Дж. Р. Уорд
Свещена любов (47)

44.

— За каква работа става дума? — попита мъжът със затворническите татуировки.

Леш се облакъти върху коленете си и погледна новия си най-добър приятел в очите. Преминаването им от крещене на обиди и налитане на бой към фаза, в която се бяха сгушили като две котенца, бе свидетелство за голямата мощ на съблазняването. Първо налиташ от упор, за да установиш равенство. После показваш уважение. Накрая заговаряш за пари.

Другите двама — гангстерът с кърпата и чистникът с бръснатата глава и кубинките, се бяха примъкнали и също слушаха. Което беше друг елемент в стратегията на Леш — привлечи най-наежения и другите ще го последват.

Леш се усмихна.

— Търся си охрана.

В погледа на татуирания се четеше низ от мръсни дела, свършени за дребни пари.

— Бар ли държиш?

— Не. — Той погледна към гангстера. — Може да се каже, че опира до контролиране на територия.

Гангстерът кимна, сякаш правилата на тази игра му бяха до болка ясни.

Татуираният скръсти ръце.

— Какво те кара да мислиш, че ще се хвана с теб? Че аз не те познавам.

Леш се облегна на стената.

— Просто реших, че ще искаш да изкараш малко кинти. Моя грешка.

Затвори очи, сякаш се канеше да спи, но чу гласове и мигом ги отвори. Един полицай водеше друг нарушител към арестантската килия.

Охо, я виж ти. Онзи тип с рокерското яке и орела от „Скриймърс“.

Новодошлият беше вкаран вътре, а тримата печени от комитета по посрещането изпълниха ритуала със заплашителните погледи. Един от наркоманите вдигна очи и му прати лигава усмивка, като че с новия го свързваше делово познанство.

Интересно. Значи тоя тип беше дилър.

Мъжът с рокерското яке огледа групичката, кимна на Леш, за да покаже, че го е разпознал, и седна на другия край на пейката. Изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото уплашен.

Татуираният се наведе към Леш.

— Не съм казал, че не проявявам интерес.

Леш премести поглед към него.

— Как да те открия, за да уговорим условията?

— Знаеш ли „Мотори Бъс“?

— Автокъщата за употребявани „Харли Дейвидсън“ на „Тремонт“, нали?

— Да. Аз и брат ми сме собственици. Мотористи сме.

— Значи познаваш още хора, които биха могли да ми помогнат.

— Може би. Може би не.

— Как се казваш?

Татуираният присви очи. Посочи татуирания на ръката си лоурайдър^[1] „Харли Дейвидсън“.

— Наричай ме Лоу.

Гангстерът взе да потропва с крак, сякаш имаше да каже нещо, но Леш не бе готов за танго с главорез или скинхед. Още не. По-безопасно беше да започне в малък мащаб. Надяваше се да прибави двама-трима рокери към сбирщината на Обществото на лесърите. Ако се получеше, щеше да заработи с размах. Може би пак щеше да се остави да го арестуват.

— Оуенс — извика един полицай при вратата.

— До скоро — рече Леш на Лоу, гангстера, скинхеда и дилъра, а наркоманите остави да си разговарят с пода.

В кабинета той изчака, докато един полицай му обясняваше най-подробно: „това са обвиненията срещу вас“, „това е служебният телефонен номер на обществения защитник“, „датата ви за явяване в съда е след шест седмици“, „ако не се явите, гаранцията ви ще бъде задържана и ще бъде издадена заповед за арест“ и прочие, и прочие.

Той се подписа на няколко пъти с името Лари Оуенс и беше пуснат в коридора, по който го водиха окован с белезници преди осем часа. В края на линолеума господин Д. седеше на пластмасов стол и когато се изправи, изглеждаше облекчен.

— Отиваме да ядем — заяви Леш, като се отправиха към изхода.

— Да, слушам.

Леш излезе през главния вход на участъка, твърде увлечен в мисли за нещата, които имаше да прави, за да се досети за часа. Когато слънцето го удари право в лицето, той отскочи назад с крясък и се блъсна в господин Д.

Покри лицето си и се втурна обратно към сградата.

Господин Д. го хвана над лакътя.

— Какво…

— Слънцето!

Леш почти беше влязъл обратно през вратата, когато осъзна… нищо не се случваше. Нямаше пламъци, големи огнени кълба, изгоряла плът.

Спря се… и се обърна към слънцето за пръв път в живота си.

— Толкова е ярко.

Вдигна лакът и засенчи очите си.

— Не бива да се гледа право към него.

— То е… топло.

Облегна се на каменната фасада на сградата и не можеше да повярва на топлината. Лъчите падаха върху него, проникваха в кожата, в мускулите му.

Никога преди не беше завиждал на човешките същества. Но ако беше знаел какво е усещането, открай време би хранил завист към тях.

— Добре ли сте? — попита господин Д.

— Да… да, добре съм.

Той затвори очи и остана така, като просто вдишваше и издишваше.

— Родителите ми никога не ме пускаха да излизам навън. Предполага се, че претрансите понасят слънчевата светлина до промяната им, но мама и татко никога не пожелаха да рискуват.

— Не мога да си представя да съм лишен от слънце.

След този момент и Леш вече не можеше да си го представи.

Вдигна брадичка, затвори очи за момент… и се закле да благодари на баща си следващия път, когато го види.

Това беше… великолепно.

 

 

Фюри се събуди с парещ, гаден вкус в устата. Всъщност беше навсякъде, сякаш някой бе напръскал вътрешната страна на кожата му със спрей за чистене на фурни.

Клепачите му бяха залепнали. Усещаше стомаха си като топка олово. Дробовете му се свиваха и разширяваха с ентусиазма на двама металисти след запой под звуците на „Грейтфул дед“. Но точките по пасивност обираше мозъкът му, който очевидно бе спрял да функционира и не беше съживен заедно с останалите части от тялото му.

Всъщност и гръдният му кош си беше направо извън строя. Или… не, сърцето му би трябвало още да бие, защото… Ами просто трябваше, нали така? Иначе нямаше да има мисли, нали?

Изпречи му се образът на сивата пустиня и силуетът на Магьосника се очерта на безкрайния хоризонт.

Добре дошъл обратно, слънчице, каза Магьосника. Адски забавно беше. Кога може да го направим пак?

Кое да направим пак, почуди се Фюри.

Магьосника се засмя. О, колко лесно забравят веселбата.

Фюри изстена и чу някакво раздвижване.

— Кормия — промълви с пресипнал глас.

— Не.

Този глас, този плътен мъжки глас. Толкова подобен на онзи, излизащ от собствената му уста. Всъщност, абсолютно същият.

При него беше Зейдист.

Фюри обърна глава и мозъкът му се разлюля в черепа като в аквариум, пълен с вода, растения, мъничко ковчеже за съкровища и мехурчета, но нищо с перки. Нямаше нищо живо вътре.

Зи изглеждаше по-зле, отколкото Фюри го бе виждал някога, с тъмни сенки под очите, плътно стиснати устни и още по-рязко откроен белег.

— Сънувах те — пророни Фюри. Господи, гласът му беше като шкурка. — Пееше ми.

Зи бавно поклати глава.

— Не съм бил аз. Не ми е до пеене вече.

— Къде е тя? — попита Фюри.

— Кормия ли? В Светилището.

— О… — Вярно. Той я беше прокудил там, след като беше правил секс с нея. А после се беше… Инжектирал. С. Хероин. — О, Господи.

Този весел спомен мигом докара зрението му на фокус и той се огледа.

Навсякъде видя само бледолилаво и си припомни Кормия, когато влезе в офиса с онази роза в ръка. Розата още беше там, помисли си. Тя я беше оставила.

— Искаш ли нещо за пиене?

Фюри отново се обърна към близнака си. Изглеждаше, както се чувстваше той самият — изпразнен и изтощен.

— Уморен съм — промърмори Фюри.

Зи се изправи и донесе чаша.

— Надигни си главата.

Фюри направи каквото му беше казано, макар това да разклати аквариума му и да заплаши водата в него да се излее. Зейдист долепи чашата до устните му, той пое една глътка, още една и после продължи да пие с отчаяна жажда.

Когато изпразни чашата, отпусна глава на възглавниците.

— Благодаря ти.

— Искаш ли още?

— Не.

Зейдист върна чашата на нощното шкафче и отново се настани в бледолилавото кресло със скръстени ръце и отпусната към гърдите брадичка.

Отслабнал е, помисли си Фюри. Скулите му отново са започнали да изпъкват.

— Нямах никакъв спомен — тихо каза Зейдист.

— За какво?

— За теб. За тях. Не знаех откъде съм дошъл, преди да бъда откраднат и купен.

Дали изпитата вода, или казаното от Зи, едно от двете във всеки случай, върна Фюри в пълно съзнание.

— Няма как да помниш родителите ни… нашата къща. Бил си бебе.

— Спомням си бавачката. Имам един спомен. Как тя топна пръста си в конфитюр и ми го даде да го смуча. Това е кажи-речи всичко. Следващият ми спомен е на платформата за търгове, как ме оглежда тълпата. — Зи се намръщи. — Израснах като помощник в кухнята. Миех купища чинии, почиствах камари от зеленчуци, носех бира на войниците. Те бяха добри с мен. Тази част беше… приемлива. — Зи потърка очи. — Кажи ми. Как беше при теб? Как израсна?

— Самотен. — Хубава работа, това прозвуча себично. — Не, искам да кажа…

— И аз бях самотен. Имах чувството, че ми липсва нещо, но не знаех какво е. Бях половината от едно цяло, но нямаше друг освен мен.

— Така се чувствах и аз. Само дето знаех какво ми липсва. — Думата „ти“ остана неизказана.

Зи каза със съвършено равен тон:

— Не искам да говоря за онова, което се случи, след като претърпях промяната.

— Не е нужно да го правиш.

Зейдист кимна и сякаш се затвори в себе си. В последвалото мълчание Фюри дори не можеше да си представи какво си припомня той. Болката, униженията, яростта.

— Помниш ли как, точно преди да се присъединим към Братството, духнах за три седмици? — промърмори Зи. — Бяхме още в Древната страна и ти нямаше представа къде съм отишъл.

— Да, помня.

— Убих я. Господарката.

Фюри примигна, смаян, че е чул признание за онова, което всички подозираха.

— Значи не е бил съпругът й.

— Не. Не ще и дума, той беше склонен към насилие, но го извърших аз. Тя беше прибрала нов кръвен роб. Беше го затворила в онази клетка. Аз… — Гласът на Зи секна, после отново върна твърдостта си. — Аз не можех да й позволя да го причини на още някого. Върнах се там… намерих го… По дяволите, той беше гол и в същия ъгъл, където аз някога…

Фюри затаи дъх с мисълта, че винаги бе искал да узнае това и същевременно се боеше да го научи. Странно, че водеха този разговор сега.

— Където ти някога какво?

— Където седях. Седях в този ъгъл, когато не ме… Да, седях, защото поне знаех какво ме очаква. Хлапето беше с гръб към стената, свило колене. Точно същата поза, която и аз заемах. Беше млад. Толкова млад, току-що минал през преобразяването. Очите му бяха светлокафяви… пълни с ужас. Мислеше, че съм отишъл за него. Сещаш се… че бях отишъл за онова. Като влязох, не можех да проговоря, а това го уплаши още повече. Взе да трепери… все по-силно, докато зъбите му затракаха, и още си спомням как изглеждаха кокалчетата на ръцете му. Беше стиснал кльощавите си крака и кокалчетата аха да изскочат през кожата му.

Фюри стисна зъби, като си припомни как беше измъкнал Зейдист, как бе изглеждал той, прикован с верига към леглото в средата на килията. У Зи не беше имало страх. Твърде дълго беше привиквал да бъде подлаган на всичко, което би могло да му бъде причинено.

Зейдист прочисти гърлото си.

— Казах на малкия… Казах му, че ще го измъкна оттам. Отначало той не ми повярва. Не и докато не запретнах ръкави и не му показах китките си. Като видя робските ми татуировки, не беше нужно да казвам и дума повече. Имаше ми пълно доверие. — Зи пое дълбоко дъх. — Тя ни видя, докато го водех през сутерена на замъка. Трудно му бе да ходи, предполагам, защото предишния ден е бил… зает. Трябваше да го нося. Та така, тя ни се нахвърли и преди да успее да повика пазачите, аз се погрижих за нея. Момчето… то гледаше как прекърших врата й и я пуснах на земята. Тогава й отрязах главата, защото нито един от двама ни не можеше да повярва, че е мъртва. По дяволите, бях в лабиринт от тесни тунели, където всеки можеше да ни хване, а не можех да помръдна. Само стоях, втренчен в нея. Момчето попита дали наистина е мъртва. Отговорих му, че не знам. Не мърдаше, но как можех да бъда сигурен? Той ме погледна и каза… Никога няма да забравя как звучеше гласът му… „Тя ще се върне. Винаги се връща.“ Та си рекох, животът и на двама ни беше достатъчно тежък, не беше нужно и с този ужас да живеем. Тогава й отрязах главата, той я хвана за косата, а аз го нарамих отново и се изметохме оттам. — Зейдист потърка лицето си. — Не знаех какво да правя с хлапето, след като го освободих. Затова се забавих цели три седмици. Заведох го до границата на Италия, най-далечното възможно място. Там имаше едно семейство, с което Вишъс се бе опознал през годините, когато бе работил при онзи венециански търговец. Имаха нужда от помощник в домакинството и бяха добри хора. Приеха го като платен прислужник. Последните ми вести от него са отпреди десетина години, когато ми съобщи, че неговата шелан му е родила второ дете.

— Спасил си го.

— Това, че го измъкнах, не означава, че съм го спасил. — Зейдист зарея поглед. — Това е истината, Фюри. За него няма спасение. Няма спасение и за мен. Знам, че все това чакаш, за това живееш. Но… никога няма да се случи. Виж… не мога да ти благодаря, защото… колкото и да обичам Бела и да ценя сегашния си живот, все там се връщам. Не ми е по силите да забравя. Все още го изживявам всеки ден.

— Но…

— Не, остави ме да довърша. Цялата тази каша с наркотиците ти… Не си се провалил в опита си да ме спасиш. Не може да се провалиш в невъзможното.

Фюри усети гореща сълза да се стича от окото му.

— Само искам да оправя нещата за теб.

— Знам. Но те никога не са били наред и няма да бъдат, и не е нужно да се убиваш поради тази причина. За мен колкото, толкова.

Нямаше обещание за радост по лицето на Зи. Никакъв потенциал за щастие. Отсъствието на манията за самоубийство беше подобрение, но липсата на задоволство от това, че е жив, едва ли беше повод за празнуване.

— Мислех, че Бела те е спасила.

— Тя направи много. Но точно сега, както върви бременността й…

Не беше нужно да довършва. Нямаше думи, достатъчни да опишат ужасните „ами ако“. Фюри разбра — Зи беше напълно убеден, че ще я изгуби. Решил беше, че любовта на живота му ще умре.

Нищо чудно, че не искаше да сипе благодарности, задето е бил спасен.

Зи продължи:

— Запазих черепа на Господарката през всички тези години не поради някаква извратена привързаност. Имах нужда от него при всичките си кошмари, че тя се е върнала за мен. Събуждах се и първото, което правех, бе да проверя и да се убедя, че наистина е мъртва.

— Това мога да го разбера…

— Искаш ли да знаеш какво правих през последните месец-два?

— Да…

— Събуждах се и изпадах в паника дали си още жив. — Зи поклати глава. — Мога да се протегна нощем и да пипна топлото тяло на Бела. Но с теб няма как да го направя… А подсъзнанието ми казва, че до около година и двамата няма да ви има.

— Съжалявам… по дяволите… — Фюри закри лицето си с ръце. — Съжалявам.

— Мисля, че трябва да заминеш. За Светилището говоря. Там ще си в по-голяма безопасност. Ако останеш тук, може и година да не изкараш. Трябва да заминеш.

— Не знам дали това е нужно…

— Ще бъда малко по-ясен. Имахме среща.

Фюри свали ръцете си.

— Каква среща?

— При затворени врати. Аз, Рот и Братството. Единственият начин да останеш тук, е да зарежеш наркотиците и да станеш приятел на Бил У^[2]. А никой не вярва, че ще го направиш.

Фюри се намръщи.

— Не знаех, че има сбирки на Анонимни наркомани за вампири.

— Няма, но има вечерни сбирки за хора. Направих справка в интернет. Но това е без значение, нали? Защото дори да кажеш, че ще ги посещаваш, никой няма да ти повярва. А мисля, че и ти сам не го вярваш.

Трудно беше да се спори с това, като се имаше предвид какво беше вкарал в къщата и в ръката си.

Само при мисълта да се откаже от дрогата, дланите на Фюри се изпотиха.

— Ти си казал на Рив да не ми продава повече червен дим, нали? — Това обясняваше реакцията на Хекс, когато се бе отбил последния път за покупка.

— Да, казах му. И знам, че не той ти е продал хероина. На пакетчето имаше орел. А той маркира своите с червена звезда.

— Ако отида в Светилището, как ще си сигурен, че няма да продължа с дрогата?

— Няма да съм. — Зи се изправи. — Но поне няма да бъда принуден да гледам. Нито пък останалите тук.

— Толкова дяволски спокоен си — промърмори Фюри, като че мисълта едва сега го осени.

— Видях те мъртъв до тоалетната чиния, имах на разположение осем часа да седя край теб и да се чудя как да променя всичко това. Изтощен съм, нервите ми са опънати и ако не влезеш в пътя, всички вдигаме ръце от теб.

Зейдист се обърна и бавно тръгна към вратата.

— Зейдист. — Зи спря, но не се обърна към него. — Няма да ти благодаря за това. Така че сме квит.

— Звучи ми справедливо.

Когато вратата се затвори, на Фюри му хрумна странна мисъл, която не само че нямаше нищо общо с казаното дотук, а и на този фон му изглеждаше направо неуместна.

С отказа на Зи да пее, светът бе изгубил съкровище.