Джой Филдинг
Кукла на конци (3)

3

Три причини, по които Аманда разбира, че Картър Рийз е женен, още преди той да й признае: първо, малкото прикрито местенце, което е избрал за вечеря, е толкова малко и прикрито, че Аманда, която добре познава района, два пъти минава с колата покрай комплекса, в който се намира то, преди най-накрая да го забележи, сгушено между магазин за домашни любимци и друг за преоценени обувки. Второ, в помещението без прозорци е толкова тъмно, че тя едва вижда какво яде, но въпреки това, нейният сътрапезник поглежда нервно към входа всеки път, когато вратата се отвори. Трето, той постоянно докосва безименния пръст на лявата си ръка, сякаш да се увери, че не е забравил да махне венчалната си халка — натрапчив и предателски навик.

— Всичко е наред — казва му накрая тя, довършила мидите си и решила да сложи край на притеснението му. — Не ме притеснява това, че си женен.

— Какво? — Дори и на приглушената светлина по лицето му ясно се забелязва колко е шокиран.

— Това, че си женен, не ме безпокои — искрено заявява тя. — Всъщност така нещата са по-лесни.

— Какво? — повтаря Картър Рийз.

— Аз не търся сериозна връзка; кариерата ми ме поглъща изцяло; хиляди неща ми висят на главата; а и по този начин усложненията са много по-малко. Така, че можеш да се отпуснеш. Не е нужно да ме лъжеш. Поне през повечето време — добавя с усмивка.

Минута мълчание, през която Картър Рийз се опитва да реши дали е извадил късмет. Свещта в средата на масата примигва колебливо, когато той издиша.

— Това някакъв вид проверка ли е?

Аманда се засмива.

— Просто казвам, че няма значение, това е всичко.

Картър се обляга назад, поклаща глава, скръства мускулестите си ръце пред гърдите и се взира в тъмнината.

— Има ли някакъв проблем? — пита Аманда.

— Честно казано, не съм съвсем сигурен как да приема това.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихва неуверено.

— Ами, в интерес на истината, не зная дали да изпитвам възторг или обида.

Аманда се пресята през масата и докосва ръката му.

— Определено не съм имала намерение да те обиждам.

Още една тежка въздишка.

— Добре тогава. — Колеблива усмивка, която се чуди между „Трябва да съм най-големия късметлия на света“ и „Тук има някаква уловка“. — Добре тогава — повтаря той и свива пръсти. — Да бъде възторг.

Аманда отново се засмива.

— Хубаво. Сега, след като преодоляхме това, може би ще поръчаме някакъв десерт. — Оглежда се за сервитьора, но вижда само бледи сенки да се движат в дъното.

— Има ли нещо, което искаш да знаеш? — пита Картър.

— За кое?

— За моя брак.

Аманда размишлява за миг над въпроса. Той очевидно има чувството, че й дължи някакво обяснение, но честно казано, нищо около неговия брак не я интересува. Усеща обаче, че ако каже това, ще го обиди и затова тръгва по течението:

— От колко време си женен?

— От петнайсет години. Две деца. Момче, Джейсън, на тринайсет и момиче, Рошел, през март ще стане на единайсет. Сенди е художничка — продължава без подкана, все едно, че жена му седи до него и чака да я представят. — Рисува. Много е талантлива.

Аманда прави всичко възможно да изглежда заинтересувана.

Надява се той да не е някой от онези самомнителни типове, които изпитват такова облекчение, когато някой им обърне внимание, че прекарват цялата вечер в бълване на гузните си малки тайни.

— Тя наистина е много мила жена.

— Сигурна съм, че е чудесна.

— Всичко е наред с брака ми. Само че, нали знаеш…

— Отдалечили сте се — предполага Аманда. И преди е чувала този сценарий. Знае репликите на всички участници.

— Никой няма вина. Просто, ами, разбираш.

Аманда отдръпва ръце от неговите и оправя дълбокото деколте на черния си пуловер, с надеждата да отвлече вниманието му.

— Децата отнемат много от времето и енергията й — продължава Картър, видимо сляп за прелестите й. — Тя вече не се интересува твърде от секс. Казва, че е изморена. Разбираш.

Аманда кима, въпреки, че не може да си представи да е прекалено изморена за секс. Довършва наведнъж остатъка от виното си.

— Така — произнася той, вероятно усетил, че е време да смени темата. — Разкажи ми повече за себе си. Как такава красива жена се е захванала с толкова противна професия?

Аманда свива рамене.

— Мислех, че ще е забавно.

— Забавно?

— Интересно — поправя се тя, макар че забавно е по-точно описание.

— И така ли е?

— Понякога.

— Предполагам, че зависи от престъпника — отбелязва Картър.

— Не — възразява Аманда — Общо взето самите престъпници са доста скучни. Те са учудващо еднакви. Повечето не са особено умни, нито имат въображение. Само престъпленията им ги правят интересни. И обстоятелството, че никой от тези мъже не допуска, че ще бъде хванат.

— Мъже?

— Най-вече. Особено когато има насилие.

— Жените не прилагат ли насилие?

— Не съм казала това — отговаря тя, сещайки се за Карълайн Флетчър.

— Веднъж Сенди хвърли омлет по главата ми.

При небрежното споменаване на жената на Картър Аманда побледнява. За жена, която дори не съществуваше допреди няколко минути, тя изведнъж става някакъв фактор, с който да се съобразяват.

— Омлет ли?

— Правеше закуска и аз споменах, че според мен напоследък е качила няколко килограма. Следващото нещо, което си спомням, е, как този омлет лети през стаята и ме цапардосва право в челото.

Насилие със смъртоносни яйца, си мисли Аманда, а на глас казва:

— Навярно не е било най-доброто нещо, което да й кажеш рано сутринта.

Картър се подхилва при спомена.

— Има ли изобщо подходящо време?

— Съмнявам се.

— Била ли си женена някога?

— Не — излъгва Аманда, понеже решава, че това е по-лесният път. Двама бивши съпрузи биха дошли в повече на Картър Рийз, който и без това си има достатъчно грижи, докато се опитва да реши какво да прави със собствената си съпруга. Освен това, не й се иска да предъвква отново отегчителните подробности около причините за разпадането на всеки един от браковете й. Просто казано, първият път тя беше прекалено млада, а вторият — той беше прекалено стар. Е, може би не чак толкова просто, но какво е значението? Тя се съмнява Картър Рийз да е наоколо достатъчно дълго, че да има някакво значение. Изненадай ме, улавя се, че си мисли, усмихвайки се на мъжа отсреща и мълком го умолява да се отклони от предначертания сценарий. И аз ще го направя, ако ти се осмелиш, казват му очите й. Той я потупва по ръката и нетърпеливо поглежда към вратата.

Сервитьорът внезапно се материализира до масата и стряска Аманда, която не го е забелязала да се приближава.

— Как беше всичко? — пита, докато разчиства посудата.

— Вкусно.

— Благодаря. — Изрича го така, като че ли лично е приготвил храната. — Ще желаете ли десерт? Правим жесток лимонов пай.

— Звучи добре.

— Безкофеиново капучино — поръчва Картър. — И допълнителна виличка.

Аманда замръзва. Винаги е мразила да споделя храната си, не обича някой да протяга ръце към нейната чиния.

— И така, какво те доведе във Флорида? — пита Картър.

Изведнъж Аманда си дава сметка колко тихо е станало, сякаш всички в помещението са млъкнали и я чакат да отговори. Тя се взира през мътната светлина към няколкото други клиенти в ресторанта, но всички са заети да се хранят и изглеждат окуражително незаинтересовани от нейното присъствие.

— Дойдох тук на курорт преди осем години — казва тя. — Хареса ми това, което видях, й реших да остана.

В кой момент полуистината се превръща в лъжа, чуди се тя и се сеща за клетвата, която са длъжни да положат всички свидетели в съда. Заклевате ли се да кажете истината, цялата истина…

Някой някога казва ли цялата истина изобщо?

Дойдох тук на курорт преди осем години (за да избягам от първия си съпруг), хареса ми това, което видях (видях втория си съпруг) и реших да остана.

— Значи тук постъпи в юридическото училище?

— Постъпих в юридическото училище. — Омъжих се отново. Придобих гражданство. Разведох се отново. Изкарах около година практика в една малка фирма в Юпитер, преди да ме поканят в „Бийти и Роуи“.

— А семейството ти? Те къде са?

— Майка ми остана в Торонто. Баща ми почина преди единайсет години.

— Аз загубих майка си миналата година. — Картър го казва така, като че ли просто я е загубил от поглед и ако се поогледа добре, пак ще я види. — Рак.

Аманда кима съчувствено.

— Мъчително е…

— Не и за баща ми. Той се ожени отново само два месеца по-късно. За съседското момиче — горчиво добавя с крива усмивка в ъгълчетата на устните си.

На Аманда комбинацията от горчивина и усмивка й се струва почти непоносимо привлекателна. Те придават характер на иначе безизразния глас и баналната хубост. Вече съжалява, че е поръчала десерт. Колкото по-бързо се махнат от всички тези нежелателни роднини, толкова по-добре.

— Знаеш ли, аз имам машина за капучино в апартамента ми — изкусително произнася тя.

Картър Рийз тутакси скача на крака.

— Келнер — извиква в тъмното, като или не си дава сметка, или му е все едно, че е станал център на внимание. — Сметката, ако обичате.

 

 

Аманда се среща с Картър Рийз пред елегантното фоайе от мрамор и стъкло на своя жилищен комплекс на булевард „Норт Оушън“. Паркирали са колите си — тя, на нейното запазено място в подземния гараж, той — на паркинга за гости отпред.

— Добър вечер, Джо — тя поздравява възрастния портиер и насочва Картър към асансьорите в дъното на фоайето.

Докато чакат асансьора, Картър почти не вдига очи от черните си мокасини. Очевидно не се чувства много удобно под ярките светлини във фоайето, още повече, че образът му на нетърпелив любовник се отразява многократно в огледалата, покриващи стените.

— Бавни асансьори — отбелязва под мустак, макар че не са чакали дълго.

След няколко секунди асансьорът най-накрая пристига, вратата се отваря и отвътре излиза привлекателна жена на средна възраст, чийто огромен бял пудел се дърпа на каишката си. Кучето почва да лае, щом вижда Картър и се спуска към него.

— Котенце! — подвиква жената и дръпва украсения с бляскави камъчета нашийник. — Извинявайте. Той не обича непознати.

— Този е безопасен — Аманда уверява и жената, и нейното куче, влиза след Картър в празната кабина и натиска копчето за петнайсетия етаж. — Или може би не? — пита през смях, когато той обгръща с ръце кръста й, преди още вратите да са се затворили напълно. Придръпва я към себе си, устните им са на сантиметър разстояние и в този момент вратите внезапно се отварят наново.

— О — произнася жената, която влиза.

Картър незабавно прибира ръце и свежда поглед.

— Джанет — поздравява Аманда, докато жената демонстративно се взира напред. Предполагам, че сега не е най-подходящото време да я питам за какво се е обаждала два пъти в офиса, решава Аманда, докато в асансьора влиза намръщено привлекателен мъж на около трийсет години, в хавайска риза. — Виктор — поздравява още веднъж, а Джанет се втренчва в съпруга си. Аманда бързо оглежда лицето й за белези от лифтинг, както бе дочула от слухове.

Никой не казва нищо повече и после двойката слиза на четиринайсетия етаж.

— Топли хора — отбелязва Картър, прегръща я отново и заравя нос във врата й.

Щом приближават вратата на апартамента й, чуват телефона да звъни.

— Не вдигай — казва Картър, когато са вече вътре.

— Нямам и намерение. — Хвърля чантата си върху белите плочки на пода и се притиска в него, докато телефонът не спира настойчивия си звън.

Той я целува по врата, езикът му си играе с ухото й.

Тя го хваща за ръката и го повежда покрай огряната от луната всекидневна (цялата в бяло) към също така бялата спалня, а острият звън ги следва по петите.

След четири иззвънявания спира и се чува сигнала на гласовата поща.

— Е, какво мислиш за изгледа?

— Зрелищен — отговаря й, без да обръща внимание на впечатляващата панорама на прибоя и небето, която се разкрива от прозорците на спалнята, заемащи цялата стена. Вместо това обсипва с безброй целувки лицето й.

Той бърка под пуловера й, обхваща гърдите й с длани, тя се смее.

— Пълнолуние — отбелязва Аманда.

— Зверовете излизат. — Той премества ръце върху панталоните си и я целува силно по устата.

Телефонът почва да звъни.

— Не се отказва малкият дявол — казва Картър и поглежда към апарата върху нощната масичка.

— Не му обръщай внимание.

— Сигурна ли си?

В отговор Аманда изхлузва пуловера си и го пуска на земята.

— Господи, колко си красива — шепне Картър, а телефонът млъква.

Тя подръпва катарамата на колана му, свлича панталоните му надолу по бедрата и го примъква към леглото в средата на стаята. Озовават се върху бялата кувертюра и бързо се освобождават от останалите си дрехи. След няколко секунди и двамата са голи, ръцете му страстно я опипват, езикът му търси нейния. Точно както препоръча докторът, мисли си тя, докато той застава на колене и рязко прониква в нея, тялото му се блъска в нейното, заглушава звука на океанските вълни, бръмченето на климатика и подновения звън на телефона.

Картър обръща глава натам.

— Виж, може да е нещо спешно.

В отговор Аманда го хваща за задника и го притиска по-дълбоко в себе си. Бръква между краката му и мълчаливо го връща в предишния ритъм. За щастие той не се нуждае от повече насърчение и следващите двайсет минути преминават в приятно разнообразие от страстни пози.

— Уау — възкликва той накрая. — Това беше нещо друго.

Какво друго, изкушава се да пита Аманда. Вместо това казва:

— Готов ли са за още един рунд? — Пресяга се към него и точно тогава телефонът подновява болезненото си звънене.

— Защо просто не вдигнеш проклетата слушалка? Който и да е, явно няма да се откаже.

Аманда кимва, знае, че Картър Рийз е прав. Като не вдига, тя само отлага неизбежното, удължава мъчението. Грабва слушалката от нощната масичка и протяга кабела през гърдите на Картър.

— Ало? — изстрелва.

— Накрая ти писна, нали? — произнася познатият някога глас.

Аманда си поема дълбоко дъх, опитва се да усмири яростното биене на сърцето си.

— Дано да е за добро.

— Отнася се за майка ти — казва Бен Майерс.

Аманда се опитва да си представи бившия си съпруг, но й е трудно да си го представи по-различен от опасно красивия млад бунтар в изтъркано черно кожено яке, каквото носеше по времето на първите им срещи. Почудва се дали годините, откакто го видя за последно, са прибавили допълнително тегло към слабата му фигура, дали е оредяла тъмната му коса, дали времето е втвърдило мекия кафяв цвят на очите му. Страните му сигурно пак се набръчкват, когато се усмихва, мисли си тя, макар че усмивката му винаги е била предпазлива и бавна. Аманда рязко отмахва коса от лицето си и се обляга назад върху таблата на леглото.

— Майка ми — повтаря тъпо. — Да не е мъртва?

— Не.

— Болна?

— Не. Манд…

— Не ме наричай така. Да не е претърпяла катастрофа?

— Тя е в беда.

— Наистина? Кого е убила?

Челото на Картър Рийз се набраздява от дълбоки бръчки. Кого е убила, повтарят бръчките му.

— Бен?

Последвалата тишина изглежда продължава малко по-дълго от необходимото.

— Някакъв мъж на име Джон Молинс.

— Какво!

— Напомня ли ти нещо?

— За какво говориш?

— Вчера, около четири часа следобед, майка ти е простреляла и убила мъж на име Джон Молинс във фоайето на хотел „Четири сезона“.

Аманда чувства как цялото й тяло се облива в горещина от ярост.

— Що за безвкусна шега е това?

— Повярвай ми, не е шега.

— Сериозно ли се опитваш да ми кажеш, че вчера следобед майка ми е простреляла и убила някого във фоайето на хотел „Четири сезона“?

— Майка ти е застреляла някого ли? — пита Картър Рийз.

— Мъж на име Джон Молинс — казва Бен на Аманда.

— Кой по дяволите е Джон Молинс?

— Нямаш ли представа?

— Откъде бих могла да зная? Не съм разговаряла с майка ми отпреди нашия развод.

Картър присвива очи. Каза ми, че никога не си се женила, обвиняват я очите му.

— Какво казва майка ми?

— Не казва нищо.

— Защо ли не съм изненадана?

— Трябва да се прибереш у дома, Аманда.

— Какво? В никакъв случай.

— Майка ти е в затвора. Арестувана е за убийство.

— Майка ми е в затвора. Арестувана е за убийство — повтаря Аманда и си мисли, че сигурно е обзета от някакъв следсексуален кошмар.

Картър почва да се измъква от леглото, да си търси панталоните из гънките на завивката.

— Виж, очевидно е станала някаква грешка.

— Няма грешка, Паляче. Съжалявам.

— Какво?

— Майка ти е простреляла мъжа три пъти пред очите на поне двайсет свидетели. Тя вече си призна.

— Нямаш право да ме наричаш така.

— Виж, мисля, че не ме чуваш какво ти говоря.

— О, чух те. Повярвай ми, много добре те чух.

— В такъв случай разбираш, че трябва да се прибереш вкъщи, колкото е възможно по-скоро.

— Не мога. Намирам се по средата на важно дело. Не мога просто да си тръгна.

— Можеш да издействаш отлагане.

— Невъзможно. Сигурна съм, че можеш да оправиш нещата там.

— Невъзможно — връща й думите той.

— Не мога да си дойда, Бен.

— Тя ти е майка.

— На нея го кажи това. — Аманда затваря телефона и ядосана изтръгва жицата от стената, после изтичва в кухнята и изключва другия апарат. Отива във всекидневната, отваря плъзгащата стъклена врата, излиза на просторната тераса и вдишва дълбоко хладния океански въздух, опитвайки се да вкара влага в пресъхналите си дробове.

Паляче, шепнат вълните отдолу. Паляче. Паляче.

Аманда бързо се връща вътре.

— Картър — провиква се тя, докато затваря вратата, в отчаян опит да заглуши нежеланите гласове. Поглежда отчаяно към спалнята. — Картър, домъкни си красивия задник тук. Нощта едва започва.

Но луната огрява празния апартамент и тишината й подсказва, че Картър Рийз си е отишъл.