Джой Филдинг
Кукла на конци (31)

31

Веднага, щом се връщат в къщата на Палмерстън Авеню, Аманда поръчва пица, а Бен пали камината във всекидневната.

— Мисля, че не е била използвана, откакто бях малка — удивлява се Аманда и се топли на пламъка. Спомня си как майка й седеше на дивана, без да забелязва опасните искри, прескачащи към краката й.

— Изглежда, че си работи съвсем добре — Бен се усмихва и излиза от стаята.

— Къде отиваш?

— Да взема тирбушон.

— За какво? Нямаме вино.

— О, имаме. — Той се връща и носи тирбушон в едната си ръка и бутилка скъпо „Бордо“ в другата. — Имам една каса в колата — обяснява, преди още да го е попитала. — Все забравям да я кача в апартамента.

На Аманда й хрумва, че той е планирал цялата тази вечер предварително и както виното, така и буйният огън са част от някакъв хитроумен план да я съблазни. Във всеки случай така се надява, докато Бен отпушва бутилката, а тя носи чаши от кухнята. Денят се бе оказал дълъг и мъчителен, изпълнен с неприятни изненади. Нямаше да й дойде зле да я обгърнат две силни и нежни ръце. Достатъчно нежни, за да припламнат приятни спомени, достатъчно силни, за да прогонят неприятните. Тя свежда глава, вдига поглед и се усмихва срамежливо. Спомни си колко добре ни беше заедно, казва усмивката й.

Бен налива на двамата по една пълна чаша с вино и повдига своята в мълчалив тост. Усмихва се. Помня, отговаря неговата усмивка.

Четирийсет минути по-късно те седят на пода във всекидневната пред огъня, с гърбове, опрени на дивана и поглъщат огромна пипа с тънък блат, двойно количество сирене и резенчета домати, довършват втората бутилка вино.

— Хубаво е — казва тя и се наслаждава на приятния трепет в горната част на гръбнака си. — Имах нужда от нещо такова.

— Беше дълъг ден.

— Така е.

— Майка ти…

— Хайде да не говорим за майка ми.

— Хайде — повтаря Бен.

— Нито за Хейли Молинс, нито за Родни Тюрек, нито за който и да било от тези глупави хора.

— Звучи ми добре.

— Също така не и за Дженифър.

Бен чука чашата си в нейната в знак на съгласие. Дженифър безцеремонно е изключена.

Очите им се срещат, приковават се, задържат се. Тя се киска, знае, че не е толкова пияна, на колкото се прави и се чуди дали и Бен не се преструва по същия начин. Ако са поне малко пияни, това им дава по-големи възможности за действие. Могат да си кажат неща, които при обикновени обстоятелства са недопустими. Могат да правят неща, които иначе биха били неразумни. Могат да пресичат невидими прегради, после да се кискат и да се оттеглят. Могат да се скрият от хапещия вятър и да се отдадат на изкушението, което ги привлича като магнит, откакто бе слязла от самолета; могат да правят страстна любов пред романтичния огън. От виното беше, могат да кажат на сутринта и да се измъкнат от обзелите ги фантазии, да се върнат всеки към своя живот.

— Е, за какво ще говорим? — пита тя и му дава три минути, докато я целуне.

— Защо да не поговорим за теб?

— О, боже, не и за тази. Тя е толкова отегчителна.

— Тя е много неща — поправя я Бен. — Но отегчителна не е сред тях.

— Само защото не я познаваш достатъчно добре.

— Само защото тя не се задържа достатъчно дълго наоколо.

— Смятай се за късметлия.

Бен се вторачва в чашата си.

— Мислила ли си някога да се върнеш тук? — пита след малко.

Въпросът я заварва неподготвена. Гърбът й неволно се извива като на котка, която внезапно заема отбранителна позиция.

— И защо бих го направила?

— Защото тук е твоят дом.

— От дълго време не е.

— Защото това би ти дало възможност да опознаеш майка си — допуска той.

— Пак те питам, защо бих направила това?

— Защото тя е твоя майка.

— Няма да говорим за майка ми, забрави ли? — Аманда довършва виното в чашата си и се пресяга за бутилката.

— Съжалявам. Забравих.

Пръстите й докосват опакото на дланта му. Той не я отдръпва. Две минути, мисли си тя.

— Какво бих правила тук, все пак? — пита Аманда.

— Същото, което правиш и във Флорида.

— Освен, че ще ми е по-студено.

— Само през зимата.

— Която продължава шест гадни месеца.

— Три — поправя я Бен и протяга чашата си към нея да му я напълни.

— Само според календара.

— Мислех, че смяната на сезоните ти харесва.

Тя кимва и си представя чудодейната поява на цветни пъпки през пролетта.

— Нямам разрешително да практикувам право в Канада — напомня му и пъпките се разпукват, а образът се разлетява като цветен прашец, докато поделя останалото вино между двете им чаши.

— Имаш нещо повече, отколкото аз навремето — възразява той.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Аманда бавно отпива.

— Ето. Сега сме наравно.

Той се смее.

— Добре де, ще се върнеш в училище за още една година. Ще си вземеш изпитите тук и ще черпиш.

— Да взимам изпити? — Отпива още една глътка. — По-скоро само ще се черпя.

Една минута.

— Можем дори да отворим съвместна кантора — произнася през смях той, сякаш сам съзнава колко абсурдно е предложението му. — Бог е свидетел колко много престъпници се мотаят наоколо — добавя, като дава да се разбере, че не смята предложението си за толкова немислимо, колкото изглежда.

— Бог е свидетел, че това е вярно — потвърждава Аманда, за да избегне и двете интерпретации и се взира в празната кутия на пода помежду им. — Какво стана с пицата?

— Предполагам, че я изядохме.

— Толкова бързо?

Бен си довършва виното, поставя чашата си на пода и се накланя към Аманда.

— Има още една причина да се върнеш — произнася тихо.

Трийсет секунди, мисли си Аманда и изпразва остатъка от виното си наведнъж. Това е, мисли си тя. Нито секунда по-рано. Сърцето й бие толкова бързо, че има опасност да получи сърдечна криза.

— Каква например? — Протяга се пред него, стараейки се да докосне с гърди ръката му, и поставя празната си чаша до неговата. Поглежда го очаквателно в очите. Време е, мисли си и поклаща тяло към него. Десет секунди… девет… осем…

— Ами, например тази къща — казва той и тонът му изведнъж става официален, обляга се назад към дивана, втренчен в огъня. — Ако майка ти отиде в затвора, което изглежда все по-вероятно, ти навярно ще трябва да я продадеш.

— Какво?

— Казах…

— Чух какво каза. — Аманда ядосана се отдръпва — Мислех, че няма да говорим за майка ми.

— Права си. Съжалявам.

— Съжаляваш, друг път. Какво става тук?

— За какво говориш?

— Знаеш за какво говоря. Ти ме подведе.

— Как така съм те подвел?

— Не си играй игрички с мен. Направи го нарочно.

— Какво съм направил нарочно?

— Връщаш си го за нещата, които ти наговорих в колата, нали?

— Съжалявам, но малко ми е трудно да си припомням толкова от отдавна.

— Не ти вярвам.

— Не зная за какво говориш — настоява той.

— Аха, добре, аз си лягам. — Тя тромаво се изправя на крака. Възможно ли е да е сгрешила? И Бен наистина да няма представа защо е толкова разстроена? Да е допуснала фантазиите и егото й да вземат връх над нея? Не, решава Аманда, доловила леката усмивчица, скрита зад привидното му объркване. Той много добре знае какво става.

Ти си адвокат, не психиатър, беше му казала в колата. И определено вече не си мой съпруг.

Напълно си права.

Аманда се втурва в хола, спира, връща се във всекидневната, яростта й нараства с всяка крачка.

— Не беше прав, знаеш ли?

— Не съм бил прав ли? За кое?

— Не си по-голям тарикат като адвокат. — Завърта се на пети и хуква по стълбите — Сам можеш да намериш пътя към вратата — провиква се от върха на стълбите. — Копеле — проплаква и трясва вратата на спалнята зад гърба си.

Пада на леглото и захлупва глава във възглавницата, за да не достави на Бен удоволствието да види сълзите й. Колко ли време бе чакал момента да я унижи, чуди се тя. От днес следобед? Откакто бе пристигнала в Торонто? Откакто го бе напуснала?

Чува входната врата да се отваря и затваря и отива до прозореца. Бен се опитва да вкара ключа в ключалката на вратата на белия корвет.

— Прекалено си пиян, за да караш, задник такъв — промърморва тя и се връща в леглото с надеждата полицията да го спре, да го обвини за шофиране в пияно състояние и да го хвърли в затвора. Или още по-добре, да се блъсне с колата в някое дърво… — Не — произнася и бързо връща клетвата си обратно. — Не искам да те спира полицията. Не искам да се нараниш. Не искам нищо лошо да ти се случи. Никога. Чуваш ли ме? Връщам си го обратно. Връщам си го обратно. — Отново отива до прозореца, но колата му вече я няма — Връщам си го обратно — плаче, отмята завивките и се стоварва в тях. — Връщам си всичко обратно. Всичко. Чуваш ли ме? Връщам си го.

 

 

Събужда се в два часа сутринта с пулсиращо главоболие.

— Мислех, че с добро вино това не може да се случи — казва тя и се колебае дали да не стане и да изпие нещо. Накрая решава да не прави нищо. Заслужено си получи главоболието.

Бен е прав да я мрази. Тя го унижи, когато го напусна преди осем години, без извинение или обяснение и през цялото време, откакто се бе върнала в града, го бе използвала безсрамно. Ако тази нощ е успял да си върне поне мъничко от това, ами, толкова по-добре за него. Сама си го бе изпросила. Във всеки случай, всичко, което се бе случило днес, и всичко, което не се бе случило тази нощ, бе направило кристално ясно едно нещо: нищо не може да постигне, ако продължава да се мотае още в града. Бен няма нужда от нея. Майка й не я иска. Каква работа има тук, освен че прави нещастни всички, включително и себе си? Сутринта ще се обади на авиокомпанията и ще резервира първия възможен полет към дома.

Аманда изпълзява от леглото, отива до прозореца и се взира надолу към вече празната алея между нейната и съседната къща.

— Наистина се надявам да си пристигнал вкъщи благополучно — прошепва тя и се колебае дали да се обади на Бен. Но телефонът й е в чантата, чантата е долу, а тя няма достатъчно сили да слезе, въпреки че в стаята на майка й има телефон, спомня си и пресича тесния коридор. — Само ще го събудя — произнася в слушалката, сяда на леглото на майка си и набира номера на Бен. Затваря, когато записаният глас й напомня, че е забравила да набере кода на областта. Така или иначе, той навярно е с Дженифър, мисли си и вижда как Шон Травис изскача от сенките и просветва срещу стената, обгърнал с ръка бременната си жена, също на име Дженифър. Толкова много Дженифъри, мисли си и образите им се поглъщат от сянката на едно близко дърво. — Към теб също не бях много добра — признава и отново се пресяга за телефона, като този път не забравя кода. Отсреща вдигат след второто позвъняване.

— Ало? — познатият глас е приглушен, дрезгав от съня.

— Шон? — Представя си бившия си съпруг, седнал в леглото, увил син памучен чаршаф около голото си тяло.

— Кой е?

— Аманда. Извинявай, че се обаждам толкова късно.

— Случило ли се е нещо? Да не си ранена?

— Не. Добре съм.

— Да не си в някаква беда?

— Не.

— Пияна ли си?

— Не.

— Не разбирам тогава. Защо се обаждаш?

— Има ли някакъв проблем? — чува Дженифър да пита някъде до него.

— Аз съм в Торонто — казва Аманда.

— Торонто?

— Помниш ли дето веднъж ми каза, че докато не оправя нещата с майка ми, никога няма наистина да порасна?

— Спомням си колко се ядоса — нежно произнася той след известна пауза.

— Да, ами, понякога е трудно да чуеш истината.

Нова пауза.

— Е, как върви?

— Не е лесно.

— Сигурен съм, че не е. Но съм сигурен също, че можеш да се справиш.

Очите на Аманда се напълват със сълзи на благодарност.

— Шон?

— Да?

— Искам просто да ти се извиня.

— Всичко е наред. Не бях напълно заспал.

— Не за това, че те събудих. Макар че предполагам, можеш и това да включиш в списъка.

— Няма списък, Аманда.

— Няма ли? А би трябвало.

Тишина.

— Шон?

— Не е нужно да се извиняваш.

Аманда клати глава.

— Бях отвратителна съпруга.

— Просто не бяхме сполучлива двойка — мило я поправя Шон.

— Ти нямаше шанс с мен.

Отново тишина. После:

— Е, накрая всичко се оправи. Сега съм много щастлив.

— През лятото ли очаквате бебето?

— На осемнайсети юли.

Аманда кимва.

— Знаеш, че ти желая само хубави неща.

— Зная. И аз на теб.

— Късмет, Шон.

— Довиждане, Аманда.

Няколко минути Аманда седи на леглото на майка си, прегърнала слушалката, вече мокра от сълзи. Отдавна дължеше това извинение на Шон. Както извинение и на Бен, макар че то ще трябва да почака до сутринта, решава тя и излиза в коридора. Усеща топлината от камината да достига до нея. Дали върнаха паравана на мястото му? Или сега към килима хвърчат искри? Забързва надолу по стълбите и се втурва във всекидневната, като вече вижда заглавията на сутрешните вестници: Адвокатка умира сред пламъци в къщата на убийца. И колко ли хора ще се разтревожат от това?

Аманда изтичва във всекидневната и веднага забелязва, че параванът си е на мястото. Дръпва го настрани и сбутва загасващите главни с дилафа.

— Какво правиш? — чува се глас зад гърба й.

Тя изпищява, изпуска дилафа и се обръща по посока на гласа.

— Внимавай — казва Бен, става от дивана, вдига дилафа от пода и го слага на поставката му до камината.

— Какво правиш тук?

— Опитвам се да спя. — Бен сочи към намачканите възглавници на дивана.

— Мислех, че си си тръгнал.

— Съжалявам, Аманда. Не бях в състояние да карам.

— Къде е колата?

— Оставих я в гаража. — Той се протяга и си приглажда косата. — Сега навярно съм достатъчно трезвен. Ще ти се махам от главата.

— Не — бързо казва Аманда — Не искам да си тръгваш. Моля те — не си отивай.

Светлината от огъня танцува по лицето му и озарява обърканото му изражение.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Мисля, че разбираш.

Дълга пауза.

— Ти беше права — признава накрая той. — За това, че те подведох.

— Зная.

— Честно, не го бях планирал предварително. Стана някак от само себе си.

— Няма значение.

— Как така няма значение? — Те предпазливо пристъпят един към друг.

— Не зная как — казва му тя. — Зная само какво искам. Искам теб. И не е нужно това да значи нещо; Може да е за отмъщение, ако така ще се почувстваш по-добре.

— За отмъщение — повтаря той, навежда се и отмахва от лицето й няколко разпилени кичура.

— Или за доброто старо време.

— За доброто старо време.

— Или просто нещо, което да махнем от себе си веднъж завинаги — изрича тя, а той свежда глава и целува ъгълчето на устата й.

— Нещо, което да махнем от себе си — казва Бен и я целува плътно по устните.

— Веднъж завинаги — повтаря тя.

После никой не казва нищо.

Когато Аманда се събужда в седем часа на следващата сутрин, Бен го няма.

— По дяволите — казва тя, загръща се с розовото одеяло, което той очевидно е метнал върху нея, преди да си тръгне, и става от пода. — По дяволите. — Отмята коса от лицето си и си припомня нежния допир на Бен, твърдостта на тялото му, начинът, по който телата им се бяха съединили без всякакво усилие, сякаш никога не бяха се разделяли. Дори и сега чувства тласъците му между краката си и трябва да се хване за дивана, за да се задържи права.

Какво бе направила?

Нима не му беше казала сама, че не е нужно това да означава нещо, че може да е за отмъщение, за доброто старо време, нещо, което да махнат от себе си веднъж завинаги? Луда ли беше? По дяволите, трябваше ли той винаги да я възприема буквално?

— Върви по дяволите, Бен — прошепва и чува силно тропане по входната врата. — Бен? — Изтичва до вратата и я отваря със замах.

Госпожа Макгивър, облечена в зелено вълнено палто и с червени ботуши от изкуствена кожа до коленете, стои от другата страна на прага.

— Дойдох за моя чай — заявява тя. Не дава вид, че забелязва, че Аманда е наметната само с голямото розово одеяло.

— Госпожо Макгивър…

— Няма ли да ме поканиш вътре?

Аманда отстъпва назад и пропуска възрастната жена да влезе. В този момент чува шум от течаща вода в банята на горния етаж и осъзнава, че душът тече.

— Бен — ахва тя и едва възпира желанието си да захвърли одеялото, да изтича по стълбите и да се присъедини към него. Той е тук. Не си е тръгнал. — Много съжалявам, госпожо Макгивър — мъчи се да прикрие усмивката, която се разстила по лицето й. — Съвсем забравих за вашия чай.

— Забравила си?

— Вчерашният ден не мина точно както го бях намислила.

— Забравила си чая ми — невярващо повтаря госпожа Макгивър.

Събитията от предишния ден се разгръщат в обратен ред в съзнанието на Аманда, като видео лента, върната назад. Тя вижда майка си в болничното легло, километрите с кипящо строителство по магистрала „Гардинър“, фоайето на хотел „Четири сезона“, Хейли Молинс пред прозореца на апартамента си. Не, не Хейли Молинс. Хейли Уолш.

— Вчера видях някой, когото може би помните — казва Аманда на госпожа Макгивър, в опит да води учтив разговор, докато се опитва да насочи старата жена навън. — Хейли Уолш. Дъщерята на господин Уолш. Помните ли го? Той живееше в съседната къща.

— Това нещастно копеле — с изненадваща сила произнася госпожа Макгивър. — Разбира се, че го помня. Той беше един подъл кучи син, този човек.

— Да, и майка ми не го харесваше много.

— Мълвата гласеше, че биел жена си. И синовете си. Докато не пораснаха достатъчно, да го набият те.

Нищо чудно, че дъщеря му е избягала в Англия, мисли си Аманда. Явно е искала да се махне колкото се може по-далеч от него.

— Казахте, че сте видели жена му? — пита госпожа Макгивър. — Мислех, че е мъртва.

— Видях дъщеря му — поправя я Аманда.

— Не. — Госпожа Макгивър клати глава. — Господин Уолш нямаше дъщеря.

На горния етаж водата спира да тече.

— Да, имал е. Тя ме е гледала като съм била малка. Наричаше ме нейното паляче. — Аманда размахва ръце нагоре-надолу, сякаш дърпа конците на марионетка. — Помните ли — „Паляче, паляче, кое е малкото ми паляче?“

Госпожа Макгивър се взира в Аманда, сякаш напълно е изгубила ума си.

— Това не беше дъщерята на господин Уолш.

— Какво искате да кажете?

Госпожа Макгивър се смее и размахва пръст в лицето й, като че ли Аманда се е опитала да я изиграе.

— Това беше Люси.

— Люси? Коя по дяволите е Люси?

Внезапно Бен се материализира горе на стълбите с хавлия, омотана около тялото му.

— Какво става?

— Кой сте вие? — пита госпожа Макгивър и изведнъж в очите й проблясва пламъче. — Ти ли си това, Маршал Макгивър?

— Коя е Люси? — повтаря Аманда.

— Знаеш.

— Не зная.

Старата госпожа Макгивър маха на Бен и пръстите й потрепват с момичешка грация.

— Коя е Люси? — за трети път произнася Аманда и всяка дума е отделно изречение, а Бен бавно поема надолу и застава зад нея.

Госпожа Макгивър кокетно въздъхва.

— Е, Маршал Макгивър. Знаеш, че не бива да си тук. Какво ще кажат родителите ми, когато разберат, че си се промъквал насам?

— Госпожо Макгивър…

— Много си палав.

— Коя е Люси, госпожо Макгивър?

— Люси? — Госпожа Макгивър изглежда объркана. Във влажните й очи се появяват сълзи. — Сигурно искаш да кажеш Сали?

— Госпожо Макгивър…

— Ти не си Сали. — Госпожа Макгивър започва да се върти в странни кръгове, като пумпал, който се накланя на една страна и всеки момент ще падне. — Какво сте направили с внучка ми? Къде е тя?

— Госпожо Макгивър, само се успокойте…

Госпожа Макгивър се насочва към вратата.

— Искам да си ида у дома. Сега. — Тя прихващата полите на нощницата си над червените ботуши, отваря със замах вратата и забързва през улицата. Аманда и Бен, увити в розовото одеяло и бялата хавлия, гледат безпомощно как вратата на къщата й се отваря, после се затръшва и след жената от прозорците се посипва купчина сняг.