Лорън Оливър
Делириум (14)

Четиринайсета глава

Оставени на природата си, човешките същества са непредвидими, непостоянни и нещастни. Но ако успеем да наложим контрол над животинските им инстинкти, те стават отговорни, зависими и доволни.

От книгата „Ш-ш-т“

Веднъж гледах един репортаж за дресьор от портландския цирк, който неволно ударил мечката с камшика си по време на тренировка. Бях много малка, но никога няма да забравя как изглеждаше тя, като огромна кафява топка, която се мяташе из кръга с нелепата си, кипната на една страна червена хартиена шапка и разкъсваше всичко, до което устата й успяваше да се добере: хартиени ленти и знамена, сгъваеми столове, балони. И дресьора. Смачка лицето му с един замах и го превърна в пържола.

Но най-страшното, онова, което никога няма да забравя, беше ревът й: ужасяващ, продължителен яростен вой, който звучеше някак по човешки.

Ето какво си спомням от първия момент, когато проверяващите изпълниха къщата, нахлуха през разбитата врата и счупиха прозорците.

Ето за какво си мисля, когато музиката спира внезапно и на нейно място идват лаят на кучета, писъците и звънът на счупено стъкло, а горещите ръце на хората ме блъскат отзад и отстрани.

Един лакът се забива под брадичката ми, друг в ребрата. А аз виждам мечката.

Оказвам се най-отпред на обхванатата от паника тълпа и тя буквално ме понася към задната част на къщата. Зад мен се чува лай на побеснели кучета, регулаторите размахват палки над главите ни, хората пищят толкова силно и толкова много, че звучат като един-единствен глас. Едно момиче зад мен се спъва, залита напред и протяга ръка към мен, но в същия момент палката на регулатора се стоварва върху главата й, чува се отвратително хрущене. Пръстите й инстинктивно се впиват в плата на тениската ми, но аз се отскубвам и продължавам да тичам, да се блъскам и да се промушвам напред. Нямам време да мисля за нея, нямам време да се страхувам. Нямам време за нищо, освен да се движа, да вървя,_ да избягам, избягам, избягам_.

Странното е, че в цялата тази олелия и объркване виждам нещата съвсем ясно, малко като на забавен каданс, все едно, че гледам филм на километри разстояние от мен. Виждам как едно от кучетата се хвърля към момчето, което тича от лявата ми страна; чувам коленете му да изтракват по пода и тялото му да се свлича почти безшумно надолу. Той издава съвсем тиха въздишка, когато зъбите на кучето се забиват в задната част на врата му и кръвта руква. Момиче с ослепително руса коса пада под палките на регулаторите и косата й се издига като дъга във въздуха. За секунда сърцето ми сякаш спира и аз решавам, че умирам. Че всичко е свършило. Регулаторите атакуват момичето с лютив спрей, то изпищява, извива глава към мен, аз виждам, че не е Хана, и сърцето ми отново започва да бие.

Кадрите продължават. Това е филм, просто един филм. Не се случва наистина, такова нещо не може да се случва наистина. Момче и момиче напират да влязат в една от страничните стаи. Може би си мислят, че оттам има изход за навън. Но вратата е прекалено тясна, за да влязат едновременно. Момчето е със синя тениска с надпис: „Морска консерватория Портланд“, а тя има дълга червена коса, блеснала като пожар. Само преди пет минути двамата са разговаряли и са се смели, били са толкова близо един до друг, че ако единият от тях се е наклонил малко повече, може да е целунал другия. Сега двамата се бият кой да влезе пръв, но тя е прекалено дребничка. Забива зъби в рамото му като куче, като звяр; той изревава, освирепял я хваща за раменете и я запраща в стената, като освобождава входа. Тя пада, но веднага прави опит да се изправи; един от проверителите — огромен мъж с най-червеното лице, което някога съм виждала — се пресяга, сключва пръсти около опашката на косата й и я вдига на крака. „Морската консерватория“ също не успява да избяга. Двама регулатори го настигат и докато тичам, чувам ударите на палките между писъците му.

„Животни — изниква в главата ми. — Ние сме животни.“

Хората се блъскат, използват се един друг като щитове, докато регулаторите напредват, тичат след нас, кучетата са по петите ни, палките свистят толкова близо до главата ми, че усещам вятър във врата си, когато дървото се стоварва на сантиметри от черепа ми. Мисля си за жестоки болки, за червено. Тълпата изтънява с напредването на кучетата и палките. Един по един хората около мен пискат и падат, борейки се с три, четири, дори пет кучета наведнъж. Писъци, писъци. Навсякъде се чуват писъци.

Не знам как успявам да избягам от ръцете на регулаторите и продължавам да тичам напред по тесните коридори, минавам през някакви стаи, където вилнеят кучета и виждам още фенери, още счупени прозорци и буботене на автомобилни двигатели. Явно са оградили мястото. Изведнъж зървам пред себе си отворена врата, явно в задната част на къщата, защото през нея се виждат тъмните дървета на хладната шептяща гора. Ако мога да изляза незабелязано… да остана скрита за лъчовете на фенерчетата за известно време…

Чувам зад себе си лай на куче и забързани стъпки на регулатор, настига ме, божичко, настига ме.

— Спри! — вика рязко някой.

И изведнъж осъзнавам, че съм сама в коридора. Още петнайсет крачки… десет. Само да стигна до онази гора…

Пет крачки до коридора… и изведнъж усещам остра болка в крака. Кучето сключва челюсти около прасеца ми. Обръщам се и виждам животното, а после и регулатора с червеното лице, очите му блестят от възбуда, той се усмихва… („Господи, той се усмихва! Това му доставя удоволствие!“), вдига палката над главата си, готов да я стовари върху мен. Затварям очи, мисли за болка, голяма като океан, за червено като кръв море. Мисля за мама.

Изведнъж някой ме избутва встрани. Палката удря в пода. Регулаторът изругава:

— По дяволите!

Болката в крака спира, вече не усещам тежестта на кучето, усещам нечия ръка около кръста си и глас в ухото — близък и познат, глас, който съм чакала дълго, който съм чувала всяка нощ в съня си.

— Насам — прошепва Алекс.

Ръката му продължава да ме държи за кръста, почти ме носи напред. Сега вървим по друг коридор, този е по-тесен и абсолютно празен. Всеки път, когато стъпя на левия си крак, болката отново ме пронизва до мозъка на костите. Преследвачът е зад нас, тича и пухти ядосано. Сигурно Алекс ме е дръпнал в последния момент и палката му се е стоварила вместо върху главата ми, върху кучето му. Сигурна съм, че Алекс може да тича и по-бързо, но е до мен, не ме оставя нито за миг.

— Влез тук — казва ми и ние се вмъкваме в друга стая.

Вероятно се намираме в друга част на къщата, неизползвана за купона. Тук цари непрогледна тъмнина, но Алекс не намалява темпото, продължава да се движи бързо в мрака. Оставам ръката му да ме води — наляво, надясно, наляво, надясно. Мирише на мухъл и на още нещо… като че ли на прясна боя и на дим, сякаш някой готви на жив огън. Но това е невъзможно. Тези къщи са изоставени от години.

Преследвачът ни пъшка в тъмното след нас. Удря се в нещо и пак изругава. Секунда по-късно нещо пада на пода; чува се звън на счупено стъкло и още псувни. От звуците преценявам, че вероятно се е спънал и паднал.

— Качвай се — прошепва Алекс толкова тихо и толкова близо до мен, че се питам дали не съм си въобразила, но той ме повдига и аз осъзнавам, че ме качва на перваза на прозорец, усещам неравната странична греда до гърба си, скачам и се приземявам в меката влажна трева отвън.

След секунда Алекс се материализира безшумно зад мен. Все още е горещо, но нощният бриз разхлажда мократа ми от пот кожа и аз съм готова да се разплача от благодарност.

Но все още не сме в безопасност, напротив. Мракът е жив, по него кръстосват десетки електрически лъчове, подскачат около дърветата вляво и вдясно от нас и на техния фон виждам бягащи фигури, фенерчетата ги осветяват като призраци и те остават за миг неподвижни в центъра на светлината. Писъците продължават, чуват се само на няколко крачки от нас, някои от тях обаче са толкова далечни и самотни, че човек може да ги сбърка с бухалите, които ловуват спокойно навътре в дърветата. Алекс ме хваща за ръка и ние хукваме отново. Раненият ми крак гори, всяка стъпка е като забиващ се в него нож. Захапвам вътрешната част на бузите си, за да не извикам, и усещам вкуса на кръвта.

Около нас е истински хаос. Като картина от ада. Ярка светлина, падащи сенки, счупени кости, крясъци… но постепенно те заглъхват и настъпва тишина.

— Насам.

Изпълнявам командата без колебание. От тъмното пред нас като по чудо изплува малка дървена колиба. Вижда се, че е срутена наполовина, покрита с мъх и пълзящи растения, и дори от това разстояние — само няколко крачки от нея — изглежда по-скоро като струпани греди между храстите, отколкото на къща. Трябва да огледам внимателно всеки метър, за да открия входа. Влизам и едва спирам пристъпа на гадене, защото вътре вони на животинска пикня и мокро куче. Алекс идва след мен и затваря вратата. Обръщам се и го виждам да коленичи и да набутва едно мръсно одеяло в процепа между пода и долния край на вратата. Разбирам, че миризмата идва от одеялото. Не миризма, направо смрад.

— Боже! — проговарям за пръв път и покривам с ръце носа и устата си.

— Така кучетата няма да ни усетят — казва най-спокойно той.

Никога не съм срещала толкова уравновесен човек. Минава ми през ума, че историите, които съм слушала като малка, може да се окажат истина. Може би Невалидните наистина са чудовища.

Но веднага се засрамвам от мислите си. Та той току-що спаси живота ми! Спаси го от регулаторите. От хората, които трябва да ни защитават, да ни пазят от такива като тях. От Алекс.

Не, това наистина е някакво безумие! Завива ми се свят, залитам, спъвам се и се удрям в стената зад мен. Алекс ме хваща и ме задържа на крака.

— Седни — казва ми със същия спокоен и заповеднически тон.

Но в момента изпълнението на заповедите му ми действа успокояващо. Сядам на влажния и неравен под. Луната се е измъкнала през облаците и сребристата й светлина се процежда през дупките на покрива и стените. Над главата на Алекс има рафт и в единия му край са струпани някакви кутии, като от боя. Иначе помещението е много тясно — само няколко крачки, — няма никакво място за мърдане.

— Сега ще прегледам крака ти. Нали нямаш нищо против? — казва все още шепнешком той.

Кимам безмълвно. Въпреки че съм седнала, все още усещам замайване.

Алекс застава на колене и взима крака ми в скута си. Когато навива крачола ми нагоре, усещам, че платът е мокър. Сигурно е кръв. Стискам зъби и долепим плътно гръб до стената, очаквам да боли, по пръстите му — хладни и силни — танцуват по кожата ми и притъпяват всяко друго усещане, както лунната светлина отслабва, когато през лицето й преминава облак.

Алекс навива панталона до коляното ми и се навежда, за да огледа раната. Опирам лакът в пода. Стаята се завърта пред очите ми. Сигурно съм изгубила много кръв.

Той издишва рязко и въздухът излиза със свистене между зъбите му.

— Толкова ли е зле? — питам го, но не поглеждам натам. Не смея.

— Стой мирно — отвръща той.

Положението май наистина е лошо, но той не иска да ми каже. Това ме изпълва с нежност към него и с такава омраза към онези отвън, към ловците на хора, към примитивните същества с тежки палки и кучета с остри зъби. Оставам без въздух и отварям уста, за да си поема дъх.

Алекс се пресяга към рафта зад себе си и без да пуска крака ми, взима някаква метална кутия. Пръстите му шарят из нея и след миг капакът й се отваря. В ръката му се появява малко шишенце.

— Сега ще те заболи малко — предупреждава ме той.

Течността потича и остра миризма на алкохол изгаря ноздрите ми. Кракът ми пламва и трябва да стисна зъби, за да не извикам. Алекс ми подава ръка и аз я стисвам между моите, без да съзнавам какво правя.

— Какво е това? — питам го през зъби.

— Нещо като алкохол. Предотвратява инфекции.

— Откъде знаеш, че е в кутията? — любопитствам, но той не отговаря.

Измъква ръката си от моята и чак сега усещам, че съм я стискала с всички сили. Но нямам енергия да се срамувам, нито да се страхувам, стаята около мен започва да пулсира, пред очите ми става все по-тъмно.

— По дяволите! — мърмори той. — Ти наистина кървиш сериозно.

— Не боли толкова много — казвам тихо, въпреки че това е лъжа. Но той е толкова спокоен, толкова целенасочен, че ми се иска и аз да изглеждам смела.

Изведнъж всичко се отдалечава от мен — звукът от тичащи крака и виковете навън се чуват съвсем глухо, сякаш долитат при мен през океан от вода. Лицето на Алекс е на километри от мен. Започвам да си мисля, че сънувам или просто умирам. Но миг след това гласувам за съня, защото виждам Алекс да вдига блузата си нагоре и да я съблича.

„Какво правиш?“, едва не извиквам. Той я издърпва през главата си и започва да пори плата на дълги ивици, хвърляйки нервни погледи към вратата. След всяко „пррр“, което се чува при разпарянето на поредната ивица, спира и се ослушва.

Никога досега не съм виждала момче без горна дреха, като не броим бебетата и няколко момчета на плажа, но те бяха много далеч и не можах да видя нищо, не смеех да ги погледна, за да не си навлека неприятности.

Но сега не мога да си откъсна очите от него. Луната докосва съвсем леко лопатките на гърба му и те блестят в мрака като върхове на криле, като крилете на ангел по рисунките, които съм виждала в учебниците. Тялото му е слабо, но мускулесто. При всяко движение виждам как изпъкват раменете и гърдите му, толкова странно, невероятно различни от тези на момичетата. Докато го гледам, изведнъж ми се приисква да изляза навън и да тичам, да тичам… Мисля си за топли и потни неща. Кръвта зашумолява в ушите ми, усещам странно вълнение, сякаш хиляди малки птички пърхат с криле в гърдите ми. Нямам представа дали е, защото губя много кръв, или от нещо друго, но стаята се завърта толкова силно, че ме хваща страх да не излетя от нея, да не излетим и двамата, и да се изгубим в нощта. Преди малко той ми изглеждаше безкрайно далеч. Сега изпълва цялата стая. Толкова е близо, че не мога да дишам, не мога да помръдна, да кажа и една дума, не мога дори да мисля. Всеки път, когато пръстите му ме докоснат, времето сякаш се залюлява за миг и заплашва да се разпадне. Нека се разпадне, да се разпадне целият свят, мисля си в този момент, и да останем само ние. Ние.

— Хей — докосва ме по рамото той. Допирът трае не повече от секунда, но тя е достатъчна всичките ми сетива да се насочат в онази единствена точка под неговия пръст, която започва да се затопля. Никога не съм се чувствала толкова спокойна и умиротворена. Може би умирам. Незнайно защо, тази мисъл не ме разстройва. Дори ми се струва забавно.

— Добре ли е така?

— Да — казвам и се изкисквам тихичко. — Ти си гол.

— Какво? — поглежда ме изненадано той. Дори и в тъмното виждам, че не разбира.

— Никога не съм виждала момче така. Без блуза. Не и от близо.

Алекс започва да увива ивиците плат около крака ми, пипа внимателно, но стяга превръзката.

— Кучето те е захапало здраво — казва той, — но това трябва да спре кървенето.

Фразата „да спре кървенето“ ми звучи сериозно и ме плаши. Страхът ме разбужда и ми помага да се съсредоточа. Алекс приключва с превръзката и пронизващата болка се сменя с тъпо пулсиращо напрежение.

Той внимателно поставя крака ми на пода.

— По-добре ли е така? — пита отново и аз кимам.

Той се премества и обляга гръб на стената до мен. Толкова сме близо един до друг, че лактите ни почти се докосват. Усещам излъчващата се от кожата му топлина и от нея ми става горещо. Затварям очи и се опитвам да не мисля за близостта ни, нито да си представям какво би било, ако прокарам ръка по раменете и гърдите му.

Врявата от преследването навън вече заглъхва, писъците са все по-редки, гласовете са неясни. Регулаторите отминават. Изричам наум кратка молитва за Хана, моля се да е избягала; мисълта, че може да я хванат е толкова страшна, че я прогонвам веднага от ума си.

Въпреки че наоколо утихва, двамата продължаваме да седим неподвижно един до друг. Толкова съм уморена, че мога да спя с години. Къщата на Каръл ми изглежда безнадеждно далеч, няма начин да стигна до там.

Внезапно Алекс започва да говори. Гласът му е нисък и тих, но напрегнат:

— Виж, Лена… Онова, което се случи на плажа… наистина съжалявам. Трябваше да ти кажа веднага, но не исках да те изплаша, не исках да избягаш от мен.

— Няма нужда да ми обясняваш — казвам бързо.

— Не, искам да ти обясня. Разбираш ли, не съм искал да…

— Слушай ме, Алекс — прекъсвам го аз. — Няма да кажа на никого, разбра ли? Нямам намерение да ти навличам неприятности.

Той мълчи. Усещам погледа му, но продължавам да гледам мрака пред себе си.

— Не ми пука за това — казва тихо той. Замлъква, после продължава: — Просто не искам да ме мразиш.

Стаята отново се свива и затваря около нас. Усещам погледът му да ме изгаря, но не смея да погледна към него. Страхувам се, че ще се изгубя в очите му, ще забравя всичко, което трябва да кажа. Навън гората е утихнала съвсем. Проверителите трябва да са си заминали. След малко щурците ще подхванат вечната си песен и ще огласят цялата гора.

— Защо те интересува какво мисля аз? — казвам, останала без глас.

— Вече ти казах — отвръща шепнешком той. Дъхът му гъделичка мястото зад ухото ми и кара космите на врата ми да настръхват. — Харесвам те.

— Но ти не ме познаваш — контрирам го аз.

— Искам да те опозная.

Стаята се върти все по-бързо. Притискам се още по-силно към стената, опитвам се да задържа главата си изправена. Това е невъзможно. Той има отговор за всичко. И го изстрелва прекалено бързо. Сигурно е номер. Притискам длани към влажния под, търся спокойствие от здравината на грубите дъски под тях.

— Защо аз? — Не искам да питам, но думите сами се изплъзват от устата ми. — Аз не съм… нищо…

Искам да кажа „Не съм нищо специално“, но последната дума засяда в гърлото ми. Бих се чувствала по същия начин, ако се изкача на върха на планина, където въздухът е толкова разреден, че вдишваш и вдишваш, и вдишваш, но все не можеш да го усетиш в дробовете си.

Алекс не отговаря и аз разбирам, че мълчи, защото няма отговор. Точно както и подозирах, няма никаква причина да съм аз. Избрал ме е случайно, за майтап, или защото е знаел, че съм прекалено страхлива, за да го издам.

Но той заговаря. Говори бързо и напористо, очевидно е мислил много за това, историята му е от онези, които разказваш на себе си отново и отново, докато ръбовете й се изгладят:

— Роден съм в Пустошта. Майка ми е починала веднага след раждането; баща ми също е мъртъв. Дори не е разбрал, че има син. През първата част от живота си живях там, подмятаха ме като топка от семейство на семейство. — Запъва се за момент и аз усещам болката в гласа му. — Невалидните ме гледаха заедно. Като в комуна.

Навън щурците спират за миг безкрайната си песен и на мен изведнъж ми се струва, че не се е случило нищо страшно, че в тази вечер няма нищо необикновено — просто още една мързелива и гореща нощ, която чака сутринта, за да се оттегли. Остра болка разтърсва тялото ми, но тя няма нищо общо с крака. Просто ме смайва фактът колко малко е всичко, целият ни свят, всичко, което има значение за нас — магазините, проверките, работата ни, дори самия живот. Но това не пречи на Земята да се върти както обикновено, нощта да замества деня, после отново да му отстъпва мястото си, нито сезоните да идват един по един, а планетата да се отърсва от тях, сякаш сменя кожата си, да влезе в другия, и всичко да започне отново и отново.

Алекс продължава разказа си:

— Дойдох в Портланд на десет години и се присъединих към съпротивата в града. Няма да ти разказвам как. Беше сложно. Получих идентификационен номер, приех друго фамилно име, нов домашен адрес. Ние сме много повече, отколкото си мислиш. Освен Невалидните, има несъгласни и симпатизанти, много повече, отколкото предполагат властите. Имаме хора в полицията и в общината. Дори и в лабораториите.

Кожата ми настръхва, когато чувам това.

— Искам да кажа, че не е невъзможно да влизам в Пустошта и да излизам оттам. Трудно, но не невъзможно. Влязох в града с двама непознати — симпатизанти. Казаха ми да ги наричам леля и вуйчо. — Той потрепва едва забележимо. — Нямах нищо против. Не познавам нито един от родителите си, бях отгледан от десетки лели и чичовци. За мен нямаше никакво значение.

Сега говори съвсем тихо, сякаш забравя, че съм там. Не знам докъде ще доведе тази история, но сдържам дъха си, защото се страхувам, че ако издишам, той ще спре да говори.

— В началото мразех живота си тук. Не можеш да си представиш колко много го мразех. Завиваше ми се свят от толкова много хора и сгради, от тълпите, от правилата — правила за всичко, накъдето и да се обърнеш — правила. Правила и стени. Не бях свикнал на такъв живот. Чувствах се като в клетка. Всъщност ние сме в клетка и границите са нейните стени.

Потръпвам цялата, сякаш ударена от ток. За всичките си седемнайсет години и единайсет месеца подобни мисли не са минавали през главата ми, никога, по никакъв повод. Дотолкова съм свикнала да мисля, че границите са създадени, за да държат онези оттатък, извън тях, че не съм се замисляла, че държат нас вътре. Сега виждам през очите на Алекс и разбирам какво е преживял.

— Отначало бях много ядосан. Палех всичко: хартии, книги, училищни вещи. Това някак си ме успокояваше. — Той се засмива тихо. — Изгорих дори личната ми книга „Ш-ш-т“.

Втора вълна на шок преминава през мен. Да унищожиш или обезобразиш книгата „Ш-ш-т“, е светотатство.

— Всеки ден обикалях с часове пограничните райони. Понякога плачех. — Той се свива като червей до мен, явно се срамува. Откакто е заговорил, това е първият знак, че си дава сметка за мен, че говори на мен, и желанието да хвана ръката му и да я стисна в моята, да му дам малко от моята увереност, ме залива като река. Но аз държа дланите си залепнали за пода. — След известно време обиколките се превърнаха във всекидневни разходки. Обичах да наблюдавам птиците. Те излитаха оттук и отлитаха към Пустошта, прескачаха пространството сякаш на шега. Напред-назад, напред-назад, летяха и се рееха из пространството. Можех да ги гледам с часове. Те бяха напълно свободни. Мислех, че в Портланд никой и нищо не е свободно, но ето че грешах. Птиците са свободни.

Замлъква за момент и аз решавам, че е приключил. Вероятно е забравил за моя въпрос — „Защо аз?“ — но ми е неудобно да му го напомня, затова оставам да седя тихо до него. Представям си го как стои неподвижен като статуя на границата и гледа птиците над главата си. Това ме успокоява.

Минава цяла вечност, преди да продължи разказа си, този път говори толкова тихо, че трябва да се примъкна по-близо до него, за да го чувам.

— Видях те за пръв път при Губернатора. Не бях ходил да гледам птиците от години. Ти ми напомни за тях. Подскачаше и викаше нещо, няколко кичура се бяха измъкнали от опашката ти и беше толкова бърза… Той поклаща глава. — Мина като мълния покрай мен и изчезна. Точно като птичка.

Не знам как се случва — не съм го искала, — но някак си се оказваме съвсем близо в мрака, лицата ни са само на няколко сантиметра едно от друго.

— Всички тук се движат като заспали. Спят с години. Ти изглеждаше толкова… будна — казва той. Гласът му отново се е превърнал в шепот. Затваря очи, после отново ги отваря. — Омръзна ми да спя.

Вътрешностите ми се надигат, започват да вибрират, сякаш под въздействието на думите му са се превърнали в реещи се из въздуха птици. Останалата част от тялото ми се носи на гребена на мощна топла вълна, през мен преминава горещ вятър, разкъсва ме на части и ме превръща във въздух.

„Това е нередно“, шепне някой вътре в мен, но не с моя глас, това е гласът на зрял човек, на леля, на Рейчъл, на учителите ми и на суровия оценител, който задаваше по-голямата част от въпросите на второто ми оценяване.

— Не! — викам на глас, въпреки че към гърлото ми се надига друга дума, напира като подземен поток към повърхността: „Да, да, да!“.

— Защо? — пита шепнешком той. Ръцете му намират лицето ми, пръстите му докосват челото, връхчетата на ушите, скулите ми. Където минат, избухва пожар и ние се превръщаме в два върха на един и същ нажежен до бяло пламък. — От какво се страхуваш?

— Трябва да ме разбереш, Алекс. Искам едно-единствено нещо: да бъда щастлива. — Едва намирам думите. Умът ми е пълен блокаж, всичко е обвито в мъгла, освен пръстите му. В момента не съществува нищо друго, освен тези танцуващи по кожата и косата ми пръсти. Искам те да спрат. Искам да продължат вечно. — Искам да съм нормална, като останалите.

— Сигурна ли си, че да си като останалите, ще те направи щастлива? — дъхът му играе по ухото и врата ми, усещам докосването на устните му. Сигурно наистина съм умряла. Кучето ме е ухапало, палката се е стоварила върху главата ми и всичко това е просто съм. Сън, в който светът се е разпаднал. Съществува само той. И аз. Само двамата.

— Не знам друг начин. — Не усещам движението на устните си, не чувствам думите между тях, но те са там и трептят в тъмнината.

— Нека ти покажа — казва той.

И ние се целуваме. Или поне аз си мисля, че се целуваме. Виждала съм хората да го правят само два пъти — бързи докосвания със затворени устни на сватба или при тържествени случаи. Но нашата целувка не прилича на онова, което съм виждала, което съм си представяла или сънувала. Тя е като музика, като танц, не, още по-красиво. Устните му се отварят леко, аз също разтварям моите. Неговите са меки, с мекотата на онзи тих гласец, който продължава да повтаря вътре в мен „да“. Топлината достига до всяка клетка на тялото ми, разгаря огън в мен и ми дава усещането, че летя. Пръстите му се вплитат в косите ми, докосват шията и главата, танцуват по раменете и без да мисля, нито да го желая, аз прокарвам ръце по гърдите му, галя топлата му кожа, връхчетата на лопатките на гърба му, издадени съвсем леко, като малки криле, минавам по извивката на наболата, сякаш покрита с мъх, челюст. Всичко е странно, непознато, прекрасно и ново! Сърцето ми бие толкова силно, че гърдите ме заболяват, но болката е сладка, като онази, която усещам в първия ден на есента, когато въздухът искри, листата на дърветата пламтят по краищата и вятърът носи мирис на дим — като внезапен край и начало на нещо. Под пръстите ми сърцето му бие в отговор на моето, сякаш телата ни говорят на някакъв свой език.

И изведнъж, съвсем нелепо и глупаво, ме напушва смях. Ето, това искам, ето какво съм искала винаги. Всичко останало — всяка секунда, всеки ден и всяка нощ преди целувката — е без значение.

Когато Алекс отделя устни от моите, имам чувството, че над главата ми се е спуснало покривало, успокоило е всички тревожни мисли и въпроси, изпълвайки ме с покой и дълбока като сняг радост, останало е една-единствена дума — „да“. „Да“ на всичко.

Много те харесвам, Лена. Вярваш ли ми сега?

Да.

Мога ли да те изпратя?

Да.

Искаш ли да се видим утре?

Да, да, да.

 

 

Улиците отново са пусти. Градът е тих, сякаш го няма, но дори да е изгорял, да се е превърнал в пепел, докато сме били в колибата, не бих забелязала. Изминаваме пътя до нас като насън, истинска приказка. През цялото време се държим за ръце и два пъти спираме в най-дълбоките сенки да се целунем. И двата пъти ми се иска мракът да е толкова плътен и тежък, че да ни покрие напълно и да останем завинаги гърди в гърди, устни в устни. И двата пъти дъхът ми спира, когато той се отдръпва от мен, хваща ръката ми и ме повежда напред, сякаш мога да дишам нормално само ако устните му са върху моите.

Не знам как става, но стигаме прекалено бързо до нас, аз прошепвам „лека нощ“ и устните му докосват моите за последен път, съвсем леко, като вятър.

Промъквам се вкъщи, изкачвам на бегом стъпалата и скачам в леглото. Дълго време се въртя като пумпал, треперя и въздишам, вече тъгувам за него. Леля, даскалите и учените се оказаха прави за делириума. Усещам ясно симптомите. Гърдите ме болят, тревогата и безпокойството тровят кръвта ми и желанието да съм до Алекс е толкова силно, че пробожда вътрешностите ми като остър нож, разкъсва ме на парчета и оставя в мен една-единствена мисъл: „Това ще ме убие, това ще ме убие, това ще ме убие… Но не ми пука“.