Включено в книгата
Оригинално заглавие
Puppet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)
Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
ultimat (2014)

Издание:

Джой Филдинг. Кукла на конци

Дизайн корица: Иван Шекерджиев

Издателство Санома Блясък България, 2013

Поредица на Story

ISBN 978–954–399–061–0


1

Някои от нещата, които Аманда Травис обича: черния цвят; обедните часове на велоергометъра във фитнесзалата на улица „Клематис“ в центъра на Палм Бийч; своя апартамент в Юпитер — целия в бяло, с една спалня и изглед към океана; сговорчивите съдебни заседатели; мъжете, чиито съпруги не ги разбират.

Някои от нещата, които не обича: розовия цвят; температурата зад високите до тавана прозорци на апартамента й да пада под 18 градуса; клиентите, които не приемат съветите й; сивия цвят; да я карат да си показва личната карта на влизане в някой бар; умалителните имена от какъвто и да било вид.

И още нещо, което не обича: следите от ухапване.

Най-вече дълбоките и ясно очертани, въпреки че са минали няколко дни; следи, които изглеждат като ярколилава татуировка сред синини с цвят на горчица; следи, които сякаш й се усмихват от снимките върху масата на зашитата пред нея.

Аманда отмахва русата си, дълга до раменете коса от лицето и пъхва изобличителните снимки под едно блокче жълта хартия на редове, после взима молив и се прави, че отбелязва нещо важно, а всъщност пише: „Не забравяй да купиш паста за зъби“. Този жест е за пред заседателите, в случай, че някой от тях гледа. Което е съмнително. Тази сутрин тя вече хвана единия от заседателите, мъж на средна възраст, с изтъняваща червеникава коса тип Роналд Рейгън, да клюма. Въздъхва, оставя молива, обляга се назад на стола си и свива неодобрително устни. Не много. Само колкото да даде на журито да разбере какво мисли за свидетелските показания, давани в момента. Ще й се заседателите да останат с впечатление, че не ги намира за кой знае какво.

 

 

— Той крещеше нещо — казва младата жена на свидетелската скамейка и разсеяно подръпва косата си. Поглежда към мястото на защитата, замята платинените си къдрици с черни корени и ги увива около изкуствените си квадратни нокти. — Винаги нещо крещи.

Аманда отново взима молива и добавя „Замразени макарони и сирене“ към импровизирания си списък с покупки. „Портокалов сок“, сеща се тя и го надрасква с демонстративен жест, като че ли току-що й е хрумнал някой възлов момент от закона. Движението й обаче измества снимките изпод купчината хартия и следите от зъбите на клиента й върху кожата на свидетелката отново намигат отсреща.

Тъкмо следите от зъбите ще я провалят.

Може и да успее да замаже фактите, да омаловажи доказателствата, да затрупа журито с ненужни подробности и не съвсем основателни съмнения, но просто няма начин да заобиколи тези ужасни снимки. Те ще решат съдбата на клиента й и ще хвърлят сянка върху нейните перфектни изяви — като белег върху иначе идеална кожа ще помрачат блестящите й изпълнения в продължение почти на година в полза на бедните, на онези, които са нямали късмет или на безспорно виновните.

Дяволите да го вземат Дерек Клемънс. Защо му е трябвало да прави нещо толкова адски изобличаващо?

Аманда се пресята и потупва ръката на мъжа, седнал до нея. Още една демонстрация за пред заседателите, макар да се съмнява, че някой от тях ще се излъже. Те, естествено, гледат достатъчно телевизия и познават различните търговски трикове: фалшивата яркост, съчувствените погледи, недоверчивото поклащане на глава. Тя отдръпва ръка и погнусена от допира до кожата на своя клиент тайно я изтрива в черната си ленена пола под масата. „Идиот“, минава й през ума зад окуражителната усмивка. „Не можа ли да проявиш поне малко самообладание? Ами трябваше и да я хапеш.“

Обвиняемият се усмихва в отговор, но устните му остават стиснати. След малко заседателите ще имат достатъчно възможност да се нагледат на зъбите на Дерек Клемънс.

Със своите двайсет и осем години и длъгнеста 178 сантиметрова фигура, Дерек Клемънс е на същата възраст и ръст като жената, определена да го представлява. Дори и косите им са с подобен бледорус цвят, очите им — различни нюанси на синьо, само че нейните са по-тъмни и плътни, а неговите по-светли и пастелни. При други, по-приятни обстоятелства Аманда Травис и Дерек Клемънс биха могли да бъдат взети за брат и сестра, може би дори за близнаци.

Аманда отхвърля неприятната мисъл, доволна, както винаги, че е единствено дете. Тя се размърдва на стола си и поглежда към дългата редица прозорци в дъното на съдебната зала. Навън е типичен февруарски ден в Южна Флорида — тюркоазено небе, топъл въздух, примамлив плаж. Тя се преборва с желанието да облегне глава на стъклото и да зарее поглед покрай крайбрежния канал към океана. Само в Палм Бийч може да се намери съдебна зала с изглед към океана, не по-лош от този, който се разкрива от прозорците на мансардния апартамент на някой луксозен хотел.

Колкото и да е странно, Аманда предпочита да е тук, в съдебна зала 5С на окръжната Съдебна палата на Палм Бийч, седнала до някакъв долен тип, обвинен в насилие над приятелката си, с която живее на семейни начала — пет обвинения, не по-малко, включително сексуално насилие и закани за смъртоносна разправа — отколкото да се пече на слънце върху прохладния пясък до някой полугол охранен турист. Само няколко минути да лежи по гръб и вълните да заливат босите й крака и Аманда Травис е готова да се втурне с писък към горещия паваж.

— Бих искал да проследим събитията от сутринта на шестнайсети август, госпожице Флетчър — казва помощник-областния прокурор и неговият дълбок баритон почти като изкусителна любовна въздишка връща вниманието на Аманда към предната част на заседателната зала.

Карълайн Флетчър кимва и продължава да си играе с прекалено изрусената си коса, а хирургично уголеменият й бюст изпъва копчетата на неуместно консервативната синя блуза. Обстоятелството, че жената, заради която е обвинен в насилие Дерек Клемънс, изглежда като стриптийзьорка, е в полза на обвиняемия. Всъщност тя работи във фризьорски салон, но Аманда с усмивка си мисли, че това не е толкова важно, колкото външния вид. В правото, както и в много други области на живота, видимото струва повече от същността. В крайна сметка, онова, което се прилага, е тъкмо видимата справедливост, а не самата справедливост.

— Шестнайсети август? — Младата жена избутва с език в единия край на устата си дъвката, която тайно дъвче по време на своите свидетелски показания.

— Денят на нападението — припомня й прокурорът, приближава се до скамейката и се накланя към основната си свидетелка. Тайрън Кинг е висок почти сто деветдесет и осем сантиметра, с шоколадовокафява кожа и блестяща плешива глава. Когато Аманда постъпи на работа в правната кантора на Бийти и Роуи преди малко повече от година, до нея стигнаха слухове, че красивият помощник-областен прокурор е племенник на Мартин Лутър Кинг. Когато обаче го попита, той се засмя и подхвърли, че май за всички чернокожи мъже на юг с името Кинг се разнасят слухове за родствени връзки с екзекутирания водач. — Заявили сте, че обвиняемият се е прибрал вкъщи от работа в отвратително настроение.

— Той винаги беше в отвратително настроение.

Аманда се надига наполовина от стола си и изказва възражение срещу обобщението. Възражението е прието. Свидетелката подръпва косата си по-силно.

— Как се прояви това настроение?

Свидетелката изглежда объркана.

— Той повиши ли тон? Крещеше ли?

— Шефът му се накарал и той се прибра и се развика на мен.

— Възразявам.

— Приема се.

— За какво викаше той, госпожице Флетчър?

Свидетелката превърта очи към тавана.

— Каза, че в къщата било хаос и че никога нямало нищо за ядене и че му призлявало да работи нощна смяна и като се върне вкъщи да заварва бъркотия и да няма нищо за закуска.

— А вие какво направихте?

— Казах, че нямам време да му слушам оплакванията и трябва да тръгвам за работа. Тогава той каза, че по никой начин не мога да изляза и да го оставя с бебето цял ден, че имал нужда от сън, а аз му отговорих, че не бих могла да взема бебето с мен във фризьорския салон и оттам се почна всичко.

— Можете ли да ни кажете какво точно се случи?

Свидетелката свива рамене и нервно премята дъвката с език от едната страна на другата.

— Не зная точно.

— Спомнете си колкото можете.

— Почнахме да си крещим един на друг. Той каза, че нищо не върша в апартамента, само си седя на костеливия задник по цял ден и ако няма да чистя и готвя, най-малкото, което бих могла да сторя, е да застана на колене и да му… — Карълайн Флетчър млъква, изправя рамене и поглежда умолително към журито. — Сещате се.

— Поискал е от вас орален секс?

Свидетелката кимва:

— Никога не са прекалено уморени за това.

Седемте жени в журито се подсмихват разбиращо, както и Аманда, която прикрива усмивката си в длан и решава да не повдига възражение.

— Какво се случи след това? — пита прокурорът.

— Почна да ме дърпа към спалнята. Аз му повтарях, че не, нямам време, но той не ме слушаше. Тогава си спомних онзи филм по телевизията, където момичето, мисля, че беше Дженифър Лопес, не си спомням точно, но както и да е, онзи я нападна и тя си даде сметка, че колкото повече се дърпа, толкова повече го настървява и ще стане по-лошо за нея, затова спря да се съпротивлява и това някак си го свари неподготвен и тя успя да избяга. Така че и аз реших да пробвам така.

— Престанахте да се съпротивлявате?

Карълайн Флетчър отново кимва.

— Дадох си вид, че нямам сили, сякаш се предавам и после, веднага, след като стигнахме до спалнята, го избутах, изтичах в стаята и заключих вратата.

— И какво направи тогава Дерек Клемънс?

— Той полудя. Почна да блъска по вратата и да крещи, че ще ме пречука.

— Вие какво си помислихте, че иска да каже?

— Че ще ме пречука — пояснява Карълайн Флетчър.

Аманда се взира право в журито. Естествено, казват очите й, не бихте могли да приемете този изблик като сериозна заплаха за убийство. Грабва молива и добавя „Овесени ядки“ към импровизирания си списък с покупки.

— Продължете, госпожице Флетчър.

— Ами, той удряше по вратата и крещеше, от което Тифани се събуди и почна да плаче.

— Тифани?

— Нашата дъщеря. Тя е на година и три месеца.

— Къде беше Тифани по време на всичко това?

— В креватчето си. Във всекидневната. Там го държим. В апартамента има само една спалня, а Дерек казва, че има нужда от лично пространство.

— Значи крясъците му събудиха бебето?

— Крясъците му събудиха цялата проклета сграда.

— Възразявам.

— Приема се.

— И после какво?

— Ами, аз разбрах, че ако не отворя вратата, той направо ще я разбие, затова му казах, че ще отворя, но само ако обещае първо да се успокои. Той обеща и стана наистина много тихо, само бебето плачеше. Аз отворих и следващото нещо, което си спомням, е как той ме връхлита, налага ме и ми разкъсва роклята.

— Тази ли е роклята? — Помощник областният прокурор изминава разстоянието от свидетелската скамейка до прокурорската маса с две големи крачки, взима една безформена сива текстилна рокля, която очевидно е познавала и по-добри дни. Показва я първо на свидетелката, а след това я дава на заседателите да я разгледат.

— Да, сър. Тя е.

Аманда се обляга назад в стола си, сякаш да подчертае своята незаинтересованост. Надява се и журито като нея да не се впечатли особено от двете неголеми дупки в страничните шевове, които биха могли да се получат, както докато Карълайн Флетчър е нахлузвала роклята върху бедрата си, така и докато Дерек Клемънс я е изхлузвал.

— Какво стана след като той ви разкъса роклята?

— Хвърли ме на леглото по корем и ме ухапа.

Изобличителните снимки сякаш по магия се появяват в ръцете на помощник-прокурора Той незабавно ги показва и раздава на съдебните заседатели. Аманда ги наблюдава, докато разглеждат следите от зъбите на Дерек Клемънс върху гърба на Карълайн Флетчър. Като отблясъци от жарава по лицата им преминава отвращение, макар че видимо се опитват да поддържат огъня на своята безпристрастност.

Както обикновено съдебните заседатели представляват определено пъстър състав — възрастен евреин пенсионер, притиснат между две чернокожи жени на средна възраст; гладко избръснат мъж от испански произход в костюм и вратовръзка до младеж с опашка, облечен в тениска и дънки; чернокожа жена с бяла коса зад бяла жена с черна коса; един дебел, един слаб, един нервен, един апатичен. И всички имат едно общо помежду си — отвращение в очите, докато поглеждат от снимките към обвиняемия.

— Какво се случи след като ви ухапа?

Карълайн Флетчър се поколебава и поглежда към краката си.

— Обърна ме по гръб и прави секс с мен.

— Изнасили ли ви? — пита прокурорът, внимателно поправяйки думите й.

— Да, сър. Изнасили ме.

— Изнасилил ви е — повтаря Тайрън Кинг. — И после какво?

— След като свърши, аз се обадих в салона да предупредя, че ще закъснея за работа, а той грабна телефона от ръцете ми и го хвърли върху главата ми.

В резултат на което се повдига обвинение за нападение със смъртоносно оръжие, мисли Аманда и добавя към списъка с покупки един правен въпрос: „Обадили сте се в салона, а не на полицията?“

— Хвърлил е телефона върху главата ви — повтаря прокурорът, което вече му е станало досаден навик.

— Да, сър. Улучи ме отстрани по главата, падна на земята и се разби.

— Какво стана после?

— Преоблякох се и отидох на работа. Той ми скъса роклята — припомня тя. — Затова трябваше да се преоблека.

— А вие изложихте ли случилото се в полицията?

— Да, сър.

— Кога беше това?

— Няколко дни по-късно. Той пак почна да ме бие и аз му казах, че ако не спре, ще отида в полицията. Не спря и аз отидох.

— Какво казахте в полицията?

Карълайн Флетчър изглежда объркана.

— Ами, това, което полицаят вече ви каза. — Има предвид сержант Дан Петерсън, предишния свидетел — толкова късоглед човек, че лицето му буквално беше забито в записките през по-голямата част от свидетелските му показания.

— Казахте ли му за изнасилването?

— Казах му, че аз и Дерек сме се карали, че Дерек редовно ме бие и всичко, и той направи няколко снимки.

Тайрън Кинг повдига дългите си елегантни пръсти и дава знак на свидетелката си да изчака, докато намери няколко снимки и й ги покаже.

— Тези снимки ли направи полицаят?

Карълайн примигва уплашено, докато разглежда снимките. Добро попадение, мисли си Аманда и се чуди, дали специално е била подготвена за това. „Не се бой да покажеш малко чувства“ — почти чува как шушне Тайрън Кинг с изкусителния си баритон. — „Много е важно заседателите да ти съчувстват.“

Аманда свежда поглед към скута си и се опитва да види снимките през очите на съдебните заседатели. Не са толкова страшни всъщност. Няколко одрасквания по бузата на жената, които спокойно биха могли да са оставени от пръстчетата на дъщеричката й, лека червенина на брадичката, завяхващо лилаво петно в горната част на дясната ръка, но всяко от последните би могло да се получи от какво ли не. Едва ли може да се определи като съществено насилие. Нищо, което пряко да изобличава нейния клиент.

— А тази е, когато му казах, че Дерек ме е ухапал — продължава Карълайн без подкана. — Тогава той ми снима гърба и ме пита дали Дерек е упражнил сексуално насилие над мен, а аз отговорих, че не съм сигурна.

— Не бяхте сигурна?

— Ами, ние сме заедно от три години. Имаме бебе. Не бях сигурна за своите права, докато сержант Петерсън не ми каза.

— Тогава ли решихте да повдигнете обвинения срещу Дерек Клемънс?

— Да, сър. Повдигнах обвинения, полицията ме откара обратно в апартамента и арестуваха Дерек.

Някакъв телефон почва да звъни и нарушава естествения ритъм в залата. Зазвучава мелодия. „Дамите от Кемптаун пеят таз песничка — дуу-даа! Дуу-даа!“. И пак отначало: „Дамите от Кемптаун пеят таз песничка…“

Аманда поглежда към своята чанта на земята до краката си. Определено не си е оставила телефона включен, надява се тя. Бърка в чантата, подобно на няколко жени от журито. Испаноезичният също посяга към джоба на сакото си. Прокурорът поглежда обвинително към асистентката си, но тя поклаща глава и разширява очи, сякаш иска да каже „Не съм аз“.

„Дамите от Кемптаун пеят таз песничка-дуу-даа! Дуу-даа!“

— О, боже мой — внезапно възкликва свидетелката и цветът се отдръпва от и бездруго бледото й лице. Грабва огромната си платнена торба от пода и почва да тършува вътре, а мелодията става все по-силна и настоятелна.

„Дамите от Кемптаун пеят таз песничка…“

— Много съжалявам — извинява се на съдията, който я поглежда неодобрително над очилата си с телени рамки, докато тя изключва мобилния телефон и го мушва обратно в чантата. — Предупредих хората да не ми звънят — опитва да се оправдае.

— Бъдете така любезна да оставите днес следобед телефона си вкъщи — рязко заявява съдията и се възползва от възможността да прекъсне за обяд. — Както и дъвката — добавя и съобщава на всички останали да се върнат обратно в два часа.

— Е, къде ще обядваме? — небрежно пита Дерек Клемънс и докосва ръката на Аманда, докато стават.

— Аз не обядвам. — Аманда прибира книжата в куфарчето си. — На теб ти предлагам да хапнеш някой залък в кафето. — Тутакси съжалява за думите си, понеже напомнят за ухапване. — Ще се срещнем тук след един час.

— Къде отиваш? — чува го да пита, но вече е на половината път по централната алея в залата. Излиза в коридора и се втурва към асансьорите вдясно, а през това време в далечината се чува ревът на океана. Една от вратите се отваря точно, когато тя се приближава. Приема това като добър знак, влиза и си поглежда часовника. Ако действа достатъчно бързо, може да успее да хване тренировката във фитнес залата.

Докато тича в южна посока си проверява телефона за съобщения. Три. Две от Джанет Бърг, живуща в апартамента точно под нейния, с чийто съпруг Аманда имаше кратка и незначителна забежка няколко месеца по-рано. Възможно ли е да е разбрала за авантюрата? Бързо изтрива двете съобщения и прослушва третото, което слава богу, е от секретарката й Кели Джеймисън. Аманда бе наследила невероятно жизнената млада жена с остра червеникава коса от предшественичката си в „Бийти и Роуи“, която пък очевидно бе изгубила всичките си илюзии след прекомерното натоварване и жалко заплащане като младши съдружник в най-известната правна кантора по наказателни дела в града и бе напуснала, за да се превърне в младичката съпруга на застаряващ донжуан.

Няма лошо, мисли си Аманда, докато наближава ъгъла на „Олив“ и „Клематис“. Според нея, да си младичка съпруга е благородна професия.

Самата тя някога бе такава.

Обажда се в офиса си и почва да говори още преди секретарката да каже здрасти:

— Кели, какво има? — пресича точно, когато светлината се сменя от жълта на червена.

— Джералд Рейнър се обади да види, дали ще се съгласиш на още едно отлагане на делото Буфорд; Максин Филтър иска да знае дали може да дойде следващата сряда в единайсет, вместо четвъртък в десет; Ели се обади да ти припомни за обяда утре; Рон каза, че има нужда от теб на срещата в петък; и някой си Бен Майерс се обади от Торонто. Иска да му се обадиш, каза, че е спешно. Остави си номера.

Аманда замръзва по средата на улицата.

— Какво каза?

— Бен Майерс се обади от Торонто — повтаря секретарката й. — Ти си родом от Торонто, нали?

Аманда облизва току-що образувалата се капка пот на горната си устна.

Някакъв клаксон почва да пищи, включва се друг. Аманда се опитва да премести единия си крак пред другия, но те се размърдват едва след като забелязва как няколко коли се носят към нея.

„Паляче!“ — чува далечни гласове да викат, докато си проправя път през движещата се колона от коли към отсрещната страна на улицата.

— Аманда? Аманда, там ли си?

— Ще ти се обадя по-късно. — Аманда затваря телефона и го пуска обратно в чантата си. Стои няколко секунди на тротоара, поема си дълбоко дъх, докато издиша останките от миналото. Докато стигне до стъклената врата на фитнес центъра, почти е успяла да изтрие от ума си разговора със своята секретарка.

Още нещо, което Аманда Травис не обича: спомените.