Джой Филдинг
Кукла на конци (8)

8

Движението по магистралата, слава богу, е слабо, макар че с навлизането в града, те почват да пълзят бавно. Аманда затваря очи и се преструва, че дреме. Няма желание да вижда какви поражения е нанесло времето на града и още по-малко — да поддържа разговор. Неочаквано обаче преструвката се превръща в действителност и Аманда се събужда чак, когато Бен навлиза в алеята на красивия градски хотел.

— Заспала ли съм?

— Даже хъркаше — потвърждава Бен.

— Хърках ли?

— Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Аманда усеща, че бузите й пламват, въпреки студения порив на вятъра, който удря лицето й, когато униформеният портиер отваря вратата на колата.

— Жените не хъркат — сухо казва на Бен, улавя се за ръката на портиера и се измъква от колата. — Аз не хъркам. — Не може да реши дали е ядосана на небрежната му — и някак собственическа — отпратка към общото им минало, или на себе си, че е заспала, сякаш по този начин е проявила уязвимост и му е позволила да вземе надмощие. Надмощие над какво, пита се и посяга към задната седалка за сака си. Бен докосва с ръкавицата си голата й ръка.

— И сама мога — казва му, докато той взема сака и го понася към фоайето. — Не е нужно да влизаш. — Но той минава през въртящата се врата и докато го настигне, вече е на няколко крачки от рецепцията.

Аманда рязко спира. Стъклената врата зад нея продължава да се върти и тя чувства вихъра, който създава. Значи ето къде се е случило, мисли си и души парфюмирания въздух за някаква минимална следа от кръв. Ето къде майка ми е застреляла човек.

Взира се в големия правоъгълен килим на цветя, който пресича обширното добре осветено фоайе, в търсене на петна по тъмната вълнена повърхност, но не вижда никакви, което означава, че без съмнение килимът е бил подменен. Не биха могли да позволят първото нещо, което посреща нищо неподозиращите посетители, да е голяма локва кръв. Не е точно идеята за добро първо впечатление.

Великолепна аранжировка от истински цветя е поставена върху махагонова масичка в средата на килима. Меднокафяв мрамор покрива стените и пода. Огледални колони се издигат към високия таван. На отсрещната стена са подредени стилните врати на асансьорите, отдясно на които е рецепцията. Вляво има лоби бар, както и няколко удобни сепарета, всяко с диванче и два стола в преливащи се нюанси на бежовото. Ето къде е седяла цял ден майка ми, в очакване да убие един от гостите, дава си сметка Аманда и се опитва да познае кой точно стол би избрала майка й.

— Аманда — вика я Бен от рецепцията — Искат някакъв личен документ.

Аманда тръгва към него, макар че краката й сякаш са изгубили чувствителността си. Струва й се, че коленете й всеки момент ще се подгънат и почва да се препъва. Бен незабавно се озовава до нея, подхваща я за лакътя и я повежда напред.

— Добре ли си?

— Доста бързо са почистили всичко — мърмори тя и с нетърпеливо тръсване наглава отхвърля неговото внимание. Подава паспорта си на служителя.

— Добър вечер, госпожо Травис. — Усмивката на младежа разкрива поне десетина зъба в повече от необходимото. — Приятно ми е да ви видя сред нас. Разбирам, че ще останете за седем нощувки.

— Не — остро го поправя Аманда.

Служителят видимо пребледнява, а зъбите му изчезват зад тънката линия на устните.

— Две нощи са повече от достатъчни. — Аманда се втренчва в бившия си съпруг, сякаш иска да му каже: какво на света е могло да те накара да си помислиш, че искам да остана цяла седмица?

Бен не казва нищо. Служителят на рецепцията протяга през бюрото един формуляр и й посочва къде да се разпише.

— Не ви ли трябва кредитната ми карта? — пита Аманда, понеже младежът не споменава нищо.

— Господинът вече се погрижи за това.

Аманда се усмихва сухо и му подава собствената си кредитна карта.

— Какво си мислиш, че правиш? — пита тя Бен тихо.

— Опитвам се просто да ускоря нещата.

— Сама мога да се грижа за себе си.

— Зная това. — Не доизказва очевидното: Вече си го правила. Но Аманда все пак го долавя.

Какво ли е правил Джон Молинс на рецепцията, когато майка й го е застреляла, пита се тя. Дали тогава не е говорел с точно този служител?

— Вие сте на шестнайсетия етаж — казва й младежът. Като цяло той изглежда твърде свеж, за да се допусне, че неотдавна е бил свидетел на хладнокръвно убийство. Подава й малък плик с картата за отключване на вратата и понижава глас, като че ли се кани да съобщи някакви новини от особена важност:

— Стая 1612. Ако имате някакви въпроси, моля не се колебайте да се обадите. Нуждаете ли се от помощ за багажа?

— Ще се оправим — осведомява го Бен, премята отново сака на рамото си и се отправя към редицата асансьори.

Аманда се кани да го спре, да му каже, че оттук нататък може да се справи и сама, че не е нужно да я придружава до стаята й, че само защото майка й е застреляла някого във фоайето на този хотел, не означава, че нея трябва да я наглеждат и пазят, че тя не е окаяната принцеса, която той смяташе, че спасява, когато се ожени за нея и че досега би трябвало по-добре да я е опознал.

Освен, разбира се, ако той не е в настроение за един бърз секс, решава накрая. Да си припомнят за кратко импулсивността на младостта, да си признаят, че все още ги изпълва старата химия, да опитат веднъж завинаги да я изхвърлят от телата си. Да се позабавляват и да забравят, че някога се е случило. Аз съм склонна на такова нещо, мисли си, докато той поставя сака й на мраморния под.

— Ще те оставя да се оправяш сама оттук нататък.

Аманда се опитва да не изглежда нито изненадана, нито разочарована. Така е по-добре, решава и се чуди, дали той ще предложи да вечерят заедно, след като се настани. Тя е гладна. Цял ден нищо не е яла.

— Ще те взема около един часа утре — казва й той.

— Чудесно… — Значи ще е рум сървис. Вдига чантата си от пода и в това време вратите на асансьора отляво се отварят. Тя влиза и натиска бутона за шестнайсетия етаж.

— О, щях да забравя. — Бен отваря ципа на якето си и изважда малък служебен плик. Пъхва го в ръцете й точно, когато двойка на средна възраст влиза в асансьора. На раменете на жената с палто от норка проблясват снежинки.

— Какво е това? — пита Аманда.

— Нещо, което може би ще поискаш да разгледаш по-късно.

Пликът е странно тежък.

Жената натиска бутона за двайсет и осмия етаж и вратите на асансьора се затварят.

 

 

Аманда мята сака си на огромното двойно легло и отива до прозореца. Взира се надолу към улицата. Много е тъмно и само неколцина вървят, заровени във вдигнатите яки на дебелите си палта. Вървят наведени срещу вятъра, а снегът пада като конфети по главите им.

— Какво по дяволите правя тук? — пита тя празната стая. Едва снощи се бе взирала през прозореца към океана. — Снощи ти си изповръща червата — поправя се тя. После оставя плика и взема от бюрото менюто на рум сървиса. Грабва дистанционното от шкафчето и включва телевизора. — Да пуснем малко звук — казва и отново поглежда към плика на бюрото. Решава да не го отваря, докато не хапне нещо. Вече доста добре се досеща какво има вътре. Трябва първо да хапне. Да събере сили.

Отнема й по-малко от минута да разопакова малкото неща от сака си и още няколко да реши какво й се яде за вечеря.

— Ще взема една супа от моркови и печено пиле — поръчва тя, а в това време дикторът по телевизията развълнувано й напомня да остане на този канал за „Хокейна нощ в Канада“.

— Ще отнеме един час — казват й от рум сървиса.

— Един час?

— Много сме заети.

Аманда затваря телефона и се отпуска на ръба на леглото. Погледът й нервно се движи между бледорозовите стени и бежовия килим в краката й. Обляга се назад, изритва черните си боти и клати боси крака във въздуха, сякаш е седнала на кея.

— Какво ще правя цял час? — пита цветния фотос на стената над леглото.

Би могла да гледа телевизия. Само дето нищичко не разбира от хокей, а двата бързи прегледа на телевизионните канали й показват, че няма нищо интересно. Вниманието й не привлича дори и порно каналът — между другите заглавия в него има и нещо, наречено „Всичко за дивачката“.

Би могла да се разходи, да разгледа района с модните му бутици и лъскави нощни клубове. Само че е студено и влажно, всички магазини са затворени, а при мисълта за алкохол коремът й се свива.

По дяволите този неин бивш съпруг все пак. За къде толкова се бе разбързал? На страстна среща с хубавичката прокурорка?

— Е, събота вечер е в края на краищата — напомня си на глас; обляга се на възглавниците и се пита защо изобщо мисли за Бен. Години наред почти не се бе сещала за него.

Макар че това не е съвсем вярно, признава безмълвно и закрива очи с дясната си ръка в опит да прогони образа му — как стоеше на летището, когато го видя за пръв път след повече от осем години. Все така красив, както в деня, когато му каза, че го напуска.

— Не разбирам защо правиш това — беше казал простичко и добави, още по-естествено: — А ти?

Аманда рязко сяда.

— Няма да се захващам с това. — Пресята се за телефона. — Няма начин отново да премина през това. — Обажда се на оператора. — Бихте ли ме свързали с хотела на конферентен център „Метро“, моля? — След минута вече разговаря с някаква жена, която я поздравява на английски и френски. — Стаята на Джерод Шугър, моля. Благодаря.

— Господин Шугър не отговаря — осведомява я жената, след пет-шест позвънявания. — Желаете ли да оставите съобщение на гласовата му поща?

— Не, благодаря. Пак ще се обадя. — Изпусна си шанса, голямо момче, мисли си Аманда, докато затваря телефона. — Добре, предавам се. Да бъде „Хокейна нощ в Канада“! — Включва съответния канал и прекарва десет минути, мъчейки се да проследи действието. — Какво по дяволите е „засада“? — пита тя диктора, става от леглото и решава да се изкъпе. Отваря кранчето, смъква си дрехите и застава гола по средата на банята, в очакване ваната да се напълни.

Телефонът иззвънява.

— Бен — казва тя, затваря кранчето и се пресята през тоалетката за телефона. Оставя го да звънне още веднъж, преди да го вдигне. Няма смисъл да изглежда нетърпелива. — Ало? — Не, мисля, че съм твърде изморена за вечеря. Благодаря все пак. Мисля да вляза в горещата вана и после да поспя добре. Ще се видим утре.

— Госпожо Травис — казва непознат глас, — рум сървисът е. Забравихме да ви питаме какви картофи ще желаете с пилето.

Остро чувство на разочарование пронизва гърдите на Аманда.

— Какъв е изборът?

— Имаме пържени картофи, печени, пюре и огретен.

Тя свива рамене.

— Печени.

— С масло, сметана, праз, или бекон?

Има ли значение, по дяволите?

— С всички тези.

— Благодаря. Ще ви го доставим възможно най-бързо.

Аманда оставя слушалката, отново отваря кранчето с горещата вода и гледа, докато ваната се напълва почти догоре. От повърхността й се издига пара. Тя внимателно влиза вътре, ляга и затваря очи, а кожата й се зачервява.

— Какво ти става? — пита се Аманда. Водата се вмъква между полуотворените й устни. От какво си разстроена — от това, че майка ти хладнокръвно е убила човек или от това, че бившият ти съпруг не те покани на вечеря?

Обръща се на една страна. От движението й водата се разплисква над ръба на ваната и се разлива на пода. Не ставай смешна, хока се тя. Не изпитвам интерес към Бен Майерс. Той е част от едно минало, от което нямах търпение да избягам. Минало, от което се махнах. Минало, в което той някак си успя да ме придърпа обратно. Ето от какво съм толкова разстроена и се чувствам несигурна. Няма нищо общо с него. Абсолютно нищо.

Само че трябваше ли да се показва на летището така, като рицар в блестящи доспехи, по дяволите? Трябваше ли да изглежда толкова добре?

Аманда усеща внезапно напиращите сълзи и рязко се изправя. Потоци вода отново се разплискват извън ваната. Разкъсва хартиената обвивка на сапуна и яростно започва да търка ръце и крака, да прокарва благоуханното блокче по гърдите и корема си. Опитва се да не обръща внимание на сълзите, които вече се стичат по страните й, залъгва се, че те се дължат на влязлата в очите й пяна. Избърсва ги с опакото на ръката си и наистина чувства острото щипане от сапун. Добре, мисли си. Нещо истинско, от което да плача.

Притиска една хавлия към затворените си клепачи, докато не почва да вижда малки сиви квадратчета, подобни на кръстословица. И тогава кръстословицата избухва в поредица от образи: Бен излиза с нея от нощен клуб, откъдето са я изхвърлили, понеже барманът не се върза на фалшивата й лична карта. Тогава Бен я целува силно по устните, преди дори да й е казал името си.

Косата на Бен пада в очите му, докато прониква ритмично в нея, цялото му тяло блестящо от пот. Голото тяло на Бен, докато спи до нея. Леката му усмивка, когато се събужда и отново посяга към нея.

Беше им толкова добре заедно.

Преди той да почне да бърка секса с любов.

— Не! — вика сега Аманда и клати глава. От косата й изскачат пръски вода, като от козината на куче. — Минала съм го това.

Само дето все прави точно така, мисли си тя, докато увива около себе си дебела бяла хавлия и излиза от ваната. Винаги е използвала секса като оръжие, панацея, начин да запази дистанция, да не изпуска контрола. Засмива се. Интимността като заместител на интимността. Не беше ли я обвинил Шон точно в това?

Аманда нахлузва дългия бял хавлиен халат, подсушава с кърпа косата си и се връща в стаята. Навън продължава да вали сняг. На телевизионния екран едри млади мъже продължават да се пързалят.

— Айсинг! — крещи коментаторът, каквото и да означава то.

Само минута след ваната, която още изпуска пара, на Аманда вече й е студено. Поглежда часовника до леглото. Има поне още половин час, преди да пристигне вечерята. Тя неохотно взема служебния плик от бюрото и го отнася до леглото, отмята кувертюрата на цветя и пъхва краката си в искрящо белите чаршафи.

— Мога поне с това да приключа.

Разкъсва го и чак после вижда, че не е залепен. Изважда изрезки с вестникарски статии. „ЖЕНА ЗАСТРЕЛВА МЪЖ В ПРЕТЪПКАНО ХОТЕЛСКО ФОАЙЕ“ — крещи едното заглавие. „УБИЙСТВО В ХОТЕЛ «ЧЕТИРИ СЕЗОНА»“ — съобщава друго. Трето: „ЖЕНА СЕ ЦЕЛИ В ТУРИСТ“

— Страхотно. — Аманда упорито се взира в зърнестата черно-бяла снимка на мъжа, идентифициран като Джон Молинс и намира, че е точно такъв, какъвто Бен го бе описал — мъж на средна възраст с мустаци. Обикновен във всяко отношение, освен в едно — бил е прострелян и убит от жената на съседната снимка.

Аманда отлага колкото може по-дълго момента, когато ще погледне снимката на майка си и вместо това се съсредоточава в текста отдолу. „Гуен Прайс“ — пише там, — „шейсет и една годишна, е изведена от двама полицаи от фоайето на хотел «Четири сезона», след като мъж, отседнал в хотела, е бил застрелян от упор“

Аманда ахва, когато вдига поглед към снимката на майка си, показваща как я извеждат от хотела в белезници. Коя е тази жена, чуди се тя и се опитва да свърже крехката жена със светла коса, която вижда, с гневната фурия от своето детство и робота със стъклен поглед от младостта си. Друга снимка й се струва по-позната. Тя представя майка й в близък план, седнала на задната седалка на полицейска кола, взираща се през страничното стъкло с празен, почти безразличен поглед, макар че челюстта й е отпусната, а устните й сякаш се усмихват.

— На какво, по дяволите, се смееш?

Вестниците са дразнещо неясни относно самото нападение, полицията не е склонна да коментира евентуалния мотив за стрелбата. „На този етап моите предположения не са по-добри от вашите“ — цитира се някой си детектив Билингсли.

— Кой си ти, Джон Молинс? — Аманда преглежда набързо различните статии за по-конкретна информация, но намира само вече познатите й подробности. „Джон Молинс… 47-годишен… бизнесмен от Англия… на почивка в Торонто със съпругата и двете си деца…“ Спира да чете. Погледът й се връща на снимката на мъжа.

— Кой ходи на почивка в Торонто през февруари? — пита на глас, като се сеща за въпроса на Джерод Шугър. — Дошъл си тук, за да се видиш с някого, нали така? — Дали това е била майка ми?

На вратата се чука.

— Румсървис — обажда се някакъв глас, преди Аманда да има време да попита кой е.

— Подранихте — казва с благодарност на младежа, докато го води към средата на стаята. Той е нисък и слабичък, а бледата кожа на лицето му носи белези от акне. Изглежда като тийнейджър. — Можете да оставите всичко тук. — Посочва долния край на леглото.

Сервитьорът несръчно наглася подноса, приглажда бялата кувертюра, вдига капака на морковената супа, за да й я покаже, после прави същото и с основното блюдо.

— Печено пиле с аспержи и печени картофи с масло, сметана, бекон и праз.

— Ухае прекрасно. — Тя разписва сметката и му дава щедър бакшиш. — Благодаря ви. — Той обаче не помръдва и за секунда Аманда се чуди дали не му е дала твърде малко. Проследява погледа му до леглото, където изрезките от вестници лежат една до друга като квадратчета на карирано одеяло. — Ужасно нещо — осмелява се да каже. — Бяхте ли тук по това време?

— Бях в хотела, да. Но не във фоайето. Не съм видял нищо.

— Обзалагам се обаче, че сте подочули доста неща.

Той свива рамене.

— Малко.

— Какво например?

— От нас не се очаква да коментираме това. — Младежът неловко пристъпя от крак на крак и подозрително поглежда към изрезките. — Журналистка ли сте?

— Журналистка ли? Господи, не. Просто съм любопитна. — Аманда се навежда напред да помирише супата, с което позволява на халата си леко да се разтвори. — Семейството му тук ли е още?

Погледът на младежа пробягва по частично оголените й гърди.

— Да — разсеяно промърморва той. — Всъщност, току-що занесох няколко хамбургера на децата.

— Не са на този етаж, нали? — Старае се въпросът да прозвучи възможно най-небрежно, но едно слабо трепване на гласа й заплашва да я предаде. — Искам да кажа, малко ме побиват тръпки при мисълта, че може да се намирам на един етаж с някакъв нещастник, когото са застреляли.

— Не се безпокойте. Те са на двайсет й четвъртия етаж, от другата страна на хотела.

Аманда се усмихва и прибира реверите на халата си.

— Май не трябваше да ви казвам това.

— Да ми казваш какво? — усмихва се тя и сервитьорът кимва с благодарност, след което излиза заднишком от стаята. — От другата страна на хотела — повтаря Аманда и се пльосва на леглото. Вдига капака на морковената супа и се чуди за какво изобщо й е тази информация. — Двайсет и четвърти етаж.