Дж. Р. Уорд
Свещена любов (46)

43.

Малко преди пукването на зората Фюри влезе в спалнята си и прибра в голяма брезентова чанта с кожени обшивки вещи от първа необходимост като хавлиена кърпа, айпода си, манерка, наркоманско оборудване, което включваше лъжица, запалка, спринцовка, колан и запасите му от червен дим.

Излезе от апартамента си и се отправи към коридора със статуите, като вървеше решително, сякаш имаше конкретна цел. Не искаше да е твърде близо до Бела и Зи, така че избра една от свободните стаи за гости, която беше край голямото стълбище. Като се вмъкна през вратата, едва не се върна обратно да търси друга — цветът на стените беше опушено лилаво, също като розите, които Кормия толкова обичаше.

Гласове на догени, минаващи по коридора, го накараха да си остане вътре.

Влезе в банята, затвори и нейната врата и намали осветлението, докато то помръкна като загасващ огън. Щорите се спуснаха за през деня. Той седна на мраморния под, облегна се на джакузито и извади нещата, които щеше да използва.

Реално погледнато, онова, което се канеше да направи, не беше кой знае какво.

Беше като потапяне в студена вода. Щом премине шокът, свикваш със средата.

Беше насърчен и от тишината в главата си. Откакто беше поел по този път, Магьосника не беше гъкнал. Ръцете на Фюри изобщо не трепереха, когато изтръска бял прашец в сребърната лъжичка и добави малко вода от манерката. Щракна запалката и постави пламъка под сместа.

Без определена причина отбеляза, че орнаментът върху лъжичката е момина сълза. Беше марка „Горъм“ от края на деветнайсети век.

След като сместа завря, той постави лъжичката на мраморния под, напълни спринцовката и се пресегна за колана си „Ерме“. Опъна лявата си ръка, прекара кожения край през лъскавата златна катарама, затегна колана и затисна края му под мишницата си.

Вените му изскочиха, той ги потупа и избра най-дебелата, после се намръщи.

Течността в спринцовката беше кафява.

За миг го обзе паника. Кафявото беше лош цвят.

Тръсна глава да я прочисти, после прободе вената със спринцовката и дръпна буталото, за да е сигурен, че иглата е на място. Като видя червена капка, натисна с палеца надолу, изпразни спринцовката и разхлаби колана.

Ефектът беше много по-бърз, отколкото си беше представял. В една секунда остави ръката си да се отпусне, в следващата изпита жестоко гадене в стомаха и изпълзя до тоалетната със странно движение — едновременно устремно и забавено.

Този боклук определено не беше като червения дим. Нямаше плавно отпускане, нито учтиво почукване по вратата, преди наркотикът да нахлуе в мозъка. Това беше като пушечен залп с мощен откат и докато повръщаше, той си напомни, че получава тъкмо това, което беше пожелал.

Някъде от дълбините на съзнанието си смътно долови смеха на Магьосника. Самодоволният кикот не спря дори когато хероинът превзе останалата част от съзнанието и тялото му.

Взе да губи съзнание още докато повръщаше и осъзна, че е бил измамен. Вместо да убие Магьосника, остана само с пустошта и нейния господар.

Добре я свърши, приятел… Отлично.

По дяволите, тези кости в пустошта бяха останки от наркомани, които Магьосника беше примамил към смъртта. Черепът на Фюри беше най-отпред, в центъра, най-новата жертва. Но със сигурност не и последната.

 

 

— Разбира се — каза Избраницата Амалия. — Разбира се, че можеш да се оттеглиш в уединение… ако си сигурна, че това искаш.

Кормия кимна, после си припомни, че се бе върнала в Светилището, в страната на поклоните. Наведе се и промълви:

— Благодаря.

Когато се изправи, огледа личния апартамент на Директрис. Интериорът на двете стаи следваше традицията на Избраниците, с други думи, липсваше всякаква декорация. Бе семпъл, просторен и бял и единствената отлика от стаите на другите Избраници бяха местата за сядане, предвидени за аудиенциите на Амалия със сестрите.

Всичко беше толкова бяло, помисли си Кормия. Толкова… бяло. Столовете, на които седяха двете, бяха с прави облегалки и без тапицерия.

— Всъщност решението ти идва точно навреме — каза Директрис. — Последната изолация, тази на Селена, приключи с встъпването на новия Примейл. Скрайб Върджин бе доволна, че тя се отказа от уединението си при тази промяна в обстоятелствата. Оттогава никой не я е заместил.

— Бих искала да предложа също да поема функцията на главен летописец.

— Много великодушно от твоя страна. Това ще освободи другите за Примейла. — Настъпи продължителна тишина. — Да започваме ли?

Кормия кимна и коленичи на пода, а Директрис запали тамян и извърши церемонията по встъпване в уединение.

Когато тя приключи, Кормия се изправи, прекоси стаята и се изправи до отвора в стената, който приличаше на прозорец.

В далечния край на бялото Светилище видя Храма за уединение. Бе присъединен към входа за личните покои на Скрайб Върджин и нямаше прозорци. В бялата му вътрешност нямаше да има нищо друго освен нея. Щеше да е сама с рула пергамент, изобилие от мастило и историята на расата, която тя щеше да записва като зрител, не като участник.

— Не мога да направя това — изрече тя.

— Прощавай, какво каза…

Почука се.

— Влез — извика Амалия.

Една от сестрите влезе и се поклони ниско.

— Избраницата Лейла е изкъпана и готова за Негово величество Примейла.

— А, добре. — Амалия взе съд за горене на тамян. — Нека я настаним в храма му, а после ще го призова.

— Както наредиш. — Докато Избраницата се покланяше и напускаше заднешком стаята, Кормия улови нетърпеливата усмивка, пробягала по лицето й.

Вероятно се надяваше да е следващата поред за посещение в храма.

— Ще ме извиниш ли? — каза Кормия. Сърцето й биеше неравномерно като инструмент, който не намира ритъма си. — Ще се оттегля в Храма за уединение.

— Разбира се. — Погледът на Амалия мигом стана остър. — Сигурна ли си за решението си, сестро?

— Да. И това е славен ден за всички нас. Непременно ще го опиша по достойнство.

— Ще наредя да ти донесат храна.

— Да. Благодаря.

— Кормия… Насреща съм, ако имаш нужда от съвет. Неофициално, не в качеството си на Директрис.

Кормия се поклони, излезе бързо и се отправи към големия бял храм, който сега бе нейният дом.

Когато затвори вратата зад себе си, беше обгърната от непрогледен мрак. С мисълта си запали свещите, разположени в четирите ъгъла на стаята с висок таван. Те осветиха шестте бели бюра с белите пера за писане върху тях, чакащи в готовност, мастилниците с кърваво мастило и кристалните купи с вода за предсказания. В кошове по пода имаше рула пергамент, вързани с бели панделки, готови да приемат символите на Древния език, които щяха да запазят историята на расата.

До стената имаше три двуетажни легла, всяко с по една бяла възглавница и с изрядно сгънати чаршафи. Одеяла нямаше, тъй като температурата беше толкова идеална, че не изискваше допълнителни завивки. Отстрани имаше завеса, зад която се намираше банята.

Вдясно бе вратата със сребърни орнаменти, която водеше към личната библиотека на Скрайб Върджин. Сестрите в изолация бяха единствените, на които Нейно светейшество диктуваше личния си дневник и когато биваха призовани, влизаха през тази врата за аудиенцията си.

През процепа в средата на вратата по време на редакцията напред и назад се подаваха ръкописите, изготвени от летописците и уединените сестри. Скрайб Върджин четеше и одобряваше или преработваше цялата история, докато не я сметнеше за подходяща. Веднъж приет, свитъкът биваше подрязан и подвързан заедно с други страници, за да се превърне в един от томовете в библиотеката, или пък се навиваше и поставяше при свещените архиви на Скрайб Върджин.

Кормия отиде до едно от бюрата и седна на табуретката пред него.

Тишината и изолацията бяха възбуждащи като шумна тълпа и тя нямаше представа колко време е седяла там, борейки се да се овладее.

Беше предположила, че може да направи това — че уединението е единственото възможно решение. Сега душата й крещеше в порив да излезе. Може би просто й беше нужно нещо друго, върху което да се фокусира.

Взе бялото перо в ръка и отвори мастилницата вдясно от себе си. За да натрупа увереност, започна с някои от по-простите символи на Древния език.

Ала не можеше да продължи.

Буквите се превърнаха в геометрични фигури. Фигурите прераснаха в редове от кутийки. А кутийките… в чертеж на сграда.

 

 

В имението на Братството Джон надигна глава от възглавницата си, като чу почукване на вратата. Стана и отиде да отвори на последвалото барабанене в ритъма на рап. Отпред в коридора стояха Куин и Блей един до друг, рамо до рамо, както винаги досега.

Очевидно поне едно нещо беше тръгнало на добре.

— Трябва да намерим стая на Блей — каза Куин. — Имаш ли представа къде можем да го настаним?

— На мръкване ще си донеса някои от вещите — добави Блейлок. — Което означава връщане обратно до къщата ми.

— Няма проблем — отвърна Джон с жестове.

Куин беше в стаята, съседна на неговата, така че той отвори вратата на следващата, която се оказа с бледолилави стени.

— Може да сменим цвета — обясни със знаци Джон. — Прекалено е момичешки.

Блей се разсмя.

— Да, не съм сигурен, че ще понеса това.

Той се приближи до леглото да го пробва, а Джон отиде до двойната врата към банята и я отвори…

Фюри лежеше в безсъзнание, с глава до тоалетната чиния, едрото му тяло беше отпуснато, а лицето му беше с восъчен цвят. В краката му имаше спринцовка, лъжичка и колан.

— Дявол да го вземе! — отекна ругатнята на Куин сред кремавите мраморни стени.

Джон се извърна рязко.

— Доведи доктор Джейн. Веднага. Сигурно е в Бърлогата с Вишъс.

Куин хукна, а Джон се втурна към Фюри и го обърна по гръб. Устните на брата бяха сини, но не от юмруците на Джон. Не дишаше. И то от известно време.

Като по чудо доктор Джейн влезе с Куин след част от секундата.

— Бях тръгнала да видя Бела… О… по дяволите!

Тя се приближи и направи най-светкавичната проверка на жизнените функции, която Джон беше виждал. После отвори лекарската си чанта и извади оттам спринцовка и ампула.

— Жив ли е?

И четиримата обърнаха очи към вратата на банята. Там стоеше Зейдист с вкопани в пода крака, а покритото му с белези лице беше пребледняло.

— Той… — Погледът на Зи се отклони към тялото на пода, опряно в джакузито. — … жив ли е?

Доктор Джейн процеди към Джон:

— Изведи го оттук, по дяволите. Веднага. Не бива да гледа това.

Кръвта на Джон се смрази от онова, което прочете по лицето й. Тя не беше сигурна, че ще успее да върне Фюри.

В състояние на шок той се надигна и се приближи до Зи.

— Няма да изляза — заяви Зейдист.

— Напротив, ще излезеш. — Доктор Джейн вдигна спринцовката, която бе напълнила, и натисна буталото. От върха на иглата се изстреля струйка като косъм. Лекарката се обърна към тялото на Фюри.

— Куин, остани с мен. Блейлок, ти върви с тях и затвори вратата.

Зейдист отвори уста, но Джон само поклати глава. С някакво необяснимо спокойствие той се изправи пред брата, постави длани върху раменете му и го изтласка назад.

Зи се остави да бъде изведен сред настаналата мъртва тишина.

Блей затвори вратата и застана пред нея, като загради пътя към банята.

Мрачните очи на Зи не се откъсваха от тези на Джон. Джон не можеше да стори друго, освен да отвърне на погледа му.

— Не може да си е отишъл — с дрезгав глас продума Зи. — Не може…