Лорън Оливър
Делириум (25)

Двайсет и пета глава

Трябва да вървя.

Смърт чака ме, ако остана тук.

Откъс от „Ромео и Жулиета“, Уилям Шекспир, препечатано в „Сто цитата, които трябва да знаем за границата“, „Принстън Ривю“

Когато към полунощ тръгвам към Брукс Стрийт, навън вече е захладяло и аз вдигам ципа на якето чак до брадичката. Улиците са тихи и тъмни, както винаги. Не се чува дори шумолене, нищо не помръдва, завесите по прозорците са неподвижни, няма прибягващи сенки по стените, няма горящи котешки очи или драскащи крачета на мишки, нито далечни стъпки на регулатори, тръгнали на поредната обиколка. Всичко е притихнало в очакване на зимата, целият град е като замръзнал и това малко ме плаши. Спомням си отново за онази къща в Пустошта, оцеляла незнайно как от летящите бомби, напълно съхранена, но необитаема, с растящи диви цветя из стаите.

Брукс Стрийт 37 е заключена.

Толкова се изненадвам, че забравям за страха и съмненията. Умът ми е в Алекс, къде е той, той ли е заключил вратата. Може да я е заключил, за да предпази вещите ни. Или съм закъсняла? Или съм подранила? Вече се готвя да прескоча оградата, когато той изниква от сенките вдясно от мен.

— Алекс! — Разделили сме се само преди няколко часа, но толкова се радвам да го видя, че забравям да шепна. Втурвам се към него с една-единствена мисъл — скоро ще бъде изцяло мой.

— Шшштт.

Прегръщам го, буквално скачам върху него, той ме притиска до себе си и леко залита назад. Навежда лице към мен, аз виждам, че се усмихва, и знам, че е не по-малко щастлив от мен. После целува върха на носа ми и прошепва:

— Още не сме в безопасност.

— Да, остава ни още малко. — Надигам се на пръсти и го целувам. Както обикновено, допирът на устните му прогонва всичко лошо в целия свят. С мъка се отдръпвам и го плесвам закачливо по ръката. — Дай ми ключа.

— Ключ ли? — поглежда ме объркано той.

— За катинара. — Опитвам се да го привлека към себе си, но той отстъпва назад и клати глава, лицето му се изопва и пребледнява. И в този момент разбирам, и двамата разбираме. Алекс понечва да каже нещо, но му трябва цяла вечност, през която най-после зацепвам защо го виждам толкова ясно. Той стои в рамка от светлина, не помръдва като хваната между фаровете на кола сърна. (Тази вечер регулаторите са взели със себе си прожектори.) Един глас разкъсва мрака:

— Не мърдай! На място и двамата. Ръцете на главите!

В същия момент гласът на Алекс най-после достига до мен.

— Бягай, Лена, бягай!

И отстъпва назад към тъмните сенки, но на мен ми трябва повече време да задействам краката си, и когато най-после хуквам като сляпа по първата възможна улица, нощта оживява, изпълва се с движещи се сенки, които протягат ръце към мен, викат, хващат ме за косата, десетки, не, стотици се материализират от въздуха, дърветата, земята.

— Хванете я! Хванете я!

Сърцето ми бие в гърлото, не мога да дишам. Страх ме е, умирам от страх. Сенките се превръщат в хора, всички протягат ръце към мен, крещят, оръжията в ръцете им — пушки, пистолети, палки — блестят зловещо на светлината на прожекторите. Изплъзвам се от нечии груби ръце и хуквам нагоре по хълма към Брандън Роуд, но те са много бързи. Преди да се скрия, един регулатор ме хваща отзад. Успявам да се измъкна, но се блъскам в мъж в униформа на охранител, ръцете му ме сграбчват здраво. Страхът ме поглъща, покрива ме като черен плащ, притиска ме и ми отнема дъха.

Една патрулна кола спира до мен, въртящата се отгоре лампа осветява всичко, но само за секунда, после пак настъпва мрак, светът около мен пулсира — черно, бяло, черно, бяло, всичко се движи бавно, на импулси, като в стар филм.

Виждам нечие лице да се изкривява в злобен вик, отляво изскача куче с оголени зъби. Някой крещи:

— Свалете я на земята! Свалете я на земята!

„Не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам!“

Силен свирещ звук, писък, палка, замръзнала във въздуха.

Палката тръгва надолу, кучето скача; нечовешката болка ме разтърсва като ток.

После настъпва мрак.

 

 

Когато отварям очи, светът сякаш се е разпаднал на хиляди парченца. Всичко пред мен е като мозайка от светли петна, които се въртят и въртят до безкрай. Като калейдоскоп. Примигвам няколко пъти и цветните петна се подреждат в прилична на луковица включена крушка и кремав таван с голямо мокро петно във формата на бухал. Моята стая. Моят дом. Аз съм си у дома.

Въздъхвам облекчено. Тялото ми настръхва, хиляди иглички се забиват едновременно в мен и единственото, което искам, е да не мърдам от меката възглавница, да потъна в тъмнината и да заспя, да спя, докато острата болка в главата ми изчезне. После си спомням: катинара, нападението, пълзящите към нас сенки. И Алекс.

Какво стана с Алекс?

Надигам се, опитвам се да седна, но ужасната болка в главата се спуска надолу, схваща врата ми и аз падам върху възглавниците, изпъшквам и затварям очи. Чувам вратата да се отваря. От коридора нахлуват гласове. Леля говори с някого в кухнята, но гласът ми е непознат. Сигурно е регулатор.

Нечии стъпки прекосяват стаята. Аз продължавам да стискам очи, правя се, че спя. Някой се навежда над мен, усещам топлия му дъх по врата си.

Други стъпки изкачват стълбата, спират пред вратата и гласът на Джени изсъсква:

— Какво правиш тук? Леля Каръл ти каза да стоиш настрана. Слизай долу, иначе ще й кажа.

Топлият дъх се отдалечава и стъпките се връщат към вратата, после по коридора. Отварям съвсем лекичко очи, колкото да видя Грейс да се измъква покрай Джени, която стои на вратата. Сигурно е дошла да ме провери. Отново затварям очи и тя прави няколко предпазливи крачки към леглото ми. Завърта се рязко, но не напуска стаята толкова бързо, колкото ми се иска. Чувам я да вика по коридора:

— Още спи.

Вратата изскърцва и се затваря отново. Но не преди да чуя от кухнята:

— Кой е бил? Кой я е заразил?

Този път ставам, въпреки пронизващата болка в главата и врата и чувството, че съм на някаква страшна и високоскоростна въртележка. Опитвам се да стъпя на пода, но краката не ме държат. Свличам се на четири крака и пропълзявам до вратата. Въпреки че съм на колене и лакти, усилието е огромно и щом я достигам, се просвам долу, разтреперана от изтощение. Стаята продължава да се люлее напред-назад като дяволска люлка.

Допирам глава до пода и за щастие установявам, че чувам по-добре какво говорят долу.

— Не може да не сте го мернали — долавям гласа на леля. Тази истерична нотка ми е напълно непозната.

— Не се тревожете — казва регулаторът. — Ще го намерим.

Това е добра новина. Алекс трябва да е избягал. Ако имат и най-малка представа кой е бил с мен на онази улица, ако дори подозираха, щяха вече да са го изправили пред съда. Мълчаливо благодаря на Бог, че е помогнал на Алекс да се спаси. Това си е истинско чудо.

— Нямахме представа — казва Каръл, все още с треперещ глас, толкова различен от всекидневния премерен тон. Сега разбирам: тя не просто е изпаднала в истерия. Тя е направо ужасена. — Трябва да ни повярвате! Нямахме никаква представа, че е заразена. Нямаше знаци. Имаше си апетит. Не закъсняваше за работа. Не менеше настроенията си…

— Сигурно е прикривала симптомите — прекъсва я регулаторът. — Заразените често го правят.

Усещам отвращението в гласа му, когато произнася „заразен“, сякаш казва „хлебарка“ или „терорист“.

— Какво ще правим сега?

Гласът на Каръл заглъхва. Явно са минали в хола.

— Ще решим проблема бързо — отвръща регулаторът. — С малко късмет, мисля, че до края на седмицата…

Думите стават неразбираеми, гласовете се изгубват. Опирам чело до вратата, вдишвам и издишвам, фокусирам се в това. Събирам сили, ставам и успявам да се задържа на крака. Замайването все още е силно, затова бързам да се облегна на стената и да премисля възможностите. Трябва да разбера какво точно се случва. Да знам откога регулаторите са наблюдавали нашата къща и да се уверя, че Алекс е жив и в безопасност. Трябва да говоря с Хана. Тя ще ми помогне. Тя ще ме научи какво да направя.

Натискам дръжката и осъзнавам, че вратата е заключена отвън.

Разбира се. Сега съм затворница.

И изведнъж, докато стоя с ръка върху дръжката, тя започва да се движи, чува се изщракване. Обръщам се, забравям за болката и се хвърлям към леглото в мига, когато вратата се отваря и Джени влиза отново.

Не успявам да затворя очи достатъчно бързо и тя се провиква към коридора:

— Събуди се.

В ръцете си държи чаша с вода, но явно не иска да влиза в стаята. Остава на прага и ме наблюдава оттам.

Не ми се говори с Джени, но съм много жадна. Имам чувството, че устата ми е пълна с пясък.

— Това за мен ли е? — соча към чашата. Гласът ми е прегракнал и треперещ.

Джени кима, но устните й оформят съвършена бяла линия. Явно е инструктирана да не говори с мен. Стрелва се бързо напред, оставя чашата на малката разнебитена масичка до леглото и се връща със същата бързина.

— Леля Каръл каза, че това ще ти помогне.

— За какво ще ми помогне?

Отпивам дълга благодарна глътка и пожарът в гърлото ми като че ли намалява.

Джени вдига рамене.

— Сигурно за инфекцията.

Ето защо стои до вратата и не иска да влезе при мен. Аз съм болна, мръсна, инфектирана. Страхува се да не се зарази.

— Няма да се разболееш, ако влезеш, знаеш ли това?

— Знам — казва бързо и някак отбранително тя, но остава на мястото си.

Чувствам се ужасно уморена.

— Колко е часът?

— Три и половина — отвръща тя.

Това ме изненадва. Минало е сравнително малко време, откакто излязох от дома за срещата с Алекс.

— Колко време ме е нямало?

Тя отново вдига рамене:

— Когато те донесоха, беше в безсъзнание — обяснява с равен тон, сякаш е нещо естествено, последствие от моя грешка, а не защото регулаторите ме фраснаха с палка по главата. Ето ти виц. Тя ме гледа, сякаш аз съм лудата, аз съм опасната. А онзи тъпак долу, който едва не размаза черепа ми по земята, е спасителят.

Не мога повече да я гледам и обръщам глава към стената.

— Къде е Грейс?

— Долу — отговаря тя, вече с нормалния си тон. — Тази нощ трябваше двете да спим в спални чували в хола.

Естествено, държат Грейс далеч от мен: малката впечатлителна Грейси трябва да бъде пазена зорко от болната си братовчедка. Аз наистина се чувствам болна, чувствам се отвратително. И отново започвам да си фантазирам, че подпалвам къщата. Леля има късмет, че нямам при себе си кибрит. Иначе като нищо ще го направя.

— Кажи ми какво стана. — Гласът на Джени се снишава до шепот, езикът й се раздвоява като на малка змия. — Кой те зарази?

— Джени!

Обръщам глава, изненадана да чуя гласа на Рейчъл. Виждам я застанала до вратата, стои и ни гледа с напълно непроницаемо лице.

— Леля Каръл иска да слезеш долу — казва на Джени тя и Джени веднага забързва към вратата, като ми хвърля оттам последен поглед, изпълнен със страх и възхищение. Чудя се дали и аз съм гледала така преди години, когато Рейчъл пипна делириум и трябваше четирима регулатори да я държат здраво за пода, преди да я отведат в лабораториите.

Рейчъл приближава до мен все със същия застинал израз на лицето.

— Как се чувстваш? — пита тихо.

— Фантастично! — отвръщам язвително, но тя продължава да ме гледа по същия начин, дори не трепва.

— Вземи тези — протяга ръка към мен и аз виждам две бели таблетки.

— Какво е това? Транквиланти ли са?

Миглите й потрепват.

— Това е адвил.

Долавям раздразнение зад външното спокойствие и се поздравявам за това. Не ми харесва да стои там, спокойна и далечна, и да ме оглежда, сякаш съм изложена в музей за препарирани животни.

— Каръл ли те извика?

Не знам дали да й се доверя за адвила, но решавам да рискувам. Главата ми ще се пръсне и според мен, дори и да е транквилант, надали ще може да влоши нещата повече от това. Каквото и да е, няма да мога да скоча от леглото и да избягам през вратата. Взимам хапчетата и ги гълтам с много вода;

— Да, и аз дойдох веднага. — Тя сяда на леглото до мен. — Спях, когато се обади.

— Съжалявам за неудобството. Но не съм искала да ме ударят по главата и да ме домъкнат тук.

Никога не съм й говорила по този начин и виждам, че това я изненадва. Тя разтрива уморено чело и за миг ми се струва, че виждам старата Рейчъл, моята Рейчъл, по-голямата ми сестра, която някога ме тероризираше с гъделичкане, сплиташе ми косата с удоволствие и се оплакваше, че продавачът винаги слага в моя сладолед по-големи топки.

Но образът избледнява бързо, сякаш някой го покрива с воал. Невероятно е, че съм приемала за нормално излекуваните да живеят сякаш покрити с плътен воал, потънали в сън. Може би, защото и аз съм сънувала през цялото време. Спала съм, и може би щях да проспя целия си живот, ако Алекс не ме бе събудил. Най-после виждам ясно света.

Рейчъл мълчи. Аз също нямам какво да й кажа, двете седим и се гледаме безмълвно. Затварям очи и чакам болката да отшуми, вслушвам се и се опитвам да различа поне няколко думи от какофонията от гласове, стъпки и приглушени възклицания на първия етаж, примесени с шума от телевизора в кухнята, но не успявам.

Най-накрая Рейчъл заговаря:

— Какво стана снощи, Лена?

Отварям очи и срещам погледа й.

— Мислиш ли, че ще ти кажа?

Тя поклаща бавно глава.

— Аз съм ти сестра.

— Сякаш това означава нещо за теб.

Тя се отдръпва леко, само сантиметър. После пита отново. Гласът й е твърд като кремък.

— Кажи кой беше. Кой те зарази?

— Това е най-важното, нали? — викам, обръщам се на другата страна, вторачвам се в стената и потръпвам от студ. — Ако си дошла да ме разпитваш, само си губиш времето. По-добре си тръгвай.

— Дойдох, защото се тревожа.

— За какво? За семейството? За репутацията си? — Продължавам да гледам упорито в стената, като вдигам лекото памучно одеяло чак до брадичката си. — Или се тревожиш да не си помислят, че си знаела? Да не ти лепнат етикета „симпатизант“?

— Не се заяждай — въздъхва тя. — Тревожа се за теб. За теб, Лена. Искам да си в безопасност. Искам да бъдеш щастлива.

Обръщам се и забивам поглед в нея, обзета от гняв, не, от нещо по-дълбоко, от омраза. Мразя я заради лъжите й. Мразя я заради преструвките, че лъже, че й пука за мен, че изобщо използва думата „загрижена“.

— Ти си лъжкиня — избухвам неволно. — Знаела си за мама.

Този път воалът пада. Тя се свива като ударена.

— За какво говориш?

— Знаела си, че не се е… не се е самоубила. Че са я отвели.

Рейчъл ме гледа объркано.

— Нямам представа за какво говориш, Лена.

Рейчъл не знае. Радвам се, че поне за това греша. Не знае и никога не е знаела. Отдъхвам си, но ми става мъчно за нас.

— Рейчъл — започвам по-меко, — тя е била в Криптата. Била е затворена там през цялото време.

Рейчъл ме зяпва с отворена уста. После става рязко, изпъва панталоните си и почиства невидими прашинки от тях.

— Лена… ти падна на главата си. Удари се лошо. — Отново онзи тон, сякаш сама съм си го причинила. — Изтощена си и си объркана.

Не възразявам. Няма смисъл. Прекалено е късно за Рейчъл. Тя винаги ще живее зад стената. Винаги ще живее в сън.

— Опитай се да поспиш малко — продължава тя. — Ще ти донеса още вода.

Взима чашата и тръгва към вратата, като щрака ключа за осветлението. Спира за малко на прага, но остава с гръб към мен. Светлината от коридора е слаба, образът й потъва в мрак и тя ми прилича на сянка.

— Знаеш ли, Лена — казва тихо и се обръща. — Нещата ще се оправят. Знам, че сега се ядосваш. Мислиш си, че не те разбираме. Но аз разбирам. — Тя замлъква за момент и свежда поглед към празната чаша. — И аз бях като теб. Спомням си онези чувства, гняв, страстта и усещането, че не можеш да живееш без това, че е по-добре да умреш. — Рейчъл въздъхва. — Трябва да ми повярваш, Лена, всичко това се дължи на болестта. Просто болест. След няколко дни ще се увериш сама. Всичко ще ти изглежда като сън. За мен е точно това.

— По-щастлива ли си сега? Доволна ли си, че го направи? — питам аз.

Може би приема въпроса ми като знак, че слушам внимателно, защото се усмихва и казва:

— Много повече от преди.

— Значи не си приличаме — прошепвам ядосано. — Ти не си като мен.

Рейчъл отваря уста да каже нещо, но в същия момент Каръл се появява на вратата. Лицето й е червено, косата й стърчи във всички посоки, но когато заговаря, гласът й е тих.

— Всичко е наред — казва тихо към Рейчъл. — Уговорихме го.

— Слава богу! — въздъхва Рейчъл, но добавя мрачно: — Но тя няма да отиде доброволно.

— Кой отива доброволно? — пита сухо Каръл, хвърля един поглед към мен и изчезва.

Думите и тонът й ме плашат. Опитвам се да седна, но ръцете и краката ми са като желе.

— Какво сте уговорили? — питам и с изненада чувам войнствена нотка в гласа си.

Рейчъл отново поглежда към мен.

— Казах ти. Искаме просто да те спасим — казва с равен тон.

— Какво сте уговорили? — Паниката пълзи в мен и усещането е по-лошо от неочаквано връхлетялата ме слабост. Клепачите ми натежават и трябва да се боря, за да държа очите си отворени.

— Процедурата ти. — Това е Каръл. Отново се е върнала. — Успяхме да уредим да мине по-рано. Ще те заведем в неделя рано сутринта. Надяваме се всичко да мине добре.

— Това няма да стане! — Усещам, че се задушавам. До неделя има по-малко от четирийсет и осем часа. Няма време да предупредя Алекс. Няма време да организираме бягството си. Няма време за нищо. — Няма да го направя.

Сякаш не съм аз. Всичко се излива от устата ми в дълъг и протяжен стон.

— Един ден ще разбереш — казва Каръл.

Двете с Рейчъл тръгват към мен и аз виждам какво държат и двете — по една навита на кълбо найлонова корда.

— Един ден ще ни благодариш.

Опитвам се да избягам, но тялото ми не ме слуша, погледът ми се замъглява. В съзнанието ми се струпват облаци и ме лишават от способността да говоря. „Излъга ме за адвила“, казвам си. Следващата ми мисъл е: „Това боли“, докато нещо се впива в ръцете ми.

После не помня.