Джой Филдинг
Кукла на конци (20)

20

Съдебната зала е същата като вчерашната, мисли си Аманда и влиза след майка си и Бен. Може би малко по-тясна и с по-малко хора. Същите сериозни физиономии, същата сериозна липса на въздух.

— Ще ме призовеш ли да свидетелствам? — Аманда пита Бен, когато заемат местата си на първата редица пейки за зрители.

— Шегуваш ли се? — отговаря с ъгълчето на устата си той. — Ти сама каза — ако те призова там, следващото нещо ще бъде да възстановят смъртното наказание.

— Ще бъда добра — уверява го Аманда. — Извикай ме.

— Какво си шушукате вие двамата? — пита майка й, след като още веднъж произнасят името й. Бен я повежда към масата на защитата в предната част на залата, издърпва един стол и я изчаква да седне.

— Започвайте, адвокат — нарежда съдията. Аманда си отбелязва наум, че той има голяма глава, косата му се спуска надолу, а чертите му са някак събрани в средата на лицето, сякаш вечно е притиснат между вратите на асансьор.

— Ваша чест — започва Бен.

— Признавам се за виновна — заявява Гуен, докато се изправя на крака.

— Моля? — Веждите на съдията се извиват към топчестия му нос. Той се обръща към Гуен с развеселено и невярващо изражение.

— Седни — казва на клиентката си Бен.

Гуен упорито остава нрава.

— Искам да се призная за виновна, Ваша чест.

— И така да е — съобщава й съдията, — това не е място за признания, а по-скоро дело за определяне дали да бъдете пусната под гаранция…

— Не желая да бъда пусната под гаранция, Ваша чест — настоява Гуен.

— Адвокат, може би ще желаете една минута за консултация с клиентката си?

— Не е нужно, Ваша чест — казва му Гуен. — Не искам освобождаване. Виновна съм и трябва да остана в затвора.

— Ваша чест — заявява Бен. — С разрешението на съда. Ако мога да получа пет минути отлагане…

— Не искам отлагане — казва Гуен. — Настоявам да ме върнете в затвора.

— Изглежда, че клиентката ви вече е взела решение, господин Майерс.

— Ваша чест, клиентката ми преживява много тежък период.

— Това е лъжа — казва Гуен.

— Седни, Гуен. — Гласът на Бен е дрезгав, изпълнен с раздразнение.

Гуен свива рамене и неохотно заема мястото си.

— Адвокат, клиентката ви е обвинена в убийство. Тя казва, че е виновна. Аз казвам, ако иска да се върне в затвора, нека се върне.

— Ваша чест, въпреки тежкото престъпление, в което е обвинена — бързо подхваща Бен, — госпожа Прайс не представлява риск или заплаха за обществото…

— Аз застрелях абсолютно непознат човек — прекъсва го Гуен. — Не мислиш ли, че това ме прави заплаха за обществото?

— Майко, за бога… — Аманда става от мястото си и върви към предната част на залата. Съдията почва да блъска с чукчето си, а един полицай се втурва да я възпре.

— Това е дъщерята на обвиняемата, Ваша чест — обяснява Бен. — Тя е адвокат в щата Флорида и е оставила работата си, за да бъде с майка си, докато всичко се реши. Готова е да остане и да се грижи за нея…

— Нямам нужда от грижи. — Лицето на Гуен се зачервява тревожно.

— Имате нужда да млъкнете — казва й съдията. — Не си помагате особено с тези изпълнения.

— Това е целта, Ваша чест. Не искам да си помагам. Искам да се призная за виновна. Искам да отида в затвора.

— Няма проблеми. — Съдията решително удря с чукчето си. — Освобождаването под гаранция се отхвърля. Полицай, отведете затворничката.

— Благодаря Ви, Ваша чест. — Докато полицаят се приближава, Гуен Прайс се усмихва.

— По-късно ще се върна да поговорим — казва й Бен.

— Не е нужно — казва през рамо Гуен. — Радвам се, че те видях отново, Аманда. Лек полет обратно към Флорида.

— Мамка му — ругае в шепата си Аманда.

Съдията клати глава, сякаш иска да каже: всичко бях виждал, но това… После се засмива.

— Успех, господин Майерс, — казва на Бен, преди да заповяда на разсилния да повика следващия.

— А сега какво? — пита Аманда, докато следва Бен извън залата и надолу по дългия коридор.

— Мисля си, че току-що май останахме без избор.

— Натъкнахме се на нещо, Бен — казва му Аманда със свито сърце. — Ето защо тя няма търпение да приключи всичко. Видя лицето й, когато споменах името Тюрк. Това име означава нещо за нея, Бен.

Бен спира, преди да са стигнали до изхода.

— И какво от това? — с равен глас произнася той.

— Как какво?

— Джон Молинс, Тюрк, Уилям Шекспир. Какво значение има? Един човек е мъртъв, а майка ти е повече от доволна да поеме отговорността. Видя я пред съдията. Твърдо е решена да отиде в затвора и честно казано не мисля, че можем да направим нещо, за да й попречим. Тя не иска нашата помощ. Малкото й изпълнение днес го доказа.

— Какво ще правим тогава?

— Аманда, май не ме чуваш?

— Чувам те. Просто не съм съгласна.

— Не виждам какъв избор имаме.

— Винаги има избор.

— Да, но понякога някой друг го прави.

— И какво казваш тогава? — упорито пита Аманда.

— Знаеш какво казвам. Казвам, че може би е време да потвърдиш билета си и да се върнеш във Флорида. Още повече, че изобщо не искаше да идваш тук. На практика насила те доведох.

— Да, но сега съм тук и — какво? — просто ще хвърлиш кърпата и ще се предадеш? Готов си да оставиш майка ми да изгние в затвора през остатъка от живота си?

— До преди няколко дни ти нямаше търпение това да се случи.

— Много неща се промениха през тези няколко дни.

— Какво се е променило, Аманда?

Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.

— Не зная.

Изглеждаш чудесно. Този цвят ти стои прекрасно.

— Просто нищо не се връзва.

Съжалявам, че бях толкова лоша майка за теб, Аманда.

— Не мога да се върна във Флорида, Бен. Току-що си купих всички тези дрехи. Къде ще ги нося във Флорида?

— Какво?!

Аманда започва безпомощно да се върти в кръг.

— Нещо не е наред с майка ми, Бен. Различна е и ти го знаеш.

— Тя уби човек, Аманда. Това може да ти обърка мозъка.

— А може би вече нещо е било объркано. Може да има тумор на мозъка. Не помислихме за това. Можем ли да уредим да я прегледат на скенер?

Бен въздъхва и с копнеж поглежда към изхода. Защо изобщо се забърках в тази каша, казва въздишката му.

— Мога да подам молба в съда, но се съмнявам, че майка ти ще се съгласи, а без нейно разрешение…

— Което знаеш, че тя няма да даде.

— … ръцете ни са вързани.

— Мамка му! — Ругатнята, по-силна, отколкото й се искаше, отскача от стените и се разнася по коридора.

Бен нервно се озърта.

— Добре, виж, защо не изпием по чаша кафе? — Не дочаква отговора й, хваща я под лакътя и я повежда през изхода, към отсрещната страна на улицата, в закусвалнята, където бяха обядвали предишния ден.

— Трябва да разберем кой е бил този Тюрк — говори няколко минути по-късно Аманда, отчупва си от боровинковата кифла и духа парата на кафето. — Той е ключът към всичко.

— И как предлагаш да направим това?

— Нямам представа — Аманда се взира през масата към бившия си съпруг и устните й се разтеглят в слаба усмивка.

— На какво се смееш?

— Просто не съм свикнала да те виждам с костюм.

— И каква е присъдата?

— Че костюми ти отиват — отговаря тя и усмивката й се разширява, обхваща цялото лице.

Бен клати глава.

— Кой би си помислил — повтаря той вече обичайната фраза.

— Кой би си помислил — казва и Аманда — Кое те накара да станеш адвокат все пак?

— Честно ли?

— Ако смяташ, че ще ми понесе?

— Винаги съм искал да стана адвокат.

— Какво? Никога не си ми казвал.

Той свива рамене.

— Срамувал съм се. Искам да кажа, какво бях аз, класическият разгневен млад човек, с целия този „бунт без причина“, нямаше начин да бъда адвокат като баща си. Пагубна идея. А какъв исках да стана вътре в душата си?

— Адвокат като баща си — отговаря Аманда.

— Именно.

— Как е баща ти?

— Страхотно. В момента е в Париж. На меден месец…

— На меден месец ли?

— Майка ми почина преди пет години — обяснява Бен. — Рак.

— Много съжалявам. Нямах представа.

— Как би могла да имаш? През тези години не може да се каже, че поддържахме контакт.

Аманда отпива от кафето си, то й изгаря небцето и на нея й се иска цялото й тяло да изтръпне така.

— Бяхте ли близки с майка ти?

Той кимва.

— С течение на времето ставахме все по-близки.

— Искаш да кажеш, че сте станали по-близки, след като напуснах града?

— Нещо такова — признава той.

— Тя не ме одобряваше напълно, доколкото си спомням.

— Просто смяташе, че сме прекалено млади.

— Майките знаят най-добре — казва Аманда и с удивление клати глава. — Не мога да повярвам, че казах това.

— Може би тя знае най-добре — казва Бен и с лекота прехвърля разговора от своята към майката на Аманда. — Може би е най-добре да не се бъркаме.

— Не мога да направя това.

— Може да стане по-лошо, Аманда.

Аманда се засмива с болезнен глас, който разсича въздуха като мачете.

— Е, за кого се ожени баща ти? Познавам ли я?

— Ако искаш вярвай, но да — Бен допива кафето си и прави знак на сервитьорката за още едно. — Помниш ли госпожа Макмахон? По история в единайсети клас?

— Шегуваш се.

— Съпругът й почина горе-долу по същото време като майка ми. Някакви общи приятели ги запознаха преди около година и какво да ти кажа? Останалото е…

— Не го казвай.

Те се смеят, този път с лекота.

— Мога ли да отседна при теб? — въпросът се изплъзва от устата й, преди да има време да обмисли подтекста и последствията му.

— Какво?

— Само за няколко дни. Докато разберем какво става. Не зная, Бен. Струва ми се, че има смисъл.

— Няма никакъв смисъл.

— Не ти предлагам да спим заедно — бързо продължава Аманда. — Очевидно е, че ще спя на дивана. И ще се постарая да не ти се пречкам, ако Дженифър…

— Не можеш да останеш при мен, Аманда.

Аманда кима с мълчаливо примирение. Той е прав.

Разбира се, той е прав.

— Мога да накарам една от секретарките в офиса ми да се поразтърси, да види дали не може да се намери хотел. Дори и тук може да имат места — добавя Бен и поглежда през вратата към близкия хотел.

— Не, всичко е наред. Аз съм голямо момиче. Сигурна съм, че ще мога да си намеря нещо сама.

— Просто не мисля, че е разумно да оставаш при мен.

— Естествено. Разбирам. Абсолютно си прав. Беше тъпа идея.

— Но интересна все пак — признава той след малко.

— И аз така си помислих.

— Може би ние…

— Бен! — възкликва някакъв женски глас.

Аманда долавя движение зад себе си и силен аромат на парфюм с мирис на лимон. Обръща се и вижда привлекателна жена в тъмнозелено манто да се навежда и целува Бен по бузата. Дългата й до брадичката кестенява коса пада върху високи и добре очертани скули.

— Свърши ли вече в съда? — пита жената с нисък гръден глас.

— Да, свърших.

— Съдията отхвърли ли гаранцията?

— Съдията изобщо нямаше друга възможност.

Жената разбиращо се усмихва и обръща проницателния си поглед към Аманда. Очите й са същия цвят като кафето, мисли си Аманда. Тя знае, че това е Дженифър, преди още Бен да я е представил.

— Дженифър Граймс, запознай се с Аманда Травис — чува го да казва, докато набързо възприема чертите на жената — тъмните очи, дългият извит нос, кораловите устни. — Дъщерята на Гуен Прайс.

— И бивша съпруга на Бен. — Аманда протяга ръка. — В случай, че е забравил да го спомене.

За нейно разочарование, Дженифър поема ръката й и енергично я разтърсва.

— Не е забравил. Много съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива обстоятелства.

— Труден период — казва Аманда. — Искате ли да седнете при нас?

Дженифър Граймс махва към двама колеги, които я чакат при изхода.

— Ще се видим след малко — казва им тя, дръпва един стол от близката маса и го смества до масата за двама. — Всъщност, добре е, че попаднах на вас. Успях да открия някои от нещата, за които ме помоли снощи. — Поглежда многозначително към Аманда — Бяхме на най-отегчителното парти. Той каза ли ви?

— Каза, че било твърде отегчително, за да разказва — с усмивка отговаря Аманда.

Тъмните очи на Дженифър се разширяват. Тя отново насочва вниманието си към Бен.

— Изглежда, че са получили първоначалния доклад от аутопсията на Джон Молинс.

— И? — едновременно питат Бен и Аманда.

— И се явяват доста интересни резултати.

— Как така? — пита Бен.

— В какъв смисъл „интересни“? — пита в същото време Аманда.

— Ами, не са напълно изчерпателни и така нататък, разбира се, трябва да направят още изследвания.

— В какъв смисъл „интересни“? — отново пита Аманда.

— Ами, на първо място изглежда, че нашият господин Молинс е по-възрастен, отколкото си мислехме.

— Колко по-възрастен?

— С десет, може би дори петнайсет години, ако се вярва на вътрешните му органи.

Бен поглежда към Аманда.

— Което го прави около…

— … същата възраст, като майка ми — довършва мисълта му Аманда.

— Това важно ли е? — пита Дженифър.

Те свиват рамене.

— Има и още.

— Продължавай.

— Ами, изглежда, че нашият господин Молинс се е подлагал на пластични операции.

— Какви пластични операции?

— На носа. И лифтинг на лицето. Явно и двете са правени преди известно време.

Аманда подпира лакти на масата и обхваща глава с ръце. Какво означава всичко това? Че Джон Молинс е бил отчаян човек или просто суетен? Че се е опитвал да запази външността си или я е ненавиждал?

— Опитвал се е да изглежда на възрастта, посочена в паспорта му — осъзнава на глас тя. Паспортът, който е откраднал от истинския Джон Молинс, след като го е убил и си е присвоил самоличността му. Мили боже, кой е бил този човек?

— Това е другото — казва Дженифър.

— Какво друго? — питат Бен и Аманда и думите им се припокриват.

Дженифър изглежда малко изненадана.

— Ти ме попита за рождената му дата.

— Да? — отзовават се едновременно.

— Ами, прав беше. Според паспорта му, тя е на четиринайсети юли.

— Мамка му — процежда Аманда и ръцете й рухват в скута.

— Мамка му — повтаря Бен и се обляга назад.

— Но откъде знаеше все пак?

Нито Бен, нито Аманда обелват дума.

— Какво става тук?

И отново мълчание.

— Е, приятно ми е да си седим и бърборим… — казва Дженифър и тъмните й очи прескачат между двамата. След продължителна пауза тя дръпва стола си назад и става.

Бен тутакси се изправя също.

— Благодаря — простичко казва той.

— За какво по-точно?

— Не съм сигурен.

Дженифър докосва бузата му с такава нежност, че Аманда потръпва. После протяга същата ръка към нея.

— Радвам се, че се запознахме, Аманда. Надявам се всичко да се оправи.

— Аз също.

Аманда гледа как Дженифър се повдига на пръсти за лека целувка с Бен.

— Ще ми се обадиш ли по-късно?

— Разбира се.

После тя се отправя към вратата, като оставя след себе си само аромат на лимони.