Лорън Оливър
Делириум (19)

Деветнайсета глава

Живей свободно или умри!

Стара поговорка с неизвестен произход от списъка с опасни думи и идеи за нуждите на сродните училища, www.ccdwi.gov.org

Едно от най-странните качества на живота е, че той продължава да си върви, глух и сляп за всичко, без да му пука, че личният ти свят — твоята малка частица от големия Живот — се разпада на парчета. Един ден имаш майка и баща, на другия си кръгъл сирак. Един ден имаш свое място и път, на следващия се луташ в тъмна гора.

През това време слънцето продължава да оповестява на света началото на всеки нов ден, облаците се носят по небето, хората се редят по опашки за хляб и тоалетна хартия, сноват напред-назад по улиците. И ти разбираш, че този живот, този неумолим механизъм на съществуване, няма нищо общо с теб. Че не си включен в системата му. Че той ще продължава напред, дори и да летиш към пропастта. Дори и да си мъртъв.

Ето кое ме учудва най-силно, когато сутринта се събуждам и тръгвам из града — колко нормално, колко всекидневно изглежда всичко. Не знам какво очаквах. Определено не съм си мислила, че сградите ще се срутят за една нощ и от улиците ще останат само камъни и чакъл, но се шокирам, когато виждам забързаните за работа хора да стискат чанти и куфарчета в ръце, собствениците на магазини да отключват вратите и един автомобил да напредва бавно по пълните с народ улици.

Струва ми се абсурдно, че те не знаят, не усещат промяната, дори не трепват, докато моят живот се преобръща с главата надолу. През целия път до дома се държа като параноик, сякаш някой би могъл да усети миризмата на Пустошта по мен, да познае по лицето ми къде съм била тази нощ. Вратът ме сърби, още усещам клоните на дърветата да драскат кожата ми, докато минавам под тях, и непрекъснато прокарвам ръка по раницата, за да съм сигурна, че не са останали никакви листа или тревички, въпреки че няма никакво значение, защото и в Портланд има достатъчно дървета. Но никой не поглежда към мен. Часът е малко преди девет и повечето ми съграждани бързат за работата си — безкрайна върволица от обикновени хора, които вършат обикновени неща, загледани право пред себе си, и не обръщат никакво внимание на дребното невзрачно момиче със застанала накриво раница на гърба, което минава покрай тях.

Дребното невзрачно момиче с тайна, която изгаря сърцето му като огън.

Нощното посещение в Пустошта е изострило зрението ми. Всичко в града си е същото, но на мен ми изглежда различно, някак крехко, несолидно, сякаш ръката ми може да премине през сградите, небето и хората. Спомням си, че като малка обичах да наблюдавам Рейчъл, докато строи пясъчни замъци на брега. Работеше с часове, използваше различни по големина кофички и форми за кулите и бойниците им. Накрая изглеждаха прекрасно, като направени от камък. Но когато водата прииждаше, бяха достатъчни две-три вълни, за да ги разрушат напълно. Аз избухвах в плач, мама ни купуваше сладолед и ние с Рейчъл си го поделяхме.

Ето как ми изглежда Портланд тази сутрин: като нещо, което всеки момент може да се срине.

Не спирам да си повтарям думите на Алекс: „Ние сме повече, отколкото си мислиш“. Тайно оглеждам лицата на минаващите покрай мен с надежда да открия таен знак на недоволство, но всички изглеждат както обикновено: напрегнати, забързани, нервни, зомбирани.

Прибирам се и откривам Каръл в кухнята, мие чиниите. Опитвам се да мина незабелязано покрай нея, но тя ме вижда и ме вика. Спирам с единия крак на стълбата. Тя нализа в коридора, виждам я да бърше ръце в кърпата за съдове.

— Как прекара у Хана? — пита ме тя. Очите й шарят по лицето ми, сякаш търсят нещо нередно. Потискам нова вълна на параноя — няма как да знае къде съм била и свивам рамене.

— Много хубаво — казвам апатично. — Но не можах да се наспя.

— М-м-м — продължава да ме оглежда Каръл. — И какво правихте?

— Ами… както обикновено. Гледахме телевизия. Хана има седем канала.

Нямам представа дали гласът ми наистина звучи несвойствено пискливо, или само си въобразявам.

Каръл отмества поглед и извива устни, сякаш, без да иска, е отпила глътка прокиснало мляко. Сигурна съм, че сега ще ми каже нещо гадно. Когато има да ми съобщава нещо неприятно, винаги прави кисела физиономия. „Знае за Алекс. Знае, знае…“ Стените се привеждат към мен и въздухът се нажежава.

За моя изненада устните й продължават още малко нагоре, извиват се в усмивка и тя слага ръка върху моята.

— Лена, нали знаеш, че… скоро вече няма да е така, нали?

Цели двайсет и четири часа успях да не мисля за процедурата, но сега ужасната дата отново изплува в съзнанието ми и засенчва всичко останало. Седемнайсет дни.

— Знам — процеждам през зъби. Сега вече гласът ми наистина е като на луда.

Каръл кима и продължава със същата странна усмивка:

— Знам, че не можеш да си го представиш, но след това тя изобщо няма да ти липсва.

— Представям си го — квакам аз, сякаш в гърлото си имам умираща жаба.

Каръл продължава да кима енергично, главата й подскача като йо-йо. Усещам, че иска да ми каже още нещо, да ме окуражи, но явно не може да измисли как, защото стои там цяла минута и не помръдва.

Накрая впрягам цялата си енергия и казвам безгрижно:

— Отивам да си взема душ.

„Седемнайсет дни — не спира да кънти в главата ми. — Седемнайсет дни“.

Каръл изглежда доволна, че разпръсквам тишината.

— Добре — кима отново. — Добре.

Тръгвам нагоре, като взимам стъпалата по две. Нямам търпение да се заключа в банята. В къщата е най-малко трийсет градуса, но въпреки това искам да застана под горещия душ и да се превърна на пара.

— Ох, Лена! — вика Каръл след мен, сякаш като отговор на мислите ми. Поглеждам назад, но тя не гледа към мен. Очите й изследват разпорения ръб на кърпата. — Облечи си нещо хубаво. Рокля или онези широките панталони, дето си ги купи миналата година. Направи си и косата. Не я оставяй да изсъхне сама.

— Защо?

Не ми харесва, че не ме гледа. Особено след като устните й отново се изкривяват.

— Поканих Брайън Скарф — казва тя с равен тон, сякаш го кани всеки ден.

— Брайън Скарф? — повтарям глупаво. Името му има странен метален вкус в устата ми.

Каръл най-после вдига очи и ме поглежда.

— Не сам — казва бързо. — Разбира се, че не сам. Майка му ще бъде с него. Аз също ще бъда тук. Освен това, Брайън мина през процедурата миналия месец.

Сякаш ме интересува.

— Ще идва тук? Днес ще идва тук?

Трябва да се подпра на стената, за да не падна. Не знам как, но бях забравила напълно за Брайън Скарф, това напечатано с големи букви име от списъка.

Каръл явно решава, че се тревожа за срещата, защото ми се усмихва мило.

— Не се притеснявай, Лена. Всичко ще е наред. Просто ще си поговорим. Реших, че ще е добре двамата да се запознаете, след като…

Тя не завършва изречението си. Няма защо да го прави.

След като сме определени един за друг. След като ще се оженим. След като ще спим в едно легло и ще се будя до него всеки ден до края на живота си, ще го търпя да ме пипа с ръцете си, ще седя срещу него на вечеря, ще ям консервирани аспержи, ще го слушам да дърдори за водопровода, за дърводелската работилница или за каквото там са го предвидили да работи.

— Не! — избухвам неочаквано.

Каръл се стъписва. Не е свикнала да чува тази дума, особено от мен.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

Облизвам устни. Знам, че е опасно да й противореча, знам, че не е редно. Но не мога да се срещна с Брайън Скарф. Не искам. Няма да седя и да се преструвам, че го харесвам, да слушам Каръл да коментира къде ще живеем двамата след няколко години, докато Алекс е някъде навън… чака ме или барабани с пръсти по бюрото си, докато слуша музика, работи, диша, изобщо прави нещо.

— Искам да кажа… — трескаво търся някакво извинение. — Искам да кажа… не може ли да го направим друг път? Не се чувствам много добре.

Това поне е истина.

Каръл свъсва вежди.

— Става дума само за един час, Лена. Щом можеш да спиш у Хана, ще можеш да изтърпиш и това.

— Но… но… — свивам пръсти в юмрук и забивам нокти в дланите, докато ме заболи и ми даде нещо, върху което да се концентрирам. — Но аз искам да бъде изненада.

Гласът на Каръл достига неподозирани висини.

— В това няма нищо изненадващо. Просто редът е такъв. Става дума за твоя живот. За твоя избраник. Ще се запознаеш с него и ще го харесаш, ясно ли е? Сега се качвай и се оправяй. Гостите ще дойдат в един часа.

За обяд. Алекс свършва работа на обяд и се разбрахме да се видим. Планирали сме пикник на Брукс Стрийт 37, както правим винаги когато е първа смяна. Прекарваме целия следобед заедно.

— Но… — продължавам да протестирам, без да знам какво още мога да кажа.

— Без повече „но“! — Каръл скръства ръце и ме гледа свирепо. — Марш горе!

Не знам как изкачвам стълбата. Толкова съм ядосана, че не виждам нищо. Джени е горе на площадката, облечена в стария бански костюм на Рейчъл, който е прекалено голям за нея.

— Какво ти става? — пита нахално тя и мляска дъвка срещу мен. Блъскам я от пътя си и продължавам, без да отговоря.

Профучавам към банята и пускам водата колкото може по-силно. Каръл се сърди, когато се хаби вода, и обикновено се къпя много бързо, но днес не ми пука. Сядам на тоалетната чиния, завирам юмрук в устата си и го захапвам, за да не изкрещя. Аз съм виновна за всичко. Напълно забравих за процедурата и нарочно избягвах да мисля за този Брайън Скарф, дори да си спомням името му. Каръл е абсолютно права. Става дума за моя живот и редът е такъв. Нищо не може да се промени. Поемам дълбоко въздух и си казвам, че не бива да се държа като бебе. Всеки трябва да порасне един ден. За мен този ден е трети септември.

Надигам се, но образът на Алекс от миналата нощ — застанал съвсем близо до мен, докато изрича онези странни и прекрасни думи: „Обичам те до дълбочината, ширината и височината, до която достига душата ми“ — ме бута обратно назад и аз се стоварвам отново върху тоалетната чиния.

Алекс се смее, Алекс се мръщи, Алекс диша отделно от мен. Съдържанието на стомаха ми се надига нагоре и аз навеждам глава, превивам се на две, за да спра пристъпа.

„Това е от болестта — казвам си. — Развива се в мен, трови ме. Всичко ще се оправи след процедурата. Нали целта й е такава?“

Но това не помага. Най-после ставам и влизам под душа, опитвам се да се отдам на ритъма на плискащата по порцелана вода, но образът на Алекс продължава да измъчва съзнанието ми. Алекс ме целува, гали косата ми, танцува с пръсти по кожата ми. Образът му подскача и проблясва като пламъче на свещ, която скоро ще угасне.

Най-лошото е, че дори не мога да го предупредя, че няма да се видим днес. Опасно е да му се обаждам. Решавам да отида до лабораториите и да му го кажа лично, но когато слизам долу, изкъпана и облечена, и се насочвам към вратата, Каръл ме спира.

— Къде си мислиш, че отиваш? — казва рязко тя.

Виждам, че още е ядосана заради поведението ми преди малко. Ядосана и вероятно обидена. Без съмнение си мисли, че трябва да подскачам от радост, понеже най-после са ми определили партньор. И има основание за това. Само преди няколко месеца непременно бих подскачала до небето.

Забивам поглед в пода и казвам възможно най-мило:

— Бих искала да се поразходя малко преди срещата с Брайън. — Напъвам се, за да демонстрирам изчервяване. — Малко съм нервна.

— Прекара достатъчно време навън — сопва ми се Каръл. — Само ще се изцапаш и изпотиш отново. Ако искаш да правиш нещо, моля, помогни ми да подредим масата.

Няма как да не й се подчиня. Тръгвам с нея към втория етаж и сядам на пода, тя започва да хвърля към мен една след друга овехтели кърпи и ленени салфетки, а аз ги оглеждам за дупки и петна, броя, разгъвам и сгъвам. Цялата се треса от яд. Алекс ще се чуди какво е станало с мен. Ще се тревожи. Или ще си помисли, че нарочно го отбягвам, което е най-лошият вариант. Може да реши, че посещението в Пустошта ме е изплашило.

Но това, което ме плаши сега, е собственият ми гняв — чувствам се безсилна и това ме подлудява. Искам да скоча, да изтичам навън и да си го изкарам на някого. Няколко пъти си представям как взимам една от тъпите кърпи на Каръл и я удушавам с нея. Точно за такива изблици ни предупреждават непрекъснато в книгата „Ш-ш-т“, родителите и учителите. Не знам кой е прав — те или Алекс. Дали това чувство, това нещо, което расте в мен, е ужасно и лошо, или е най-прекрасното, което някога ми се е случвало?

И в двата случая не мога да го спра. То е извън моя контрол. А най-неразбираемото е, че въпреки всичко съм щастлива.

В дванайсет и половина Каръл ме сваля в хола, който ни чака, почистен основно и подреден. Заявките на чичо за магазина обикновено се мотаят навсякъде, но сега са наредени прилежно в купчина, не виждам и нито един от старите учебници и изпочупените играчки, които обикновено се валят по пода. Чувствам се като агне на заколение, но никога не бих казала нещо по въпроса. Ако правя всичко, което иска от мен, и всичко мине гладко, и този Брайън си тръгне навреме, може би ще остане време да отида до Брукс Стрийт.

— Добре — казва Каръл, отстъпва една крачка и ме оглежда критично. — Изглеждаш прилично.

Захапвам устни и се обръщам. Не искам да забележи, но думите й ме пронизват като с нож. Колкото и да е невероятно, бях забравила, че всъщност съм невзрачна. Толкова съм свикнала да чувам Алекс да ми казва, че съм красива, че наистина започнах да се чувствам красива. Изведнъж в гърдите ми се отваря огромна празнина. Ето какъв ще бъде животът ми без него. Всичко ще стане обикновено. Аз ще бъда обикновена.

Няколко минути след един часа чувам портичката да изскърцва. Толкова съм обсебена от мисли за Алекс, че не ми остана време да се разтревожа за Брайън Скарф, но когато чувам стъпките му по пътеката, изведнъж ми се приисква да избягам през задната врата или да скоча през прозореца. Какво ли ще направи Каръл, ако неочаквано се тръшна на пода по корем и избухна в неконтролируем смях?

— Лена! — изсъсква зад гърба ми тя в мига, когато Брайън и майка му чукат на вратата. — Вземи се в ръце.

„Защо?“, иска ми се да изкрещя. Той не може да промени нещата, дори и да ме намира за отвратителна. Зашит е за мен, както и аз за него. Ние сме като гербови марки…

Ето какво си мисля в момента.

Във въображението ми Брайън е висок, дебел и тромав. В действителност се оказва само няколко сантиметра по-висок от мен, което означава, че е смешно нисък за момче, и толкова слаб, че се страхувам китката му да не се счупи, докато си стискаме ръцете. Дланта му е мокра като влажна кърпичка. Когато сядаме по местата си, тайно изтривам моите в панталоните си.

— Радвам се, че приехте поканата — казва Каръл.

Настъпва дълга и тягостна тишина, през която чувам как Брайън издиша шумно през носа. Сякаш някъде из ноздрите му има умиращ звяр.

Сигурно съм се загледала в него, защото госпожа Скарф обяснява:

— Брайън има астма.

— Ох — въздишам аз.

— Алергията му влошава нещата.

— Ъм… към какво е алергичен? — питам, защото ми се струва, че тя го очаква.

— Към домашен прах — изстрелва тя, сякаш е чакала да го каже, откакто е пристъпила прага ни. После хвърля строг поглед из хола, който между другото не е прашен, и Каръл се изчервява. — Освен това, към полени, кучета и котки, разбира се, фъстъци, морска храна, жито, мляко и чесън.

— Не знаех, че човек може да е алергичен към чесън — казвам и мислено си удрям един шамар. Просто не можах да се сдържа. Думите сами излязоха от устата ми.

— Лицето му се подува като мях — казва тя и ми хвърля обвиняващ поглед, сякаш аз съм виновна за това.

— Ох — възкликвам пак и отново настъпва неловка тишина.

Брайън не казва нищо, но гърдите му започват да свирят още по-силно.

Този път Каръл спасява положението.

— Лена — обръща се към мен, — може би Брайън и госпожа Скарф искат малко вода?

Чувствам се особено благодарна, че имам извинение да изляза от стаята, скачам толкова въодушевено, че за малко не бутам с коляно лампиона на пода.

— Разбира се. Веднага ще донеса.

— Но ако може, филтрирана — провиква се госпожа Скарф след мен, докато напускам стаята. — И да няма много лед.

Отивам в кухнята и започвам бавно да наливам чашите, естествено, от чешмата, отварям фризера и оставям студеният въздух да охлади лицето ми. Дочувам гласовете им от хола, но не разбирам кой говори и какво казва. Може би госпожа Скарф допълва списъка с алергиите на Брайън.

Знам, че в края на краищата трябва да се върна при тях, но краката ми не искат да помръднат. Когато най-после ги заставям да действат, имам чувството, че са се налели с олово, влачат се по коридора, но на мен ми се струва, че ме водят прекалено бързо. В главата ми се нижат редици от безкрайни сиви дни, разнообразявани само от бледожълто и бяло — цвета на хапчетата на Брайън. Дни с горчив вкус на лекарство. Утрини и вечери, изпълнени с тихия звук на овлажнител, със свистенето на гърдите му и с изнервящия звук на капеща чешма.

Няма как да го предотвратя. За съжаление, коридорът не е безкраен и аз влизам в стаята точно когато Брайън казва:

— Не е толкова хубава, колкото на онази снимка.

Той и майка му са с гръб към вратата, но ченето на Каръл пада, когато ме вижда, и двамата Скарф веднага извъртат глави към мен. Поне изглеждат засрамени. Той свежда бързо поглед, а тя се изчервява.

Никога не съм се чувствала толкова засрамена и уязвена. По-лошо е дори и от онази прозрачна рокля, с която трябваше да стоя пред оценителите в ярко осветената стая. Ръцете ми започват да треперят и водата се разплисква по таблата.

— Заповядайте — казвам и сама се учудвам откъде намирам сили да заобиколя дивана и да оставя чашите на масичката. — Както я искахте, с малко лед.

— Лена… — отваря уста леля, но аз я прекъсвам.

— Съжалявам. — Не знам как успявам да изфабрикувам някаква усмивка, въпреки че я задържам върху устните си само за част от секундата. Те също треперят. Сигурна съм, че всеки момент ще се разрева, и не знам какво да правя. — Не се чувствам много добре. Бих искала да глътна малко въздух отвън.

Не чакам разрешение, обръщам се и хуквам към вратата. Докато излизам, чувам Каръл, която се опитва да ме извини.

— Процедурата е след няколко седмици. Моля да я извините за проявената чувствителност. Сигурна съм, че ще се справим с това.

Сълзите идват, горещи и бързи, в мига, когато излизам навън. Светът пред мен се замъглява, цветовете и формите се смесват. Денят е тих и спокоен, плоският, нажежен до бяло метален диск на слънцето вече е извървял половината си път. Един червен балон се е закачил на дървото до оградата. Кой знае откога стои там. Люлее се ту на едната, ту на другата страна, трепти и подскача неуморно на връвчицата си.

Не знам как ще погледна Брайън, когато се върна в хола. Не знам изобщо дали ще мога. В главата ми напират ужасни, обидни думи, които искам да изкрещя в лицето му. „Поне не приличам на свинска тения“, или „Не ти ли е минавало през ума, че може да си алергичен към живота?“

Но знам, че няма… не мога да кажа нищо подобно. Освен това, проблемът не е, че подсвирква, като диша, и че е алергичен към всичко. Дори не е важно, че не ме харесва.

Проблемът е, че не е Алекс.

Вратата зад мен се отваря.

— Лена? — вика ме Брайън.

Бързо избърсвам сълзите с ръце. По-добре да умра, отколкото да го оставя да разбере, че глупавата му забележка ме е разстроила.

— Добре съм — викам в отговор, без да се обръщам, но знам, че изглеждам ужасно. — Идвам след минутка.

Или е тъп, или е инат, защото не се прибира. Затваря вратата зад себе си и слиза по стъпалата. Чувам хриптенето на гърдите му на две крачки от мен.

— Майка ти каза, че няма нищо против да дойда при теб — казва той.

— Не ми е майка — поправям го бързо. Изведнъж ми се струва много важно да го уточня, въпреки че доскоро обичах, когато хората приемаха Каръл за моя майка. Това означаваше, че не знаеха семейната история. Но тогава обичах много неща, които сега ми изглеждат глупави.

— Ох, да — Брайън не може да не знае нещичко за истинската ми майка. Трябва да е било записано срещу името ми. — Извинявай, забравих.

„Разбира се, че си“, помислям си, но си замълчавам. Фактът, че кръжи около мен като муха, ме ядосва толкова, че вече не ми е толкова тъжно. Сълзите спират. Скръствам ръце и чакам да се досети или да се умори да зяпа гърба ми и да влезе вкъщи. Но хриптенето продължава.

Познавам го по-малко от половин час и вече ми се иска да го разкъсам. Писва ми да стоя там и да мълча, обръщам се и го заобикалям бързо.

— Сега съм много по-добре — казвам и продължавам към дома, без да го поглеждам. — Трябва да влизаме.

— Чакай, Лена — хваща ме за ръката той. Не, „хваща“ не е точната дума. По-скоро лепва потта си върху мен. Спирам, макар че не мога да се преборя със себе си и да го погледна. Взирам се упорито във вратата и за пръв път забелязвам, че по дървото в горния десен ъгъл има три големи дупки. Не е чудно, че това лято къщата се напълни с насекоми. Онзи ден Грейси намери калинка в стаята ни. Донесе ми я скрита в шепата си. Помогнах й да слезе долу и да я пусне на свобода.

Изведнъж ми става мъчно, но това не е свързано с Алекс, нито с Брайън. Просто ми е тъжно, че времето минава толкова бързо. Един ден ще се събудя и ще се окаже, че целият ми живот е вече зад гърба ми и продължава да лети напред, бърз като сън.

— Не знаех, че ще чуеш онова, което казах — заговаря Брайън. Питам се дали майка му не го е накарала да дойде при мен и да замаже положението, защото думите излизат с огромни усилия от устата му. Очите му търсят нещо на улицата зад мен. — Беше грубо от моя страна.

Сякаш не беше достатъчно унизително, че ме нарече грозна, ами сега ще идва и ще ми се извинява. Бузите ми пламват така, че започвам да се страхувам да не се стопят.

— Не се притеснявай — изстрелвам и се опитвам да отскубна ръката си от неговата. Но за моя изненада, той не ме пуска, въпреки че по правило не би трябвало изобщо да ме докосва.

— Исках да кажа… — Известно време устата му се мърда беззвучно нагоре-надолу. Погледът му избягва моя и продължава да изучава улицата зад мен, очите му шарят из нея като дебнеща котка. — Исках да кажа, че на снимките изглеждаше по-щастлива.

Това ме изненадва и в първия момент не успявам да измисля отговор.

— А сега не изглеждам щастлива, така ли? — питам объркано и се смущавам още повече. Странно е да разговарям с непознат и едновременно с това да знам, че съвсем скоро вече ще бъде най-близкият ми човек.

Но той не се смущава от въпроса ми. Поклаща глава и заявява:

— Виждам, че не си.

И пуска ръката ми, но аз вече нямам желание да избягам. Той продължава да гледа към улицата и това ми помага да се престраша и тайничко да го огледам. Не може да се нарече грозен. Не е красив като Алекс, това се вижда от километър — много е блед и е леко женствен, с пълни закръглени устни и малък чип нос, но очите му са ясни, светлосини, като утринно небе, и има красива и силна долна челюст. Става ми кофти. Чувствам се виновна. Сигурно си мисли, че съм нещастна, защото са ме определили за него. Не, вината не е в него, просто аз се промених — видях светлината или се заразих с делириум — зависи кой пита. А може би и двете.

— Съжалявам — казвам на глас. — Вината не е в теб. Просто… ме е страх от процедурата.

Припомням си колко нощи съм си представяла, че лежа на операционната маса и чакам упойката да превърне всичко в мъгла, чакам да се събудя обновена. Сега знам, че ще се събудя без Алекс. Ще се събудя в Мъглата и всичко ще бъде безцветно, непознато и размазано.

Най-после Брайън ме поглежда. В първия момент не мога да определя израза на лицето му, но после осъзнавам: съчувствие. Той ми съчувства. Изведнъж се впуска в дълъг монолог:

— Виж, може би не трябва да ти го казвам, но преди процедурата бях като теб. — Очите му отново бягат към улицата. Хриптенето обаче спира. Сега говори ясно, но тихо, за да не могат Каръл и майка му да го чуят през отворения прозорец. — Аз не… не бях готов.

Облизва устни и продължава шепнешком:

— Имаше едно момиче… Виждахме се понякога в парка. Тя гледаше децата на братовчедките си. Водеше ги на детската площадка. Аз бях капитан на отбора по фехтовка и ние тренирахме наблизо.

„Сигурно си капитан на отбора на инвалидите“, минава ми през главата, но разбира се, не го казвам на глас. Виждам, че се опитва да бъде мил.

— От време на време разговаряхме. Нищо повече — бърза да ме увери той. — Само няколко разговора. Тя имаше хубава усмивка и аз…

Изненадата и страхът ме разтърсват. Той се опитва да ми каже, че си приличаме. Някак си се е досетил за Алекс, не, може би не точно за Алекс, но за някого.

— Чакай малко. — Мислите препускат из главата ми като побеснели. — Да не искаш да кажеш, че преди процедурата си бил… си се разболял?

— Казвам само, че те разбирам. — Очите му докосват моите за част от секундата и пак бягат, но това ми е достатъчно. Сега съм сигурна. Той знае, че съм заразена. Това ме радва, но в същото време ме ужасява — щом той го вижда, значи и другите хора са наясно.

— Искам само да ти кажа, че лечението действа — казва той, като набляга на последната дума. Сега наистина иска да бъде мил. — Сега съм много по-доволен. Ти също ще бъдеш, гарантирам ти го.

Думите му убиват нещо в мен и отново ми се плаче. Гласът му е толкова уверен! В момента не искам нищо друго, освен да му повярвам. Сигурност, щастие, стабилност: всичко, за което съм мечтала в живота си. И за миг си мисля, че последните няколко седмици наистина са били един ужасно дълъг делириум. Може би след процедурата ще се събудя благодарна и успокоена, като излекувана от силна треска и всичко ще бъде само полузабравен сън.

— Приятели ли сме сега? — пита Брайън и ми подава ръка. И този път не дръпвам моята, когато ме докосва. Дори го оставям да я държи няколко секунди повече.

Той все още гледа към улицата и на лицето му се появява лека бръчица.

— Какво иска този? — мърмори и вика високо. — Това е моята партньорка, разбра ли? Няма нищо незаконно.

Обръщам се навреме, колкото да зърна златистата кестенява коса с цвят на есенни листа да изчезва зад ъгъла. Алекс. Моментално дърпам ръката си от Брайън, но вече е късно. Отишъл си е.

— Сигурно е бил регулатор — казва той. — Стоеше отсреща и гледаше.

Спокойствието и сигурността, които чувствах преди минута, изчезват безследно. Алекс ме видя, видя ни да си държим ръцете и чу Брайън да казва, че сме двойка. Трябваше да се срещнем преди един час. Той не знае, че не мога да изляза от къщи, нямаше как да го уведомя за това. Не мога да си представя какво си мисли в момента за мен. Всъщност, мога.

— Добре ли си? — пита Брайън. Очите му са толкова бледи, че изглеждат сиви. Но сивото е като болно, изобщо не прилича на моето сиво небе, прилича по-скоро на плесен. Не мога да повярвам, че ми се стори симпатичен дори и за секунда. — Не ми се виждаш добре.

— Добре съм. — Тръгвам към дома и се спъвам. Брайън протяга ръка да ме подкрепи, но аз се извъртам и го отбягвам.

— Добре съм — повтарям, въпреки че всичко около мен се троши и разпада.

— Тук е много горещо — казва той, но аз не мога да го погледна. — Хайде да влезем.

Слага ръка на лакътя ми и ме повежда по стъпалата, през вратата до хола. Каръл и госпожа Скарф ни посрещат с усмивка.