Дж. Р. Уорд
Свещена любов (40)

37.

Зад къщата в имението на Братството Кормия се движеше по окосената трева толкова бързо, колкото позволяваха изранените й крака. Тичаше, за да забрави всичко, тичаше с надеждата да достигне до някаква яснота, тичаше, защото нямаше къде да отиде, а не можеше да остане по-дълго, където се намираше.

Не й достигаше въздух, краката й горяха, а ръцете й бяха изтръпнали, но тя продължаваше да тича с всички сили надолу по склона към края на гората и после зави, за да се насочи обратно към градината.

Лейла и Примейла. Лейла, легнала до Примейла. Лейла, гола до Примейла.

Затича се още по-бързо.

Той щеше да избере Лейла. Чувстваше се неловко в ролята си и би предпочел някоя, която бе виждал наоколо, която бе служила на Братството с дискретност и готовност. Щеше да се спре на познато лице.

Щеше да избере Лейла.

Най-неочаквано краката на Кормия се огънаха и тя се свлече от изтощение.

Когато събра достатъчно сили, че да вдигне глава, въздъхна с гримаса. Беше се озовала на странен участък от моравата, представляващ неправилна окръжност с диаметър от около два метра. Изглеждаше, като че нещо беше изгорено там и земята още се възстановяваше.

Мястото й се стори удачно по много причини.

Обърна се по гръб и се вгледа в нощното небе. Краката й горяха, а също и белите дробове, но истинският пожар беше в главата й.

Мястото й не беше тук, но не можеше да понесе мисълта да се върне в Светилището.

Тя беше като летния въздух, намиращ се между покритата със зелена трева земя и обсипаното със звезди небе. Не беше нито тук, нито там… И беше също така невидима.

Изправи се на крака и бавно тръгна към верандата. Прозорците на къщата бяха осветени и когато се огледа наоколо, осъзна, че щеше да й липсва нощната палитра от цветове на този свят. Червеното, розовото, жълтото и лилавото на чаените рози бяха приглушени, като че растенията се срамуваха. Наситеночервеният цвят на завесите в библиотеката беше като на тлеещ огън, а билярдната зала изглеждаше като изградена от изумруди заради яркозеления си цвят.

Толкова прекрасно. Всичко беше толкова прекрасно, истински празник за окото.

За да отложи тръгването си още малко, тя отиде до басейна.

Черната вода й проговори, проблясващата й повърхност редеше шепот сред въздишките и зовящите искрици лунна светлина върху леките вълни.

Тя свали робата си и се гмурна в меката тъма, проби набраздената повърхност на водата в басейна, отиде надълбоко и се задържа там, като движеше равномерно крайниците си.

Когато се показа над водата в далечния край, решението изпълни съзнанието й, подобно на глътките въздух, които поемаше. Щеше да сподели с Фриц, че си тръгва, и да го помоли да предаде на Бела. После щеше да отиде в Светилището и да помоли за аудиенция Директрис, пред която щеше да изяви желание да стане самотен летописец.

Осъзнаваше, че част от задълженията й щяха да включват водене на списък на поколението на Примейла, но беше по-добре да прави това, отколкото да й се налага да вижда с очите си безброй деца с многоцветна коса и прекрасни жълти очи. А щеше да има много такива. Примейлът щеше да стори онова, което беше нужно. Сега страдаше заради ролята, която се налагаше да изпълнява, но чувството за дълг щеше да надделее над личните му терзания.

Бела беше толкова права в преценката си за него.

— Хей.

Пред погледа на Кормия се изпречиха гигантски ботуши с метална плочка на пръстите. Тя плъзна поглед по дългите и силни крака на мъж, облечен в наричаните от тях сини джинси.

— Коя си ти? — приклекна той и попита с мек и спокоен глас. Дълбоко разположените му разноцветни очи с мигли, също така черни като гъстата му коса, мигом грабваха вниманието.

Преди да успее да отговори, се появи Джон Матю, който подсвирна силно, за да привлече вниманието му. Мъжът на ръба на басейна погледна през рамо, а Джон поклати глава и започна да жестикулира разпалено.

— О… по дяволите, съжалявам. — Тъмнокосият мъж се изправи в целия си ръст и вдигна ръце извинително. — Не знаех коя си.

Трети мъж излезе от къщата през вратите, водещи към библиотеката. Този беше червенокос, имаше кървави петна по тениската си и си личеше, че е напълно изтощен.

Сигурно са воини, които се бият заедно с Джон, помисли си тя. Млади воини.

— Кой сте вие? — обърна се тя към онзи с прекрасните разноцветни очи.

— Куин. С него съм. — Палецът му се изви към Джон Матю. — Рижият…

— Блейлок — сряза го остро другият. — Аз съм Блейлок.

— Реших да поплувам — обясни тя.

— Виждам. — Усмивката на Куин беше приятелска, но вече без сексуален подтекст.

Но все така беше привлечен от нея. Тя можеше да го почувства. И именно в този миг осъзна, че с избора, който бе направила за бъдещето си, щеше да остане все така недокосната. Като летописец тя никога нямаше да бъде посещавана от Примейла с цел секс.

Така че бурята, бушувала у нея по такъв величествен начин, нямаше да бъде предизвикана никога вече.

Никога.

Безчетните години живот, които я очакваха, се занизаха пред нея и това подръпна някаква тънка струна на безутешно отчаяние и чувството на незадоволеност я понесе през топлата вода към стълбата. Хвана се за перилата и се оттласна навън. Почувства хладния въздух върху тялото си и знаеше, че тримата я наблюдават.

Мисълта за това едновременно я потисна и окуражи. Това беше последният път, когато мъж щеше да види тялото й. Мъчително бе да осъзнае, че щеше да зарови всичко женствено дълбоко в себе си. Но нямаше да бъде с никой друг, освен с Примейла, а не можеше да понесе ситуацията с нейните сестри. Така че това беше краят.

След няколко мига щеше да се загърне с робата си и да се сбогува с нещо, което така и не беше започнало.

По тази причина нямаше намерение да се извинява заради голотата си или да прикрива тялото си, докато се откъсваше от нежната прегръдка на водата.

Фюри се дематериализира в градината зад къщата на Братството, защото нямаше желание да се среща с никого.

При онова, което се въртеше в главата му, не вървеше да се втурне през главния вход и да се натъкне на…

Краката му се заковаха намясто, а дъхът и сърцето му спряха.

Кормия се появи от басейна, а от прекрасната й фигура се стичаше вода… докато трима наскоро преобразени вампири стояха на няколко метра от нея със зяпнали уста.

О… по дяволите… не.

Обвързаният вампир у него се надигна като див звяр, отърсвайки се от лъжите, с които се беше самозаблуждавал по отношение на чувствата си. Изскочи от сърцето му с рев и го лиши от всякаква цивилизованост.

Знаеше само, че неговата жена стои там гола и други жадуват за нея.

Това беше единственото, което имаше значение.

Преди да осъзнае какво прави, Фюри нададе рев, който разцепи въздуха като гръм. Джон Матю и приятелите му насочиха поглед към него и после отстъпиха назад като един. Като че в басейна беше пламнал пожар.

Кормия от своя страна не го погледна. Нито побърза да се покрие. Вместо това вдигна робата и я плъзна по раменете си целенасочено бавно, като демонстрираше пълно незачитане към него.

Това засили гнева му повече от всичко друго.

— Влез в къщата — каза настоятелно той. — Веднага.

Когато го погледна, погледът й беше също така въздържан като гласа й.

— Ами ако не искам?

— Ще те метна на рамо и ще те отнеса вътре. — Фюри се обърна към момчетата. — Това е между нас. Вас не ви засяга. Ако сте разумни, ще изчезнете оттук. Веднага.

Тримата се поколебаха, но Кормия каза:

— Всичко е наред. Не се тревожете.

Когато им обърнаха гръб, Фюри имаше усещането, че няма да отидат далече, но Кормия нямаше нужда от защита. Обвързаните вампири бяха изключително опасни за околните, но не и за жените си. Беше изгубил контрол, да, но тя държеше дистанционното управление.

И той подозираше, че тя го знае.

Кормия вдигна ръка и спокойно усука косата си.

— Защо искате да вляза?

— Сама ли ще вървиш, или да те нося?

— Попитах ви защо.

— Защото отиваш в спалнята ми. — Думите излетяха от устата му на един дъх.

— Вашата спалня? Може би имате предвид моята. Защото ми казахте да се махна от спалнята ви преди пет месеца.

Звярът се беше загнездил в члена му и се бореше да излезе на свобода, за да се вмъкне в нея. Възбудата не подлежеше на оспорване. Влакът му беше пуснат на релси. Билетът му беше продупчен. Пътуването вече беше започнало.

Същото важеше и за Кормия.

Фюри пристъпи по-близо до нея. Тялото й излъчваше толкова силна топлина, че той можеше да я почувства със собствената си кожа, а ароматът на жасмин беше гъст като кръвта му.

Той оголи кучешките си зъби и изсъска като котка:

— Отиваме в стаята ми.

— Но аз нямам причина да идвам в стаята ви.

— Напротив. Имаш.

Тя метна небрежно дебелия сноп коса зад рамото си.

— Не, опасявам се, че нямам.

След тези думи му обърна гръб и закрачи към къщата.

Той пое след нея, като че ли беше плячка. Последва стъпките й през библиотеката, нагоре по главното стълбище и после в стаята й.

Тя отвори леко вратата и се вмъкна вътре.

Преди да успее да го затвори отвън, той опря длан в дървената плоскост и си проправи път вътре. Той беше този, който хлопна вратата. И я заключи.

— Свали си робата.

— Защо?

— Защото, ако аз го направя, ще я разкъсам.

Тя вирна брадичка и спусна клепачи. По този начин, макар да трябваше да погледне нагоре, за да срещне очите му, тя пак го наблюдаваше отвисоко.

— Защо е нужно да се съблека?

С цялата си собственическа страст той изръмжа:

— Ще те маркирам.

— Нима? Съзнавате ли, че нямате никакво основание?

— Имам всички основания.

— Преди не ме желаехте.

— Как ли пък не.

— Сравнихте ме с друга жена, с която сте се опитали да бъдете, но не сте могли.

— А ти не ме остави да довърша. Тя беше уличница, на която платих, за да се отърва от девствеността си. Не жена, която съм желал. Не беше ти. — Той вдъхна аромата й. — Тя не беше ти.

— И все пак сте приели Лейла, нали така? — Той не отговори и тя отиде бавно до банята, за да пусне душа. — Да, приели сте я. Като Първа избраница.

— Това няма нищо общо с нея — отговори той от прага.

— Как да няма? Избраниците са едно цяло и аз все още съм една от тях. — Кормия се обърна с лице към него и остави робата й да се свлече на пода. — Не съм ли права?

Членът на Фюри се притисна в ципа на панталона му. Тялото й сияеше под вграденото осветление, гърдите й бяха щръкнали, а бедрата й бяха леко разтворени.

Тя се пъхна под душа и той я наблюдаваше как изви гръб назад и започна да мие косата си. С всяко нейно движение губеше и малкото останало му чувство за цивилизованост. С някаква отдалечена част от съзнанието си разбираше, че трябва да си тръгне, защото щеше да превърне една и бездруго усложнена ситуация в нетърпима. Но тялото му беше открило храната, от която се нуждаеше, за да оцелее.

И в мига, когато излезеше от проклетия душ, щеше да я погълне жива.