Лорън Оливър
Делириум (7)

Седма глава

От всички системи в организма — нервни, познавателни, сензорни — сърдечната система е най-чувствителна и уязвима. Ролята на обществото е да предпази тази система от инфекция и разпад, иначе ще бъде заплашено бъдещето на човечеството. Сърцето трябва да бъде защитавано, както защитавали летните плодове от инсекти, гниене и всякакви болести чрез механизмите на модерното земеделие.

„Основната роля на обществото“, От книгата „Ш-ш-т“

Аз съм кръстена на Мария Магдалена, онази, която са искали да убият заради любовта. „Заразена с deliria в онова незряло общество, тя се влюбила в мъж, който не я искал и не могъл да я предпази“, „Плач Йеремиев“, Мария 13:1.

Научихме всичко това в часовете по библейски науки. Първо минахме книгата на Йоан, после на Матей, Йеремия, Петър, Юда и между тях на много други.

Казват, че последната любов на Мария Магдалена била най-голямата. Влюбила се в мъж на име Йосиф, стар ерген, който я намерил на улицата, съсипана и полудяла от делириума. Има известни спорове във връзка с личността на Йосиф — бил ли е той праведен, или не, поддал ли се е на болестта, или не, — но при всички случаи се е погрижил за нея. Опитал се е да я излекува и да й даде покой.

Но вече било твърде късно. Тя била съсипана от миналото си, от любовта, от злото, което сторила на другите и другите сторили на нея. Не се хранела, плачела по цял ден, притискала се в Йосиф и го умолявала да не я напуска, но не могла да намери утеха при него.

Една сутрин се събудила и видяла, че Йосиф си е отишъл, без да си вземе сбогом. Това я прекършило напълно, тя се проснала на земята и замолила Бог да я освободи от мъките.

Бог чул молитвите й и в безкрайното си милосърдие снел от нея проклятието на любовта, с което бил наказал всички хора заради първородния грях на Адам и Ева. В известен смисъл Мария Магдалена е първата излекувана на земята.

„И така, след дълги години на мъки и болки, тя била умиротворена чрез Божията благодат и останала праведна до края на дните си“ („Плач Йеремиев“, Мария 13:1).

Винаги ми се е струвало странно, че мама ме е кръстила Магдалена. Та тя не е вярвала в лечението. Това е бил целият й проблем. А цялата книга на Йеремия разказва за опасността от делириума. Много съм мислила за това и накрая реших, че въпреки всичко, мама е осъзнавала грешката си, разбирала е, че лечението и процедурата са за добро. Дори съм сигурна, че от самото начало е знаела какво прави и какви ще са последствията. И името Магдалена е като последен дар за мен. То е послание.

Сигурно е искала да ми каже: „Прости ми“. И е искала да каже още: „Един ден дори и тази болка ще отшуми“.

Разбирате ли сега? Каквото и да казват другите, каквото и да е направила, аз знам, че не е била толкова лоша.

Следващите седмици съм много заета. Едва успявам да смогна с всичко. Лятото идва изведнъж, жегата започва още от юни, но не и цветът — отначало зеленото е все още бледо и нерешително, сутрин студът хапе, но през последната учебна седмица нахално синьото небе и пурпурните летни бури, индиговите нощи и алените цветя, ярки като кървави петна — всички цветове крещят. Всеки ден оставаме след часовете за някакво мероприятие, церемония или парти по случай дипломирането. Хана е поканена на всичките. Мен също ме канят на повечето и това ме изненадва.

Харлоу Дейвис, която живее до Хана в Уест Инд и чийто баща работи за правителството, ме кани у тях на прощален купон на класа. Не съм вярвала, че знае името ми дори. Когато говори с Хана, очите й винаги ме подминават, сякаш не си заслужава да спира погледа си на мен. И аз отивам. Все съм се питала как ли изглежда домът й и той се оказва толкова красив, колкото съм си представяла. Семейството й има кола и електрически уреди, които очевидно използва всеки ден: миялни машини, сушилни и огромни полилеи с десетки лампички. Харлоу е поканила по-голямата част от класа — ние сме шейсет и седем, а на купона има минимум петдесет души, — което ме кара да се чувствам не чак толкова специална, но въпреки това е забавно. Седим в задния двор, а прислужницата тича напред-назад, носи камари с пълни чинии с колсло, картофена салата и сос барбекю, а баща й върти шиша на огромен опушен грил с ребърца и хамбургери. Ям до пръсване, после се пльосвам на одеялото до Хана. Оставаме там почти до вечерния час. Звездите започват да надничат иззад тъмносиньото перде на небето, комарите се вдигат сякаш като под команда и всички хукваме с писъци и смях към къщата, като пляскаме с ръце, за да ги отпъдим. Мисля, че това е един от най-хубавите дни в живота ми.

Дори момичетата, които не харесвам много, като Шели Пиърсън — тя ме мрази още от шести клас, когато спечелих викторината по биология и я оставих на второ място — сега ми се струват симпатични. Предполагам, че е, защото всички разбираме, че краят е близо. След дипломирането с по-голямата част от тях вече никога няма да се видим, но дори и да се срещнем, нещата ще бъдат различни. Ние ще сме различни. Ще бъдем възрастни, излекувани, надлежно регистрирани, женени и поставени на точното място, съвършено полирани и изгладени мраморни късове, поели по съвършено оформени пътеки.

Тереза Грас навърши осемнайсет преди две седмици и беше излекувана съвсем наскоро, също и Морган Дел. Те отсъстваха няколко дни и се върнаха малко преди дипломирането. Промяната е невероятна. Сега изглеждат спокойни, зрели и някак отчуждени, сякаш са покрити с тънък леден слой. Само преди две седмици прякорът на Тереза беше Тереза Мърлата, всички й се смееха, че е размъкната, вечно си дъвче краищата на косата и изобщо около нея е пълна бъркотия, но сега върви спретната и изправена, гледа право пред себе си и когато се усмихва, устните й едва се извиват. Всички й правят път да мине необезпокоявано по коридора. Същото стана и с Морган. Наред с болестта сякаш са изрязали вътрешното напрежение и смущението. Краката на Морган дори престанаха да треперят. Винаги когато трябваше да отговори в час, така се разтреперваше, че всички очаквахме чинът й да се преобърне. Но след процедурата треперенето спря. Просто така, като с магическа пръчка. Те не са първите излекувани в класа — Елинор Рана и Ани Хан минаха през процедурата още през есента, а други пет или шест момичета се излекуваха по време на семестъра — но при Тереза и Морган промяната е по-очебийна.

Моето обратно броене продължава. Осемдесет и един дни, осемдесет, седемдесет и девет.

Уилоу Маркс вече не идва на училище. Слуховете са противоречиви — едни казват, че е преминала през процедурата и всичко е наред, други, че е преминала и нещата са се объркали, мозъкът й се е изпържил и учените обмислят да я затворят в Криптата; но има и други версии: че е в болница за психично болни, че е избягала в Пустошта. Едно обаче е извън всякакво съмнение: цялото семейство Маркс е под постоянно наблюдение. Регулаторите обвиняват господин и госпожа Маркс — и всички останали роднини, — че не са я възпитали добре. Само няколко дни след като я хванаха в Диъринг Оукс Парк, чух леля и чичо да си шепнат, че родителите на Уилоу са уволнени от работа. След една седмица разбрахме, че се е наложило да се преместят да живеят при някакви далечни роднини, защото хората започнали да хвърлят камъни по прозорците им и на цялата странична стена на къщата им се появил надпис: Симпатизанти. Това са пълни глупости, защото точно родителите й настояха да й направят процедурата по-рано, въпреки риска, но както казва леля, хората правят такива неща, когато са изплашени. Всички треперят от ужас, че в Портланд може да избухне епидемия от делириум, и всеки иска да предотврати трагедията.

Мъчно ми е за семейство Маркс, но какво да се прави. Нещата стоят така. То е като с регулаторите: може да не ти харесват всичките тези патрули и проверки на документите, но като знаеш, че е за твое добро, просто няма начин да не им сътрудничиш. Колкото и жестоко да звучи, забравям бързо за семейството на Уилоу. Прекалено съм заета с попълване на различни документи във връзка със завършването, с почистване на шкафчета и чинове, с взимането на последни изпити и със сбогуването с класа, за да мисля за тях.

С Хана нямаме никакво време за крос и когато все пак успеем да си откраднем мъничко, по мълчаливо съгласие бягаме по старите изпитани маршрути. За моя изненада тя не споменава повече за онзи следобед в лабораториите. Знам, че умът й има склонност да скача от обект на обект, а в момента новата тема е пробивът в северния край на границата, за който хората говорят, че вероятно е дело на Невалидните. Колкото до мен, и през ум не ми минава да ходя до лабораториите. Мисля за всичко, само не и за Алекс, което не е много трудно, като се има предвид, че още не мога да преживея онова безумие, дето ме накара цяла вечер да въртя педалите из улиците на Портланд и да лъжа леля и регулаторите само за да се видя с него. На следващия ден изглеждаше, че съм сънувала или съм била в състояние на самозаблуда. Явно съм изгубила временно способността си да мисля разумно: мозъкът ми е бил размекнат от горещината.

Денят на дипломирането идва. Хана трябва да седне три редици пред мен, както го изисква редът на церемонията. Докато си пробива път към мястото си, хваща ръката ми — две дълги стискания, две къси, — после сяда и навежда глава назад, за да мога да видя, че е написала на върха на шапката си „Слава богу!“. Избухвам в смях, а тя се обръща назад и ме поглежда уж строго. Имам чувството, че никога не съм била по-близка с момичетата от класа. Всички сме като пияни и всички се потим под палещото слънце, което ни се усмихва широко отгоре, веем си пред лицето с раздадените брошури с програмата на тържеството и се опитваме да не се прозяваме и да въртим очи, докато директорът, господин Макинтош, говори за нашето „израстване“ и „влизане в обществото на възрастните“, побутваме се с лакти и дърпаме деколтетата си надолу, за да дадем възможност на въздуха да влезе в спарените ни вратове.

Членовете на семействата ни седят на бели пластмасови сгъваеми столове под светлобежов брезент, обкичен със знамената на училището, на града, на щата и на САЩ. Аплодират учтиво всеки, който излиза отпред да си получи дипломата. Когато идва моят ред, оглеждам аудиторията, търся леля и сестра ми, но съм толкова нервна, да не би да се спъна и да падна на сцената, че когато поемам дипломата от ръцете на господин Макинтош, не виждам нищо друго, освен цветове — зелено, синьо, мозайка от розови и кафяви лица — и не различавам друг звук, освен този от аплодисментите. Чувам единствено гласа на Хана, ясен и звънлив като камбана: „Алилуя, Халена!“. Това си е нашата специална песничка, пеем я преди всички тестове и родителски срещи. Халена е комбинация от имената ни.

После се нареждаме; за да ни снимат с дипломите. Училището е наело професионален фотограф и е осигурило фон в царско синьо, пред който позираме една по една. Но сме прекалено възбудени, за да се отнесем с нужната сериозност. Непрекъснато се кикотим за нещо и мърдаме и в резултат на снимките се виждат не дипломантки, а шапките на главите ни.

Идва и моят ред, в последната секунда Хана влиза в кадър и слага ръка на рамото ми. Фотографът се обърква, без да иска, натиска копчето на апарата и ни увековечава. Щрак. Ето ни двете: аз съм полуобърната към Хана, изненадана, с леко отворена уста, готова да се засмея. Тя стърчи с цяла глава над мен, също е с отворена уста и притворени очи. В този ден наистина има нещо специално, нещо вълшебно, като в приказките. Сякаш Хана е вляла в мен частица от своята красота, защото, въпреки че лицето ми е червено като домат и косата ми е залепнала за челото, на тази снимка изглеждам хубава. Дори повече от хубава. Красива.

Училищният оркестър не спира да свири и доста добре между другото, музиката се носи над игрището и птиците се вият сякаш в ритъм нагоре към небето. И в този момент става нещо — огромното напрежение пада от гърдите ми и преди да разбера какво правя, всички се спускаме една към друга в голяма прегръдка, подскачаме и крещим: „Успяхме! Успяхме! Успяхме!“. И никой, нито родителите, нито учителите ни, прави опит да ни раздели. Когато най-после се пускаме, се оглеждам и виждам, че те са ни наобиколили, гледат ни с мъдро търпение и скръстени пред гърдите си ръце. Улавям погледа на леля и сърцето ми се разтуптява, разбирам, че и тя, като останалите, ни подарява този момент — последния ни момент заедно, — преди нещата да се променят завинаги.

А нещата със сигурност ще се променят — променят се дори и в този миг. Класът се разпада на групи, групите на отделни момичета. Виждам, че Тереза Грас и Морган Дел вече тръгват през поляната към изхода, оглеждам се и забелязвам, че Елинор Рана и Ани Хан също ги няма, нито едно от другите излекувани момичета не се вижда наоколо. Сигурно вече са си тръгнали. Нещо започва да тупти в гърлото ми, става ми тежко, макар да съм наясно как стоят нещата. Всичко свършва, хората продължават напред и не се обръщат. Така и трябва да бъде.

Зървам Рейчъл в тълпата, тичам към нея, внезапно закопняла за близостта й, и очаквам да се наведе и да разроши косата ми, както правеше, когато бях малка. И да каже: „Браво, Луни“. Така ме наричаше някога.

— Рейчъл — Задъхвам се без причина и думите излизат с мъка от устата ми. Толкова се радвам да я видя, че едва сдържам сълзите. Естествено, знам, че не бива да го правя. — Ти си тук!

— Разбира се, че съм тук — усмихва ми се тя. — Ти си единствената ми сестра.

Рейчъл ми подава букет от маргарити, увит в кафеникава амбалажна хартия, и казва.

— Поздравления, Лена!

Заравям лице в букета и вдишвам, опитвайки се да удавя в него порива си да я прегърна. За миг оставаме на място и се взираме една в друга, после тя протяга ръка към мен. Чакам да ме прегърне, както правеше преди, или най-малкото да ми стисне лекичко ръката. Но тя само отмахва един залепнал за челото ми кичур.

— Сигурно е неприятно — казва все още усмихната. — Цялата си в пот.

Знам, че е глупаво и детинско да се чувствам разочарована, но е точно така.

— Всичко е от тази рокля — казвам и осъзнавам, че да, сигурно проблемът е в нея. Роклята ме задушава, стяга ме, затруднява дишането ми.

— Ела — казва Рейчъл. — Леля Каръл иска да те поздрави.

Леля Каръл е застанала в периферията на игрището наред с чичо, Грейс и Джени, и говори с госпожа Спрингър, учителката ми по история. Тръгвам до Рейчъл. Тя е само няколко сантиметра по-висока от мен и двете крачим в синхрон, но на един метър разстояние една от друга. Тя мълчи. Обзалагам се, че вече се пита кога ще изглежда прилично да си тръгне и да се върне към обичайния си живот.

Позволявам си да погледна назад, не мога да се въздържа. Виждам, че момичетата се разпръскват в своите оранжеви като пламъци рокли. Всичко се връща към обичайния си ход, гласовете се сливат в един общ неразбираем брътвеж, като постоянния бял шум на океана, който звучи паралелно с ритъма на портландските улици, толкова неотменен, че почти не го забелязваш. Всичко изглежда някак остро, ясно, като очертано с туш — замръзналите усмивки на родителите, светкавиците на фотоапаратите, отворените устни и блестящите бели зъби, тъмните лъскави коси, яркото синьо небе и златистата слънчева светлина: всичко се къпе в тази светлина, всичко е толкова ясно и съвършено, че няма начин да не е спомен или сън.