Лорън Оливър
Делириум (9)

Девета глава

Боже,

Пази сърцата ни цели,

както пазиш планетите в техните орбити

сред хаоса на Космоса,

както гравитацията на Твоята воля държи звездите на небето

както пази морето да не стане на прах и прахът на вода,

както държи всяка планета далече от друга

и Слънцето да не избухне.

О, Боже, пази сърцата ни цели.

Пази ги да не излязат от своята орбита,

помогни им да останат на пътя.

Псалм 21 („Молитва и наука“, книгата „Ш-ш-т“).

Вечерта си лягам, но думите на Хана не спират да се въртят из главата ми. „Ти няма да свършиш като нея. Просто го нямаш в себе си.“ Каза го само за да ме успокои. И това наистина трябва да ми действа успокояващо, но по някаква причина няма ефект. Незнайно защо, ме натъжава, предизвиква силна болка дълбоко в гърдите ми, сякаш там се е заклещило нещо голямо, студено и остро.

Хана не разбира. Не разбира и още нещо: мислите за болестта, тревогата, свързана с тях, и въпроса, дали не съм наследила нейното предразположение към делириума — това е всичко, което имам от мама. Болестта е всичко, което ми остана от нея. Тя е връзката ми с нея.

Извън това, нямам нищо.

Не че нямам спомени, имам, и то много, като се има предвид колко малка бях, когато умря. Помня, че когато валеше сняг, ме изпращаше навън и аз пълнех тенджерата с шепите си. После капехме върху снега кленов сироп и гледахме как се втвърдява и се превръща в кехлибарени златни зрънца, които се съединяват в нежна захарна дантела. Помня колко много обичаше да пее и да си играе с мен във водата на Ийст Енд. Тогава не знаех колко необичайно е това. Другите майки учат децата си да плуват. Другите майки не подскачат с децата си във водата, те ги мажат с крем, за да не изгорят на слънцето, и правят всичко, което трябва да прави една майка според раздела за родители в книгата „Ш-ш-т“.

Но не пеят.

Помня още, че когато бях болна, ми носеше препечени филийки с масло в леглото и целуваше удареното, когато паднех. Веднъж паднах от колелото, тя ме изправи на крака, прегърна ме и ме залюля. Една жена се спря й каза:

— Не ви ли е срам?

Аз не разбрах кое е срамното и се разплаках още по-силно. След този случай тя ме прегръщаше само когато никой не можеше да ни види. На улицата смръщваше вежди и казваше:

— Нищо ти няма, Лена. Стани.

Правехме си и танцови забави. Мама ги наричаше „чорапени партита“, защото навивахме килима в хола, обувахме си най-дебелите чорапи и се пързаляхме по паркета. Дори и Рейчъл се присъединяваше към нас, въпреки че не спираше да повтаря колко била голяма за такива бебешки игри. Мама спускаше завесите, слагаше възглавници на предната и задната врата и пускаше музика. Смеехме се толкова много, че ме заболяваше коремът.

По-късно разбрах, че е пускала завесите, за да ни крие от минаващи патрули, а възглавниците са служели за заглушители, да не би съседите да чуят, че пускаме музика и се смеем прекалено силно, и да се обадят в полицията, защото и двете неща са предупредителни знаци за делириум. Разбрах и защо криеше военната значка на татко — сребърен меч, наследен от неговия баща, който тя носеше на сребърна верижка около врата — под якичката на ризата си, винаги когато излизахме от дома. Не е искала някой да я види и да заподозре, че е болна. Разбрах всичко и осъзнах, че най-щастливите моменти от детството ми са били лъжа. Погрешни, опасни и незаконни. И чудати. Мама беше чудата и вероятно аз съм наследила тази чудатост от нея.

И за пръв път се замислям истински какво трябва да е чувствала и мислела през нощта, когато е отишла до онази скала и е скочила оттам, размахвайки ръце и крака във въздуха. Дали се е страхувала? Дали е мислила за мен и за Рейчъл? Дали е съжалявала, че ни изоставя?

Замислям се и за баща си. Него не го помня, имам само далечен неясен спомен за две големи и топли ръце и широко светло лице, надвесено над моето, но образът може да е резултат по-скоро на снимката в спалнята на мама, където сме снимани двамата. Там съм само на няколко месеца и той ме държи на ръце, гледа в камерата и се усмихва. Защото няма начин да си спомням наистина. Била съм на по-малко от годинка, когато е починал. От рак.

Горещината е непоносима, гъста и лепкава, сякаш тече на талази по стените. Джени спи по гръб в леглото си, с прострени встрани ръце и крака и диша с отворена уста. Дори и Грейс заспива веднага, устните й не спират да мърдат беззвучно, заровени във възглавницата. Стаята мирише на влажна кожа и топло мляко.

Ставам от леглото, вече облечена в черните дънки и черна тениска. Нямаше защо да си правя труда да обличам пижама. Знаех, че няма да мога да заспя. Още вечерта взех решение. Седяхме на масата с Каръл, чичо Уилям, Джени и Грейс. Всички дъвчехме и гълтахме мълчаливо, гледайки се безизразно един друг, въздухът тежеше, затрудняваше дишането ми, гърдите ми бяха като балон между ръцете на някого, който стиска с всички сили. В този момент осъзнах. Хана каза, че не го нося в себе си, но тя греши.

Сърцето ми бие толкова силно, че го чувам, сигурна съм, че и другите могат да го чуят, че леля ще стане от леглото, ще ме хване на стъпалата и ще ме обвини, че искам да се измъкна навън. Което всъщност се мъча да направя. Нямах представа, че сърцето може да тупти толкова силно. Това ми напомня за разказа на Едгар Алън По, който четохме в един от часовете по обществени науки. Там се разказва за един човек, който убил друг, после се предал в полицията, защото чувал сърцето на убития да бие под дъските на пода. Това трябваше да е разказ за чувството на вина и опасността от гражданско неподчинение, но когато го прочетох, ми се стори неубедителен и мелодраматичен. Сега го разбирам по-добре. Сигурно авторът му често се е измъквал от къщи като млад.

Отварям внимателно вратата на стаята и задържам дъх, молейки се наум пантите да не скърцат. В същия момент Джени простенва и сърцето ми замира. Но тя се обръща, слага ръка на възглавницата и отново се укротява. Издишам бавно. Просто мърда в съня си.

В коридора цари пълен мрак. Стаята на чичо и леля също е тъмна. Единственият шум идва от шепота на дърветата отвън и пъшкането на стените — обичайните артритни въздишки, които можеш да чуеш във всяка стара къща. Най-после събирам смелост, излизам в коридора и затварям вратата след себе си. Тръгвам толкова бавно, че като че ли оставам на едно място. Ръцете ми опипват гънките и вълничките на тапетите, за да намерят стълбата. Хващам се за перилото й и тръгвам надолу на пръсти. Имам чувството, че къщата е срещу мен, че крещи безмълвно и прави всичко, за да ме разкрият. При всяка стъпка се чува скърцане, стържене или стенание. Дъските потръпват под краката ми и аз започвам да се пазаря наум с къщата: „Заклевам се никога да не затръшвам вратите, ако стигна до външната, без да събудя леля Каръл. И никога повече да не те наричам «стар лайнарник», дори да не си го помислям, да не ругая мазето, когато се наводнява, и никога, ама никога да не ритам по стената, когато се ядосам на Джени…“

Къщата като че ли ме чува, защото като по чудо стигам без проблеми до вратата. Спирам за секунда и се ослушвам за стъпки, шепот, какъвто и да е шум, но освен сърцето ми, което продължава да крещи от страх, всичко е тихо. Дори и къщата е затаила дъх, защото отварям входната врата почти беззвучно. Преди да изляза, се обръщам и се уверявам, че стаите са тъмни, както и преди.

Затварям зад себе си и спирам разколебана на първото стъпало. Зарята спря преди около час — чух последните фойерверки като картечен откос, докато си оправях леглото. Улиците вече са притихнали и абсолютно празни. Часът е малко след единайсет. Сигурно има излекувани, които все още се разхождат по Ийст Енд, но повечето вече са си у дома. Улицата е тъмна. Преди една година спряха уличното осветление навсякъде, с изключение на най-богатите квартали на Портланд. Сега лампите ме гледат като слепи очи. Слава богу, че днес луната е пълна и ясна.

Ослушвам се за полицейски патрули и регулатори — почти ми се иска да ги срещна, защото тогава ще трябва да се върна обратно у дома, в леглото, на безопасно място. Вече усещам паниката да пълзи из вените ми, но наоколо всичко е спокойно и тихо, като замръзнало. В ума ми нещо крещи, настоява да се върна, да изкача отново стъпалата, но едно упорито зрънце в мен ме кара да продължа напред.

Стигам до портата и отключвам веригата на колелото.

Миналия път установих, че трака и скърца, особено в началото, затова го хващам и го бутам известно време надолу по пътя, докато гумите му стъпят здраво на тротоара. Никога в живота си не съм излизала толкова късно от дома. Никога не съм нарушавала вечерния час. Аз съм едно съвсем обикновено момиче, едно невзрачно петдесет и два килограмово момиче, нищо специално, но знам, че мога да го направя и дори да се съберат всичките патрули на света, няма да ме спрат. Удивително е колко спокойствие ми носи тази мисъл, как прогонва страха, като малка свещица в нощта, която придава форма на света около теб и прогонва мрака.

Стигам до края на моята улица, скачам на колелото и усещам как ресорите потреперват под мен. Завъртам педалите, като внимавам да не карам прекалено бързо, за да не пропусна да чуя регулаторите. Вятърът ми действа добре. За мой късмет, Страудуотър и фермата „Буен поток“ са точно в противоположната посока на Ийст Енд, където беше тържеството за Четвърти юли. Веднъж да стигна до нивите, които опасват Портланд като колан, всичко ще бъде наред. Патрулите рядко обикалят из фермите и кланиците. Но преди това трябва да мина през Уест Енд, където живеят богатите хора като Хана, после през Либитаун и накрая да премина моста на река Фор. Тази вечер Господ е с мен, всяка улица, по която минавам, е безлюдна.

До Страудуотър има най-малко половин час, дори и да карам като луда. Постепенно преминавам от центъра на Портланд към периферията и къщите стават по-малки, по-нарядко, със зле поддържани и буренясали дворове. Все още не съм в провинцията, но знаците се забелязват: през ръждясалите огради се виждат някакви насаждения, в тъмното се чува тъжното бухане на бухал, през небето неочаквано преминава черен облак от прилепи. Почти пред всяка порта има кола — точно като пред богатите къщи в Уест Енд, — но тези очевидно са извадени от моргите. Качени са на трупчета и са покрити с ръжда. Минавам покрай една, през чийто открит покрив расте дърво, сякаш колата е паднала от небето и се е нанизала на него, и друга една, с отворен капак, без мотор. Когато се изравнявам с нея, една котка изскача оттам, измяуква и очите й проблясват в нощта.

Минавам моста, къщите изчезват напълно и се зареждат нива след нива, ферма след ферма, с имена като „Медоулейн“, „Шийпсбей“ и „Уилоу Крийк“, все хубави, успокояващи имена, напомнящи за места, където пекат кифлички и бият масло. Но повечето от фермите са собственост на големи корпорации, които гледат стада животни, а работниците са от домове за сираци.

Винаги съм обичала тези места, но в тъмното широките ливади изглеждат малко страшни и веднага ми минава през ума, че ако сега ме срещне патрул, няма къде да се скрия, няма малки улички, по които мога да свърна. Зад нивите се виждат тъмните силуети на обори и силози, някои от тях са съвсем нови, други едва се крепят, потънали в земята, като захапали нещо зъби. Долавям сладникавия дъх на гнило и на тор.

„Буен поток“ е точно до югозападната граница, фермата е изоставена отдавна, след пожар, унищожил къщата и силозите. Пет минути преди да стигна дотам, вече различавам ритъма на басовете под гърлената песен на щурците, но в първия момент не съм сигурна дали не си измислям, дали не чувам сърцето си, което отново започва да препуска нагоре-надолу из гърдите ми. След още няколко метра вече съм сигурна. Преди още да стигна до тесния прашен път към оборите, поне онези, които все още се държат на основите си, чувам как откъслечни ноти се издигат нагоре в нощния въздух, стават на кристали и се изсипват на земята, както дъжд, обърнал се внезапно на сняг.

Страхът отново стяга гърдите ми. В главата ми кънти една-единствена дума: забранено, забранено, забранено. Каръл ще ме убие, ако разбере. Ще ме убие, ще ме прати в Криптата или в лабораториите да ме излекуват преди срока, като Уилоу Маркс.

Стигам до отбивката за фермата, където е поставена огромна метална табела с надпис „Общинска собственост. Не влизай!“, скачам от колелото и го прибутвам към гората до пътя. Оттук до старата плевня в дъното на имота има най-малко петстотин метра, но не искам да влизам по-навътре с колелото. Оставям го, без да го заключвам. Не ми се мисли какво би станало, ако ни надушат, но ако се наложи да бягаме, предпочитам да не се бавя с ключалката в тъмното. Така имам по-голям шанс да им се изплъзна.

Заобикалям знака „Не влизай“. Напоследък съм станала истински рецидивист в неспазването на подобни знаци, казвам си и си припомням как прескочихме портала на лабораториите с Хана. За пръв път от много време се сещам за онзи следобед и лицето на Алекс изниква пред мен, виждам го да се смее с отметната глава пред прозореца на наблюдателната зала.

Прогонвам бързо образа му и се съсредоточавам в пътя, в ярката луна и дивите цветя от двете му страни. Това ми помага да потисна желанието да повърна. Не знам какво ме накара да изляза тази вечер, може би искам да докажа пред Хана, че греши за мен. Но има нещо далеч по-обезпокоително. Трябва да призная поне пред себе си, че скарването с нея беше само претекст. Всъщност просто изгарях от любопитство.

Но вече не ми е любопитно. Вече ме е страх. Как можах да постъпя така глупаво!

Къщата и плевнята се намират в малка долчинка между два хълма. Сградите са точно по средата и отдалече изглеждат като кацнали на нечии устни. Склонът ми пречи да видя добре къщата, но когато приближавам върха, музиката става по-ясна. Не прилича на нищо от онова, което съм слушала досега, на нито едно от разрешените парчета. Музиката, която можеш да свалиш от БОМФ, е лека, хармонична и с ясна структура, като онази, която свирят групите в Диъринг Оукс Парк на държавните летни концерти.

Чувам, че някой пее, гласът е красив, плътен и мек, като топъл мед, подскача толкова бързо по музикалната стълбица, че ми се завива свят само като го слушам. Музикалният съпровод е странен, разтърсващ и див, но не прилича на онзи вой, който чух да се носи от компютъра на Хана тази сутрин, въпреки че забелязвам някои прилики в мелодията и ритъма. Онази музика беше електрическа, направо стържеше, излизаше под напрежение от високоговорителите. Тази се издига и заглъхва непрестанно, звучи накъсано и някак тъжно. Напомня ми за океана по време на силна буря, когато вълните се издигат и разбиват в брега, а пръските му мокрят кея и скалите, напомня ми за грандиозната му мощ, която ти спира дъха.

На мен също ми спира дъхът, когато изкачвам последните метри до билото и полуразрушената плевня и къщата изникват пред мен в мига, когато гръмват финалните акорди. Забравям да дишам и замръзвам на място, очарована от красивата гледка. За миг ми се струва, че наистина стоя пред океана, океан от танцуващи хора на струяща от плевнята светлина. Лъчите излизат от нея и подскачат като сенки около пламъците на голям огън.

Плевнята е като изкормена: разцепена и почерняла от някогашния пожар, отворила пазви за природните стихии. Само единият ъгъл е все още цял, виждат се части от три стени, малко парче от покрив и строшен елеватор, с който някога са вдигали сеното на втория етаж. Там са застанали момчетата от групата и свирят. Зад тях между развалините се виждат млади фиданки. По-старите, овъглени от пожара дървета сочат към небето като призрачни пръсти.

На стотина метра зад плевнята е тъмната ивица, откъдето започват нерегулираните земи. Пустошта. Оттук граничната ограда не се вижда, но аз си я представям, дори улавям електрическото напрежение във въздуха. Досега съм била само два пъти до границата. Веднъж с мама, преди много години, когато ме доведе да чуя свистенето на електричеството — токът беше толкова силен, че въздухът сякаш съскаше заедно с него, може да те изпържи дори и на десет метра разстояние. Тогава си обещах никога, по никакъв повод да не докосвам тази ограда. Тогава мама ми разказа, че когато лечението станало задължително, някои хора се опитали да избягат през границата. Но щом докоснели оградата, започвали да цвърчат като бекон. Изрази се точно така: като бекон. След това с Хана сме бягали дотам два пъти, но винаги съм внимавала да оставя поне десет метра между себе си и оградата.

Някой е оборудвал плевнята с високоговорители, ток и две огромни лампи, лицата на хората на сцената са неестествено бели, сюрреалистични, всичко останало е тъмно и неясно. Песента свършва и тълпата надава вик, океан от викове. „Сигурно са откраднали ток от съседна ферма — мисля си. Мисля си и друго: — Това е глупаво. Няма как да открия Хана сред толкова много народ.“ Започва нова песен, също толкова дива и прекрасна, музиката сякаш протяга ръка през мрака, достига до сърцето ми и раздвижва невидима струна. Тръгвам надолу по склона към плевнята. Странно е, че не аз взимам решението. Краката ми сами тръгват натам, сякаш следват невидима следа и си вървят надолу, надолу, надолу.

За момент забравям, че трябва да търся Хана. Имам чувството, че сънувам. Това, което се случва, е чист абсурд, но като във всеки сън не ми се вижда неестествено. Пред мен всичко е неясно, сякаш обвито в мъгла, и изведнъж ме обзема странен копнеж да отида по-близо до музиката, да я чуя по-добре, да я следвам.

— Лена! Божичко, Лена!

Гласът ме изважда от омаята и чак сега забелязвам, че съм в средата на море от хора.

Не, не просто хора. Момчета. И момичета. Неизлекувани. Без белези по врата — поне онези, които са достатъчно близо до мен, за да ги огледам. Момчета и момичета, които разговарят, смеят се, пият от една чаша. Краката ми се подкосяват, всеки момент ще припадна.

Хана си пробива с лакти път към мен и преди да отворя уста, се хвърля върху мен, като на дипломирането, и ме прегръща. Толкова се стряскам, че отстъпвам назад и за малко не падам.

— Ти си тук! — Тя се отдръпва и се вглежда в очите ми, но продължава да ме държи за раменете. — Ти наистина си тук!

Свършва и тази песен. Певицата — слабичко момиче с дълга черна коса — обявява почивка.

Мислите бавно се връщат в съзнанието ми и първата е: „Тя е по-дребна от мен, а не се притеснява да пее пред петстотин души!“

Но следващата е: „Петстотин души! Петстотин души! Какво правя тук сред петстотин души?“

— Не мога да остана — казвам бързо и в същия миг си отдъхвам вътрешно. Каквото е трябвало да докажа с идването си, вече съм го доказала. Сега е време да се връщам. Да се махна от тази тълпа, от този поток от гласове и жива стена от рамене и гърди, която напира към мен. Преди малко бях толкова завладяна от музиката, че не поглеждах встрани, но сега усещам цветовете, парфюмите и ръцете, които се движат около нас, и това ме побърква.

Хана разделя устни, може би иска да възрази, но ни прекъсват. Едно момче с мръсноруса, паднала върху очите коса се оказва до нас с две големи пластмасови чаши. Подава едната на Хана, тя я поема, благодари и отново се обръща към мен.

— Лена, това е приятелят ми Дрю, за когото ти говорих.

За миг ми се струва, че през погледа й преминава лека сянка на вина, но усмивката отново огрява лицето й, широка и щастлива, както винаги, сякаш сме в двора на училището и обсъждаме резултатите си от теста по биология.

Отварям уста, но думите не идват, което е добре, предвид сирената в главата ми, която вие на пожар. Може да изглежда глупаво, но докато идвах насам, нито веднъж не ми мина през ума, че купонът ще е смесен. Нито за миг.

Да нарушиш вечерния час, е лошо; да слушаш забранена музика, е още по-лошо. Но нарушаването на закона за сегрегацията е едно от най-сериозните престъпления. Нали за това подложиха Уилоу Маркс на по-ранна процедура и надраскаха стените на къщата й с обиди? Нали за това изритаха Челси от училище, уволниха родителите й без обяснения и накараха семейството й да напусне дома, след като се чу, че се разхождала след вечерния час с момче от „Спенсър“. И всичко това без никакви доказателства, поне в случая с Челси Бронсън. Всичко беше само слух.

Дрю ми маха със свободната си ръка.

— Здравей, Лена.

Отварям уста, но веднага я затварям. Все още нямам глас. За миг настъпва неловко мълчание. После той протяга чашата към мен. Неочакван и безсрамен жест.

— Искаш ли уиски?

— Уиски ли? — изписквам неволно. Досега съм опитвала алкохол само няколко пъти. На Коледа, когато леля ми сипва четвърт чаша вино, и веднъж у Хана, когато свихме една бутилка ликьор от къпини от барчето на родителите й и пихме, докато таванът над главите ни не започна да се върти. Хана много се смя, но на мен не ми беше смешно, не харесах сладникавия вкус в устата си и начина, по който мислите ми се разбягваха, като мъгла на слънце. Чувствах се извън контрол — ето какво не харесах.

Дрю свива рамене.

— Има само уиски. Водката винаги свършва първа при такива случаи.

„Такива случаи“ означава, че подобни „случаи“ са се случвали неведнъж.

— Не — бутам чашата към него. — Вземи си я.

Той ме поглежда озадачено, явно объркан.

— Няма проблем. Аз ще си взема друга.

После се усмихва неразбиращо към Хана и изчезва в тълпата. Усмивката му е готина, особено начинът, по който изкривява устни към лявото си ухо, но докато мисля за това, страхът отново се настанява в главата ми, започва да ме мъмри, да ме обвинява.

Контрол. Всичко опира до контрола.

— Трябва да тръгвам — успявам да кажа и се поздравявам наум. Това си е истински прогрес.

— Да тръгваш ли? — мръщи чело Хана. — Изминала си целия път дотук…

— Дойдох с колело.

— Добре. Изминала си с колело целия път дотук само за да си тръгнеш?

Тя протяга ръка към мен, но аз бързо скръствам моите пред себе си, за да избегна допира. Това изглежда я обижда и аз потръпвам леко, правя се, че ми е студено, за да й покажа, че не искам да я обидя, докато се питам защо ми е толкова трудно да говоря с нея. Та това е най-добрата ми приятелка, познавам я от втори клас. Това е момичето, което разделя бисквитата си с мен на обяд и удари с юмрук Лилиан Доусън в лицето, понеже Лилиан каза, че семейството ми е заразено.

— Чувствам се уморена — измърморвам. — Не трябва да съм тук.

Иска ми се да кажа: „И ти не трябва да си тук“, но се спирам.

— Чу ли групата? Страхотни са, нали?

Хана говори много вежливо, сякаш не е Хана, и аз усещам остра болка зад ребрата. Опитва се да бъде любезна. Държи се с мен като с непозната. И като мен усеща неудобство.

— Не… не успях.

Незнайно защо, не искам тя да разбере, че съм ги чула и също мисля, че са страхотни, дори нещо повече. Струва ми се прекалено лично, неудобно някак, човек трябва да се срамува от такива работи, и въпреки че дойдох чак дотук, наруших вечерния час и всичко само да я видя и да й се извиня, онова, което усетих по-рано у тях, отново е тук: аз вече не познавам Хана и тя също не ме познава.

Свикнала съм да се прикривам, да мисля едно, а да правя друго, да тая в себе си постоянната борба между „трябва“ и „искам“, но светът на Хана не е двойствен, тя живее в друг, мисли, каквото не трябва да се мисли, познава неща и хора, които не трябва да се познават.

Възможно ли е през цялото време, докато съм живяла моя живот, учила съм за изпити и съм правела дълги кросове с Хана, този друг свят да е съществувал някъде под моя или над него, да е дебнел, готов да се измъкне иззад сенките и уличките веднага след като слънцето се скрие? Незаконни събирания, забранена музика, докосване без страх от заразата, без страх за себе си?

Свят без страх. Това е невъзможно.

И въпреки че стоя сред най-многолюдната тълпа, която някога съм виждала, изведнъж се усещам ужасно самотна.

— Остани — казва тихо Хана. И въпреки че е молба, усещам колебание в гласа й, сякаш поставя въпросителна на края. — Скоро ще започнат да свирят отново и ще ги чуеш.

Поклащам глава. Толкова съжалявам, че дойдох. Че видях. Предпочитам да не знам нищо за това. Искам да дойде утре, да отида с колелото до Хана, да я взема и да я заведа на плажа, да се излегнем на пясъка и да се оплакваме цял ден колко скучно е това лято, както правим винаги. Да повярвам, че нищо не се е променило.

— Не, ще тръгвам — отвръщам и ми се ще някак да спра треперенето на гласа си. — Но няма проблем. Ти остани.

Казвам го и веднага се сещам, че тя не ми е предлагала да тръгне с мен. Просто стои и ме гледа с тъга и малко съжаление.

— Ако искаш, ще тръгна с теб — сеща се да каже тя, но аз усещам, че го казва само за да се почувствам по-добре.

— Не, не, всичко е наред.

Бузите ми пламват, правя стъпка назад, отчаяно искам да се махна оттук. Но се блъскам в някого — момче, което се обръща и ми се усмихва. Веднага отскачам от него.

— Лена, чакай — отново ме дърпа Хана. В едната си ръка държи чаша с уиски и аз мушвам бързо моята чаша в свивката на лакътя й. Това я обърква, тя се мръщи, гледа ту едната, ту другата чаша и се опитва да балансира с тях. Използвам момента и се отскубвам от нея.

— Всичко е наред, Хана. Ще говорим утре — казвам и се шмугвам в тясното пространство между двама души — единственото предимство на ниските и слабите хора. Хана се изгубва от погледа ми, тълпата я поглъща.

Продължавам напред, по-далеч и по-далеч от плевнята, вървя с наведена глава и с надеждата нощният въздух да разхлади пламналото ми лице.

Пред погледа ми преминават различни хора и отново ми се струва, че сънувам. Момче. Момиче. Момче. Момиче. Смеят се, побутват се, докосват косите си. Никога, никога през целия си живот не съм се чувствала толкова не на място. Чува се пронизителният писък на микрофон и групата започва отново да свири, но този път музиката няма никакъв ефект върху мен. Дори не спирам. Продължавам да крача към хълма, представям си успокояващата тишина на звездния небосвод, на познатите портландски улици, обичайния звук от стъпките на патрулите, които крачат безмълвно в синхрон, пращенето на радиостанциите им — нормални звуци, постоянни, познати, мои.

Най-после тълпата се разрежда. Вятърът успява да си пробие път между хората, щипе горещата ми кожа, разхлажда бузите ми. Започвам да дишам по-леко и малко преди да се измъкна на чисто, си позволявам да погледна през рамо. Плевнята — отворена към небето плевня и окъпана в бяла електрическа светлина — ми напомня на длан, в която гори огън.

— Лена!

Колкото и да е странно, веднага познавам гласа, въпреки че съм го чувала само веднъж в живота си, и то за десет минути, както познавам смеха на някой, който се навежда към теб и ти казва интересна тайна по средата на скучен час.

Застивам на място. Кръвта във вените ми спира да тече, дъхът ми също засяда в гърлото. Дори и музиката прекъсва за миг, чува се единствено тих монотонен ритъм, като далечен барабан. Решавам, че чувам сърцето си, но веднага разбирам, че е невъзможно, защото то също е спряло. Очите ми не виждат нищо друго, освен Алекс, който си пробива път през тълпата към мен.

— Чакай, Лена!

Вълна на ужас ме залива и за част от секундата решавам, че е тук като част от патрул, да следи какво става, но после виждам, че е облечен като другите — с дънки, с онези странни маратонки с индигово сини връзки и избеляла тениска.

— Какво правиш тук? — питам смаяно, когато най-после си пробива път до мен.

— И аз се радвам да те видя — хили се той и спира на няколко крачки разстояние от мен, за което му благодаря наум.

В сумрака цветът на очите му не се вижда и това е добре, последното нещо, което ми трябва сега, е още едно вълнение, не ми е нужно да преживявам същите чувства, каквито ме разтърсиха, когато миналия път се наведе към мен и ми прошепна в ухото „сиво“. И въздухът между устата му и ухото ми се изпълни с напрежение, с чувство за вина и особено вълнение, от което ми прималя.

— Не, сериозно — казвам и се опитвам да изглеждам възмутена.

Усмивката на Алекс избледнява, но не изчезва напълно. Издува бузи, издишва шумно и казва:

— Дойдох да послушам музика. Като другите.

— Не може да идваш! — избухвам аз. Търся точните думи, въпреки че не знам какво точно искам да кажа. — Това е…

— Забранено? — поглежда ме той, после свива рамене. Един непослушен кичур пада над лявото му око. Той се обръща към хората, светлината от сцената го докосва и онова невероятно златистокафяво грейва като ореол над главата му.

— Няма нищо лошо хората да се съберат и да послушат музика — казва тихо той и трябва да се наведа към него, за да го чуя. — Никой не наранява никого.

„Откъде си толкова сигурен?“, искам да попитам, но тъжната нотка в гласа му ме възпира. Той прокарва ръка по косата си и аз виждам малкия белег зад лявото му ухо с три съвършено симетрични върха. Сигурно просто съжалява за нещата, които е изгубил след лечението, казвам си. Музиката действа различно на хората, вероятно и с процедурата е така, надали всички се чувстват по еднакъв начин и въпреки че би трябвало да ги излекува и от тъгата, може при някои да има различни резултати. Ето защо леля и чичо понякога все още сънуват. Ето защо и братовчедка ми Марша от време на време изпада в истеричен плач без видима причина.

— Ами ти? — обръща се той отново към мен и се усмихва. Долавям закачливата нотка в гласа му, странна като онова негово намигане. — Твоето извинение какво е?

— Не съм искала да идвам — отговарям бързо. — Трябваше…

Запъвам се и не довършвам. Всъщност не знам защо трябваше да дойда на всяка цена.

— Трябваше да дам нещо на един човек — казвам накрая.

Той вдига вежди. Ясно е, че не ми вярва. Втурвам се да обяснявам:

— На Хана. Моята приятелка. Запознахте се онзи ден.

— Спомням си — кима той. Не съм виждала друг човек да стои толкова дълго усмихнат. Сякаш усмивката е гравирана на устните му. — Между другото, още не си ми се извинила.

— За какво? — Тълпата се е събрала около сцената и ние се оказваме сами. От време на време някой преминава залитайки край нас с бутилка в ръка, но никой не ни обръща внимание.

— Защото ме остави да те чакам. — Едното ъгълче на устните му се вдига по-нагоре и отново ме връхлита онова чувство, че той иска да сподели някаква тайна с мен, че се опитва да ми каже нещо. — Не дойде онзи ден на срещата ни при Черния залив.

Изведнъж адреналинът ми се качва. Той ме е чакам. Искал е да ме види! В същото време тревогата също нараства. Той иска нещо от мен. Не знам точно какво, но го усещам и това ме плаши.

— Е? — скръства ръце пред себе си той и се залюлява на пети, все още усмихнат. — Ще чуя ли извинение, или не?

Нахаканото му държание ме ядосва, така както ме ядоса и онзи ден в задния двор на лабораториите. Толкова различно от начина, по който се чувствам аз — като че ли всеки момент ще получа инфаркт или ще се стопя и ще се превърна в локва, — че ми се струва нечестно.

— Не се извинявам на лъжци — казвам, изненадана от смелостта си.

Той трепва.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, стига! — извъртам очи. С всяка секунда се чувствам все по-уверена в себе си. Започвам да изброявам лъжите му, свивайки един след друг пръсти. — Излъга, че не си ме видял на оценяването. Че не ме познаваш. Излъга, че не си бил в наблюдателната зала в деня на оценяването.

— Добре, добре — вдига той ръце. — Извинявай. Но аз не съм единственият, който трябва да се извини.

Взира се в мен за миг, после въздъхва и продължава:

— Казах ти, че не ни е разрешено да се мотаем из лабораториите по време на оценяването. За да пазим средата чиста или нещо подобно, не го запомних. Но имах нужда от едно кафе, а машината на втория етаж на комплекс В е най-готината, пуска истинско мляко и всички екстри. И… аз използвах идентификационния си код, за да вляза. Това е. После трябваше да излъжа, защото, ако се разбере, може да изгубя работата си. И още, да знаеш, че работя в тъпите лаборатории само за да плащам за образованието си…

Гласът му секва и изведнъж губи самоувереността си. Изглежда разтревожен и изплашен, сигурно се страхува да не го издам.

— А защо беше в наблюдателната зала? — продължавам да го нападам. — Защо ме гледаше?

— Както ти казах, отивах на втория етаж. — Обяснява той и се взира в очите ми, сякаш преценява каква ще бъде реакцията ми. — Влязох и чух онзи тропот. Онази ужасна врява. И още нещо, стори ми се, че някой пищи.

Затварям за секунда очи и си припомням ослепително бялата светлина. Когато ги отварям, виждам, че Алекс продължава да ме гледа.

— Нямах представа какво става. Помислих си… де да знам… глупаво е, но реших, че някой атакува лабораториите. И изведнъж видях онези крави, имах чувството, че са стотици… — Той вдига рамене. — Изплаших се. Зърнах едно стълбище вляво от мен и свърнах по него. Мислех, че кравите няма да могат да изкачат стъпалата.

На лицето му отново се появява усмивка, но този път за малко и за бързо.

— Така се оказах в залата.

Съвсем обикновено, логично обяснение. Отпускам се, вече не съм толкова изплашена. Но нещо продължава да ме човърка отвътре, чувствам се някак особено, някак разочарована. Една част от мен упорства и продължава да се съмнява в думите му. Спомням си как ме гледаше от онази зала, с отметната назад глава, как се смееше и как ми намигна. Явно се забавляваше, беше доволен и по нищо не личеше, че се страхува.

Един свят без страх…

— И нямаш представа как… е станало всичко?

Не вярвам на собствената си смелост. Стискам юмруци с надеждата, че няма да забележи внезапното спадане на гласа ми.

— Онова объркване на доставките ли имаш предвид? — пита той с равен тон, без да трепне, нито да примигне, което разбива и последните ми колебания. Като всеки излекуван, той не подложи на съмнение официалната версия. — Тогава не бях аз на смяна. Колегата Сам, който отговаряше за доставките, беше уволнен. Ние сме длъжни да проверяваме товарите, а той сигурно си го е спестил.

Той навежда глава на една страна, вдига ръце и пита:

— Доволна ли си сега?

— Да — отвръщам, но все още съм напрегната и нещо стяга гърдите ми.

Само преди половин час нямах търпение да се измъкна от дома, а сега единственото ми желание е да отворя очи и да открия, че съм си в леглото. Да отмахна завивките, да седна и да осъзная, че всичко — и купонът, и Алекс — е било сън.

— Е? — кима към плевнята той. Групата свири някакво бързо и много шумно парче. Нямам представа защо преди малко тази музика ми въздейства така. Сега ми се струва само като дразнещ шум. — Мислиш ли, че ще можем да се приближим, без да ни стъпчат?

Пропускам през ушите си факта, че говори в множествено число, което прави думите му удивително привлекателни, особено когато ги произнася със своя малко присмехулен мелодичен глас.

— Всъщност аз тъкмо си тръгвах. — Усещам, че му се ядосвам, без да знам защо. Вероятно, защото се оказа не такъв, какъвто си го представях, макар да е логично да се радвам, че е нормален, излекуван и безопасен.

— Да си тръгнеш? — повтаря невярващо той. — Не можеш да си тръгнеш сега.

Винаги съм внимавала да не се поддавам на гнева и раздразнението. Не мога да си позволя този лукс в дома на Каръл. Дължа й прекалено много и като изключим няколкото скандала, които предизвиках като дете, гледам да си мълча, защото мразя начина, по който ме гледа после дни наред: някак отстрани, сякаш ме мери и претегля. Знам, че си мисли: „Точно като майка си“. Но сега забравям за това и се предавам на чувството. Днес ми дойде до гуша от хора, които се държат, като че ли този свят, този друг свят е нормалният, а аз съм лудата. Не е честно. Сякаш всички правила са се променили внезапно и никой не е счел за нужно да ме уведоми.

— Мога и още как.

Обръщам се и тръгвам нагоре, сигурна, че ще ме остави на мира. За моя изненада, той не го прави.

— Чакай! — забързва след мен.

— Какви ги вършиш? — обръщам се към него аз и отново се изненадвам от уверения си глас, въпреки че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Може би това е тайната на разговорите с момчетата. Може би трябва да си ядосана през цялото време.

— Какви ги върша според теб?

И двамата гълтаме думите, задъхани от изкачването на хълма, но той все пак намира сили да се усмихне.

— Просто искам да поговоря с теб.

— Не, ти ме преследваш — спирам се и скръствам ръце пред себе си, което ми дава усещането, че слагам преграда в пространството между нас. — Ти отново ме преследваш.

Това върши работа. Той прави крачка назад, а аз се усмихвам вътрешно, като виждам изненадата му.

— Отново ли? — повтаря той и аз съм на седмото небе, че за пръв път не аз съм тази, която търси думи и не знае какво да каже.

Сега словата се леят като поток от устата ми.

— Да, защото ми се вижда странно, че съм живяла толкова години, без да те видя нито веднъж, а сега изведнъж ти си навсякъде.

Не съм планирала да му кажа това — всъщност не съм се замисляла, че е странно, но щом го казвам, разбирам, че е истина.

Решавам, че това ще го ядоса, но за моя почуда Алекс отмята глава и се засмива дълго и високо, а лунната светлина превръща извивките на скулите и носа му в сребърни реки. Реакцията му ме стъписва дотолкова, че не успявам да реагирам, само стоя срещу него и го гледам. Най-после той ме поглежда. Все още не мога да видя очите му — луната огрява всяка издатина по лицето му в ярка сребриста светлина, всичко останало тъне в мрак, — но около мен изведнъж става горещо и светло и аз усещам същото, както онзи ден в лабораториите.

— Може би просто не си обръщала внимание — казва тихо той и отново поклаща пети.

Несъзнателно отстъпвам крачка назад. Близостта му ме плаши; въпреки че между нас има сантиметри, кожата ми пламва, сякаш неволно се е докоснала до неговата.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че грешиш. — Той ме поглежда право в очите и аз трябва да се боря със себе си, за да остана външно спокойна, но не успявам да спра потрепването на лявото око. За моя радост това не се вижда в тъмното. — Виждали сме се много пъти.

— Щях да си спомня, ако е така.

— Не съм казвал, че сме се запознавали. — Алекс не се опитва да скъси разстоянието между нас и аз му благодаря наум за това. Той захапва ъгълчето на горната си устна и това го прави някак по-млад. — Искам да те попитам нещо. Защо вече не минаваш покрай Губернатора?

Зяпвам от учудване.

— Откъде знаеш за Губернатора?

— Аз уча в ПУ — казва той. ПУ? Да, разбира се, това е Портландският университет. Сега си спомням, че онзи следобед, когато ни заведе да видим гледката на океана зад лабораторния комплекс, докато разговаряше с Хана, до мен достигнаха думи от техния разговор. Тогава той каза, че е студент. — Миналия семестър лекциите ни бяха в Гринд, на Мошомънт Скуеър. И те виждах всеки ден.

Отварям уста, после я затварям. Не мога да намеря думи. Винаги е така. В най-важните моменти умът ми блокира тотално. Естествено, че знам къде е Гринд; преди време с Хана минавахме оттам два, може би три пъти в седмицата, гледахме как студентите влизат и излизат от сградата, как се носят из двора като снежинки и грабнали чашите с топли напитки, издухват парата от тях. Сградата гледа към малък площад, павиран с камъни, наречен Монюмънт. Той е на половината път на един от шестте маршрута, които използваме за тренировките си.

В центъра на площада има ерозирала от снега и дъжда статуя на мъж, чиято основа е покрита с графити, фигурата му е изваяна в момент на движение, мъжът придържа шапката си с едната си ръка, все едно, че върви в ужасна буря или срещу вятъра. Другата му ръка е свита в юмрук и протегната напред. Очевидно е, че някога е държал нещо в нея — вероятно факла, — но в един момент част от статуята е била счупена или открадната. И сега Губернаторът крачи напред с протегната ръка, между свитите му пръсти има кръгла дупка — идеално място за криене на бележки и други тайни. С Хана обичахме да поглеждаме от време на време в нея за интересни неща. Но никога не намерихме нещо повече от изплюти дъвки и дребни монети.

Не си спомням кога с Хана започнахме да наричаме статуята Губернатора, нито защо. Дъждът и вятърът отдавна са изтрили надписа на табелата в основата й. Никой друг не я нарича така. Всички казват просто „статуята на площад Мошомънт“. Алекс сигурно го е чул от нас някой път, когато сме минавали покрай него.

Той продължава да ме гледа, чака и аз осъзнавам, че не съм отговорила на въпроса му.

— Променихме маршрутите — отвръщам отнесено. Не съм минавала покрай Губернатора от май или април. — Стана ни безинтересно.

Но не мога да се спра и питам с изтъняло гласче:

— Значи ме помниш?

Той се засмива.

— Трудно е човек да не те запомни. Ти обикаляше около статуята, подскачаше, правеше какви ли не стойки.

Кръвта плъзва по врата и лицето ми. Сигурно отново съм станала червена като рак, добре, че се преместихме по-далеч от светлия кръг около сцената. Бях забравила напълно, че винаги когато минавахме край статуята, се опитвах да подскоча високо и да си кажа „здрасти“ с Губернатора, малък ритуал като подготовка за обратния спринт до училище. Понякога с Хана дори викахме в един глас „Халена!“. Сигурно сме изглеждали като пълни откачалки.

— Аз не… — облизвам пресъхналите си устни и търся някакво обяснение, което поне отчасти да звучи логично. — Когато човек бяга, понякога прави откачени неща. Сигурно е от ендорфините… Не знам дали ще ме разбереш, но бягането действа като наркотик. Обърква ти мозъка.

— Харесваше ми. Ти изглеждаше… — Той се запъва за миг, изражението му се променя, не мога да уловя промяната заради тъмнината, но в този момент ми се струва толкова нещастен и някак примирен, че дъхът ми секва. Сякаш е статуя или друг човек. Решавам, че няма да довърши изречението, но след малко го чувам. — Изглеждаше щастлива.

Притихваме и двамата. Но в следващия миг Алекс отново си е Алекс, усмихнат и нахакан.

— Веднъж ти оставих бележка там. В юмрука на Губернатора.

„Веднъж ти оставих бележка“. Това е невъзможно, това е абсолютна лудост и аз се чувам да повтарям думите му като въпрос:

— Оставил си ми бележка?

— Беше нещо глупаво. Само едно „здрасти“, усмихнато лице и името ми. Но ти спря да идваш. — Той вдига рамене. — Сигурно още си стои там. Бележката, имам предвид. Но е станала на хартиено топче от дъждовете.

Оставил ми е бележка. Оставил е бележка за мен.

Това — фактът, че изобщо ме е забелязал, че е мислил за мен, макар и за секунди — ме замайва, разтреперва краката ми и изпотява дланите ми.

Но страхът помита всичко. Ето как се започва. Въпреки че е излекуван, въпреки че е безопасен, аз не съм в безопасност. Всичко започва точно така: „Първа фаза: разсеяност, трудности със съсредоточаването, пресъхнала уста; потене, мокри длани; замайване и дезориентация.“ Усещам мощен прилив на смесени чувства, прилошава ми, но едновременно с това усещам облекчение, каквото изпитваш, когато разбереш, че всъщност всички знаят тайната ти. Значи леля Каръл е била права през цялото време, учителите ми са били прави, братовчедките ми също. Значи аз наистина съм като мама. И онова нещо, болестта, е била в мен, чакала е удобен момент да отрови вътрешностите ми.

— Трябва да тръгвам — измънквам и тръгвам отново нагоре, почти тичам, но той тръгва след мен.

— Хей, не бързай толкова. — Настига ме почти на върха, хваща ръката ми и ме спира. Пръстите му ме изгарят и аз отскачам бързо. — Чакай малко, Лена!

Знам, че не бива да спирам, но го правя. Заради начина, по който произнася името ми: като музика.

— Няма за какво да се тревожиш. Не бива да се страхуваш, чуваш ли? — Гласът му отново се пречупва. — Аз не флиртувам с теб.

Срамът ме залива от глава до пети. „Флиртувам“. Каква противна дума! Наистина ли си мисли, че аз си мисля, че флиртува с мен?

— Аз не… не си мисля такова нещо, не бих помислила такова нещо за теб…

Думите се блъскат една в друга и аз разбирам, че няма толкова тъмна тъмнина, че да скрие червенината по лицето ми.

— Да не би ти да флиртуваш с мен? — поглежда ме косо той.

— Какво? Не! — шашвам се аз. Мислите ми се завъртат шеметно. Та аз дори не знам какво значи да флиртуваш с някого. Просто съм чела думата в учебниците. Възможно ли е да флиртуваш, без да знаеш, че го правиш? А той флиртува ли? Божичко! Лявото ми око започва да подскача като бясно.

— Споко — вдига той ръце, сякаш ми казва: „Не се сърди“. — Просто се пошегувах.

Обръща се леко наляво, но не отмества поглед от мен. Луната съживява трите върха на белега му: съвършен бял триъгълник, навяващ мисли за ред и законност.

— Аз съм безопасен, забрави ли?

Казва го тихо, с равен тон и аз му вярвам. Но въпреки това сърцето ми не спира да бие неистово, главата ми се върти все по-бързо, докато не добивам усещането, че литвам нагоре. Така ми става винаги когато застана на върха на хълма, погледна надолу към улица „Конгрес“ и видя целия Портланд под себе си като килим в трептящото зелено и сиво от къщите и дворовете, толкова красиви и непознати от онази височина. Чувството ме обзема малко преди да разперя ръце и да се втурна надолу с развени на вятъра коси, без да напрягам мускули, оставяйки се на гравитацията, бездиханна, развълнувана, в очакване да стигна долу.

Изведнъж ми се струва, че е станало много тихо. Групата е спряла да свири, тълпата също е притихнала. Чува се единствено шепотът на вятъра по тревата. Стоим на петдесет крачки от върха на хълма, плевнята и събралите се хора се намират от другата му страна и не се виждат оттук. За миг си представям, че сме единствените хора в тъмнината, единствените будни хора в целия свят.

После нежните звуци на музиката се издигат отново във въздуха, толкова тихи в началото, че ги обърквам с вятъра. Тази мелодия е съвсем различна от досегашните — нежна и крехка, сякаш всяка нота е от стъкло или изплетена от коприна, рееща се на вятъра в нощта. И красотата на музиката отново ме пленява, нечуваните досега звуци ме изпълват едновременно с желание да се смея и да заплача.

— Това е любимата ми песен. — Един облак закрива луната и сенките заиграват върху лицето на Алекс. Той стои неподвижно, загледан в мен, и аз си пожелавам да мога да чуя мислите му. — Танцувала ли си някога?

— Не — отвръщам засрамено.

— Няма нищо — засмива се той. — Няма да кажа на никого.

В главата ми изниква образът на мама: мекотата на ръцете й, докато се върти с мен по дългия полиран под на хола, сякаш ме пързаля по лед; трепетът в гласа й, докато пее заедно с радиото и се смее.

— Мама танцуваше — изплъзва се от устата ми и аз веднага съжалявам за това.

Но Алекс не ме разпитва, нито ми се смее. Продължава да ме гледа настойчиво. После протяга ръце в тъмнината.

— Искаш ли да опитаме?

Едва отличавам гласа му от този на вятъра, толкова е тих, че прилича на шепот.

— Какво да искам?

Сърцето ми бие като чук по тъпанчетата на ушите ми и въпреки че между ръцете му и мен има няколко сантиметра, усещам, че ни свързва някаква странна енергия, кожата ми пламва, все едно, че сме ръка в ръка, буза до буза.

— Да танцуваме — казва той и пръстите му преминават последните сантиметри, намират моите и ме придърпват към себе си в минутата, когато песента достига до най-високата си нота, и аз смесвам двете впечатления — от допира му и от красивия порив на музиката.

Ние танцуваме.

 

 

Повечето неща, дори и най-великите, започват от нещо малко. Земетресението, разрушило един град започва с едва осезаемо потръпване на земята, с едно движение, леко като дъх. Музиката започва с вибрация. Наводнението, заляло Портланд преди двайсет години след пороен, близо двумесечен дъжд, когато потънали хиляди къщи, а водата повлякла по улиците гуми, торби с боклуци и стари обувки, понесла ги като трофеи и оставила след себе си тънък слой от зеленикава плесен, воня на гнило и канал, останали месеци наред, започнало от една малка, тръгнала от пристанището вадичка, не по-широка от пръста ми.

Бог е създал цялата Вселена от един атом, по-малък от мисъл.

Животът на Грейс се разпадна напълно от една-единствена дума: „симпатизант“. Моят живот се превърна в хаос от друга дума: „самоубийство“.

Грешка: тогава животът ми се обърка за първи път.

Вторият път пак е заради дума. Дума, която излезе от гърлото ми и затанцува по устните, преди да успея да я спра.

Тя беше отговор на въпроса: „Искаш ли да се видим утре?“.

И думата беше: „Да“.