Дж. Р. Уорд
Свещена любов (42)

39.

В планините Адирондак на север, дълбоко в една пещера в щатския парк Блек Снейк, мъжът, който бе припаднал при настъпването на зората преди два дни, не разбираше защо слънцето свети над него, а той не е в пламъци. Освен ако не беше в Небитието?

Не… това нямаше как да е Небитието. Болките в тялото и писъкът в главата му бяха твърде подобни на тези, познати му от Земята.

Само че какво бе обяснението за слънцето? Бе окъпан в топлото му сияние, а все още дишаше.

Да му се не види, ако се окажеше, че аксиомата „вампирите не понасят дневна светлина“ е била лъжа, то цялата им раса се състоеше от идиоти.

Но чакай, не беше ли той в пещера? Как тогава лъчите го достигаха?

— Изяж това — изрече сиянието.

Добре, ако приемеше, че още е жив, колкото и невероятно да беше, очевидно халюцинираше. Защото онова, което бе тикнато под носа, му приличаше на Биг Мак от „Макдоналдс“, а такова нещо беше невъзможно.

Освен пък ако наистина беше мъртъв и към Небитието водеха не златни порти, а голяма буква „М“?

— Виж — рече сиянието, — ако мозъкът ти е забравил как да яде, само си отвори устата. Ще ти натикам това чудо, пък да видим дали зъбите ти помнят какво се прави.

Мъжът разтвори устни, защото мирисът на месо пробуди стомаха му и го накара да точи лиги като куче. След като хамбургера бе наврян в устата му, челюстта му включи на автопилот.

Отхапа един залък и изстена. За кратък миг удоволствието, изпитано от вкусовите му рецептори, измести цялото му страдание, дори душевното. Преглъщането изтръгна още едно скимтене от него.

— Хапни още — настоя сиянието и притисна хамбургера до устните му.

Изяде го целия. И пържените картофки, които бяха поизстинали, но пак му дойдоха добре. После главата му бе повдигната и той пийна леко разводнена кока-кола.

— Най-близкият „Макдоналдс“ е на трийсет километра — оправда се сиянието, сякаш за да запълни някак тишината. — Затова храната не е топла, както е редно.

Мъжът искаше още.

— Добре, има и втори. Отваряй широко уста.

Още един Биг Мак. Още пържени картофки. Още кока-кола.

— Направих каквото мога за теб, но ти е нужна кръв — обясни му сиянието като на дете. — И трябва да се прибереш у дома.

Мъжът поклати глава и тогава си даде сметка, че лежи по гръб върху плосък камък вместо възглавница и пръст вместо дюшек. Не беше в същата пещера като преди обаче. Тази миришеше различно. Имаше дъх на… чист въздух, чист пролетен въздух.

Или пък… може би това бе ароматът на сиянието?

— Да, трябва да си идеш у дома.

— Не…

— Ами значи си имаме проблем двамата с теб — измърмори сиянието. Чу се шумолене, сякаш нечие едро тяло сядаше. — Ти си услугата, която трябва да върна.

Мъжът се намръщи, пое дъх и изграчи:

— Никъде няма да ходя. Никакви услуги.

— Не решаваш ти, приятел. Нито пък аз. — Сиянието изглежда поклати глава, защото светлосенките в пещерата се раздвижиха като вълнички. — За беда, трябва да ти доставя задника там, където му е мястото.

— Аз съм нищо за теб.

— В един съвършен свят това би било истина. Уви, това не ти е раят. Няма нищо общо с него.

С това вампирът беше абсолютно съгласен, но приказките за прибирането вкъщи бяха врели-некипели. Добил енергия от храната, той намери сили да се надигне и седне, да потърка очи и…

Той се втренчи в сиянието.

— О… мамка му.

Сиянието кимна мрачно.

— Да, споделям чувствата ти. Та ето какво е положението, можем да го свършим по трудния или по лесния начин. Ти избираш. Само бих искал да изтъкна, че ако трябва да намеря дома ти без твоя помощ, ще са необходими известни усилия от моя страна, а това силно ще ме нервира.

— Няма да се върна там. Никога.

Сиянието прокара ръка през черно-русата си коса. Златни халки блестяха по пръстите, на ушите, на носа и около врата му. Искрящо белите очи без зеници излъчваха раздразнение, от което яркосините дъги около подобните на луна ириси преминаха в тъмносиньо.

— Ясно. Трудният начин. Кажи лека нощ.

Докато му причерняваше, вампирът чу падналият ангел Ласитър да казва:

— Проклет задник.