Дж. Р. Уорд
Свещена любов (12)

9.

Далече от просторните, като че съставени от кръпки ферми в околностите на Колдуел, на север от градовете, накацали по бреговете на река Хъдсън, на около два часа от канадската граница се издигаше планината Адирондак. Величествена, залесена с борове и кедри по върха и склоновете си, тя беше формирана от ледници, разпрострели се надолу до границата на Аляска, преди тази територия да е била позната под това име и преди да са съществували хора или вампири, че да определят границите й.

След края на последната ледникова епоха, според историческите книги, написани много по-късно, големите падини, останали в земята, били запълнени с водата от разтопилите се айсберги. През вековете тези огромни водни басейни получили от хората различни имена като Лейк Джордж, Лейк Чамплейн, Саранак Лейк и Блу Маунтин Лейк.

Хората, тези досадни паразити с техните безбройни деца, се заселили по протежението на река Хъдсън в търсене на водни източници също както много други животни. Минали векове, изникнали градове и било сложено началото на „цивилизацията“ с всичките й поражения върху околната среда.

При все това планината си оставаше господарят. Дори в епохата на електричеството, технологиите, автомобилите и туризма Адирондак все така доминираше в пейзажа на северната част на щата Ню Йорк.

Насред горите й имаше много незаселени територии.

Колкото по на север се придвижваш по шосе 1–87, известно още като Северния път, толкова по-голямо става разстоянието между отбивките, докато не започнеш да изминаваш десет километра, петнайсет километра, двайсет километра, без да можеш да се отклониш от шосето. А дори ако решиш да включиш фаровете и да кривнеш по някой черен път вдясно, ще попаднеш най-много на самотен магазин, бензиностанция и две-три къщи.

В планината Адирондак можеха да се укриват хора.

В планината Адирондак можеха да се укриват и вампири.

В края на нощта, когато слънцето се подготвяше за голямата си бляскава поява на сцената, един мъжки вампир се движеше съвсем сам сред гъсто израсналите дървета на планината Садълбек и тътреше изнуреното си тяло по земята, както в по-ранния си живот би влачил торба с боклук. Единственото, което го движеше напред, беше гладът му, първичният инстинкт за кръв беше онова, което го караше с мъка да си пробива път през клоните по пътя си.

Малко пред него сред плетеницата от борови вейки беше жертвата му, потрепваща и напрегната. Сърната знаеше, че е преследвана, но не можеше да види кой е по петите й. Душеше въздуха наоколо, а ушите й се мърдаха напред-назад.

Толкова далече на север и толкова високо в планината нощите бяха студени. Тъй като на гърба на вампира бяха останали само дрипи, зъбите му тракаха, а ноктите му бяха посинели, но той не би облякъл повече дрехи, дори да имаше. Единственото му усилие да оцелее се ограничаваше до задоволяването на нуждата от кръв.

Не би посегнал сам на живота си. Преди много време беше чувал, че ако извършиш самоубийство, няма как да попаднеш в Небитието, а именно там трябваше да се озове той. Така че прекарваше дните си в постоянно страдание и очакване или да умре от глад поради недохранване, или да бъде наранен тежко.

Процесът отнемаше прекалено дълго време. Но бягството от предишния му живот преди месеци го беше довело тук поради грешка, а не поради предварително планиране. Беше възнамерявал да се озове на друго място, дори по-опасно от това.

Вече не можеше да си спомни къде точно се намира.

Мисълта, че враговете му ги няма тук, в сърцето на планината Адирондак, първоначално му даваше надежда за спасение, но сега извикваше у него отчаяние. Беше прекалено слаб, за да се дематериализира насам-натам в издирване на убийци. Не беше достатъчно силен дори да ходи.

Беше обречен да остане тук, в планината, в очакване на смъртта да го открие.

През деня се криеше от слънчевата светлина в една пещера, подслонът му представляваше процеп в скалите на планината. Не спеше много. Гладът и спомените му безмилостно го държаха буден и в съзнание.

Жертвата пред него направи две крачки.

Той пое дълбоко въздух и с усилие на волята се мобилизира до предела си. Ако не го направеше сега, тази нощ нямаше да има друг шанс, и то не само защото небето вече изсветляваше на изток.

С последно усилие той изчезна и прие форма, вкопчен в шията на сърната. Затягайки хватката си около крехкото й тяло, заби кучешките си зъби в югуларната артерия, изпомпваща кръв от пърхащото й уплашено сърце.

Не уби прекрасното животно. Само погълна достатъчно, че да преживее поредния ужасен ден, който да премине в поредната още по-ужасна нощ.

Когато свърши, разтвори широко ръце и остави нежното създание да скочи на четирите си крака и да избяга. Докато слушаше как препуска сред гъстата гора, той завидя на животното за свободата му.

Възвърна част от силите си. Напоследък равновесието между изразходваната енергия, за да успее да се нахрани, и получената след това, беше много крехко. Което означаваше, че краят наближава.

Вампирът седна върху килима от гниещи борови иглички и погледна през плетеницата от клони. За миг си представи, че нощното небе не беше черно, а бяло и че звездите там горе не бяха студени планети, отразяващи светлината, а душите на мъртвите.

Представи си, че гледа към Небитието.

Често го правеше и сред множеството от блещукащи светлинки над главата си беше открил две, които смяташе за свои; две, които му бяха отнети. Едната звезда беше по-голяма и изключително ярка, а другата — по-малка и трепкаща. Стояха близо една до друга, като че малката търсеше подкрепата на своята ма…

Мъжът не можеше да произнесе думата. Дори наум. Също както не можеше да произнесе имената, с които оприличаваше тези звезди.

Това обаче нямаше значение.

Те и двете си бяха негови.

И той много скоро щеше да се присъедини към тях.