Джой Филдинг
Кукла на конци (5)

5

— По обвинението в смъртни заплахи какво решихте?

— Намираме обвиняемия за невинен.

— По обвинението в насилствено задържане какво решихте?

— Намираме обвиняемия за невинен.

— По обвинението в сексуално насилие какво решихте?

— Намираме обвиняемия за невинен.

— По обвинението в нападение със смъртоносно оръжие какво решихте?

— Намираме обвиняемия за невинен.

— По обвинението в насилие и побой какво решихте?

— Намираме обвиняемия за виновен.

— Благодаря — казва съдията, разпуска журито и опредеш дата за произнасяне на присъдата.

— Какво стана? — Погледът на Дерек Клемънс се мести от адвокатката му към гърдестата млада жена, с която бе живял и която сега тихо плаче в дъното на съдебната зала.

— Ти беше оправдан по четири от обвиненията.

— Тогава как така ме намират за виновен по петото?

— Защото си я хапал, Дерек — напомня му Аманда.

— Ама аз я и изнасилих — казва той. — А те ме оправдаха по това.

Аманда поклаща глава, полуневярващо, полуотвратено. Като си помислиш, че тя почти бе повярвала на част от историята му.

— Ще се видим отново за присъдата.

— Мислиш ли, че ще ида в затвора?

— Това е първо обвинение, а ти си този, който предимно се грижи за Тифани. По-вероятно е да те сложат на изпитателен срок.

— Кълна се, ще убия тази кучка, ако ида в затвора.

— Чудесно. Само не забравяй да си намериш друг адвокат. — Аманда премята чантата си през дясното рамо и се отправя към изхода на залата. Дерек Клемънс върви по петите й.

— Хей, почакай. Мислех си, че бихме могли да пийнем по нещо. Да отпразнуваме.

Аманда не си дава труда дори да забави крачка.

 

 

Пълната луна я следва, докато кара на север по „Конгрес“. До нея на предната седалка на тригодишния й тандъбърд кабрио лежи току-що купената бутилка скъпо червено вино. Тандъбърдът беше подарък от Шон за четвъртата им и, както се оказа, последна годишнина. Виното бе подарък за самата нея. В крайна сметка, не беше ли помогнала светът да стане по-удобно място за отвратителните канибали?

— Вършех си работата — напомня си тя и завива наляво по Четирийсет и пета.

Не е нейна вината, че Дерек Клемънс е толкова убедителен лъжец. Не е нейна вината, че Карълайн Флетчър е своят най-лош враг. И в най-хубавите си времена правосъдната система е една хазартна игра, ето защо добрият адвокат винаги е за предпочитане пред добрата кауза. Невинните често страдат; виновните редовно остават на свобода. Но за щастие Аманда знае, че с времето отделните лица се преливат едно в друго. До утре сутринта тя дори няма да си спомня как изглежда Карълайн Флетчър, докато плаче в дъното на залата. С малко повечко късмет и вино за празнуване. Аманда потупва бутилката на черната кожена седалка. Новият ден ще докара нова партида бандити до бюрото й, които да защитава. Възползвай се от своя шанс. Отървавай ги; отмятай ги.

Преди да се преустрои в дясната лента, Аманда поглежда в огледалото и вижда очите на майка си да надзъртат. Някои лица не се забравят толкова лесно, предупреждават я тези очи.

Тя бързо се включва в движението и засича един бял лексус. Шофьорът рязко се отклонява и размахва юмрук в безсилно възмущение. Накъде си мислиш, че си се забързала така, заканва й се юмрукът му, а Аманда със зяпнала уста оглежда гъстите редици коли, отправили се на север.

Магистралата, както обикновено, е задръстена от коли. Уморени служители, прибиращи се от работа, безцелни туристи, в търсене на поредното страхотно местенце, боси тийнейджъри с фалшиви лични карти, упътили се към най-нашумелия бар, старци, които би трябвало още преди години да са подновили шофьорските си книжки, дето не знаят къде се намират, камо ли накъде са тръгнали. Типична петъчна вечер през февруари. Някъде напред вероятно е станала катастрофа, ако се съди по задръстването и бавната скорост на колите. Аз съм си виновна, мисли си тя и поглежда часовника на таблото. Почти седем. Не трябваше да стои толкова до късно в офиса след съда. Не трябваше да се бави толкова в магазина, докато избираше виното. Не трябваше да избира магистралата в седем часа в петък вечер през февруари. Обикновено тя взима пътя от офиса до дома си за двайсет минути с колата, но сега ще има късмет, ако се прибере до осем. Обляга глава назад. Няма смисъл да се пръска от нерви заради нещо, което е извън нейния контрол.

Тази философия върши работа около двайсет минути, после вече Аманда е на път да експлодира.

— Добре, достатъчно. Раздвижете се, хора. — Взира се в млечножълтата луна отгоре, сякаш засмяното лице, изобразено на нея, е някак отговорно за злата й съдба. Пълнолунието е опасно време, тя знае това. Поглежда към съседната кола. Някаква жена в розов пуловер говори по телефона.

Мога да се обадя на някого, решава и посяга към чантата си. Но не е сигурна на кого точно да се обади. На Ели ще й се стори странно, ако я чуе два пъти за един ден, а и смътно си спомня, че Кели й бе споменала, че ще вечеря у родителите си.

— Ели и Кели — Аманда произнася на глас и имената сякаш се търкулват от езика й. — Ели и Кели. Кели и Ели. Доста сме се смели с Ели и Кели. — Браво. Напълно се видиотих, мисли си Аманда и решава да звънне на приятелката си Ванеса. — Да, бе. Да звънна на Ванеса. Не сме се чували — от колко? Две години? — Или пък на Джуди Нелман? Виждаха се с нея и съпруга й на всеки няколко седмици, докато беше омъжена за Шон. И онази, другата жена, която се омъжи за приятеля на Шон, Брайс Хол? Как ли се казваше? Една, Ема, Емили? — О, да, приятелите на Шон сигурно душа дават да ме чуят.

Защо продължава да си мисли за Шон? Само защото се натъкна на него на обяд? Той и друг път се е появявал неочаквано. Веднъж в центъра „Кравиц“, преди няколко години. Тогава все още беше доста сърдит, въпреки че тя не бе поискала нищо при развода им. Той все пак се бе направил, че не я вижда и се бе шмугнал в мъжката тоалетна точно, когато отиваше да му каже здрасти. Бе прогонила от ума си този инцидент, без да му обръща внимание. Когато нещо е свършило, то е свършило и край. Очи, които не се виждат, се забравят. Нали това винаги е бил нейният девиз?

Разбира се, Дженифър и тя трябваше да влезе в картинката. Дженифър, с прасковения си тен и дълга лъскава черна коса. И издут корем.

Издут корем, издут корем, издут корем.

Това ли я извади чак толкова от равновесие?

Това можех да бъда аз, напомня си тя. Аз съм тази, която не искаше да има деца. Аз съм тази, която каза, че не съм създадена да бъда майка. Ти би била страхотна майка, каза й Ели на обяд. Със сигурност. Точно като собствената й майка — жена, чиито майчински инстинкти се проявяваха по два начина: безразличие и гняв. Колкото и да е странно, Аманда винаги бе предпочитала гнева.

Отново поглежда към жената с розовия пуловер. Тя й се усмихва и продължава да говори по телефона.

Последния път, когато Аманда видя майка си, тя носеше блуза в почти същия нюанс на розовото. Късата й медноруса коса бе прясно измита и гладко фризирана, както винаги. Всъщност Аманда не си спомня случай, когато майка й да не е изглеждала сякаш току-що излиза от салон за красота. Дори ако бе пияна като мотика и се блъска навсякъде, косата й винаги е била в идеално състояние.

Какво е направила този път?

Това наистина не ме засяга.

Кого е убила?

Това не е мой проблем.

Тя ти е майка.

Вече не.

Аманда прогонва образа на майка си с махване на ръка, сякаш отпъжда досадна муха.

— Ако обичате, можем ли вече да започнем шоуто по този път? — отправя молба към другите шофьори и колите милостиво потеглят по-бързо. — Благодаря ви — казва на усмихнатото лице на луната.

Четирийсет минути по-късно вече си е вкъщи.

— Здрасти, Джо. — Махва на портиера.

— Попаднали сте в задръстването на магистралата?

— Точно така.

— По радиото казаха, че е станала катастрофа на изхода за Ривиера бийч.

— Отстрани на пътя още имаше полицейски коли — казва му Аманда.

— Компания ли очаквате? — Той кимва към бутилката вино в ръката й.

Аманда усеща как гърбът й се стяга. Любопитство ли долавя в гласа му или неодобрение?

— Тази вечер не.

Той се усмихва.

— Е, приятна вечер.

— И на теб.

Просто се мъчи да поддържа някакъв разговор, казва си в асансьора, доволна, че до петнайсетия етаж не се случва нищо особено. Без ненужни спирания. Без бивши любовници. Нито подозрителни съпруги.

— Само аз и моята бутилка — изговаря към празния коридор, когато вратите на асансьора се отварят. Пъргаво стига до апартамента си в ъгъла, като едва не се спъва в парче червена тапицерия, отлепила се от стената с цвят на слонова кост. Сутринта трябва да се обади на домоуправителя и да му каже да прати да я оправят, преди някой да е пострадал. Не би искал някой амбициозен млад адвокат като нея да го съди.

Не че практикува в областта на случайните телесни повреди, мисли си Аманда. Не, нейната специалност е да защитава разни откачени, които се опитват да смажат от бой приятелките си. Да не споменаваме онези, които пребиват непознати в бар или обират супермаркет и застрелват няколко невинни минувача. Разбира се, ако идиотът, който е стрелял, е синът на виден местен политик, или ако някой от минувачите се случи да бъде млад и красив и следователно да става за първа страница на „Палм бийч поуст“, тогава случаят е достоен за Джаксън Бийти и Стенли Роуи, които лично поемат най-сладките дела.

— Сладките дела — произнася на глас Аманда и се чуди кога е успяла да претръпне толкова. И кое я разстройва повече — фактът, че Дерек Клемънс е оправдан по четири от обвиненията или че по едно е намерен за виновен?

Няколко секунди стои пред апартамента си, почти няма желание да влезе. Колко ли съобщения от бившия си съпруг ще намери на гласовата поща? Макар че, най-изненадващо, в работата й не бе оставил никакви съобщения повече.

И сега няма.

— Добре — казва Аманда, застанала в средата на бялата си кухня. Изважда тапата на виното. — Добре — повтаря, чувствайки се странно незначителна. Напълва си почти догоре голяма чаша с вино и отпива дълга глътка. Решава, че не е зле да хапне нещо. Отваря хладилника, но не намира нищо, освен бутилка портокалов сок и десетина кутийки разнообразни плодови млека. Проверява срока на годност на едно с ягоди и киви и вижда, че е изтекъл преди пет дни. Което означава, че и другите са така, понеже ги бе купила едновременно. Преди колко време? Кога за последен път бе пазарувала? Няма дори мляко, за бога.

Що за майка е тя, като не гледа да подсигури поне мляко за бебето?

— За щастие аз нямам бебе — казва Аманда, сякаш се защитава. С чаша в едната ръка и бутилка в другата, тя влиза във всекидневната. — Виждаш ли? Няма бебе. — Изпива още една глътка вино, изригва си обувките и се просва на белия ленен диван. После поглъща половината чаша на една дълга глътка, както правеше майка й.

Всъщност не е чудно, че Бен не е звънял, решава тя. Никога не е бил от онези мъже, които не разбират от дума. Винаги е знаел кога да спре, кога да се откаже, кога да приеме загубата и да се оттегли.

Чудното е, че изобщо й се бе обадил.

Аманда се изкисква. Разбира се, обстоятелствата са доста необикновени. Не всеки ден майка ти извършва убийство.

Но от друга страна, кой знае колко хора е убила майка й през годините? Джон Молинс може да е първият, когото е затрила така публично, но Аманда е убедена, че навсякъде е покрито с трупове.

Тя пресушава остатъка от виното в чашата и си налива втора. Няколко капки се разливат върху белите плочки на пода, за малко да улучат белия килим с черен кант. Определено трябва да сложи още малко мебели в тази стая. Един стол, да запълни празното пространство до лявата стена, евентуално масичка за кафе, още една лампа. Апартаментът й винаги е изглеждал леко недовършен, сякаш някой се готви да се нанесе. Или да се изнесе.

Точно както го харесвам, мисли си и поема още една глътка от виното. Разглежда голите бели стени и усеща как най-накрая раменете й почват да се отпускат.

— За човека на луната — кимва към него и отпива. — И за Бен, моят първи бивш съпруг. — Още една глътка, по-дълга този път. — И за Шон, вторият: — Още една глътка, и още една. — По дяволите, за всичките ми бивши съпрузи, минали и бъдещи. — Довършва чашата си и я вдига във въздуха. — И за всички невинни жертви на майка ми. Старият господин Уолш. Джон Молинс. Баща ми — шепнейки се мъчи да се изправи на крака. — О не. Няма да отиваме нататък. Определено натам няма да вървим.

На вратата се звъни. Аманда се втренчва в нея. След няколко секунди отново се звъни.

— Хайде, отвори — заповядва женски глас.

Аманда се приближава до вратата и я отваря, без да пита кой е.

— Джанет — казва на жената, чийто кестеняв бретон напълно скрива челото й. Какъв е смисълът да си направиш лифтинг, ако ще покриваш цялото нещо? Мисли си да пита: На какво дължа честта? — но решава, че и без друго знае. Вместо това се спира на: — Искаш ли едно питие?

— Не, благодаря.

Аманда се засмива и си сипва остатъка от виното.

— Може ли да вляза?

Отстъпва и дава път на Джанет да влезе. Следва я във всекидневната и посочва дивана:

— Заповядай.

— Не, благодаря. Няма да се бавя.

Тогава защо поиска да влезеш, пита се Аманда, но решава да си замълчи. Прекалено заета е да се взира в неестествено подутите устни на Джанет. Какво им става на такива привлекателни жени като Джанет да си причиняват толкова ужасни неща, чуди се, но не задълго, понеже знае отговора. А той е: жени като самата нея. Аманда отпива още веднъж.

— Сигурна съм, че знаеш защо съм тук.

— Съжалявам. Исках да ти звънна обратно. Но просто бях прекалено заета…

— Не можеш да заблудиш никого, нали знаеш?

— Май е по-добре да седна. — Аманда потъва в дивана и има усещането, че стаята се върти.

— Зная за теб и моя съпруг.

Аманда не казва нищо. Сеща се нещо от сорта, че най-добрата защита е нападението, но няма нито енергията, нито желанието да влиза в разправии.

— Виктор ми каза всичко за малката ви авантюра.

Аманда клати озадачено глава. Какво им става на мъжете, че изпитват ужасната нужда да си признават? И пак знае отговора. Признанието може да е добро за душата, но е още по-добро за премахване чувството на вина.

Джанет погрешно приема объркването на Аманда за отрицание.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не си имала авантюра с мъжа ми?

— Трудно бих го нарекла авантюра.

— Нима? А как би нарекла това да спиш с нечий съпруг?

Аманда е прекалено уморена, за да търси добър отговор.

— Безразсъдно — чува се да произнася. — И глупаво. Много глупаво.

— Е, това поне е вярно — съгласява се Джанет. Изглежда, че се чувства определено неловко, сякаш е дошла подготвена за здрава битка и не е готова да приеме толкова лесна победа. Поглежда към чашата в ръката на Аманда.

— Сигурна ли си, че не искаш нещо за пиене? — пита Аманда.

— Какво има, Манди? Не останаха ли женени мъже, с които да пиеш?

— Моля те, не ме наричай Манди.

— О, извинявай. Само мъжете, с които спиш ли имат право да те наричат така?

Аманда се изправях усилие, макар че й се иска само да си легне.

— Може би трябва вече да си тръгваш.

— Не и преди да ти кажа това, за което дойдох.

— Съжалявам. Мислех, че вече си го… казала.

— Това за тебе е само игра, нали? Да си играеш с живота на хората. Не те интересува, дали нараняваш другите? Дали една нощ на безгрижно забавление за теб може да означава нечия болка за цял живот? Че моят брак може никога да не се възстанови?

— Наистина мисля, че малко преувеличаваш. Беше просто една нощ. Не означаваше нищо за никой от нас.

— Но за мен означава нещо — простичко отговаря Джанет.

Лицето на Аманда поруменява от срам.

— Извинявай.

— Просто стой настрани от съпруга ми. — Джанет бързо отива до вратата и я затръшва след себе си.

Вибрацията от звука преминава през тялото на Аманда като ток. Може би сега е добър момент да напусне града, мисли си тя. След което обилно повръща върху белия килим.

Когато се събужда на пода във всекидневната, вече е почти два часа сутринта.

— О, мамка му — мърмори тя, усещайки все още прясната миризма на повръщано. Взира се в огромното червено петно в средата на килима. Изглежда като кръв, мисли си. Никакво количество вода и сапун няма да премахнат петното. — Мамка му — простенва отново. Главата й бучи безспирно като прибоя под прозорците. Докосва косата си, която лепне от повръщаното.

— Отвратителна си — казва си и влиза под душа с дрехите. Стои под горещата струя вода. Опропастява си костюма, знае това. Както опропасти и килима. Да не споменаваме целия ми живот, мисли мелодраматично и излива почти цяло шише шампоан на косата си, заравяйки дълбоко дългите си нокти.

Хм, добре. Каквато майката, такава и дъщерята.

Макар че всъщност не си спомня майка й някога да е повръщала след някой от нейните запои. Напиваше се до безпаметство и си стоеше — отнесена и далечна, сякаш физическото й присъствие се определяше от емоционалното й отсъствие.

След душа Аманда изхлузва мокрите си дрехи, силно разтрива тялото си с бяла хавлиена кърпа и пропълзява в леглото. Сутринта ще се занимава с килима, макар че какво всъщност би могла да направи с него, освен да го навие и изхвърли? Дори и след неколкократно професионално пране под повърхността му ще личи безформеното петно. Запитва се какво ли е направил управителят на хотел „Четири сезона“ в Торонто с килима във фоайето. След три куршума има много кръв.

— Може би трябва да му се обадя и да го питам как е решил въпроса. — Аманда се пресята към телефона до леглото й и набира номера, който дори не е разбрала, че е научила наизуст.

— Ало? — сънлив глас отговаря от другата страна.

— Какво са направили с килима?

— Аманда?

Представя си как Бен се мъчи да седне, вижда го как отмахва няколко кичура от притворените си очи.

— Предполагам, че е имало много кръв — продължава тя. — Просто се чудех какво са направили с килима.

— Не зная — отговаря той, като че ли този бе най-естественият разговор помежду им по това време на нощта.

— Кой по дяволите е Джон Молинс? — пита тя.

— Не разполагаме с много подробности.

— А с какво разполагате?

— Знаем, че е от Англия. И че е дошъл тук на почивка със съпругата и децата си.

— Каква е връзката му с майка ми?

— Според полицията — никаква.

— Искаш да кажеш, че майка ми е простреляла и убила абсолютно непознат човек?

— Очевидно.

Аманда се обляга назад върху таблата на леглото. Това беше прекалено, дори и за майка й.

— Била ли е пияна?

— Не — казва Бен. — Наистина трябва да си дойдеш у дома, Аманда.

Аманда затваря телефона, без да се сбогува. Отива до прозореца и се втренчва в луната.