Джой Филдинг
Кукла на конци (18)

18

След обяда Аманда придружава Бен обратно до съда. Гледа го как успява да постигне прекратяване на делото поради неспазване на техническите формалности и изпитва навярно повече от необходимото удоволствие, когато вижда смаяната нацупена физиономия на прокурорката, сега още по-непривлекателна от преди.

— Бива си те, господин Майерс — казва Аманда, докато Селена и майка й се хвърлят на врата му от благодарност. Едва потиска желанието си да стори същото.

— Фасулска работа.

Аманда се засмива. Неговата арогантност й се струва още по-тревожно привлекателна, отколкото преди десет години.

— А сега какво?

— Да се надяваме, че тя повече няма да се забърква в разни бели.

— Имах предвид нас? — Нервен смях и ненужно покашляне. — Имах предвид плановете ни за остатъка от деня.

— Ами, не зная за твоите планове, но аз трябва да се върна в офиса. — Бен пъхва една купчина книжа в куфарчето си и поема към ескалатора. Крачи бързо и Аманда едва успява да го настигне.

— Ами майка ми?

— Какво за нея?

— Мислех, че ще отидем да я видим.

— Днес не мога.

— Но не трябва ли да се явим в съда утре?

— Ще имаме предостатъчно време да говорим с нея сутринта. — Спускат се надолу с ескалатора в мълчание. Аманда тъкмо се кани да попита защо той така изведнъж се разбърза да се върне в офиса, когато Бен й посочва коридора вляво. — Зала 102. Ако можеш, гледай да си тук преди девет без петнайсет.

— Чакай! — Аманда подтичва, за да го настигне от ескалатора до изхода. Той отваря вратата и студеният въздух я шибва в лицето. На очите й излизат сълзи от шок и болка:

Бен спира.

— Добре ли си?

— Мислиш ли, че би могъл да направиш нещо с това време?

— Какво ти става — не ти ли харесват минус двайсет градуса?

— Защо си мислиш, че се преместих във Флорида?

— Не мога да отговоря на този въпрос — простичко казва той. — Ти можеш ли?

Аманда пренебрегва и въпроса, и неговия подтекст.

— Мислех си, че може би трябва да поостана още няколко дни.

— Мисля си, че това може би е добра идея — съгласява се той. Гласът му е остър като въздуха навън. Адвокатският му глас, мисли си тя, този, с който разговаря с клиентите си.

— Виж, какво ще кажеш да вечеряме заедно? — Опитва се поканата й да звучи небрежно и спонтанно. Благодарна е, че зъбите й тракат достатъчно силно и скриват треперенето на гласа.

— Днес не мога. — Не й дава никакви други обяснения и поема на юг по Юнивърсити авеню.

— Бен, наистина трябва да поговорим за майка ми — бързо изрича Аманда, като че ли майка й е поводът за поканата.

— Какво има да говорим?

Аманда го сграбчва за ръката и го принуждава да спре на ъгъла на Юнивърсити и „Куийн“.

— Няма наистина да й позволиш да се признае за виновна утре, нали?

— Разбира се, че няма.

— Как ще я спреш?

— Това е само заседание за пускане под гаранция, Аманда. Тя няма да има възможност да пледира до петък.

Аманда изпитва нещо подобно на облекчение, после недоумение защо го изпитва.

— Добре. Е, поне печелим малко време.

— Не е лошо да помислиш да си купиш нещо друго, ако възнамеряваш да се задържиш — казва той.

— Какво например?

— Ново палто. — Той се усмихва, после бързо пресича, преди светофарът да се е сменил и й махва с ръка над рамото си, без да се обръща.

 

 

Следващите няколко часа Аманда прекарва в обикаляне на магазините в „Ийтън център“ — огромен закрит търговски комплекс на три етажа и по-висока офисна част, разположен в центъра на Торонто. Тя си спомня, че някога „Ийтънс“ бяха магазини номер едно в страната, но по някое време, докато я е нямало, това се бе променило — уважаваната някога търговска верига бе фалирала и бе откупена от основния си конкурент. Да не те изпусне човек за малко, мисли си тя. Забелязва едно черно палто тип парка на витрината на малък магазин на първия етаж и влиза вътре.

— Мога ли да ви помогна? — млада жена, от служебната карта на която личи, че се казва Моника, се обръща към нея, още преди Аманда да е успяла да се огледа. Моника е с накъдрена руса коса и гол корем, който се издава над провиснали маркови дънки.

— Не ви ли е студено? — Не се стърпява Аманда. И макар че момичето не би могло да е повече от пет години по-младо от нея самата тя почва да се чувства, сякаш принадлежи към съвсем друго поколение. Кога започнах да се чувствам толкова стара, пита се.

Моника поклаща глава, при което русите къдрици подскачат по челото и влизат в близко разположените сиво-сини очи.

— Тук става доста горещо. Нещо конкретно ли търсите?

— Онова палто на витрината…

— Черната парка?

Аманда кимва и момичето я повежда между отрупаните със стока рафтове към кожените парки в дъното на магазина. Тя бързо сваля палтото си и го пуска на земята. После Моника й помага да облече една от черните парки и тя се оглежда в големите огледала на стената.

— Какво ще кажете за червено? — пита Моника.

— Червено ли?

— Черното е хубаво и така нататък — не ме разбирайте погрешно, стои ви великолепно — но червеното е фантастично. Трябва да го пробвате.

— Не мисля така.

— Доверете ми се — казва Моника и Аманда се усмихва. И откога русите къдрици и смъкнатите дънки служат за път към доверието? И все пак, в следващия момент тя вече доброволно сменя черната парка с червена. — Знаех си — казва Моника. — Изглеждате прекрасно. Червеното наистина ви отива.

Аманда изучава образа си в огледалото и неочаквано остава доволна от видяното. Няма я вече малката отхвърлена бездомница, която маха с ръка след бившия си съпруг на студената и ветровита улица. Вместо нея тук стои една алена жена, известната дама в червено.

— Ще я взема.

— Страхотно. — Моника изръкопляска с момичешки ентусиазъм. — Ще желаете ли още нещо?

— Не зная. Имате ли някакви идеи?

— Имаме един убийствен лилав пуловер.

— Лилав ли?

— Доверете ми се — казва отново Моника.

Половин час по-късно, развеселена и объркана, Аманда наблюдава как момичето увива разнообразните й покупки и си мисли: Какво ще правя с всички тези зимни дрехи във Флорида?

— Да видим сега. Един лилав пуловер от мохер, синьо кашмирено поло, тъмносини панталони, черни кожени ръкавици и разбира се фантастичната червена парка. Как желаете да платите за тези неща?

Аманда си изважда кредитната карта и я подава на Моника.

— Става ли да облека палтото още сега?

— Това си е вашето палто — отговаря Моника и усмивката й разкрива два реда идеални зъби. — Заповядайте. Само да махна етикетите. — Тя сръчно ги отстранява и плъзга лъскавата червена парка през тезгяха. — Ако желаете, мога да опаковам старото ви палто.

— Не, няма нужда. Задръжте го.

— Какво?

— Дайте го на някого, който има нужда от него.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— Е, това е много мило от ваша страна… Аманда — прочита името й на кредитната карта и я прокарва през апарата. — Купихте си чудесни неща. Носете си ги със здраве.

— Благодаря. — Аманда плъзга ръце в новото си палто й го загръща около тялото си, наслаждавайки се на приятната му топлина. На кого му е притрябвал Бен Майерс, мисли си, после вдига на главата си обрамчената с пухкава кожа качулка и излиза от магазина.

— Аманда? — подвиква след нея продавачката. — Извинете, госпожо Травис?

Аманда спира и се обръща. Още по-силно притиска палтото към гърдите си, в случай че Моника реши да й го изтръгне. „Станала е грешка“ — вече чува извиненията й. — „Боя се, че това палто вече е продадено. Ще трябва да го върнете.“

— Щяхте да забравите това — казва Моника и протяга ръка. В отворената й длан Аманда вижда спестовна книжка и малък ключ. — Май е ключ от депозитен сейф.

— Боже мой. — Аманда си дава сметка, че напълно е забравила за ключа и книжката, която взе от кутията за обувки в гардероба на майка си.

— Слава богу, че проверих в джобовете.

— Слава богу — повтаря Аманда.

— Сигурна ли сте, че искате да оставите палтото?

— Абсолютно.

— Добре. Благодаря отново.

— Аз ви благодаря.

— Приятен ден.

Не зная дали е приятен, мисли си Аманда, докато напуска магазина. Но денят току-що стана много по-интересен.

Почти четири часът е, когато Аманда пристига на адреса, посочен в спестовната книжка, след трийсет и пет минути път с кола от центъра.

— Къде сме? — пита тя шофьора и забелязва, че таксиметърът показва 14.75, със седем долара повече от сметката на майка й в книжката. Изважда банкнота от двайсет долара и я подава към предната седалка. Тази екскурзия ще се окаже скъпа.

— Северен Йорк — отговаря мъжът с тежък източноевропейски акцент.

Защо ли майка й е избрала толкова отдалечено място, след като из целия град има банки?

— Трябва побързате — съветва я мъжът. — Банка затваря след две минути.

Мамка му, мисли си Аманда, докато наблюдава как няколко човека излизат от сградата и се чуди дали изобщо ще я пуснат.

— Запазете рестото — казва на шофьора, отваря вратата и бързо се отправя към входа, когато вижда една служителка да върви насреща й с тежка връзка ключове, очевидно с намерението да затваря.

— Няма да се бавя — казва на кокалестата млада жена, чийто шлем от къдрава черна коса прибавя поне шест сантиметра към ръста й.

— Бъдете спокойна — провлачва с мек ямайски акцент жената и заключва входната врата след нея.

Аманда набързо се оглежда, за да реши какво да предприеме. С облекчение установява, че банката е просторна и модерна и че още пет-шест други клиенти се мотаят из нея. Може би обстоятелството, че е края на работното време ще работи в нейна полза. Чиновниците са прекалено заети да приключват и затварят. Следователно няма да са толкова склонни да обръщат внимание на някаква непозната, нито да преглеждат обстойно подписа, с който иска да влезе в отделението със сейфовете в дъното на банката. Не че не можеше да ги измами. В продължение на години бе подправяла подписа на майка си в бележника си и вече бе нещо като експерт.

„Значи сега пък подправяш подписа на майка си и отваряш незаконно депозитни сейфове“ — чува Бен да шепне неодобрително. — „Знаеш, че за такова нещо могат да ти отнемат адвокатските права.“

Аманда сваля новите си черни кожени ръкавици и забелязва, че ръцете й треперят. Минава покрай редицата с каси, наредени покрай бледолилавата западна стена на банката.

— Искам да отворя депозитния си сейф — казва на една жена, която рови в купчина чекове зад гишето.

— Само половин секунда — казва жената, без да вдигне поглед.

Добре, мисли си Аманда. Харесва ми отношението ти. Не се усмихвай и не питай как съм. Не ми пожелавай приятен ден. Просто ме вкарай в проклетия трезор.

Видимо раздразнена, жената въздъхва и прокарва нервно ръка по късата си кестенява коса.

— Нищо не разбирам — мърмори си тя.

Зная какво ти е, съчувствено си мисли Аманда и пристъпва от крак на крак, чувствайки се топло и уютно в новата си парка. Зад себе си дочува гневен глас и се обръща.

— Как така трябва да сложите запор на чека ми? — пита възмутен клиент.

— Това е извънградски чек, господин Нютон — обяснява касиерката. — Боя се, че такава е политиката на банката.

— Клиент съм на тази банка повече от трийсет години. От преди вие да се родите.

— Да и много съжалявам, но…

— Бих искал да говоря с управителя.

Аманда се взира във влажните следи от стъпки по тъмния мраморен под. И майка ми е била клиент на тази банка от почти същото време, мисли си и потиска желанието си да побегне. Може и да успея да й подправя подписа, но няма начин да убедя когото и да било, че съм Гуен Прайс. Ами ако някоя от тези касиерки познава майка ми не само от едно „здравейте“? Ами ако са прочели във вестника за стрелбата и сега, най-малко, познаят името й? Ще се сетят, че лъжа. И какво ще направят тогава? Ще ме изхвърлят? Или ще повикат полицията? Бен ще се вбеси, когато разбере, това е дяволски сигурно.

Уморената касиерка оставя купчината чекове на тезгяха и поглежда с измъчена усмивка.

— Искате да влезете в трезора ли? — пита тя и й подава един формуляр да го разпише.

И още нещо е дяволски сигурно: вече е твърде късно да си тръгне.

Аманда се подписва с името на майка си и затаява дъх, докато касиерката сравнява подписа с този, който е оставен при нея.

— Оттук — казва тя, без да покаже какъвто и да било знак, че я познава и я приканва покрай тезгяха към внушителния стоманен трезор в дъното на помещението. После внезапно спира, обръща се и се втренчва в Аманда. — О! — възкликва тя.

Гърлото на Аманда се свива, сякаш жената го е стиснала с ръце. Кажи й, че всичко е една огромна грешка, че напоследък нещо не си на себе си. Сеща се за Джон Молинс, или поне за този, който се е представял за Джон Молинс. Нещо не си самата ти, мисли си отново и едва не се засмива. Може да е заразно.

— Палтото ви — казва касиерката.

— Палтото ми ли?

— Да. Много е красиво. Харесва ми. Откъде си го взехте?

— А. От едно малко магазинче в Търговския център.

— Фантастично е. Ужасно ми харесва цветът. — Тя отваря трезора и отстъпва, за да позволи на Аманда да влезе първа.

— Благодаря.

— Не мога да нося червено. Бих искала да можех, но изглеждам много бледа. — Тя използва първо своя ключ, после този на Аманда и изважда сейфа. — Можете да го отворите ето тук — посочва й един заграден със завеси ъгъл. — Е, знаете как се прави.

Дългата правоъгълна стоманена кутия тежи в ръцете на Аманда.

— Благодаря ви. Няма да се бавя.

— Няма проблеми.

Ти така си мислиш, безмълвно произнася Аманда и изчаква жената да излезе, после дръпва лилавата кадифена завеса и влиза в подобното на търбух помещение. Няколко дълги секунди се взира в матовата сива кутия, сякаш със силата на погледа си ще успее да разбере какво има вътре.

— Хайде. Какво чакаш?

Чакам да нахлуят ченгетата и да ме арестуват.

В такъв случай няма да е лошо поне да им дадеш причина да те арестуват, решава тя, отваря кутията и поглежда вътре.

Каквото и да бе очаквала да намери, не беше това.

Аманда ахва и залита към завесата. Заливат я едновременно горещи и студени вълни, главата й е олекнала, краката натежали.

— Мили боже — промълвя тя, пресята се към продълговатата кутия и прокарва пръсти по стегнатите пачки от по стодоларови банкноти. — Какво, по дяволите, става тук? — Каква работа има майка й, с всичките тези пари? Най-малко сто хиляди, изчислява бързо тя. В брой. За разлика от онези 7.75 в сметката й. — Какво, по дяволите, става?

Аманда се взира в парите, докато не чува стъпки и дискретно покашляме от другата страна на завесата.

— Извинете, но всичко наред ли е? — пита я някакъв глас.

Аманда затръшва капака на кутията и изчаква няколко секунди да се съвземе, преди да дръпне завесата. На лицето й се изписва пресилена усмивка.

— Съжалявам — извинява се касиерката. — Обикновено гледаме да не притесняваме клиентите си, но вие останахте вътре дълго време и…

Аманда си поглежда часовника и с удивление установява, че са минали повече от двайсет минути.

— Съжалявам. Нямах представа, че е станало толкова късно.

— Проблемът е, че трябва да затваряме.

— Разбирам. — Подава обратно на касиерката тежката кутия и тя внимателно я плъзга на мястото й. Моля те, не позволявай да припадна, докато съм тук, мисли си Аманда.

— Има ли още нещо, което да можем да направим за вас днес? — пита касиерката, докато я придружава до главната зала. Цялото внимание на Аманда е насочено към това да мести единия си крак пред другия.

— Не. Мисля, че това е предостатъчно за един следобед.

Младата жена с ключовете чака, за да съпроводи Аманда до изхода.

— Страхотно палто — казва тя и отключва.

Аманда изчаква да чуе, че вратата се заключва зад нея, после влиза в едно такси и закрива лице в длани.

— Как така трябва да напусна утре? — Аманда пита служителя на рецепцията в хотел „Четири сезона“.

Младежът търпеливо се усмихва.

— Ами, вие всъщност трябваше да напуснете днес сутринта.

— Но аз реших да остана до края на седмицата.

— И на мен ми се иска да можехме да ви помогнем. Наистина. Но при мен е отбелязано, че сте запазили стаята само до снощи. За тази нощ можем да ви настаним, но се боя, че от утре на обяд всичко е заето.

— Нямате нищо свободно?

— Боя се, че не. Мога да се обадя в някой от другите хотели наоколо…

— Не, няма нужда. Благодаря. — Аманда се отдалечава от рецепцията.

Някои от нещата, които Аманда си мисли, докато влиза в свободния асансьор: майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града; трябва да се обади на Бен и да му каже за разкритието си; майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града; трябва да се обади в офиса си да им каже, че няма да се връща до следващата седмица; майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града; трябва да си намери друга хотелска стая; новото й палто е удобно и топло; червеното определено е новият й любим цвят; майка й има сто хиляди долара в банкноти от по сто долара в депозитен сейф в някаква банка на другия край на града…