Лорън Оливър
Делириум (23)

Двайсет и трета глава

Храна за тялото, мляко за костите,

лед за раните и здрав стомах.

Народна благословия

Железните порти се затварят след нас и Криптата остава в далечината, но усещането, че съм заровена жива в тясно и тъмно пространство, не изчезва. Огромна тежест притиска гърдите ми и трябва да вдишам с отворена уста, за да ги изпълня с въздух.

Един стар раздрънкан затворнически автобус ни кара далеч от границата, към Диъринг. Оттам се връщаме пеша до центъра, като се движим по различни тротоари. На всеки две-три крачки Алекс се обръща и поглежда към мен, отваря и затваря уста, реди беззвучно дума след дума. Знам, че се тревожи за мен, страхува се, че може да се срина директно на улицата, но аз нямам сили да срещна очите му и да разговарям с него. Гледам право пред себе си и крача напред. Освен ужасната болка в гърдите и корема, останалата част от тялото ми сякаш е напълно безчувствена. Не усещам земята под краката си, нито фучащия между дърветата вятър; не усещам топлината на слънцето, което въпреки всички очаквания разкъсва ужасните черни облаци и праща към света странна зеленикава светлина, сякаш всичко е потънало във вода.

За пръв път излязох да бягам, когато мама умря… или, когато аз си мислех, че е умряла, и се изгубих в края на улица „Конгрес“, където съм играла още от бебе. Завих на едно място и неочаквано се оказах пред магазин за перилни препарати и… забравих къде се намирам, нямах представа накъде е къщата ни, наляво или надясно. Нищо не ми изглеждаше познато. Всичко беше като пребоядисано копие на себе си, изкривено и безформено, сякаш го виждах през криво огледало.

Сега се чувствам по същия начин. Изгубена, намерена и отново изгубена, и всичко това — едновременно. Сега знам, че някъде на този свят, от другата страна на оградата, живее мама, диша, поти се, движи се и мисли. Представям си, че в този момент мисли за мен, и острието на болката се забива още по-дълбоко в сърцето ми. Спирам, хващам се за корема и се превивам на две.

Все още сме извън полуострова, недалеч от Брукс Стрийт 37, сред разделените от широки тревни площи къщи и пълни с боклуци запуснати градини. Този път по улиците има хора, виждам един регулатор. Въпреки ранния час, той е с преметнат през врата мегафон, палката виси до лявото му бедро. Сигурно и Алекс го вижда, защото спира и оглежда улицата, мъчи се да изглежда безгрижен, докато шепне към мен:

— Имаш ли сили да продължиш?

Болката обхваща цялото ми тяло и пулсира в главата ми, но си налагам да се преборя с нея.

— Мисля, че да — успявам да кажа.

— Уличката вляво от теб. Давай.

Изправям се, доколкото мога, достатъчно, за да се дотътря до малката улица между две високи сгради, и тръгвам по нея. По средата й виждам два големи контейнера за боклук, поставени един до друг. Между тях жужат орляци от мухи. Миризмата е отвратителна, като в Криптата, но аз се мушкам между двете, доволна, че има къде да се скрия и да поседна. Със сядането пулсирането в главата ми спира. Облягам се на тухлената стена и гледам как светът около мен се люлее, сякаш съм на кораб в бурно море.

Алекс пристига след малко, прикляква до мен и маха залепналата за лицето ми коса. За пръв път през този ден има възможност да ме докосне.

— Съжалявам, Лена — казва тихо той, по лицето му виждам, че страда с мен. — Мислех, че ще искаш да знаеш.

— Дванайсет години — отронва се от устата ми. — Цели дванайсет години съм се заблуждавала, че е мъртва.

Млъкваме и двамата. Алекс започва да разтрива раменете, ръцете и коленете ми, навсякъде, където може да ме достигне, сякаш има отчаяна нужда от физически контакт. Искам да затворя очи, да се превърна в прах, да се разтворя във въздуха и мислите ми да се разлетят на вятъра като пухчета от глухарче. Но ръцете му ме държат здраво, връщат ме към улицата, към Портланд, към внезапно изгубилия смисъл свят.

„Тя е някъде там, диша, яде, спи, ходи, плува“. Няма как да продължа да живея постарому, невъзможно ми е да си представя, че вечер заспивам, сутрин връзвам връзките на маратонките и тренирам, че помагам на Каръл да мие чиниите, дори, че лежа с Алекс в онази къща, когато знам, че тя е там, че витае някъде над мен като далечна звезда.

„Защо не се върна за мен?“ Мисълта преминава през мен като ток и връща изгарящата болка. Стискам очи, навеждам глава и се моля да отмине. Но не знам как да се моля. Не мога да се сетя нито една молитва. Веднъж, като малка, ме заведоха на църква. Единственото, което си спомням, е как слънцето надниква и после се скрива през цветните прозорци, как светлината се ражда и умира в тях, оставяйки след себе си онези бледи, лишени от живот рисунки по малките прозорци.

— Хей, я ме погледни!

С мъка отварям очи. Лицето на Алекс плува в мъгла, изглежда далечно, въпреки че е само на няколко сантиметра от мен.

— Сигурно си гладна — казва той и гласът му прелива от нежност. — Хайде, ще те изпратя до вас. Можеш ли да вървиш?

И се отмества лекичко, за да мога да стана.

— Не — казвам по-силно, отколкото искам и Алекс се сепва.

— Не можеш ли да ходиш? — Една бръчица се появява между веждите му.

— Не… — опитвам се да говоря нормално аз. — Не искам вкъщи. Не искам.

Той въздъхва и разтрива чело.

— Може да отидем за малко до Брукс Стрийт. И когато се почувстваш по-добре…

— Не ми го побира главата — прекъсвам го аз. В гърлото ми се надига писък. Черно насекомо лази по него. „Те са знаели“ — това е единствената ми мисъл в момента. Всички те са знаели — Каръл, чичо Уилям, вероятно и Рейчъл, — но са ме оставили да вярвам, че е мъртва. Оставили са ме да си мисля, че не заслужавам майка ми да живее заради мен. Гневът ме изпълва бързо, като пожар. Ако сега се върна вкъщи и се изправя пред тях, няма да мога да се въздържа. Ще подпаля къщата, ще я разруша дъска по дъска. — Искам да избягаме, Алекс. В Пустошта. Както говорехме.

Мислех, че ще се зарадва, но той мълчи, поглежда встрани, въздъхва. Сега ми изглежда още по-уморен.

— Денят беше мъчителен за теб, Лена. Изтощена си. Гладна си. Не мислиш логично…

— Мисля съвсем логично! — Скачам на крака, за да не изглеждам толкова безпомощна. Яд ме е на целия свят. Яд ме е и на Алекс, макар да знам, че той няма никаква вина. Но гневът бушува в мен, набира сили. — Не мога да остана тук, Алекс. Не и след… това.

Гърлото ми се свива, с мъка преглъщам зараждащия се в мен вик.

— Те са знаели, разбираш ли? Знаели са, но са мълчали.

Той също се изправя — бавно, сякаш го боли.

— Няма как да си сигурна в това.

— Сигурна съм! — упорствам и знам, че това е самата истина. Усещам го с всяка клетка на тялото си. Представям си мама да се навежда над мен, бялото й лице плува над моето в съня ми. Чувам гласа й: „Обичам те. Не го забравяй. Те не могат да ни го вземат“. Спомням си как шепне в ухото ми, помня и тъжната й усмивка. Тя също е знаела. Знаела е, че идват за нея и ще я отведат на онова ужасно място. Една седмица по-късно ме облякоха в груба черна рокля, изправиха ме пред празен ковчег и ми натикаха в ръцете онази купчина от портокалови обелки, които дъвчех и смучех като пиявица, за да скрия сълзите, докато те изграждаха новия ми живот с тонове от лъжи („Тя беше болна“, „Ето какво прави болестта с хората“, „Самоубийство“). Но в онзи ден единствената погребана съм била аз.

— Не мога да се върна там. Не искам. Ще дойда с теб. Ще си направим собствен дом в Пустошта. Толкова други хора са го правили! И все още го правят, нали? Майка ми…

Искам да кажа „Майка ми също го направи“, но гласът ми секва.

Алекс се вглежда внимателно в очите ми.

— Лена, ако напуснеш… нещата няма да са като при мен. Искам да го разбереш. Няма да можеш да се връщаш тук. Никога. Номерът ти ще бъде регистриран като невалиден. Всички ще знаят, че си враг. Всички ще те търсят. И ако някой те намери… ако те хванат… — той не довършва, но аз знам за какво мисли.

— Не ми пука — изстрелвам бързо. Вече не мога да се контролирам. — Не помниш ли, че ти ми го предложи? Сега какво става? Когато съм готова да тръгна, ти се дърпаш.

— Просто се опитвам да…

Отново го прекъсвам, трепереща от гняв, от желание да късам, да хвърлям и удрям.

— И ти си като другите. Дори си по-лош от тях. Приказваш, приказваш, нямаш равен в приказките. Но когато дойде време за действие, когато дойде моментът да ми помогнеш…

— Нали това се опитвам? — повишава тон Алекс. — Но не е лесна работа, Лена. Това е сериозен избор, а в момента ти си ядосана, не знаеш какво говориш.

Той също е ядосан. Гласът му е остър и сърдит, обиден дори, но не мога да направя нищо. Искам да руша, руша, руша. Искам да унищожа всичко — него, себе си, нас, целия град, целия свят.

— Не се отнасяй с мен като с дете! — зъбя се срещу него.

— Тогава спри да се държиш като такова! — избухва той, но веднага съжалява. Обръща се настрани, поема дълбоко въздух и започва да говори по-кротко: — Съжалявам, Лена, много съжалявам. Знам, че си… след всичко, което се случи днес… само мога да предполагам как се чувстваш.

Но вече е късно. Сълзите замъгляват погледа ми. Обръщам му гръб и отново забивам нокът в стената. Едно малко парченце от тухлата се отронва и пада на земята. Това връща мислите ми към мама, към онези страшни каменни стени, и сълзите тръгват надолу.

— Ако мислеше за мен, щеше да ме отведеш оттук. Ако ти пука поне малко, щеше да тръгнеш още сега.

— Пука ми, разбира се — казва той.

— Не е вярно! — Разбирам, че се държа като дете, но не мога да спра. — На нея също не й е пукало. Изобщо.

— Това не е вярно.

— Защо тогава не дойде да ме вземе? — продължавам да стоя с гръб към него, притискам длан в стената, притискам, притискам, сякаш искам да я бутна. — Къде е сега? Защо не дойде поне да ме види?

— Знаеш защо — казва той вече по-уверено. — Знаеш много добре какво ще се случи, ако я хванат отново, и то при теб. Това означава смърт и за двете.

Разбирам, че е прав, но от това не ми става по-добре. Продължавам да упорствам, не мога да спра.

— Не е затова. Тя просто не се интересува от мен. Никой не се интересува.

Изхълцвам и скривам лице в свивката на ръката си.

— Лена! — Алекс слага ръце на лактите ми и ме принуждава да го погледна. Крия очите си, но той ме хваща за брадичката и вдига лицето ми. — Майка ти те обича, Магдалена. Не разбираш ли? Обичала те е и продължава да те обича. Затова е искала да те спаси.

Думите му насищат с топлина всяка моя клетка. За пръв път произнася пълното ми име. И за пръв път в живота си не чувствам страх от тази дума „обичам“. Нещо в мен се отваря, разтяга се, протяга се като котка на слънце, докато чакам да я повтори отново.

Гласът му е тих и нежен, като милувка. От очите му струи топла светлина и се разлива като слънце по дърветата в топъл есенен следобед.

— И аз те обичам — пръстите му се плъзгат по брадичката ми и докосват устните. — Трябва да ти го кажа. Искам да го знаеш.

И тогава се случва.

Стоя между двата контейнера с боклук в някаква мръсна уличка и гледам как светът ми се срутва, но щом чувам думите на Алекс, целият страх — страх, трупан още от времето, когато съм се учила да дишам, да седя и да се крепя на краката си, от времето, когато ми казаха, че имам сериозен дефект по рождение, че има нещо гнило, нещо болно, което трябва да се изтръгне от мозъка ми, от времето, когато ми втълпяваха, че от болестта ме дели един удар на сърцето — всичко изчезва. И онова малко сърце в сърцето ми, онази малка частица в самия център на моята същност набъбва и се уголемява, издига се като знаме и аз се чувствам по-силна от всякога.

Поглеждам Алекс в очите и казвам:

— Аз също те обичам.

В този момент разбирам скритото значение на името си и причината мама да ме нарече Магдалена, разбирам и библейската история за Йосиф, който изоставя Мария Магдалена. Разбирам, че си има причина да се откаже от нея. Прави го, за да я спаси, и въпреки че това го убива, той я оставя да си тръгне.

Отказал се е от нея от любов.

Мама сигурно е знаела още при раждането ми, че един ден ще трябва да направи същото. Предполагам, че това се случва често с хората, които обичаш. Понякога трябва да се откажеш от нещо. Понякога дори и от тях.

С Алекс обсъждаме всички неща, с които ще трябва да се разделя, когато отидем в Пустошта. Той настоява да се увери, че разбирам напълно какво ми предстои. Няма вече да минаваме през „Дебелата котка“ малко преди да затворят и да си купуваме престояли цял ден на витрината бийгъли и кифлички с чедър по един долар; няма да седим на кея и да гледаме чайките да се вият над нас и да пищят; няма да има вече дълги кросове до фермите и да гледаме росата, която кара всяко стръкче трева да блести, сякаш е потопено в течно стъкло; няма да чувам вече постоянния ритъм на океана, пулсиращ под Портланд като огромно сърце; няма да вървя по тесните, покрити с павета улици до старото пристанище и да зяпам из отрупаните с ярки красиви дрехи магазини, каквито повече никога няма да мога да си позволя.

Най-много ще съжалявам за Хана и Грейси. За останалата част от града няма да ми е мъчно. Дори и да се разтвори във въздуха, няма да ми мигне окото. Не ми пука за фамилните кули, спуснатите капаци на магазините и послушните хора, преглъщащи всяка лъжа с наведена глава, като животни, готови да влязат сами в кланицата.

— Ако отидем заедно, оставаме само двамата — ти и аз — не спира да повтаря Алекс. Иска да е сигурен, че разбирам. Да е сигурен, че аз съм сигурна. — Няма връщане назад. Никога.

— Точно това искам — отвръщам аз. — Само аз и ти. Завинаги.

Повече от сигурна съм. И не ме е страх. Вече знам, че той ми принадлежи, че двамата си принадлежим, и повече никога няма да се страхувам.

Решаваме да напуснем Портланд след седмица, точно девет дни преди датата за процедурата. Не ми харесва, че отлагаме пътуването. Готова съм да хукна още сега към границата и да се опитам да прескоча оградата посред бял ден, но както винаги Алекс охлажда страстите и ми обяснява колко е важно да изчакаме.

През последните години той е минавал оттатък само няколко пъти. Опасно е да се прескача често. През следващата седмица ще премине през оградата два пъти, това е огромен риск, граничещ със самоубийство, но той ме уверява, че това е наложително. Щом напусне с мен и изчезне от работа и от училище, веднага ще го обявят за Невалиден — макар на практика самоличността му никога да не е била валидна, защото е фалшива.

А щом ни обявят за Невалидни, ще ни изтрият от системата. Щрак и край. Сякаш никога не сме съществували. Поне ще можем да сме спокойни, че няма да ни преследват из Пустошта. Там няма никакви проверки. Никой няма да ни издирва. Ако тръгнат да ни преследват, ще трябва да признаят пред обществото, че сме избягали през граница, че това е възможно и че Невалидните съществуват.

Ще се превърнем в призраци, спомен, следа, и утре, вдругиден или по-натам в дългата редица еднакви като две капки дни хората ще ни забравят напълно.

И понеже Алекс също няма да може вече да се връща тук, ще трябва да пренесем колкото може повече храна, дрехи за зимата и други неща, без които не можем. В поселищата на Невалидните всички споделят запасите си, но есента и зимата там са трудни, а след толкова години, прекарани в Портланд, Алекс не може да се похвали с ловни умения.

Решаваме да се видим в къщата в полунощ за уточняване на плана. Аз ще му донеса първата част от нещата, които искам да взема със себе си: фотоалбума, бележките, които сме си разменяли с Хана през годините, и храна, колкото мога да измъкна от склада на „Стоп ен’ Сейв“.

Когато се разделяме и аз тръгвам към къщи, вече е три следобед. Облаците се разнасят и бледосиньото небе изглежда втъкано в тях като избеляла и прокъсана на места коприна. Въздухът е топъл, но вятърът носи дъх на есен, на студ и дим. Сочната зеленина скоро ще пламне в червено и оранжево, после ще прегори, ще почернее и ще полегне от вятъра. Но мен няма да ме има, ще бъда някъде там, сред голите, тръпнещи от студ дървета, покрити със сняг. Алекс ще е с мен и двамата ще бъдем в безопасност. Ще се разхождаме хванати за ръце, ще се целуваме на дневна светлина, ще се обичаме колкото си искаме и никой няма да ни раздели.

Въпреки случилото се днес, се чувствам по-спокойна от преди, сякаш думите, които си казахме с Алекс, ме пазят и закрилят.

Сещам се, че не съм тичала повече от месец. Беше прекалено горещо и Каръл ми забраняваше. Но щом се прибирам, веднага звъня на Хана и предлагам да се видим на пистата, началната точка на всяка наша тренировка. Тя се засмива.

— Тъкмо мислех да ти се обадя и да те помоля за същото. Велико нещо е психиката, нали? — Смехът й се изгубва за миг в пращенето на слушалката, когато някакъв сензор дълбоко в сърцето на Портланд улавя разговора ни. Старото око не спира да следи, неизменно на своя пост. Кипвам вътрешно, но гневът ме напуска бързо. Скоро, много скоро ще съм далече оттук, ще изчезна завинаги от лицето на този град.

Надявам се да изляза, без да говоря с Каръл, но тя ме пресреща в коридора. Както винаги е в кухнята, върти се безкрай в своя кръг от готвене и чистене.

— Къде беше цял ден, Лена? — подава глава в коридора тя.

— С Хана — отвръщам автоматично.

— И отново излизаш?

— Само да потичам. — Преди малко си мислех, че ако я видя отново, ще се хвърля върху нея, ще разкъсам лицето й и ще я убия, но сега, докато я гледам, разбирам, че не усещам нищо, сякаш е някакъв билборд или непозната от автобуса.

— Вечерята е в седем и половина — казва тя. — Искам да се върнеш по-рано и да ми помогнеш за масата.

— Добре — отговарям бързо.

Хрумва ми, че това спокойствие, това отчуждение, което усещам в момента, е постоянното състояние на всеки излекуван: сякаш между човека и останалите хора има дебело, звукоизолиращо стъкло, през което почти нищо не може да пробие. Казват, че лечението е заради щастието, но вече разбирам, че това не е вярно и никога не е било. Тук става дума за страха: страх от болка, страх от мъка, страх, страх, страх — сляпо животинско съществуване, заключено между дебели стени и тесни коридори, ужасено, глупаво и безпросветно.

И за пръв път, откакто се помня, изпитвам съжаление към Каръл. Само на седемнайсет години съм, но знам нещо, които тя няма как да узнае: знам, че животът не е живот, ако просто се носиш по течението. Знам, че смисълът — единственият смисъл — е да откриеш нещата, които имат значение за теб, и да ги задържиш, да се бориш за тях, да не им позволиш да си отидат.

— Добре — кима Каръл и продължава да стои до вратата, мълчи неловко, както прави винаги, когато иска да каже нещо важно, но не знае как да го направи. — Остават две седмици до процедурата ти — казва най-накрая.

— Шестнайсет дни — уточнявам, но в главата си броя: седем дни. Седем дни до свободата, седем дни и ще съм далече от тези хора, които се разминават помежду си, без да се докоснат, и бутат по инерция незначителния си живот напред към смъртта. Защото за тях между двете няма голяма разлика.

— Нормално е да си нервна — казва тя.

Ето какво я затруднява. Успокояващите думи й костват огромни усилия, защото трябва да си ги спомни. Горката леля Каръл. Животът й преминава в тази кухня, между мръсните чинии и нащърбените консерви със зелен боб, дните й се сливат в един сив поток. Заглеждам се и се изненадвам колко възрастна изглежда. Бръчките са дълбоки, косата сивее. Само очите подсказват, че още е млада: втренчени, леко прозрачни очи, като на всички излекувани, сякаш непрестанно се вглеждат в някаква далечна точка. Сигурно е била хубава като млада, преди да я излекуват — висока като мама и слаба. Мисленият образ на двете момичета в сребристите води на океана, които се плискат една друга, смеят се и се гонят, ме натъжава. Това са нещата, от които човек не бива да се отказва.

— Не, не съм нервна — казвам високо. — Спокойно. Мога да чакам.

Само седем дни.