Дж. Р. Уорд
Свещена любов (37)

34.

В „Скриймърс“ в центъра на града Леш използваше усилено една от частните бани.

И то не защото му беше нужна тоалетната.

Беше притиснал в гръб блондинката от бара, а тя се беше вкопчила в мивката. Черната й кожена пола беше вдигната до кръста, черните й прашки бяха отместени на една страна, а черната й блуза беше отворена широко и той я държеше за гърдите. На задника си имаше татуирана малка розова пеперуда, а на врата си носеше сърце на верижка. И двете се поклащаха в неговия ритъм.

Беше особено забавно заради факта, че въпреки предизвикателните дрехи, той имаше усещането, че този тип секс не е в стила й. Нямаше имплант, червилото не беше неразмазващо се и се беше опитала да го накара да използва презерватив.

Точно преди да стигне докрай, той я завъртя, принуди я да коленичи и изръмжа, докато достигаше кулминацията си в устата й. Господин Д. се беше оказал прав. Точно от това беше имал нужда. Чувство за господство, завръщане към нормалните за него занимания.

Секса още си го биваше.

В мига, когато свърши, той вдигна ципа си, без да го е грижа дали тя е изплюла, или е преглътнала.

— Ами аз? — попита тя, докато бършеше устата си.

— Какво за теб?

— Моля?

Леш заоглежда косата си в огледалото. Може би трябваше отново да я пусне дълга. Беше се подстригал във военен стил след преобразяването си, но наистина харесваше конската си опашка. Имаше хубава коса.

Медальонът на Кинг наистина му седеше добре.

— Хей! — настоя момичето.

Разгневен, той хвърли поглед към отражението й.

— Нали не очакваш сериозно да ме е грижа за теб?

За миг тя изглеждаше объркана, като че бе взела филм от видеотеката, но дискът в кутията се бе оказал различен от очаквания.

— Моля?

— Коя част не ти е ясна?

Шокът я накара да мига като риба.

— Нещо… не схващам.

Да, на екрана вървеше порнографският „Деби покорява Далас“ вместо „Хубава жена“.

Той се озърна из банята.

— Позволи ми да те доведа тук, да вдигна полата ти и да те чукам. И си изненадана, че не ме е грижа? Какво точно си мислеше, че ще се случи?

И последните следи от вълнението на послушно момиче, решило да попалува, изчезнаха от лицето й.

— Не е нужно да се държиш грубо.

— Защо кучки като теб винаги са изненадани?

— Кучки? — Лицето й се изкриви от гняв, превръщайки я от красавица в някакво подобие на горгона, но това я направи някак по-интересна. — Та ти не ме познаваш.

— Напротив, познавам те. Ти си уличница, която допуска непознат да свърши в устата й в обществена тоалетна. Моля те. Изпитвам повече уважение към проститутките. На тях поне не им плащат в натура.

— Ти си такъв мръсник.

— А ти си досадница. — Той посегна към топката на вратата.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Внимавай, нещастнико. Мога да ти вгорча живота за отрицателно време. Знаеш ли кой е баща ми?

— Някой, който не се е погрижил да те възпита правилно?

Свободната й ръка го удари по лицето.

— Майната ти.

Добре, гневът определено я правеше по-интересна.

Кучешките зъби напираха в устата му и той се изкушаваше да захапе гърлото й като току-що изваден от пакетчето бонбон. Само че някой почука на вратата и това му напомни, че е на обществено място и тя е човек. Почистването винаги беше проблем.

— Ще съжаляваш. — Тя се изплю върху него.

— Така ли? — Наклони се към нея и беше изненадан, че тя не помръдна. — Не можеш да ме пипнеш, момиченце.

— Само гледай.

— Дори не знаеш името ми.

Усмивката й беше ледена и добави години към възрастта й.

— Познавам много…

Чукането на вратата се повтори.

Преди да се е прицелила отново и той да не може да не й отвърне, Леш излезе от банята, като бързо изстреля към нея:

— Защо не си смъкнеш полата?

Онзи, който почукваше от другата страна, хвърли поглед към него и отстъпи назад.

— Съжалявам, човече.

— Няма проблем — отговори Леш и направи гримаса. — Вероятно й спаси живота.

Мъжът се засмя.

— Тъпи курви. Не можем с тях, но не можем и без тях. — Вратата на съседната тоалетна се отвори и мъжът се завъртя, излагайки на показ емблема с орел на гърба на коженото си яке.

— Хубава птица — подхвърли Леш.

— Благодаря.

Леш отиде до бара и кимна на господин Д.

— Време е да тръгваме. Приключих.

Извади портфейла от задния си джоб и замръзна на място. Не беше неговият, а този на баща му. Бързо измъкна петдесетдоларова банкнота и го прибра обратно на мястото му.

Двамата с господин Д. напуснаха претъпкания и шумен клуб и когато се озоваха на тротоара на „Трейд Стрийт“, той пое дълбоко дъх. Жив. Чувстваше се напълно жив.

На път за колата Леш каза:

— Дай ми телефона си и номерата на четирима проверени убийци.

Господин Д. му подаде нокията си и изрецитира няколко цифри. Когато се обади на първия и му продиктува адрес в скъпите райони на града, той не се и съмняваше, че мръсникът изпитва подозрения към него. Това се потвърди, когато лесърът попита кой, по дяволите, му звъни от телефона на господин Д.

Те не знаеха кой е той. Онези, които убиваха за него, не знаеха кой е той.

Леш подаде проклетия телефон на господин Д. и го изкомандва да даде потвърждение. Не биваше да се изненадва заради съмнението им, но това много скоро щеше да се промени. Възнамеряваше да даде на бойците си няколко адреса на къщи, които да ударят тази нощ, за да си спечели малко доверие, а на другия ден Обществото на лесърите щеше да има събрание.

Или щяха да го следват, или да се срещнат със създателя си.

След като изпълни номера с телефона още три пъти, Леш каза:

— Сега ме откарай до „Бун Лейн“ номер 2115.

— Искате ли да повикам подкрепления за удара?

— За следващата къща, да. Но с тази искам да се заема лично.

Скъпият му братовчед Куин щеше да си изяде собствения задник за обяд.

 

 

След като беше прекарал пет месеца в ролята на Примейл, Фюри беше свикнал да се чувства некомфортно. Цялата история наподобяваше носенето на неудобни костюми ден след ден, цял гардероб, съдържащ „това не ми е по вкуса“.

Но срещата с Лейла за поста й на Първа избраница му се струваше особено нередна.

Порочно нередна.

Докато я очакваше в библиотеката, той се помоли на Господ тя да не сваля робата си, както бяха постъпили другите.

— Ваша светлост?

Той погледна през рамо. Избраницата стоеше пред отворените двойни врати на помещението, а бялата й роба се стелеше по пода. Стройното й тяло имаше царствена осанка.

Тя се поклони ниско.

— Желая ви всичко най-хубаво за тази вечер.

— Благодаря ти. И аз на теб.

Когато се изправи, очите й срещнаха неговите. Бяха зелени. Също като на Кормия. Имаше нужда от цигара.

— Имаш ли нещо против да запаля?

— Разбира се, че не. Ето, нека ви поднеса пламък. — Преди той да успее да й каже да не си прави труда, тя беше взела кристалната запалка и я доближи към него.

Фюри постави ръчно свитата цигара между устните си, а тя отвори запалката. Той я взе от ръцете й и каза:

— Не се тревожи. Мога и сам.

— Разбира се, Ваша светлост.

Камъчето издаде стържещ звук и жълтият пламък се появи. Тя отстъпи назад и заоглежда стаята.

— Напомня ми за дома — промълви.

— С какво?

— Всички тези книги. — Тя доближи рафтовете и докосна някои от кожените подвързии. — Обичам книгите. Ако не бях обучена в тайните на ерос, бих искала да стана летописец.

Тя изглеждаше толкова спокойна и по някаква причина това го притесни. Което беше глупаво. С останалите се чувстваше като омар в ресторант за морски деликатеси. С нея просто водеха обикновен разговор.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— По своя воля ли си тук?

— Да.

Отговори с толкова равен тон, че прозвуча някак механично.

— Сигурна ли си?

— Отдавна искам да служа на Примейла. Винаги съм била непоколебима в това си желание.

Изглеждаше напълно искрена… но нещо не беше наред. И после той осъзна какво беше то.

— Не мислиш, че ще избера теб, нали?

— Не.

— Защо?

Чувствата й започнаха да личат, тя сведе глава, повдигна ръце и преплете пръсти.

— Бях доведена тук да се срещна с господаря Джон Матю след неговото преобразяване. И той… ме отблъсна.

— Как?

— След като беше претърпял промяната, аз го изкъпах, но той ме отблъсна. Обучена съм да служа сексуално и бях готова да го направя, но той не ме пожела.

— И според теб това значи, че няма да избера теб?

— Директрис настояваше да дойда, но това е само признак на уважение към вас. Възможност да можете да прецените всички нас. Нито тя, нито аз очакваме да ме провъзгласите за Първа избраница.

— Джон Матю обясни ли защо не… — Защото повечето мъже бяха сексуално неудържими веднага след преобразяването.

— Тръгнах си веднага щом бях помолена за това. Това е всичко. — Тя го стрелна с поглед. — Господарят Джон Матю е мъж с достойнство. Не е в природата му да влиза в подробности за недостатъците на другите.

— Сигурен съм, че не е било заради…

— Моля ви, може ли да спрем да говорим на тази тема, Ваша светлост?

Фюри изпусна дим с аромат на кафе.

— Фриц каза, че си била в стаята на Кормия. Какво правеше там?

Настъпи дълго мълчание.

— Беше нещо лично между две сестри. Аз, разбира се, бих ви казала… ако ми наредите да го направя.

Той не можеше да не оцени кротката въздържаност в гласа й.

— Не, всичко е наред. — Изкушаваше се да попита дали Кормия е добре, но знаеше отговора. Не беше добре. Не по-добре от него самия.

— Бихте ли желали да си тръгна? — попита Лейла. — Знам, че Директрис е подготвила други две мои сестри, които са нетърпеливи да ви поздравят.

Точно както тези от предишната нощ. Развълнувани. Готови да услужат. Смятащи за привилегия срещата с него.

Фюри доближи цигарата до устните си и дръпна бавно.

— Ти не изглеждаш много развълнувана.

— За това, че ще дойдат сестрите ми ли? Разбира се, аз…

— Не, заради срещата с мен.

— Напротив, нетърпелива съм да бъда с мъж. Обучена съм за това и искам да служа повече от всичко. Рейдж и Вишъс не се възползват от всички услуги, които предлагам, и е истинско бреме да стоиш неупотребена… — Очите й се върнаха обратно върху книгите. — Имам чувството, че съм поставена на някакъв рафт. Че в мен е вложена историята на живота ми, но си стоя непрочетена.

Боже, толкова добре му беше познато това чувство. Имаше усещането, че вечно чака нещата да се успокоят, да се сложи край на драмата, да може да поеме дълбоко дъх и да започне да живее. Каква ирония. Звучеше, сякаш Лейла се чувства по този начин, защото в живота й не се случваше нищо. Той се смяташе за непрочетен, защото прекалено много неща се бяха случили за много продължително време.

При всички случаи крайният резултат беше един и същ.

Никой от тях двамата не правеше повече от това, да оцелее някак през поредния ден.

Защо не се разплачеш, приятел, подигра се Магьосника.

Фюри отиде до пепелника и угаси цигарата.

— Кажи на Директрис, че не е нужно да ми праща повече никого.

Лейла закова поглед в него.

— Моля?

— Избирам теб.

 

 

Куин спря черния мерцедес пред къщата на Блей и паркира. Бяха чакали с часове в „Зироу Сам“, като Джон периодически пишеше съобщения на Блей. След като все така не получаваха отговор, си тръгнаха от клуба и ето че бяха пред дома му.

— Искаш ли да ти отворя вратата? — попита сухо Куин, докато изключваше двигателя.

Джон го погледна.

— Ако кажа „да“, ще го направиш ли?

— Не.

— Тогава при всички случаи искам да ми отвориш вратата.

— Майната ти. — Куин излезе от колата. — Съсипваш ми удоволствието.

Джон затвори вратата от своята страна и поклати глава.

— Радвам се, че си толкова манипулируемски.

— Няма такава дума.

— Не знаех, че делиш леглото си с Даниъл Уебстър^[1]. Ало? Гигантът?

Куин хвърли поглед към къщата. Можеше да чуе коментара на Блей: Искаш да кажеш речника Мериам-Уебстър.

— Няма значение.

Двамата заобиколиха къщата и се насочиха към вратата, водеща в кухнята. Сградата беше голяма и тухлена, в колониален стил. Предната й фасада вдъхваше респект със своята официалност, но задната създаваше усещане за уют с извисяващите се от пода до тавана кухненски прозорци и с висящия железен фенер.

За първи път в живота си Куин почука и зачака да му отворят.

— Предполагам, двамата с Блей сте имали тежка разправия.

— О, не знам. Сид Вишъс^[2] например се е държал и по-зле от мен.

Майката на Блей отвори вратата и както винаги изглеждаше като подобие на Мариан Кънингам от „Щастливи дни“^[3], като се започнеше от червената коса и се стигнеше до полата й. Тя беше въплъщение на всичко пухкаво, сърдечно и нежно у по-красивия пол и докато се взираше в нея, Куин осъзна, че тя, а не неговата студена и кльощава майка, определяше стандартите му за жена.

Да… нямаше нищо лошо във флиртовете из баровете, но той би създал семейство с някоя като майката на Блей. Жена с качества. И би й останал верен до края на дните си.

В случай, разбира се, че се намереше някоя да го приеме.

Майката на Блей отстъпи назад, за да ги пусне да влязат.

— Знаеш, че е не е нужно да чукаш. — Тя погледна към веригата около врата на Куин, а после към новата татуировка на скулата му. После хвърли поглед към Джон и промърмори:

— Значи така кралят е оправил нещата?

— Да, госпожо — изписа Джон.

Тя се обърна към Куин, прегърна го и го притисна така силно към себе си, че костите му изпукаха. А той имаше нужда точно от това. В този миг пое дълбоко въздух за първи път от дни насам.

Тя прошепна:

— Щяхме да те задържим тук. Не трябваше да си отиваш.

— Не можех да ви причиня такова нещо.

— По-силни сме, отколкото си мислиш — Тя го освободи от прегръдката си и кимна към задното стълбище. — Блей е горе.

Куин се намръщи при вида на опакования багаж до кухненската маса.

— Заминавате ли някъде?

— Трябва да се махнем от града. По-голямата част от глимерата ще остане, но… след случилото се тук е прекалено опасно.

— Мъдро решение. — Куин затвори вратата на кухнята. — На север ли ще заминете?

— Бащата на Блей има нужда от почивка и тримата решихме да посетим някои роднини на юг.

Блей се появи в основата на стълбището. Скръсти ръце и кимна към Джон.

— Как си?

Джон го поздрави, а Куин не можеше да повярва, че приятелят му не е споменал нищо за напускане на града. Възможно ли беше да замине, без да каже къде или кога се кани да се върне?

То пък всъщност, намерил се кой да критикува.

Майката на Блей стисна ръката на Куин и прошепна:

— Радвам се, че се върна, преди да сме потеглили. — После продължи по-високо: — Добре, почистих хладилника, а в килера няма нищо нетрайно. По-добре да отида да извадя бижутата си от сейфа.

— Боже — изписа Джон, когато тя излезе от стаята, — колко време ще отсъствате?

— Не знам — отговори Блей. — Известно време.

В последвалото дълго мълчание Джон не спираше да мести поглед от единия към другия. Най-накрая изсумтя и изписа:

— Добре, това е тъпо. Какво се е случило между вас двамата?

— Нищо.

— Нищо — кимна Блей през рамо. — Вижте, трябва да се кача горе и да довърша опаковането на багажа…

Куин бързо го прекъсна.

— Да, и ние трябва да вървим.

— Не. — Джон отиде до стълбите. — Ще се качим с теб в стаята ти и ще изясним всичко още сега.

Когато Джон постави крак на първото стъпало, на Куин му се наложи да го последва заради новите си задължения, а Блей тръгна с тях, защото природата му не позволяваше да бъде лош домакин.

Когато се озоваха горе, Джон затвори вратата зад тях и сложи ръце на кръста си. Докато наблюдаваше ту единия, ту другия, той приличаше на родител, изправил се пред непокорните си деца и бъркотията, създадена от тях на пода.

Блей отиде до дрешника си и го отвори. Зърна отражението на Куин в огледалото в цял ръст и очите им се срещнаха за миг.

— Хубаво бижу имаш — отбеляза Блей, загледан във веригата, маркираща новия статут на Куин.

— Не е бижу.

— Не, не е. Радвам се за вас двамата. Наистина се радвам. — Той извади един анорак… което значеше, че семейството наистина щеше да пътува в „южна посока“, но към Антарктика или пък щяха да отсъстват най-малко до зимата.

Джон тропна с крак.

— Времето ни свършва, загубеняци.

— Съжалявам — промърмори Куин. — За казаното от мен в тунела.

— Казал си за това на Джон?

— Не.

Блей хвърли якето си в сака „Прада“ и погледна към Джон.

— Той мисли, че го обичам. Че… съм влюбен в него.

Джон бавно отвори уста.

В стаята прозвуча смехът на Блей, който секна изведнъж, като че гърлото му се беше стегнало.

— Да, ако щеш, вярвай. Аз — влюбен в Куин, който ако не е вкиснат, е като разгонен пес и се държи като палячо. Но знаеш ли кое е най-откаченото в тази история?

Куин се напрегна, когато Джон поклати глава.

Блей наведе поглед към сака си.

— Той е прав.

Джон се втрещи, все едно някой бе забил метален шип в крака му.

— Да — каза Блей. — Затова не ми се получаваше много добре с жените. Никоя от тях не може да се сравни с него. Нито пък някой друг мъж, между другото. Така че съм тотално прецакан. Но това не е негова работа, нито твоя.

Боже, помисли си Куин. Не беше ли това седмицата на откровенията!

— Съжалявам, Блей — каза той, защото не знаеше какво друго да направи.

— Да, сигурен съм, че е така. Това прави ситуацията толкова конфузна. — Блей взе якето си в ръка и метна сака „Прада“ на рамо. — Но всичко е наред. Напускам града за известно време. При вас двамата нещата са се подредили. Това е страхотно. Сега трябва да тръгвам. След няколко дни ще ви напиша съобщение.

Куин беше готов да се обзаложи, че съобщението щеше да е адресирано до Джон.

По дяволите.

Блей се обърна.

— До скоро.

Когато най-добрият му приятел в целия свят му обърна гръб и пое към вратата, Куин отвори уста и се помоли от там да излязат верните думи. Нямаше резултат и той се помоли от там изобщо да излезе нещо. Каквото и да е.

Изведнъж от долния етаж се разнесе силен писък.

Майката на Блей.

Тримата изхвърчаха от спалнята, като че вътре се беше задействала бомба, забързаха по коридора и се спуснаха надолу по стълбите. В кухнята установиха, че кошмарът на войната е влязъл в дома.

Лесъри. Двама. В семейния дом на Блей.

И единият от тях държеше здраво майка му през гърдите.

Блей нададе див вой, но Куин го спря, преди да се е втурнал напред.

— В гърлото й е опрян нож — просъска Куин. — Ще я нареже на филийки, без да се замисли.

Лесърът се усмихна, докато тътреше майката на Блей през кухнята навън от къщата към миниван, паркиран пред гаража.

Джон Матю се дематериализира извън полезрението на останалите, а от трапезарията се появи друг убиец.

Куин и Блей се хвърлиха в атака, като се заеха първо с този убиец, а после нападнаха още един, влязъл през задната врата.

Във вихъра на ръкопашния бой, опустошил кухнята, Куин се молеше Джон да е приел форма в отворения ван и да е поздравил натрапниците за добре дошли с два юмрука.

Моля те майката на Блей да не е попаднала насред битката.

Когато на вратата се появи още един лесър, Куин удари с глава онзи, с когото си разменяха юмруци, и хвана в ръка едно от чисто новите си блестящи четирийсет и пет милиметрови оръжия. Тикна дулото под брадичката на мръсника.

Изстрелът отнесе горната част на главата му и това даде достатъчно време на Куин да го прониже в сърцето с ножа, който носеше на кръста си.

Бум-бум! Рез-рез, ах, че весело е днес!

Когато съществото изчезна в проблясък от светлина, Куин нямаше време да спре и да се наслади на убийството на първия си лесър. Обърна се да провери как се справя Блей и беше шокиран до крайност. Двамата с баща му пердашеха наред, което беше изненада, защото бащата на Блей беше счетоводител.

Беше време да подкрепи Джон.

Куин изхвърча през задната врата и в мига, когато ботушите му стъпиха на тревата, от вана се разнесе зарево, което му подсказа, че няма да е нужна помощ.

С плавно движение Джон изскочи от минивана и затвори вратата, потупа по задната врата и автомобилът потегли с бясна скорост. Куин зърна за миг майката на Блей, която беше стиснала волана с две ръце и се движеше на заден по алеята.

— Добре ли си, Джон? — попита Куин с надеждата, че Джон Матю нямаше да бъде убит в първата му нощ като негов аструкс нотрум.

Джон понечи да изпише нещо с пръсти, но се разнесе трясък от счупени стъкла.

Двамата заобиколиха къщата. Подобно на сцена от някой филм, от панорамния прозорец на дневната излетяха две тела. Едното от тях беше на Блей, който се приземи върху лесъра, изхвърлен от него като ненужен матрак. Преди убиецът да успее да се съвземе от съприкосновението, Блей хвана главата му и счупи врата му като на пиле.

— Баща ми още се бие в къщата — извика към Куин, който му подхвърли ножа си. — Долу в мазето.

Джон и Куин се върнаха обратно вътре, а наоколо проблесна светлина за трети път. Блей ги настигна на стълбището, водещо към мазето. Тримата се втурнаха към мястото, откъдето се носеше шум от битка.

Когато стигнаха до основата на стълбите, замръзнаха намясто. Бащата на Блей стоеше лице в лице с един лесър, а в ръцете си държеше сабя от Гражданската война и кинжал.

Зад очилата очите му блестяха като факли. Той ги стрелна с поглед.

— Стойте настрана. Този е мой.

Работата беше свършена по-бързо, отколкото се произнася „баща ми нинджата“.

Бащата на Блей разряза убиеца като пуйка и после го прати обратно при Омега. Когато светлината, последвала унищожението, изчезна, той ги погледна със сянка от безумие в очите.

— Майка ти…

— Избяга с вана — отговори Куин. — Джон я спаси.

Блей и баща му въздъхнаха облекчено при тази новина. В този миг Куин забеляза, че рамото на Блей кърви заради прорезна рана. Имаше още една в коремната област и друга на гърба и…

Баща му обърса челото си с ръка.

— Трябва да я открием.

Джон извади телефона си. Чу се иззвъняване.

Когато майката на Блей отговори, гласът й звучеше накъсано, но не заради лошата връзка.

— Джон? Джон ти…

— Всички сме тук — отговори бащата на Блей. — Продължавай да караш, скъпа.

Джон поклати глава, подаде телефона си и изписа:

— Ами ако има проследяващо устройство във вана?

Бащата на Блей сподави ругатня.

— Скъпа? Отбий. Отбий и излез от вана. Дематериализирай се в защитената къща и ми кажи, когато си там.

— Сигурен ли си?

— Веднага, скъпа моя. Веднага.

Чу се спирането на двигателя, затръшването на вратата и после настана тишина.

— Скъпа? — Бащата на Блей сграбчи телефона. — Скъпа. О, боже!

— Тук съм — чу се гласът й. — В защитената къща съм.

Всички си поеха дълбоко въздух.

— Идвам веднага.

Размениха си още думи, но Куин беше зает да се вслушва за стъпки по стълбите. Ами ако дойдеха още лесъри? Блей беше ранен, а баща му изглеждаше на ръба на силите си.

— Трябва да се махаме оттук — каза той, без да се обръща конкретно към някого.

Те се качиха горе, натовариха куфарите в лексуса на бащата на Блей и преди Куин да е преброил до три, Блей и баща му изчезнаха в мрака.

Всичко стана толкова бързо! Нападението, боят, евакуацията… сбогуването, което така и не беше изречено. Блей просто се беше качил в колата и бяха потеглили с багажа си. Но какво друго можеше да се направи? Сега едва ли беше моментът за безкрайни приказки, и то не само заради посещението на лесърите.

— Мисля, че трябва да си тръгваме.

Джон поклати глава.

— Искам да остана. Ще се появят още, когато убитите от нас не се завърнат.

Куин се огледа из дневната, превърната във веранда благодарение на изпълнението на Блей. В къщата имаше много за плячкосване и мисълта, че дори пакетче носни кърпички от дома на Блей би могло да попадне у лесърите, възбуди гнева му до крайност.

Джон започна да пише съобщение на телефона си.

— Ще уведомя Рот за случилото се и ще му кажа, че сме тук. Обучени сме за това. Време е да започнем да действаме.

Куин беше напълно съгласен с него, но беше убеден, че Рот няма да одобри.

Джон получи отговор само миг по-късно. Първо го прочете, а после се усмихна и му показа екрана.

Съобщението беше от Рот. Съгласен съм. Обадете се, ако имате нужда от подкрепление.

Мили боже… Те бяха станали участници във войната.