Дж. Р. Уорд
Свещена любов (20)

17.

Седнал до Кормия, Джон погледна телефона си по две причини. Секс сцената го караше да се чувства неловко и нямаше търпение да научи нещо за Куин и Леш.

Мамка му.

Написа ново съобщение на Блей, който отговори на мига, че не се е свързал с Куин и се кани да се качи на колата.

Джон остави телефона на бедрото си. Не беше възможно Куин да е извършил някоя глупост. Глупост като тази да се обеси в банята. Не. Нямаше начин.

Баща му обаче беше способен на всичко. Джон никога не го беше срещал, но беше чувал за него от Блей. А доказателството бе видял върху посиненото лице на Куин в нощта след преобразяването му.

Джон осъзна, че потропва с крак, и сложи длан на коляното си, за да го спре. Какъвто суеверен глупак беше, не спираше да мисли за приказката на старите баби, че лошите новини идват винаги по три. Ако Леш умреше, щяха да последват още две нещастия.

Замисли се за братята, воюващи с лесърите по улиците. И за Куин, бродещ навън в нощта. Сам. И за Бела и нейната бременност.

Погледна телефона си и изруга безгласно.

— Ако трябва да вървите — заговори Кормия, — нямам нищо против да остана сама.

Той поклати глава, но тя го спря с нежно докосване по ръката.

— Погрижете се за каквото е нужно. Очевидно е, че имате тежка вечер. Бих ви попитала, но знам, че няма да искате да говорите.

Само защото това се въртеше в главата му в момента, той написа: Бих искал да върна времето и да не обувам онези обувки.

— Моля?

По дяволите, сега трябваше да обясни или би изглеждал като идиот. Тази вечер се случи нещо лошо. Точно преди това един от приятелите ми ми даде тези маратонки. Ако не се бях преобул в тях, тримата щяхме да сме си отишли преди… Той се поколеба, замислен за това, как с приятелите му щяха да са си тръгнали, преди Леш да е излязъл изпод душа… да се е случило.

Кормия остана загледана в него за кратко.

— Искате ли да знаете какво мисля аз?

Той кимна и тя каза:

— Ако не бяха тези обувки, щяхте да се забавите по друга причина. Някой друг щеше да облича нещо друго. Или щяхте да започнете разговор. Или някоя врата щеше да заяде. Макар и да имаме право на свободен избор, като цяло съдбата ни е неизменна. Каквото е писано да се случи, се случва по един или друг начин.

Боже, беше мислил абсолютно същото, докато седеше в офиса на тренировъчния център. Само че…

Въпреки всичко вината е моя. Беше заради мен. Всичко се случи заради мен.

— Причинихте ли зло на друг?

Джон поклати глава и тя попита:

— Как тогава вината е ваша?

Не можеше да навлиза в подробности. Нямаше начин. Просто е моя. Приятелят ми стори нещо ужасно, за да защити репутацията ми.

— Такъв е бил изборът му на мъж с достойнство. — Кормия стисна ръката му. — Не съжалявайте за личния му избор. По-добре помислете какво бихте могли да направите, за да му помогнете сега.

Чувствам се толкова безсилен.

— Само така ви се струва. Всъщност не е истина — отговори тя тихо. — Идете и помислете. Изходът сам ще се изпречи пред вас. Знам го.

Смирената й вяра в него беше още по-значима, защото беше изписана на лицето й, а не беше изказана само с думи. А той имаше нужда точно от това.

Ти си наистина чудесна, написа.

Кормия зацъфтя от удоволствие.

— Благодаря ви, сър.

Само Джон, моля те.

Той й подаде дистанционното управление, като се увери, че тя знае как да го използва. Това, че схващаше бързо, не го изненада. Кормия беше точно като него. Мълчанието й не значеше, че не е умна.

Той й се поклони. Усещането беше странно, но му се стори редно да го направи и после бързо напусна. Докато слизаше по стълбите към втория етаж, написа съобщение на Блей. Бяха минали два часа, откакто за последно бяха чули нещо от Куин, и определено беше време да тръгнат да го търсят. Тъй като вероятно носеше багаж със себе си, дематериализирането не беше вариант, което значеше, че не е стигнал далече, понеже нямаше кола. Освен ако не бе използвал някой от догените в домакинството на родителите му да го откара някъде.

Джон префуча през двойните врати, водещи към коридора със статуите, и си помисли колко права беше Кормия. Седейки на задника си, нямаше да помогне на Куин, който се бореше с факта, че е изхвърлен от семейството си, без значение дали Леш щеше да живее или не. И колкото и неловко да се беше почувствал от онова, което приятелите му чуха, те двамата бяха по-важни от думите, изречени с такава жестокост в съблекалнята.

Точно когато стигне до главното стълбище, телефонът му издаде звук. Имаше съобщение от Зейдист: Пулсът на Леш е права линия. Не изглежда добре.

 

 

Куин вървеше покрай пътя, а сакът се блъскаше в бедрото му, докато правеше крачка след крачка. Пред него проблесна светкавица и освети дъбовете, при което короните им заприличаха на редица от широкоплещести главорези. Последвалата гръмотевица не беше далеч и във въздуха се усещаше озон. Имаше чувството, че много скоро ще подгизне.

Така и стана. В началото дъждовните капки бяха едри и редки, но после станаха по-малки и се сгъстиха. Като че възрастните бяха изскочили първи от облака, а по-младите ги бяха последвали едва когато се бяха убедили, че е безопасно.

Водата барабанеше върху сака му, а косата му започна да се сплесква. Той не направи нищо, за да се предпази, защото дъждът бездруго щеше да надделее. Нямаше чадър, а не възнамеряваше да търси подслон под някой дъб.

Изпържен нямаше да изглежда никак добре.

Около десет минути след като заваля, го застигна автомобил. Фаровете осветиха гърба му и тялото му хвърли сянка на пътя пред него. Светлините станаха по-ярки, а ревът на двигателя намаляваше с приближаването на колата.

Блей го беше последвал.

Той спря и се обърна, като засенчи очите си с ръка. Дъждът изглеждаше като фина бяла шарка на фона на фаровете, около които се виеше мъгла, която му напомни за епизоди от „Скуби Ду“.

— Блей, угаси фаровете. Ще ослепея.

Настана мрак и четирите врати на колата се отвориха, без да се включи лампата в купето.

Куин бавно пусна сака на земята. Бяха мъже от неговия вид, а не лесъри. Което, при положение че не беше въоръжен, беше успокоително само донякъде.

Вратите бяха затворени с последователно блъскане. Нова мълния проряза небето и той успя да хвърли бърз поглед на онова, пред което беше изправен. Четиримата бяха облечени в черно, а лицата им бяха прикрити с качулки.

А, да. Традиционните бранители на честта.

Куин не побягна, когато те един по един извадиха черни палки, а зае позиция за бой. Щеше да загуби, и то сериозно, но по дяволите, щеше да падне с окървавени кокалчета на ръцете, а зъбите на тези момчета щяха да се търкалят по пътя.

Бранителите на честта го наобиколиха в класическа конфигурация за масов побой, а той се завъртя на място в очакване на първия удар. Бяха огромни типове, всичките с неговите размери и целта им беше да причинят на тялото му абсолютно същото, което той бе сторил на Леш. И тъй като това не беше райт, а отплата, му беше позволено да отвръща на ударите.

Значи Леш бе още жив…

Една от палките го уцели в свивката под коляното и усещането беше като от електрошок. Помъчи се да запази равновесие с ясното съзнание, че озовеше ли се на земята, беше свършен, но някой удари другия му крак в бедрото. Приземи се на длани и колене, а по гърба и раменете му заваляха удари от палки. Той се хвърли и хвана един от побойниците за глезените. Онзи се опита да отстъпи назад, но Куин не го пускаше и сериозно измести центъра му на равновесие. За щастие, когато мръсникът се стовари на земята като гюле, беше така любезен да събори едно от приятелчетата си със себе си.

На Куин му беше нужна палка. Това беше единственият му шанс. С един изумителен скок той успя да сграбчи оръжието на един от онези, които беше съборил, но друга палка се стовари върху китката му. Болката беше като неонов надпис „Жестоко!“ и ръката му мигом беше извадена от строя, като се превърна във висящ ненужен крайник. Добре, че беше амбициозно копеле. Хвана палката с лявата си ръка и удари онзи пред него право в коляното.

После стана още по-весело. Тъй като не беше способен да стои прав, той се придвижваше по земята със смъртоносна бързина, прицелен в краката и тестисите им. Все едно че беше заобиколен от разярени кучета, които нападаха и после се отдръпваха в зависимост от това, накъде замахваше.

Мислеше, че ще успее да ги задържи на разстояние, когато един от тях взе камък с размерите на юмрук и го запрати към главата му. Наведе се точно навреме, но проклетото нещо отскочи от асфалта и го уцели право в слепоочието. Загуби контрол за секунда и това сложи край на всичко. Те се скупчиха около него и същинският бой започна. Сви се на топка, с ръце на главата, в опит да защити възможно най-много жизненоважни органи и мозъка си, а ударите валяха върху него.

От тях не се очакваше да го убият.

Наистина не се очакваше такова нещо.

Но някой го ритна в кръста и ударът попадна върху бъбреците му. Извивайки се от болка, той откри мястото под брадичката си. Именно там се стовари вторият ритник.

Челюстта му не смекчи особено шока, всъщност го усили, тъй като долните му зъби се удариха в горните и черепът му пое резултата от сътресението. Той се отпусна замаяно, спря да притиска с ръце главата си и отбранителните му сили отслабнаха.

Не би трябвало да го убиват, защото щом правеха това, значи Леш още беше жив. Ако беше умрял, той щеше да бъде призован от родителите на братовчед му да се яви пред краля и щяха да настояват да бъде осъден на смърт, въпреки че формално още беше непълнолетен. Не, този побой беше око за око заради телесните повреди. Или поне такива бяха правилата.

Бедата беше, че го бяха ритали по гърба, а после единият от тях скочи с двете си войнишки обувки върху гърдите му.

Дъхът му спря, сърцето му престана да бие. Всичко беше в застой.

И тогава чу гласа на брат си.

— Друг път не прави така. Против правилата е.

Брат му… брат му…?

Значи това не беше заради Леш.

Идваше от собственото му семейство. Компенсация, че бе омърсил името им.

Куин се мъчеше да поеме глътка въздух и не му се удаде особено добре, а четиримата започнаха да се карат помежду си. Гласът на брат му беше най-силен.

— Това е достатъчно!

— Проклетият мутант заслужава да умре.

Куин загуби интерес към драмата им, тъй като осъзна, че сърцето му още не е започнало да бие и паниката от осъзнатото не накара проклетото нещо да заработи. Пред погледа му изникнаха тъмни и светли петна, а краката и ръцете му започнаха да изтръпват.

Именно тогава видя бялата светлина.

По дяволите, беше настъпил часът му.

— Боже! Да вървим!

Някой се наведе към него.

— Ще се върнем за теб, нещастнико. Следващия път без загубения ти брат.

Последваха забързани стъпки, отваряне и затваряне на врати и свистене на гуми при потеглянето на колата. Когато някой друг приближи, той осъзна, че светлината не е от отвъдното, а по пътя към него се движеше друга кола.

Лежейки ничком, както беше оставен, през главата му мина мисълта, че можеше сам да си направи сърдечен масаж, да приложи оня номер от „Казино Роял“.

Затвори очи. Да, ако само можеше да изпълни нещо в стила на агент 007… Никакъв шанс. Не можеше да накара дробовете си да поемат нещо повече от плитки вдишвания, а сърцето му беше само безполезна топка мускули в гърдите му. Фактът, че вече не изпитваше болка, беше още по-тревожен.

Бялата светлина, обгърнала го след това, беше като мъглата, стелеща се над пътя, нежен и мек облак, който го пое и успокои. Потънал в светлината, той премина от състояние на ужас към пълна липса на страх. Знаеше, че това не е кола. Това беше Небитието.

Почувства, че се издига от шосето и се понесе в безтегловност към началото на бял коридор. В далечния му край имаше врата и той се почувства длъжен да я отвори. Тръгна към нея все по-забързано и в мига, когато я достигна, посегна към топката. Ръката му обгърна топлия месинг и през главата му мина смътна мисъл, че премине ли през нея, това щеше да е краят. Намираше се по средата, докато не отвореше вратата и не пристъпеше към намиращото се отвъд.

Влезеше ли веднъж, нямаше връщане.

Точно се канеше да завърти китката си, когато видя някакъв образ върху табелата на вратата. Беше неясен и той се спря в опит да разгадае какво е.

О… боже… помисли, когато осъзна какво виждаше.

Мамка му!