Лорън Оливър
Делириум (3)

Трета глава

Боже, помогни краката ни да стъпят здраво на земята

и очите ни да виждат пътя.

Помогни на падналите ангели, които искаха да полетят,

но слънцето изпепели крилете им

и паднаха в морето те.

Боже, помогни краката ми да стъпят здраво на земята

и очите ми да виждат пътя,

3а да не падна като тях.

43 псалм от „Новия псалтир“

Леля настоява да ме придружи до лабораториите, които, като всички държавни служби, са струпани около складовете на пристанището: дълга редица от яркобели сгради, блеснали като зъби в мляскащата уста на океана. Когато бях малка, току-що дошла да живея при нея, тя трябваше да ме води до училище всеки ден. С мама и сестра ми сме живели близо до границата и в началото, когато дойдох тук, тези криви и неосветени вмирисани на зеле и развалена риба улици ме плашеха. Все молех леля да ме държи за ръка, но тя никога не го правеше, аз стисках юмруци и следвах хипнотичния звук от триенето на кадифените й панталони, очаквайки с ужас момента, когато девическото училище „Света Ана“ ще се появи над гребена на последния хълм — висока сграда от тъмен камък с напукани от времето стени, като лицата на старите рибари около доковете.

Невероятно е как се променят нещата. Толкова много се страхувах от портландските улици, че не смеех да се отделям от леля. Сега ги познавам като петте си пръста, мога да следвам завоите и извивките им със затворени очи и в момента най-много от всичко искам да съм сама. Ароматът на океана се усеща ясно, въпреки че самият той не се вижда от непрекъснатите завои на улицата, и това ме успокоява. Соленият му дъх прави въздуха тежък и плътен.

— Не забравяй — повтаря леля за стотен път, — те искат да разберат що за личност си, но колкото по-общи отговори даваш, толкова повече се увеличават шансовете ти.

Леля винаги говори за брака с взети директно от книгата „Ш-ш-т“ думи като „дълг“, „отговорност“ и „постоянство“.

— Разбрах.

Един автобус профучава по улицата покрай нас. Върхът на сградата на „Света Ана“ вече наднича зад хълма и аз проточвам врат, представяйки си Кара Макнамара или Хилъри Пейкър да гледат през прашасалите прозорци, да се кикотят и да сочат към мен. Всички знаят, че оценяването ми е днес. През годината са предложени само четири момичета и датите се знаят предварително от всички.

Леля настоя да си сложа грим и сега усещам кожата си хлъзгава и мазна. Когато у дома се погледнах в огледалото, реших, че приличам на риба, особено с тази вдигната коса, захваната с метални фиби и шноли: риба с цяла дузина забити в главата й куки.

Не обичам да се гримирам, изобщо не се интересувам от мода и не си слагам червило. Първата ми приятелка, Хана, мисли, че нещо ми хлопа на тази тема, но това е разбираемо. Тя е невероятно красива, винаги изглежда, сякаш току-що е излязла от фризьорския салон, дори и когато завърти русата си коса като гнездо на върха на главата си. Аз не съм грозна, но не съм и красива. Всичко е някак си по средата. Очите ми не са зелени, нито кафяви, а нещо по средата. Не съм слаба, но не съм и дебела. Единственото нещо, което със сигурност може да се каже за мен, е, че съм ниска.

— Ако те питат, не дай си боже, за братовчедите ти, трябва да кажеш, че не ги познаваш добре…

— Ъхъ.

Слушам я само наполовина. Времето е прекалено топло за юни и потта вече се стича по гърба и под мишниците ми, въпреки че тази сутрин изпръсках целия дезодорант по себе си. Вдясно от нас е Каско Бей, ограден от остров Пийкс и остров Грейт Даймънд, където са наблюдателните кули. Зад тях е откритият океан, а зад него — всички рушащи се държави и градове, загиващи от болестта.

— Лена? Слушаш ли ме изобщо?

Каръл ме хваща за ръката и ме завърта към себе си.

— Синьо — повтарям като папагал. — Синьото е любимият ми цвят. Или зеленият.

Черният е прекалено мрачен, червеният ще ги накара да застанат нащрек, розовият е незрял, оранжевият — странен.

— А какво обичаш да правиш през свободното си време?

Внимателно измъквам ръката си от нейната.

— Този въпрос вече го минахме.

— Много е важно, Лена. Това е може би най-важният ден в живота ти.

Въздъхвам. Вратите към държавните лаборатории се люлеят лекичко пред мен на механизираните си панти. Вече се е оформила двойна опашка: едната е от момичета, а пред другия вход, на петнайсет метра встрани, е тази на момчетата. Присвивам очи на слънцето и се опитвам да открия познати, но океанът ме заслепява, пред очите ми започват да плуват черни петна и всичко се замъглява.

— Лена? — подканва ме леля.

Поемам дълбоко въздух и започвам да сипя сладки приказки, репетирани милион пъти:

— Харесва ми да работя в училищния вестник. Интересувам се от фотография, защото харесвам как камерата улавя и съхранява един-едничък миг от времето. Обичам да се разхождам из града с приятелки, ходя на концертите в Диъринг Оук Парк. Обичам бягането и две години бях втори капитан на отбора по бягане на дълги разстояния. Победител съм в тази дисциплина за училището. Често гледам по-малките деца в семейството, защото много обичам деца.

— Защо гримасничиш?

— Защото обичам деца — повтарям аз и лепвам върху устните си една сладка усмивка.

Истината е, че като изключим Грейси, не ги обичам много. Те са глупави и шумни, непрекъснато ти пипат нещата, лигавят се и се подмокрят. Но аз знам, че един ден трябва да имам свои деца.

— Така е по-добре — отбелязва леля. — Продължавай.

Завършвам с: „Любимите ми предмети са математика и история“, и тя кима доволно.

— Лена! — вика някой.

Обръщам се и виждам Хана да излиза от колата на родителите си, русите къдрици подскачат около лицето й, деколтето на туниката й се е смъкнало от едното рамо. Всички момичета и момчета от опашката се обръщат да я огледат. Хана винаги привлича погледите върху себе си.

— Лена, чакай! — вика тя отново и продължава да размахва ръка. Колата зад нея маневрира бавно: напред-назад, напред-назад, докато обърне посоката на тясната улица.

Колата на Хана е лъскава и черна като пантера. Возила съм се в нея само няколко пъти, но винаги съм се чувствала като принцеса. Почти никой в града не ползва кола, дори и тези, които имат, не ги карат. Бензинът е с купони и е изключително скъп. Повечето хора от средната класа си държат колите пред къщите като студени и ненужни статуи с чисто нови гуми.

— Здравей, Каръл — казва задъхано Хана и ни настига.

От наполовина отворената й чанта се подава списание и тя спира, за да го извади. Оказва се, че е новият брой на едно от държавните издания — „Дом и семейство“. Вдигам вежди, а тя ми отговаря с гримаса.

— Мама ми го натика в чантата. Каза да го чета, докато чакам да ми дойде редът. Според нея, това щяло да направи добро впечатление — обяснява тя, после слага пръсти на гърлото си и имитира повръщане.

— Хана — прошепва ядосано леля. Тревогата в гласа й кара сърцето ми да се свие. Каръл никога не избухва, дори и за миг, но сега явно се тревожи. Върти глава във всички посоки, очаквайки да види криещи се из слънчевата улица регулатори или оценители.

— Спокойно. Не ни шпионират — казва Хана, обръща се с гръб към леля и добавя само с устни: „Не още“. После се ухилва.

Двете опашки пред нас стават все по-дълги, стигат чак до улицата и не намаляват дори и след като остъклените врати на лабораториите се отварят, няколко медицински сестри се явяват с бележници в ръка и започват да викат хората един по един. Леля докосва лакътя ми, бърза като птичка.

— Иди на опашката — казва тя. Гласът й отново си е нормален. Ще ми се да мога да взема част от спокойствието й. — И… Лена?

— Да? — изведнъж ми става зле. Лабораториите ми изглеждат много далечни и толкова бели, че ме заболяват очите, тротоарът пред мен трепти от горещината. Думите „най-важният ден в живота ти“ се въртят непрестанно в главата ми. Слънцето ми прилича на гигантско огнено кълбо.

— Успех! — казва леля и ми дава една от нейните милисекундни усмивки.

— Благодаря. — Иска ми се да каже още нещо, нещо от рода на „Сигурна съм, че ще се представиш добре“, или „Искам да се успокоиш“, но тя просто си стои там и примигва, лицето й е като камък, непроницаемо, както винаги.

— Не се безпокойте, госпожо Тидъл — смигва ми Хана. — Давам ви дума, че няма да позволя да се провали напълно.

Изведнъж цялото напрежение ме напуска. Хана е толкова спокойна, толкова безгрижна и нормална!

Тръгваме заедно към лабораториите. Хана е почти метър и осемдесет и когато вървя до нея, трябва да подтичвам, за да не изостана, и в крайна сметка започвам да се чувствам като пате, което плува с всички сили, за да не изостане от майка си. Но днес това не ме дразни. Радвам се, че Хана е с мен. Иначе вече щях да се треса от нерви.

— Боже мой! — въздъхва тя, когато се отдалечаваме достатъчно от Каръл. — Леля ти май взима всичко прекалено на сериозно.

— То си е сериозно.

Заставаме най-отзад и аз забелязвам няколко познати лица: едно от момичетата съм виждала в училище; с няколко от момчетата съм играла мач зад мъжкото училище „Спенсър“. Едно от тях гледа към мен и когато забелязва, че и аз го гледам, вдига вежди. Бързо свеждам поглед, лицето ми пламва и коремът ми се свива от смущение. „Ще те чифтосат след по-малко от три седмици, трябва да свикваш“, казвам си наум, но думите като че ли не означават нищо, изглеждат ми глупави, като в старата детска игра на развален телефон. Когато играехме, винаги завършвах с безумни изречения като „Искам банан за моторницата“ или „Дай мократа обувка на пъпчивата си тортичка“.

— Знам, повярвай ми. Чела съм книгата „Ш-ш-т“, като всички. — Тя вдига слънчевите очила на челото си, примигва с дългите си мигли към мен и казва с меден гласец: — „Денят на оценяването е съществуваща практика, която ви подготвя за новия период в живота ви, изпълнен с щастие, стабилност и партньорство.“

После сваля очилата на носа си и извърта устни в гримаса.

— Не вярваш ли в това? — снижавам глас до шепот аз.

Напоследък Хана се държи странно. Винаги е била по-различна от другите — по-пряма, по-независима, по-безстрашна. Това е първата причина, поради която исках да бъдем приятелки. Аз винаги съм била срамежлива, все се страхувам, да не би да кажа или направя нещо не както трябва. Хана е точно обратният случай.

Но напоследък стана още по-опърничава. Престана да се интересува от училище и няколко пъти я викаха при директора, защото започна да отговаря на учителите. Понякога спира по средата на разговора, просто затваря уста, все едно, че е застанала пред някаква бариера. Друг път я хващам да гледа към океана, сякаш крои планове да избяга оттук с плуване.

И докато се взирам в ясните й сини очи и тънката и стегната като опъната струна на лък уста, изведнъж ме хваща страх. Сещам се за мама, виждам я как увисва за секунда във въздуха, преди да падне като камък в океана; замислям се за лицето на момичето, което скочи от покрива на лабораторията преди няколко години, и за залепената й за тротоара буза. Но веднага прогонвам страховете. Хана не е болна. Няма как да е. Иначе щях да знам.

— Ако наистина искаха да сме щастливи, щяха да ни оставят сами да изберем — изсумтява тя.

— Хана — прекъсвам я рязко. Критикуването на системата е най-лошото престъпление. — Вземи си думите назад!

Тя вдига ръце.

— Добре, добре. Взимам ги.

— Знаеш много добре, че онова не е живот. Нали знаеш как е било едно време? Хаос, бунтове, войни през цялото време. Хората са били нещастни.

— Казах, че си взимам думите назад.

Тя ми се усмихва, но аз все още съм бясна и отмествам поглед.

— Освен това — продължавам разпалено, — те ни дават право на избор.

Обикновено оценителите правят списък с четири или пет имена на подходящи партньори и ти имаш право да избираш между тях. Така всички са доволни. През цялото време, откакто браковете се контролират чрез процедурата, в Мейн е имало не повече от десетина развода и по-малко от хиляда в цялата страна, като в почти всички случаи или съпругът, или съпругата са се оказвали симпатизанти и държавата е одобрявала развода, защото законът е такъв.

— Ограничен избор — поправя ме тя. — Можем да избираме измежду хора, които са били избрани за нас.

— Всеки избор е ограничен — парирам я аз. — Такъв е животът.

Тя отваря уста, но вместо да отговори, започва да се смее. Хваща ме за ръката и я стиска, две бързи и две дълги стискания. Това е стар наш ритуал, измислихме си го още във втори клас. Това е начин да кажеш на другата: „Аз съм тук. Не се тревожи“, когато някоя от нас е изплашена или разстроена.

— Добре де. Стига си се пенила. Аз обичам оценяването, ясно? Да живее Денят на оценяването.

— Така е по-добре — измърморвам, но все още съм ядосана и се тревожа.

Опашката се придвижва бавно напред. Минаваме желязната порта със сложната корона от бодлива тел в горния й край и стъпваме на дългата алея, която води към различните лабораторни комплекси. Насочваме се към сграда 6-С. Момчетата отиват в 6-Б и двете опашки се разделят.

Скоро приближаваме към входа дотолкова, че усещаме полъха от климатика всеки път, когато стъклената врата се отваря и затваря с тих звук. Усещането е невероятно, сякаш за секунда са те покрили от глава до пети с ледена кора, сякаш си сладолед. Обръщам се с гръб и вдигам вързаната си на опашка коса, за да се разхладя. У дома нямаме климатик, само едни високи и скапани вентилатори, които бръмчат цяла нощ. Каръл не ни позволява да ги използваме често, особено през деня: гълтат прекалено много електричество, а ние и без това нямаме достатъчно, както казва тя.

Най-после между нас и вратата остават няколко души. Една медицинска сестра излиза с купчина формуляри и шепа химикалки и започва да ги раздава на децата от опашката.

— Моля, попълнете информацията и не пропускайте нищо — казва тя, — включително и здравния статус, вашия и на семейството си.

Сърцето ми моментално се качва в гърлото. Идеално подредените кутийки на страницата — фамилия, първо име, бащино име, настоящ адрес — всичко се слива в едно. Добре, че Хана е пред мен и не вижда. Придържайки клип борда с едната си ръка, с другата започва да попълва формуляра бързо и уверено.

— Следващият.

Вратите отново се плъзват встрани, появява се втора сестра и прави знак на Хана да влезе. В хладното помещение зад нея виждам ярко бяла чакалня и зелен килим.

— Успех! — прошепвам в ухото й.

Тя се обръща и ми хвърля бърза усмивка. Но аз виждам, че най-после и нея са я хванали нервите. Между веждите й има тънка бръчка и усилено хапе горната си устна.

Хана тръгва към входа, но изведнъж се обръща и се връща бързо при мен с изопнато, някак непознато лице, хваща ме за раменете и залепя устни до ухото ми. Толкова ме стряска, че изпускам моя формуляр.

— Знаеш ли, човек не може да е щастлив, ако понякога не е нещастен — прошепва тя и гласът й е някак дрезгав, сякаш е плакала.

— Какво?

Ноктите й се забиват в кожата ми. В този момент ме плаши.

— Човек не може да е щастлив, ако някога не е бил нещастен, знаеш го, нали?

Преди да й отговоря, тя ме пуска и лицето й отново става ясно и красиво, както винаги. Навежда се, взима формуляра ми от пода, подава ми го и ми се усмихва. После се обръща и се скрива зад стъклената врата, която се затваря след нея и става гладка като водна повърхност. И аз имам чувството, че нещо е потънало в нея без следа.