Джой Филдинг
Кукла на конци (34)

34

Някои от налудничавите мисли, преминаващи през главата на Аманда, когато вижда майка си в петък сутринта: че майка й изглежда изненадващо красива за пребита жена на шейсет и една години, с наскоро промит стомах; че ужасното зелено на затворническата й униформа всъщност отива на синините по лицето й; че зад тези синини открива бегла прилика със сестрата, която едва сега узна, че има; че й се иска да вземе майка си в ръце и по магически начин, с целувки, да изтрие тези синини, да й каже, че разбира.

— Адски глупав номер извъртя — казва вместо всичко това, инатливо отказвайки да изпита жалост за жената и да позволи на мимолетното разбиране на мотивите на майка си да извика съчувствието й. Съчувствието не може да изтрие вината. Разбирането може да хвърли мост само донякъде. А тя е сърдита на майка си от толкова дълго време, че не би могло просто да й мине. Гневът й бе давал енергия от дете. Той я бе формирал. Ако го загърби, какво ще й остане? Коя ще бъде тя?

— Да, беше много глупаво — съгласява се майка й и мести поглед от Аманда към Бен. Те стоят в коридора на новата Съдебна палата, горе-долу на същото място, където се бяха събрали по-рано през седмицата. Няколко надзирателки ги наблюдават от дискретна дистанция. Чакат делото да започне.

— Как се чувствате, госпожо Прайс? — пита Бен.

— Доста по-добре, благодаря. Нямам търпение да приключим с всичко това.

— Трябва да поговорим, майко.

— Зная.

Фактът, че майка й бе загубила едната си дъщеря, оправдава ли пренебрегването на другата? Даваше ли й право да се напива до безсъзнание и да се дрогира с лекарства? Даваше ли й правото да взема закона в свои ръце?

— Защо не поседнем? — Бен сочи към една пейка до отсрещната стена Аманда се подготвя за спор и се изненадва, когато такъв не последва. Открива, че стои сама насред коридора, докато Бен води майка й към дългите дървени седалки. Оглежда се предпазливо, преди да тръгне след тях. Осъзнава, че цялата трепери, сяда бавно на мястото до майка си, Бен се разполага на другия край на пейката.

— Говорихме с Хейли Молинс — започва тя. — Знаем…

— … всичко — меко изговаря Гуен Прайс. — Да, мисля, че ти спомена това в болницата.

— Защо не ми каза?

— И какво точно трябваше да ти кажа?

— Всичко — заявява Аманда, използвайки думата на майка си — единствената уместна в дадените обстоятелства.

— Какво щях да ти кажа? Откъде да започна?

— Какво ще кажеш за факта, че Хейли Молинс е моя сестра?

Гуен Прайс кимва, очите й незабавно се напълват със сълзи и потичат надолу по страните й.

— Как е тя?

— Очевидно е много разстроена.

— Сигурно ме мрази.

— Не те мрази.

— Наистина ли? Това вярно ли е?

Аманда свива рамене, чудейки се кой ли вече знае кое е вярно и кое не.

— А децата? Те как са?

— Държат се. Все още не знаят цялата истина.

Гуен Прайс кимва.

— Не, твърде са малки, за да разберат.

— Всички сме твърде малки, за да разберем — казва Аманда. — Зная, че няма да го разбера, независимо колко пъти си го повтарям. Затова ти ми кажи, майко, как може нещо такова да се е случило? И как си могла да го криеш от мен през всичките тези години?

— И кога трябваше да ти кажа? — пита майка й — Когато беше бебе и сестра ти изчезна от лицето на земята? Когато дните станаха седмици, а седмиците месеци и после години, а полицията отдавна вече се бе насочила към други, по-неотложни случаи? Когато затънах в безумие от алкохол и антидепресанти? Когато бях прекалено замаяна, за да стана от леглото или прекалено пияна, за да стоя изправена? Когато всеки път, щом те погледнех, виждах сестра ти?

— Значи затова спря да ме поглеждаш? Така ли?

Майка й навежда глава.

— Толкова съжалявам.

— О, добре, предполагам, че това оправя всичко — сопва се Аманда.

— Не очаквам да ме разбереш.

— Никога не ми даде шанс да те разбера.

— Ти беше дете.

— Не за дълго. Ти се погрижи за това.

— Толкова съжалявам — повтаря майка й.

Аманда не е склонна да отпусне хватката с нещо толкова просто като едно извинение.

— Ами по-късно? Когато вече пораснах достатъчно? Защо не ми каза тогава? Защо татко не ми каза?

— Той искаше — простичко изрича майка й. — Аз не му позволих. Накарах го да обещае… Гласът й замира. — Пък и тогава вече беше твърде късно. Аз бях една непоносима сърдита жена с непоносима сърдита дъщеря, която не искаше да има нищо общо с мен.

— Искаш да кажеш, че по моя вина не си ми казала?

— Не. Господи, не — бързо възразява майка й и посяга към ръцете на Аманда. — Как би могло да е по твоя вина? Беше по моя вина. Всичко беше по моя вина. Той ме предупреди. Каза, че ако не му върна парите, които съм откраднала от него, ще си го върне. Каза ми го, но аз не слушах. Не можех да си представя, че дори и той би могъл да е толкова безсърдечен. Толкова зъл.

Аманда чувства допира от пръстите на майка си като електрически ток, скача на крака и заравя ръце в джобовете на сините си панталони.

— И така… какво? Да не би да очакваш да те съжаля? Да ти простя? Това ли е?

— Не очаквам да ми простиш.

— Добре. Защото това няма да стане. Повярвай ми — никога няма да стане.

— Разкажете ни за онази сутрин, в която сте видели Родни Тюрек с дъщеря ви в хотела — помирително се обажда от мястото си Бен.

Гуен Прайс се обляга назад, подпира глава на сивата стена и затваря очи.

— Бях на кино с приятелката ми Корин. После отидохме в хотел „Четири сезона“ да пием чай, както правехме всяка седмица. Тъкмо привършвахме, мисля, че се канехме да тръгваме, сега ми е трудно да си спомня точно какво се случи. Но помня, че чух детски смях и погледнах към центъра на фоайето. И те бяха там.

— Познала сте ги след всичките тези години?

Гуен отваря очи, взира се в отсрещната стена, сякаш сцената се прожектира върху гладката й повърхност.

— Първо видях момичето. Все едно видях призрак. Тя изглежда точно като майка си на нейната възраст. Ами, вие сте виждали снимката. Знаете. За миг действително си помислих, че това е Люси, но после осъзнах, че е невъзможно. Бяха изминали двайсет и пет години. Не можеше да е Люси. — Погледът на Гуен се стрелка на различни страни. — Реших, че мозъкът ми си прави ужасни шеги с мен, както когато пиех и вече се канех да се извърна и да вървя по дяволите, когато видях Род. И, да, познах го незабавно. Както когато налетиш на някого, когото не си виждал от основното училище и са минали десетилетия, но все пак си мислиш, че той не се е променил ни най-малко. Освен това, нямаше как да се сбърка това лице, независимо какво се е опитвал да му направи. — Тя потърква чело, сякаш се опитва да изтрие неприятния образ. — После видях малкото момче и жената, която го държеше за ръка. Майка му. Моята дъщеря. И внезапно разбрах. Всичко стана толкова ужасно… страшно ясно.

— Защо не отиде при тях?

— Трябва да разбереш, че всичко стана за секунда. Бях прекалено вцепенена, за да направя каквото и да било — признава майка й. — В следващия момент, тях ги нямаше. Аз бях напълно смазана. Не зная дори как съм се прибрала. Но следващото нещо, което си спомням е, че стоях пред аптечката, с всичките шишенца с лекарства в ръце, тези ужасни хапчета, които запазих, за да ми напомнят колко ниско съм паднала и колко далеч съм отишла, и си мислех само, че отново съм там, откъдето бях тръгнала, че затъвам по-бързо от всякога и как независимо от всичко, нещата са по-зле, отколкото съм си представяла. Мислех да се нагълтам с всички тези лекарства и завинаги да сложа край на мъките си. — Тя се засмива — получава се нещо като остър лай, който пронизва въздуха. — Но тогава си дадох сметка, че срокът им на годност е изтекъл и от тях най-много да повърна. И какъв смисъл би имало това?

— Значи си решила, вместо това, него да убиеш?

— Не си спомням да съм решавала каквото и да било. Не помня как съм намерила пистолета, нито дали съм го държала в ръце. Всъщност, неговият пистолет. Беше си го купил за самозащита, докато бяхме женени. Каква ирония, нали? Както и да е, спомням си само, че на следващия ден седях във фоайето на онзи хотел и чаках. И после той влезе през въртящата се врата, аз станах и отидох при него. Изразът на лицето му, когато ме видя бе разсеян, незаинтересуван. Просто някаква възрастна жена, изпречила се на пътя му, това си е помислил. После нещо му прищракна, когато изведнъж му просветна коя съм. Почти се чу — ясно, като щракване на спусък. — Тя си поема дълбоко дъх, преди да продължи забързано. — После няколко силни изстрела, той падна на земята, хората пищяха, кръвта му течеше навсякъде по онзи красив килим и, ами, знаете останалото.

— Защо не каза истината на полицията?

— Как можех да направя това? — Гуен Прайс пита дъщеря си. — Как можех да причиня това на Люси? Моя беше вината, че той я взе. Всичко, което й се случи, беше по моя вина. Не разбираш ли, че трябваше да я предпазя, че най-малкото, й дължах мълчание?

— И просто си помисли, че ако си признаеш, никой няма да си даде труда да разследва?

— Никой не го направи — заявява майка й. — Полицията получи всичко, от което се нуждаеше. Никой не го беше наистина грижа защо съм го направила. Освен теб. — Тя се усмихва. — Бях забравила колко упорита можеш да бъдеш.

— Как би могла да знаеш каквото и да било за мен? — пита Аманда и гласът й издава възвърналия се гняв. — През цялото това време, докато бях надалеч, ти нито веднъж не се опита да се свържеш с мен. Никога не се опита да ме видиш.

— Отне ми години да се съвзема — казва майка й. — Когато най-накрая се изчистих и изтрезнях, наех частен детектив. Той те откри във Флорида. Купих си билет, после друг, и друг. Но никога не се реших да се кача на самолета. Казах си, че постъпвам така, понеже ти толкова добре се справяш без мен и какъв беше смисълът да се отварят стари рани? И се примирих с мисълта, че за разлика от сестра ти, поне знаех къде си. Можех да те наблюдавам от разстояние. Но истината е, че се боях. Знаех каква ужасна каша бях забъркала. Знаех колко ужасна бях към теб, особено след като баща ти почина. Знаех, че никакви извинения няма да оправят това.

Острите думи на майка й, които самата Аманда не може да забрави, болезнено се връщат, като копие, забито право в душата й. С дъщеря като теб, нищо чудно, че баща ти получи сърдечен удар.

— Ти ми каза, че аз съм виновна за смъртта на татко.

— О, боже! Това беше толкова нечестно. И толкова невярно. Миличка, ако някой е виновен за смъртта на баща ти, това съм аз, не ти.

Аманда клати глава.

— Аз бях един кошмар.

— Ти беше тийнейджърка. Аз бях кошмарът.

Очите на Аманда се наливат със сълзи.

— Аз го пренебрегвах. Всеки ден, по един или друг начин, аз го пренебрегвах.

— Не, скъпа — категорично изрича майка й. — Той те пренебрегваше.

— Какво?

— Той беше толкова зает да се грижи за мен, че забрави, че най-важната му задача е да се грижи за теб. Независимо колко самостоятелна беше ти, независимо колко силна изглеждаше, независимо какво отношение демонстрираше. Независимо от всичко. Ти беше неговото малко момиченце и неговото основно задължение бе да те закриля. Дори ако човекът, от когото трябваше да те закриля, да бях аз. — Тя протяга ръка, но отново я прибира, когато Аманда отказва да я погледне — Не беше твоя вината, Манди. Никога не е било по твоя вина.

Думите нежно обгръщат Аманда, завиват я в топъл пашкул. Като затворник, осъден по погрешка и оправдан след цял живот, прекаран в затвора, тя е напълно и неочаквано реабилитирана от всичките си грехове. Свободна е.

Не беше твоя вината, Манди. Никога не е било по твоя вина.

Аманда се стоварва отново на пейката. Тя е невинна.

— Толкова съжалявам, скъпа — продължава майка й. — Съжалявам за всичко, на което те подложих, съжалявам за всички ужасни неща, които ти наговорих. Ако има нещо, което да мога да кажа или да направя, за да изкупя болката, която ти причиних…

Аманда се взира в насиненото лице на майка си. Колко е красива, мисли си.

— Има нещо — чува се да казва.

— Какво?

— Можеш да пледираш за невинност.

— Какво? — повтаря майка й.

— Явно си била в състояние на силен афект. Никой съдебен състав на света няма да те осъди, след като чуе историята ти.

Майка й яростно клати глава.

— Никой съдебен състав няма да чуе тази история. Никой друг никога няма да я чуе.

— Твърде късно е — казва й Аманда.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Полицията вече я чу.

— За какво говориш? — Майка й внезапно се разтревожва, трие длани в панталона си. — Нямаш право. Нямаш право да им казваш нищо.

— Не беше тя — казва Бен.

— Какво? Тогава как…?

— Снощи Люси отиде в полицията.

— Люси е отишла в полицията?

— Тя им каза истината.

— Не. Лъжете. Опитвате се да ме изиграете.

— Не, майко — казва Аманда — Никакви лъжи повече.

— О, боже! Горкото ми сладко момиченце. Тя добре ли е?

— Защо не я попиташ сама? — казва Аманда, а Бен става и отива към вратата на съседния коридор.

Тя е там, стои на прага, огряна от слънчевата светлина, проникваща през високите прозорци. Хейли Молинс, пораснала жена, която някога е била малко момиченце, на име Люси Тюрек.

Дъщеря на своята майка.

И моя сестра, мисли си Аманда, докато жената внимателно приближава. Тя е с бледорозов пуловер и тъмносиви панталони, тъмната й коса е прилежно прибрана зад ушите. Въпреки че очите й са леко подпухнали от плач и устните й забележимо треперят, около нея се носи ореол на спокойствие, осъзнава Аманда. Обгръща я омиротворение. Като момичето от картината на Реноар на люлката.

Майка й бавно се изправя на крака. Олюлява се несигурно, сякаш невидими конци я придържат права, а в това време непознатата, която й е дъщеря, се приближава. Невидими връзки подръпват устните й и ги разтварят.

— Люси — думата се оформя с устни, но звук не излиза.

— Майко — идва безмълвният отговор.

Двете жени падат в обятията си, ръцете на майка й се заравят в меката вълна на пуловера на Люси, дланите на Люси стискат твърдата памучна материя на ризата на майка й. След няколко минути те се пускат бавно и неохотно, очите на всяка обхождат лицето на другата за следи от миналото, пръстите им докосват всяка нова, непозната черта. Аманда поглъща сцената от разстояние. Майка й обсипва поне с десетина целувки страните на сестра й. Аманда се мъчи да не си представя чувството от допира на тези устни по собствената си кожа.

— Обичам те — чува.

— Обичам те — някой шепне в отговор.

Аманда избърсва една нежелана сълза, когато жените спонтанно се прегръщат отново и ритмично се полюшват на невидимата си люлка. Тя нетърпеливо поклаща глава. Какво, по дяволите, става? Тя определено не е ревнива или обезпокоена. Бог е свидетел, че не желае да взима участие в подобна мелодраматична сцена. Какво й става тогава? Защо се чувства толкова изоставена? Защо пролива сълзи за две жени, които почти не познава и не иска да познава? Всичко се бе наредило идеално. Майка й и сестра й се бяха събрали отново. Без съмнение областният прокурор ще е склонен на споразумение. Най-накрая ще може да се махне, по дяволите, от този нещастен град веднъж завинаги. Ето ти. Всички печелят. Всичко е наред.

Всичко е наред, мамка му.

— Паляче?

Думата се носи по въздуха към нея, примамва я. Аманда удивено вижда как затвореният кръг на майка й и сестра й се разтваря подобно на цвете и ръцете им с копнеж се протягат към нея. Не, мисли си тя. Не искам да отида. Там няма достатъчно място за мен. Ще падна. Прекалено е страшно. Прекалено е опасно.

Само че, още докато Аманда клати отрицателно глава, тялото й се оттласква напред. Тя усеща как ръката на сестра й я докосва по лакътя. Усеща как майка й я обгръща през гърба. Двете жени я издигат и Аманда се качва на люлката.