Джой Филдинг
Кукла на конци (19)

19

Точно в осем и четирийсет и пет на следващата сутрин Аманда отново е в новата Съдебна палата. Коридорите вече са претъпкани от посетители: забързани адвокати в банални, зле скроени костюми, крачат напред-назад от единия до другия край на коридора, спират за кратко да поговорят с колеги или да се допитат до клиентите си; униформени полицаи, събрани на малки сини групички, подозрително оглеждат младежите с размъкнати дънки и небрежен вид, които се влачат покрай тях; нервни родители, седнали на неудобните дървени пейки или облегнати на високите стени, едва сдържат сълзите си и се мъчат да се уверят един друг, че всичко ще бъде наред.

Докато върви нагоре-надолу по коридора и търси Бен, Аманда чувства всички погледи, приковани в нея. Стърча тук като болен пръст, мисли си тя, разкопчава яркочервената си парка и намества сака с багажа си, който тежи на рамото й. Или по-скоро като зрял домат, поправя се тя. Забелязва празна пейка, сяда, оставя сака на пода и затваря очи. Предната нощ не спа добре, което не е учудващо. Главата й представляваше бойно поле на противоречиви идеи. В един момент се опитваше да убеди сама себе си, че няма нищо съмнително в това, майка й да притежава всички тези пари, скрити в депозитен сейф в банка, почти извън града, понеже, в края на краищата, майка й винаги е била ексцентрична; в следващия момент обаче си напомняше, че „луда“ е доста различно от „ексцентрична“, а определено беше налудничаво майка й да притежава всички тези скрити пари, освен това — каква работа имаше тя със сто хиляди долара в банкноти от по сто и каква бе връзката й, ако изобщо имаше такава, с Джон Молинс, ако Джон Молинс наистина беше Джон Молинс, а ако не, кой по дяволите беше той, и това беше ли изобщо важно, когато единственото важно нещо бе къде ще отседне през следващите няколко дни?

— Какво, по дяволите, правя тук все още? — прошепва в качулката на новата си парка и си спомня как първото нещо сутринта бе да отмени полета си. После се сеща какво облекчение долови в гласа на секретарката си, когато й се обади да й каже, че няма да се връща в офиса до другата седмица.

— Е, как беше да го видиш отново? — бе я попитала Кели със затворнически шепот.

— Как беше да видя отново кого? — с безизразен глас бе отговорила Аманда, надявайки се многозначителният й тон да е достатъчен да накара любопитната млада жена да млъкне.

— Бен Майерс — каза Кели, упорито отказвайки да схване намека.

— Беше необичайно. — Но още докато произнасяше думата, Аманда осъзна, че тя не е точната. Наистина ситуацията, в която се бяха озовали двамата с Бен, определено можеше да се нарече необичайна, но да види Бен отново, да прекара известно време с него, това бе всичко друго, но не и необичайно. Първоначалната им неловкост лесно бе отстъпила на едно приятно удобство, породено от близостта и взаимното, макар и неохотно, уважение. Простичко казано, тя си даде сметка, че се чувства много добре до Бен. Чувстваше се като у дома си. — Този уикенд се връщам у дома — каза на секретарката си и пропъди смътното неприятно чувство.

Какво ми става, пита се сега Аманда и отваря очи, когато чува приближаващи се стъпки. Отново ги затваря, понеже разбира, че мъжът, който се кани да се настани в другия край на пейката, не е Бен. Защо съм обсебена от един човек, когото напуснах преди осем години, скастря се сама. Можеш да си дяволски сигурна, че той не си губи времето да мисли за теб. Той си има своя офис, своите дела и своята Дженифър. Днес не мога, бе отговорът му на поканата й за вечеря, без дори да си дава труда да й обясни защо. И все пак, имаше нещо в начина, по който я гледаше…

— О, не. Не започвай пак.

— Моля? — пита мъжът на другия край на пейката. — На мен ли говорите?

— Какво? О, не. Не. Извинете.

Мъжът кима. Главата му продължава да кима нервно, дори и след като се е обърнал. След няколко секунди на пейката към тях се присъединява жена с тежко дълго сако. Тя се намърдва помежду им и поглежда към Аманда.

— Хубаво палто — казва тя.

В отговор Аманда се усмихва и си поглежда часовника. Вече е девет без пет, а Бен още го няма. Снощи, когато се прибра в хотела, трябваше да му се обади и да му разкаже за посещението си в банката, както и за шокиращото си разкритие. Защо не го направи? Защото знаеше, че той ще се ядоса ли? Защото преди всичко така и не му каза, че е намерила ключ за депозитен бокс? Защото бе отишла в банката без него? Защото бе подправила подписа на майка си и с измама бе отворила сейфа? Заради неодобрението, което знаеше, че ще долови в гласа му?

Или защото се боеше, че изобщо няма да чуе гласа му?

Защото той вече си имаше планове за вечерта, напомня си отново тя. Планове, които не я включваха.

Затова ли не му се обади?

— Защо с този сак? — чува глас някъде над себе си, отваря очи и вижда Бен в тъмносиво манто над тъмносин костюм и с поглед, прикован в чантата при краката й. — Мислех, че си решила да останеш до края на седмицата.

Аманда тутакси се изправя.

— Изхвърлиха ме от хотела. Ти закъсня.

— Извинявай — казва той, без никакви обяснения. — Ново палто?

— Харесва ли ти?

— Страхотен цвят. — Той грабва сака й, подхваща я под лакътя и я повежда надолу по коридора. — Майка ти е в една килия на долния етаж. — Сочи към някакви врати в дъното. — След няколко минути ще я доведат по тези стълби.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да се видим с нея — започва Аманда, но в това време покрай тях минава някакъв мъж на средна възраст с оредяла сива коса и угрижена физиономия.

— Сам — подвиква след него Бен. — Всичко наред ли е?

Мъжът поклаща глава и върви заднишком, докато говори:

— Изглежда, че безценният ми клиент снощи е откачил и едва не е убил онзи нещастник, съкилийника му. Обикновените простотии. А ти?

— Обикновените простотии — отзовава се и Бен и отново насочва вниманието си към Аманда.

— Е, това беше много мило.

Той се усмихва и очите му се присвиват.

— Какво казваше?

Аманда се поколебава.

— Къде предлагаш да отседна за следващите няколко дни? Вече се обадих на няколко хотела. Май всички са пълни.

— Не виждам проблем.

— Така ли?

— Мисля, че решението е съвсем очевидно.

— Ти ми кажи. — Никога не забелязвам очевидното, мисли си тя и вече чува поканата му да се настани при него, но веднага почва да се чуди дали това наистина е добра идея. Не й се иска да започва нещо, което няма желание да завършва. Случайният флирт е едно, но Бен бе доказал, че е всичко друго, но не и случаен човек.

— Ти вече имаш ключ — казва той, прекъсвайки вътрешния й диалог.

— Какво? — Откъде знае за ключа? — Откъде знаеш?

— Как така откъде зная? Нали бях там, когато тя ти го даде?

— За какво говориш?

— За Корийн Наш.

— За Корийн Наш ли?

— Аманда, добре ли си?

Истината я блъска в мозъка като изненадващо ляво кроше.

— За ключа от къщата на майка ми ли говориш?

— За какъв друг ключ бих могъл да говоря?

— Не мога да остана там.

— За какъв друг ключ бих могъл да говоря? — повтаря Бен, стисва я по-силно за лакътя и я принуждава да спре. — Аманда, за какво говориш?

— Намерих ключ за депозитния сейф на майка ми — признава тя.

— Какво? Къде?

— В кутия за обувки в гардероба й.

По лицето на Бен се изписват объркване, разбиране и отново объркване.

— И не ми каза, понеже…

— Понеже го сложих в джоба си и забравих за него. — Не е съвсем лъжа, решава Аманда. Беше го сложила в джоба си. Беше забравила за него.

— Защо ми се струва, че историята има продължение?

— Защото вчера отидох в банката. И отворих сейфа.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

— И няма да повярваш какво открих.

— Това, което не мога да повярвам, е че си извършила нещо толкова глупаво.

— Намерих пари, Бен.

— Нарушила си закона, Аманда.

— Сто хиляди долара, Бен.

— Какво!

— Сто хиляди долара в банкноти от по сто. Какво означава това, според теб? — пита тя в последвалата тишина.

Бен клати глава.

— Нямам представа.

— Ето я. — Аманда посочва с брадичка към майка си, която се появява на стълбите. Гуен Прайс стои в средата на малка групичка затворнички, всичките в еднакви зелени анцузи, поръбени с розово. Дежурната полицайка предпазливо сваля белезниците от ръцете им. — Можеш ли да повярваш? — мърмори Аманда, докато наблюдава сцената, която сякаш е част от кошмарен сън. — Тя се усмихва.

— Тя е богата — напомня й Бен и я повежда към стъклените врати към мястото, където чакат затворничките. — Бен Майерс — съобщава на придружаващата полицайка и й показва картата си. — Аз съм адвокатът на Гуен Прайс. Това е Аманда Травис. Бихме желали да останем няколко минути насаме с клиентката си.

Не е съвсем лъжа, мисли си отново Аманда. Полицайката ги насочва към едно по-уединено място, където може да ги вижда. Бен е адвокат на Гуен Прайс. Тя е Аманда Травис.

— Изглеждаш чудесно — казва й майка й и видимо засиява, когато я поглежда. — Този цвят ти стои прекрасно.

Аманда отваря уста да каже нещо, но никакви думи не излизат. Коя е тази жена, мисли си тя.

— Как сте днес, госпожо Прайс? — пита Бен.

Гуен Прайс разтрива китките си, все още зачервени от белезниците.

— Добре съм, благодаря, Бен. Макар че, добре че нямам клаустрофобия. В онази вагонетка, или както там я наричат, няма никакъв въздух и всички бяхме така наблъскани вътре, че не можеше да се диша. Нещо не е наред ли, скъпа? — обръща се тя към Аманда.

— Наред? Че какво би могло да не е наред? — Гласът на Аманда изразява удивление. Сеща се за един стар филм „Крадци на тела“, в който извънземни същества превземат телата на хората, докато те спят. Твърде късно, мълчаливо се обръща тя към извънземното в тялото на майка си. Ти дойде твърде късно.

— Трябва да обсъдим няколко неща, госпожо Прайс.

— Наистина нямам какво повече да кажа, Бен. Не ми остава нищо друго, освен да си кажа признанието.

— Това е дело за пускане под гаранция — опитва се да обясни Бен. — Тук сме, за да се опитаме да ви извадим от затвора, поне до процеса.

— Но процес няма да има. Аз възнамерявам да се призная за виновна.

— Което е само едно от нещата, които трябва да обсъдим.

— В такъв случай, нямаме какво да обсъждаме — упорито заявява Гуен Прайс.

— Майко — намесва се Аманда.

— Да, скъпа?

Скъпа?!Коя е тази жена?

— Какви са тези сто хиляди долара в депозитен сейф в Йорк?

Лицето на майка й става пепеляво на фона на тъмнозелената й униформа.

— Какво?

— Намерих парите, майко.

— Нямам представа за какво говориш.

— Не ти вярвам.

— Не ми пука.

Най-после, мисли си Аманда. Жената, която познавам и ненавиждам.

— Намерих ключа в кутията за обувки в гардероба ти. Същата кутия, в която случайно бях намерила…

— Защо си тършувала в гардероба ми? — гневно я прекъсва майка й.

— А ти какво общо имаш с тези пари в брой?

В отговор майка й се обръща към прозореца в дъното на коридора и бухва с ръка косата си.

— Какви са всички тези пари, скрити в банков трезор извън града?

Аманда усеща как Бен я стисва за рамото в мълчаливо предупреждение да не повишава тон.

— Мисля, че имам право да си държа парите, където пожелая — казва майка й.

— И какво си мислиш, че ще направи полицията, когато разбере за тези пари, майко?

— Тези пари не са тяхна работа — с равен глас произнася майка й. — Нито твоя.

— Откъде ги взе?

— Какво значение има?

— Това има ли нещо общо с причината да застреляш Джон Молинс?

— Бен — казва майка й, без да й обръща внимание. — Не трябва ли да влизаме вече?

— Някой плати ли ти да застреляш този човек? — Въпросът шокира Аманда почти толкова, колкото и майка й. Сериозно ли допуска, че майка й е наемен убиец?

— Разбира се, че не — със смях отговаря Гуен. — Това е абсурдно.

— Не толкова, колкото да застреляш човек без никаква причина.

— Никой не ми е платил да застрелям Джон Молинс.

— Тогава откъде взе парите?

Майка й въздъхва и не казва нищо.

Аманда вдига очи към високия таван и разперва ръце с жест на победена.

— Ти си невероятна.

— А ти се впрягаш за нищо. Моля ви, не може ли да влезем и да приключим с това?

— Ще ни повикат, когато са готови — казва й Бен.

— Кой е Тюрк, майко?

Внезапно погледът на майка й замръзва. Поема си дълбоко дъх, после отново, накрая стисва устни и изобразява пресилена усмивка.

— Извинявай. Какво име спомена?

— Тюрк — предпазливо повтаря Аманда. Дава си сметка, че по-нататъшният разговор ще бъде безплоден, че си е изиграла всички карти, показала е какво държи, а майка й напълно си е възвърнала контрола над ситуацията. Няма да последват никакви удивителни разкрития.

— Не мисля, че познавам когото и да било с това име.

— Аз мисля, че познаваш.

Очите на майка й се присвиват подигравателно.

— Не мисля така, скъпа.

Ако още веднъж ме нарече „скъпа“… — мисли си Аманда и свива длани в юмруци.

— Не ти вярвам.

— Предполагам, че си е твоя работа.

— Не само мисля, че знаеш кой е Тюрк — продължава с дрезгав шепот Аманда, — но мисля, че той е мъжът, когото си застреляла във фоайето на хотел „Четири сезона“.

Майка й се опитва да се засмее, но нещо е заседнало в гърлото й и смехът прилича повече на хлип.

— А аз мисля, че като дете си чела твърде много романи от Нанси Дру.

— Откъде можеш да знаеш какво съм правила като дете? — Внезапно избликналата в гласа й ярост отскача от стените и отеква по коридора.

— Аманда… — предупреждава я Бен.

— Как смееш — изрича на пресекулки Аманда, от очите й избликват сълзи и потичат надолу по бузите, после изчезват в яката на новия й бледосин кашмирен пуловер. — Как смееш да предполагаш, че знаеш нещо за мен?

— Съжалявам — казва майка й и свежда очи към пода.

— Аманда — нежно произнася Бен. — Тук не е нито мястото, нито времето.

— Някакви проблеми? — пита придружаващата полицайка и се приближава внимателно, като пътьом прави знак на колежката си да дойде също.

— Всичко е наред, полицай — казва Бен.

— Всичко е една шибана бъркотия — полугласно възразява Аманда.

— Сигурен ли сте, че няма проблем? — Полицайката поглежда от Бен към Аманда, после към майка й и пак обратно.

— Мисля, че приключихме — казва Гуен.

— Мисля, че едва започваме — възразява Аманда.

— Само още няколко минути — обръща се към полицайките Бен. Те се оттеглят, но не крият, че ги наблюдават.

— Тя е много симпатично момиче, не мислите ли? — казва Гуен, сякаш това е най-естествения коментар.

— За какво говориш, майко?

— Полицайката. Кейти се казва. Никога няма да познаеш, че е полицайка, ако не е с униформа.

— Госпожо Прайс…

— Човек винаги си представя полицаите огромни и тромави, с дебели вратове, а после срещаш някой като Кейти, която дори не е висока колкото теб, Аманда — продължава Гуен, без да погледне към дъщеря си. — А тя е едно такова слабичко мъниче, изобщо не е мускулеста, въпреки, че се вижда, че е силна. Навярно има черен колан по карате или нещо подобно.

— Не ми пука за Кейти — прекъсва я Аманда, бясна сама на себе си, че е безсилна да спре потока сълзи, който продължава да се стича по бузите й.

— А на мен не ми пука за някой на име Тюрк — казва майка й.

— Но знаеш кой е той.

Гуен Прайс бавно се извърта към дъщеря си, усмихва се тъжно и прави няколко крачки. Пръстите й нежно се пресягат да изтрият сълзите от лицето на Аманда.

— Съжалявам, че бях толкова лоша майка за теб, Аманда — меко произнася тя и собствените й очи се напълват със сълзи.

Аманда рязко отблъсква ръката на майка си и полита назад, сякаш са я ударили.

— Коя, по дяволите, си ти? — пита тя.

Вратата на зала 102 се отваря и един едър мъж с изненадващо тънък глас излиза в коридора. Извива врат в тяхната посока.

— Гуен Прайс — извиква той и обхожда с поглед затворничките.

Гуен кима към него.

— Аз съм — бодро заявява тя и се обръща към Бен. — Е, хайде. Ще влизаме ли?