с нея.

Пъхна я в крачола на кожените си панталони, прикачи я и се изправи.

— Отивам си вкъщи.

— Чу ли ме?

— Да, чух те. — Той срещна погледа на близнака си и си помисли, че сигурно му е много трудно да зададе такъв въпрос. Желанието на Зи да умре беше непрекъснато, преди да срещне Бела, а това като че се беше случило вчера.

Зи смръщи вежди над потъмнелите си очи.

— Върви право у дома.

— Да, точно така. Право у дома.

Той се обърна, а Зи попита грубо:

— Не забрави ли нещо?

Фюри се замисли за безбройните случаи, в които беше следвал брат си, решен да го спре да убие себе си или някой друг. Спомни си как не можеше да заспи от тревога дали Зи ще оцелее, защото отказваше да приема кръв от жени вампири и настояваше за човешка кръв. Припомни си и болезнената тъга, която изпитваше всеки път, като погледнеше обезобразеното лице на брат си.

После в съзнанието му изникна нощта, в която беше застанал пред огледалото, отряза косата си и прекара острие по собственото си чело и страна, за да изглежда като Зи… за да заеме мястото на близнака си и да рискува да се подложи на садистичната мъст на лесъра.

Замисли се за това, как беше прострелял крака си, за да спаси и двама им.

Фюри погледна през рамо.

— Не. Помня всичко. Абсолютно всичко.

Без следа от угризения той се дематериализира и прие отново форма на „Трейд Стрийт“.

Докато стоеше изправен пред „Зироу Сам“, сърцето и съзнанието му крещяха. Като направляван от чужда ръка, той пресече улицата, сякаш беше избран за тази мисия на самоунищожение, потупан по рамото и повикан от кокалестия показалец на зависимостта си.

Не можеше да се противопостави на поканата. По-лошо — не искаше да го направи.

Докато приближаваше главния вход на клуба, краката му — истинският и онзи, изработен от титан — изпълняваха волята на Магьосника. Заведоха го право пред вратата, преминаха през охраната на ВИП зоната, оставиха зад гърба му масите и се отправиха към офиса на Ривендж в дъното.

Маврите кимнаха и единият от тях заговори в часовника си. Докато чакаше, Фюри отлично осъзнаваше, че е част от безкрайна въртележка. Въртеше се като върха на свредел, окопавайки се все по-дълбоко в земята. Колкото по-надолу достигаше, в толкова по-богата жила от отровата проникваше. Онази, оплитаща живота му като паяк и примамваща го още по-дълбоко. Източникът й беше неговата цел, а консумацията — финална дестинация, и достигането на всяко по-ниско ниво беше неговото злокобно насърчение.

Мавърът отдясно кимна и отвори вратата към черната пещера. Именно тук се осъществяваха сделките с онези малки късчета от съкровището на Хадес, опаковани в целофанени пакетчета, и Фюри влезе с трепетно нетърпение.

Ривендж се появи от плъзгащата се врата с проницателен и леко разочарован поглед в аметистовите си очи.

— Вече го свърши? — попита тихо.

Гълтачът на грехове го познаваше прекалено добре, помисли Фюри.

— Симпат съм, нали помниш? — Рив бавно отиде до бюрото си, като се подпираше на бастуна. — Гълтач на грехове е такова грозно определение. И не ми е нужна лошата ми страна, за да знам в каква ситуация си. Колко искаш тази вечер?

Мъжът разкопча безупречно скроеното си черно сако и седна в черното си кожено кресло. Късо подстриганата му коса блестеше, все едно току-що излизаше изпод душа. Миришеше добре, на комбинация от „Картие“ за мъже и някакъв билков шампоан.

Фюри се замисли за другия дилър, онзи, който бе умрял в пряката само преди минути, онзи, който бе кървил до смърт, молейки за помощ, която така и не бе дошла. Това, че Ривендж беше облечен в дрехи от Пето Авеню, не променяше същността му.

Фюри огледа себе си. Осъзна, че и неговите дрехи не отговаряха на това, което той представляваше.

По дяволите… Един от кинжалите му липсваше.

Беше го оставил в уличката.

— Обичайното — отговори и извади хиляда долара от джоба си. — Само обичайното.