Лорън Оливър
Делириум (11)

Единайсета глава

Погледнете го от този ъгъл: когато навън е студено и зъбите ви тракат, се увивате в зимно палто и шал, слагате и ръкавици, за да се предпазите от студа. Границите са като шапки, шалове и зимни палта за цялата ни страна. Те държат най-страшната болест далеч от нас, за да сме здрави и щастливи.

След установяването на границите Президентът и Консорциумът трябвало да се погрижат само за още нещо, за да можем всички да живеем спокойно и щастливо. Голямото хигиенизиране^[1] (понякога наричано „бомбардировката“) продължило по-малко от месец, но след това всички видове били прочистени от болестта. Правителството използвало малко старомоден метод, но приключило с тази зараза веднъж завинаги, както майка ви почиства с едно движение на гъбата кухненските плотове. Било лесно като детска игра…

Откъс от „История за деца“ на д-р Ричард. Първа глава.

Ще ви издам една тайна за семейството си: няколко месеца преди датата за процедурата сестра ми се зарази от deliria. Влюби се в едно момче на име Томас, който също не беше излекуван. Двамата се шляеха по цял ден из поляните с диви цветя и закрили очи от слънцето, шепнеха обещания и клетви един на друг, които никой от тях не изпълни. Тя не спираше да плаче и веднъж ми сподели, че Томас обичал да целува сълзите й. И досега, щом се сетя за това — тогава бях на осем години, — усещам солен вкус в устата си.

Болестта навлизаше все по-дълбоко в нея, разяждаше вътрешностите й като животно. Тя спря да се храни. Понякога успявахме да я накараме да хапне нещо, но след минути тичаше в тоалетната и повръщаше всичко. Започнах да се страхувам за живота й.

Естествено, Томас разби сърцето й и това не беше изненада за никого. В книгата „Ш-ш-т“ се казва: „amor deliria nervosa предизвиква промени в предната част на мозъчната кора, в резултат се явяват фантазии и заблуди, които водят до психически поражения“ (Виж „Ефекти“, стр. 36). След това сестра ми престана да става от леглото, по цял ден се взираше в преминаващите по стените на стаята й сенки, а ребрата й се издигаха под тънката бледа кожа като плуващо по водата дърво.

Но дори и тогава тя отказваше процедурата и спокойствието, което би й донесла. В определения ден се наложи да я държат четирима учени и да й бият няколко инжекции с успокоителни, преди да се предаде, да спре да драска с дългите си остри нокти, които не бе рязала от седмици, да пищи, проклина и зове Томас. Гледах как идват за нея, как я влачат към лабораториите и седях в един ъгъл разтреперана от ужас, докато тя плюеше, хапеше и риташе, и мислех за мама и татко.

От този ден започнах да броя месеците до моята процедура, въпреки че бях на светлинни години от нея.

В края на краищата сестра ми беше излекувана. Върна се у дома мила и спокойна, с добре подрязани чисти нокти и сплетена на дълга и дебела плитка коса. След няколко месеца я запознаха с един компютърен специалист, горе-долу на нейните години, и три-четири седмици след дипломирането й двамата се ожениха, минаха под балдахина с леко докосващи се ръце и вперени пред себе си погледи, сякаш гледаха в бъдещето си, непомрачено от тревоги, недоволство или несъгласие, в бъдеще, изпълнено с еднакви като низ от мехурчета дни.

Томас също беше излекуван. Ожениха го за Ела, която някога беше най-добрата приятелка на сестра ми, и сега всички са щастливи. Преди няколко месеца Рейчъл ми каза, че двете семейства ходят заедно на пикник и на квартални забави, защото живеят близо едно до друго. Четиримата се събират, разговарят тихо и любезно и нищо от миналото не нарушава спокойствието на днешното им приятелство.

Ето това е силата на лечението. Никой вече не си спомня за онези безумни, наситени със страст дни по полянките, когато Томас целуваше сълзите на Рейчъл и измисляше думи, за да й се врече, и когато тя разкъсваше кожата на собствените си ръце само при мисълта, че ще живее без него. Сигурна съм, че сега се срамува от това, ако изобщо си го спомня. Сега не я виждам толкова често, не повече от веднъж на няколко месеца, когато се сети да намине. След процедурата ми се струва, че съм изгубила част от нея. Но въпросът не е там. Важното е, че сега тя е защитена. Спасена.

Ще ви кажа и още една тайна и тя е за ваше добро. Може би си мислите, че миналото има да ви каже нещо важно, може би си мислите, че трябва да се вслушате в шепота му, да спрете, да се върнете назад, да се наведете и да чуете гласа му в дишането на земята, да доловите думите от вече мъртви времена. Може би си въобразявате, че част от този глас идва някъде дълбоко от собствената ви душа и вие трябва да разберете нещо.

Аз знам истината: знам я от Студените нощи. Знам, че миналото ще ви дърпа назад и надолу, ще ви кара да се вслушвате в шепота на вятъра, в звука от триенето на клоните на дърветата, ще ви изкушава да дешифрирате кода, да съберете и подредите счупените парченца. Но това е безнадеждно. Миналото е просто бреме. И ще ви тежи като камък на шията.

Да го знаете от мен: ако чуете миналото да ви говори, ако усетите да ви тегли назад и да шари с пръсти по гърба ви, най-доброто, което можете да направите, е да избягате.

След признанието на Алекс започвам всеки ден да проверявам за симптомите на болестта. Докато зареждам стоките в магазина на чичо, поспирам тук-там, вдигам ръка и я подпирам на бузата, после протягам пръст, достигам врата и меря пулса си, за да се уверя, че е нормален. Сутрин поемам няколко пъти дълбоко въздух и се ослушвам за хрипове или свистене в гърдите. Мия си ръцете през пет минути. Знам, че делириумът не е грип, не можеш да го пипнеш от едно кихане, но знам също, че е заразен, и когато на другия ден след срещата с Алекс се събудих с натежали гърди, лека като перце глава и болки в гърлото, които останаха през целия ден, първата ми мисъл беше, че съм се заразила.

След няколко дни се почувствах по-добре, но остана един странен синдром. Сетивата ми са като притъпени. Всичко изглежда някак избеляло, като лошо цветно копие. Налага се да пресолявам храната си, за да мога да усетя вкуса й, и всеки път, когато леля заговори, ми се струва, че копчето за звука й е намалено докрай. Но прочитам отново всички симптоми на делириума и не намирам съвпадения, затова в крайна сметка решавам, че съм здрава.

Въпреки това взимам предпазни мерки, твърдо решена да не се подвеждам, да докажа пред себе си, че не съм като мама, че станалото с Алекс беше грешка, недоразумение, ужасна случайност. Не мога да спра да мисля колко близо бях до опасността. И всеки път потръпвам от ужас, като си представя какво можеше да стане, ако някой разбереше, че той не е излекуван. Че двамата сме стояли във водата, треперейки от студ, разговаряли сме, смели сме се и сме се докосвали. Направо ми се повдига. Непрекъснато си повтарям, че процедурата ми е след по-малко от два месеца. Седем седмици, през които трябва да си държа главата наведена, после всичко ще е наред.

И аз правя точно това: прибирам се два часа преди вечерния час. Прекарвам по собствено желание допълнителни часове в магазина на чичо и изобщо не питам за повишение на надницата си от осем долара на час. Хана не ми се обажда. Аз също не й звъня. Помагам на леля да приготви вечерята, после почиствам масата и мия съдовете без подканване. Даскалите задължиха Грейси да ходи всеки ден в училище и през лятото — тя е само в първи клас, но те казват на леля, че ще е по-добре да я оставят да повтаря — и аз всяка нощ я взимам в скута си, разтварям тетрадките, шепна й в ухото и я моля да говори, да се съсредоточи, да слуша, и най-после я придумвам да напише поне половината от заданията. Минава седмица и леля вече не ме следи като ченге, не ме пита къде отивам и кога ще се върна, и от раменете ми пада още един товар. Никак не ми беше лесно да отговоря на въпроса й защо, по дяволите, аз и София Хенерсън решихме ей така, без предварителна подготовка, да плуваме — при това с дрехите — в океана точно след вечеря, още по-трудно ми беше да обясня защо се прибирам пребледняла и трепереща като лист. Тя не повярва на нито една моя дума. Но след време се успокои и престана да ме гледа, сякаш съм затворено в клетка диво животно, което може да е хванало бяс.

Дните минават, времето тече, секундите цъкат като наредено домино. С всеки ден жегата става все по-непоносима. Пълзи из улиците, разлага боклуците и целият град замирисва на потни подмишници. Стените се потят, тролеите кашлят и потръпват, хората се събират ежедневно пред общината и подлагат лице на прохладата всеки път, когато механичните врати се отварят, за да влязат или излязат регулаторите и политиците.

Налага се да се откажа от кроса. Последния път, когато тръгвам да бягам, откривам, че краката сами ме водят към площада със статуята на Губернатора. Слънцето е нажежено до бяло, всички сгради се открояват като големи сиви зъби на фона на синьото небе. Докато стигна дотам, оставам без дъх, изморявам се и ми се завива свят. Хващам се за ръката на Губернатора и обикалям основата му. Металът пари пръстите ми, светът около мен се завърта, светлината играе пред очите ми. Осъзнавам, че трябва да се прибера, да се скрия от слънцето, но мозъкът ми се размеква от жегата, аз оставам там и бъркам в дупката на юмрука на Губернатора. Всъщност не знам какво търся. Алекс вече ми каза, че бележката, която е оставил за мен преди месеци, се е превърнала на засъхнала каша. Пръстите ми залепват от размекнати парчета дъвка, но аз продължавам да ровя. И изведнъж я напипвам, гладка и хладна между пръстите ми: бележка.

Сърцето ми замира, докато я отварям, не вярвам, че е от него. Но когато я прочитам, пръстите ми започват да треперят:

„Лена,

Много съжалявам. Моля те да ти простиш. .

Алекс“

Не знам как съм стигнала до дома. Леля ме открива в коридора да лежа почти в несвяст и да мълвя неразбираеми думи. Налага се да ме сложи във вана с лед, за да свали температурата. Когато най-после идвам на себе си, не откривам никъде бележката. Сигурно съм я изпуснала по пътя. Тази възможност ми носи облекчение, но и разочарование. Същата вечер по телевизията казват, че през деня температурата е достигнала 40 градуса — най-горещият ден през това лято.

Леля ми забранява да тичам навън, докато не разхлади. Нямам сили да се боря с нея, не вярвам на себе си, не съм сигурна дали краката няма пак да ме отведат до Губернатора, до плажа на Ийст Енд или до лабораториите.

Определят ми нова дата за оценяване и аз прекарвам вечерите пред огледалото, репетирайки отговорите си. Каръл отново настоява да ме придружи. Този път не откривам Хана на опашката. Не виждам никакви познати. Дори и четиримата оценители са други: четири плуващи пред мен овала в различни нюанси на кафявото и розовото, двуизмерни, като рисунки. Този път не ме е страх. Не чувствам нищо.

Отговарям на всички въпроси, както трябва. Когато ме молят да кажа кой е любимият ми цвят, за миг в съзнанието ми проблясва сребристосив оттенък на небето и ми се струва, че чувам някой да прошепва в ухото ми онази дума — сиво.

Но аз произнасям високо: „синьо“, и всички се усмихват.

Казвам също:

— Искам да уча психология и социално управление.

И още:

— Обичам да слушам музика, но не прекалено високо.

И след това:

— Дефиницията за щастие е сигурност.

Усмивки, усмивки, усмивки, стаята се изпълва със зъби.

Свършвам и докато излизам, забелязвам с ъгълчето на окото си някакво движение горе. Бързо поглеждам към залата за наблюдение, естествено, но тя е празна.

Два дни по-късно получаваме резултатите — отговорила съм успешно на всички въпроси — и общият ми резултат е Осем. Леля ме прегръща, това се случва за пръв път от години. Чичо ме потупва непохватно по рамото и на вечеря ми дава най-голямото парче от пилето. Дори и Джени е впечатлена, а Грейси започва да удря главата си в крака ми, веднъж, два, три пъти, докато не се отдръпвам и не й се скарвам. Знам, че е разстроена, защото ще я напусна, но животът е такъв и колкото по-бързо го осъзнае, толкова по-добре за нея.

После получавам „одобрените партньори“, списък с четири имена и данни за тях — общ успех, интереси, препоръчана професионална ориентация — напечатани прегледно на бяла хартия с печата на Портланд най-отгоре. За моя радост, Андрю Маркъс не е сред имената. Познавам само един от тях — Крис Макдоналд. Той има яркочервена коса и зъбите стърчат от устата му като на заек. Познавам го, защото веднъж, когато си играех с Грейс в задния двор, той се провикна: „Ето ги малоумната и сирачето“. Без да се замисля, грабнах един камък от земята и го метнах по него. Ударих го по слепоочието. За миг очите му се кръстосаха, той вдигна ръка към удареното място и когато я свали, пръстите му бяха целите в кръв. Дни наред не смеех да изляза навън, страхувах се, че ще ме арестуват и ще ме вкарат в Криптата. Бащата на Крис е техник, има си фирма, освен това участва в доброволните отряди на регулаторите, и аз бях сигурна, че ще ме накаже заради сина си.

Крис Макдоналд, Финис Джонстън, Едуард Унг. Брайън Скарф. Взирам се в имената им толкова дълго, че буквите заиграват по листа и се нареждат в глупави думи, прилични на бебешко бърборене: В боклука. Много добре. Няма да се разлее. Избери Крис. Острие.

В средата на юли пресмятам, че до процедурата ми остават само седем седмици, и решавам, че е време да подредя имената по собствената си преценка: Финис Джонстън (1); Крис Макдоналд (2), Брайън Скарф (3); Едуард Унг (4). Момчетата също ще дадат оценка на имената в техните списъци, а оценителите ще обобщят данните и ще направят най-добрия избор

Два дни по-късно получавам официално съобщение: ще прекарам остатъка от живота си с Брайън Скарф, чието хоби е да „гледа новините“ и „виртуален бейзбол“. Той планира да работи в „електрификацията“ и очаква един ден да заработва по 45 000 долара. Заплата, с която ще може да отгледа „две или три деца“. Двамата ще се сгодим през есента, преди учебната година в колежа да започне. Когато завърша, ще се оженим.

Цяла нощ спя, без да сънувам. На сутринта се събуждам свежа, но много объркана.