Лорън Оливър
Делириум (20)

Двайсета глава

Eh rememdium salvae.

(Спасението е в лечението.)

Отпечатано на всички американски банкноти

Колкото и да не е за вярване, сигурно съм направила добро впечатление на Брайън и майка му, защото Каръл е доволна, въпреки че през останалото време почти не отварям уста (или може би именно защото малко говоря). Когато си тръгват, половината от следобеда е минал и макар Каръл да настоява да й помогна из къщи и ме държи около себе си до вечеря (всяка минута, прекарана далеч от Алекс, е агония, шейсет минути истинско мъчение), ми обещава, че ще ме пусне да се разходя след вечеря. Изгълтвам печения боб и рибата си толкова бързо, че ми прилошава и подскачам на стола, докато се сети за мен. Тази вечер ме освобождава от миенето на чинии, но аз съм й прекалено ядосана, за да го оценя.

Първо отивам на Брукс Стрийт 37. Не вярвам Алекс да е още там и да ме чака, но надеждата умира последна. Стаите са празни, градината също. Сигурно не съм на себе си, защото проверявам и зад дърветата и храстите, сякаш може да се крие там, както преди две седмици, когато тримата с Хана играхме на жмичка. Споменът предизвиква адска болка в гърдите ми. Болка за целия август — дълъг, слънчев и спокоен, като безкраен сладък сън. Но сега вече съм будна.

Тръгвам из къщата. Из хола са разпръснати всичките ни вещи — одеяла, списания и книги, бисквити и няколко кутии с газирана вода, всякакви игри, особено недовършената игра на скрабъл, зарязана по средата, след като Алекс започна да си измисля думи като „штото“ и „некви“ — всичко това ме натъжава и ми напомня за оцелялата от бомбите, но рушаща се от времето самотна къща. И там животът си е вървял нормално, всеки си е вършел работата до момента на трагедията. После всички са започнали да се питат: „Как може да не са знаели какво ги чака?“

Каква глупачка съм била. Да се отнасям толкова безгрижно към времето, да си въобразявам, че имам още много!

Тръгвам по улиците, трепереща и отчаяна, без да знам какво да направя. Веднъж той ми бе споменал, че живее на „Форсайт“ — дълга редица от сиви сгради, притежание на университета — и се насочвам натам. Но всички блокове ми изглеждат еднакви. Има десетки и десетки, апартаментите са с хиляди. Готова съм да вляза във всеки от тях, да чукам по вратите, докато го открия, но това означава самоубийство. Няколко студенти ме оглеждат с подозрение — сигурна съм, че изглеждам ужасно, със зачервено лице, трескави очи, близо до истерията — и завивам по малка уличка. За да се успокоя, започвам да рецитирам наум една от молитвите за елементите: „В за водород с атомно тегло едно…“.

Толкова се унасям, че се губя из лабиринта от улици около университетското градче. Оказвам се на тясна еднопосочна алея, която виждам за пръв път, но тя ме отвежда до Монюмънт Скуеър. Губернаторът стои в средата му, както винаги, с протегната ръка, самотен и нещастен в припадащия вечерен здрач, сякаш е просяк, обречен да моли за милостиня до края на света.

Това ме подсеща. Изравям от дъното на чантата си лист хартия и химикалка и надрасквам набързо: „Искам да ти обясня. Ще те чакам в къщата в полунощ. 17 август“. Оглеждам се, за да се уверя, че никой не ме гледа от няколкото осветени прозореца на къщите наоколо, качвам се върху основата на статуята и мушкам бележката в дупката на юмрука й. Вероятността Алекс да провери тук е едно на милион. Но все пак я има.

Тази нощ, докато се измъквам от спалнята, чувам шум зад себе си. Обръщам се и виждам Грейси отново да седи на леглото си и да примигва към мен, очите й проблясват в тъмното като на животно. Докосвам с пръст устните си. Тя прави същото в съня си и аз се изнизвам навън.

Излизам и вдигам глава към прозореца. За миг ми се струва, че Грейси ме гледа отгоре. Лицето й е бледо като луната. Но вероятно всичко е игра на сенките по стените на къщата. Когато поглеждам отново, вече я няма.

 

 

Къщата на Брукс Стрийт 37 е тиха и тъне в мрак. Влизам през прозореца и се оглеждам. „Не е тук — мисля си отчаяно. — Няма да дойде“. Но съзнанието ми отказва да го повярва. Той трябва да дойде.

Донесла съм си фенерче, включвам го и тръгвам из къщата, за втори път този ден, без да смея да извикам името му, което си е чисто суеверие, но просто не мога да го произнеса. Ако не отговори, ще трябва да приема, че не е получил бележката ми или още по-лошо — че я е получил, но е решил да не идва.

Спирам за малко в хола.

Всичките ни неща — одеялата, игрите и книгите — са изчезнали. Лъчът на фенера осветява голи дъски. Мебелите са студени и мълчаливи, съблечени от всички доказателства за присъствието ни тук — захвърлени по пода дрехи и наполовина изпити бутилки с вода. Отдавна вече не се страхувам от къщата, не потръпвам, докато се разхождам из стаите и коридорите й, но сега празните пространства около мен ме плашат — стая след стая с никому ненужни вещи, рушащи се неща и примигващи във всеки ъгъл очи на гризачи. Студените тръпки стигат чак до костите ми. Значи Алекс все пак е идвал да почисти следите.

Посланието е до болка ясно. Той е приключил с мен.

За миг забравям да дишам. Изведнъж студът ме удря в гърдите като юмрук, като физическа сила, която разкъсва вътрешностите ми. Коленете ми се подкосяват и аз се свличам, треперейки неконтролируемо.

Алекс си е отишъл. В мен се надига задушаващ вик, разкъсва всички прегради и аз заридавам в тъмното, оставяйки фенерчето да падне на земята. Представям си как плача толкова много, че се удавям в сълзите си или реката от сълзи ме повлича надалеч.

Изведнъж усещам топла ръка на рамото си, пръсти, които се заплитат в корените на косите ми.

— Лена.

Обръщам се и виждам лицето му, надвесено над мен. Не мога да го видя добре, на оскъдната светлина то ми изглежда строго и неподвижно, сякаш издялано от камък. Решавам, че си го измислям, но той ме докосва и ръката му е плътна, топла и жива.

— Лена — прошепва отново той, но изглежда, не знае как да продължи. Ставам и избърсвам сълзите си.

— Получил си бележката ми? — казвам хълцайки, въпреки че се опитвам всячески да спра сълзите.

— Бележка ли? — учудва се той.

Иска ми се фенерчето да е в мен и да мога да видя по-ясно лицето му. Но в същото време се ужасявам, че може да открия отчуждение в него.

— Оставих ти бележка в ръката на Губернатора. Помолих те да се срещнем тук.

— Не съм ходил там — отвръща той и на мен ми се струва, че долавям студенина в гласа му. — Дойдох само да…

— Спри! — Не мога да го оставя да довърши. Не искам да ми каже, че е дошъл да събере нещата и че няма да се виждаме повече. Това ще ме убие. „Любов, най-смъртоносната болест“.

— Виж — казвам, хълцайки. — Виж, за днес… Идеята не беше моя. Каръл настоя да се запознаем и нямаше как да те предупредя. Излязохме навън… аз мислех за теб и за Пустошта, за това, че всичко се промени, че нямаме време, няма време за нас, и за един миг… ми се прииска нещата да се върнат, както бяха преди.

Това, което говоря, не е много смислено, повтарях това обяснение толкова пъти наум, но сега виждам, че звучи кухо, думите скачат една върху друга и извиненията изглеждат нелепи. И докато говоря, осъзнавам, че важното е друго: времето ни свършва.

— Кълна се, че не съм го искала, Алекс. Никога не бих… Ако не те бях срещнала, никога нямаше да… не знаех какво означава това, преди да те срещна…

Алекс ме прегръща и ме притиска до себе си. Слагам глава на гърдите му. Тя намира лесно точното си място, сякаш телата ни са създадени едно за друго.

— Шшшт — прошепва в ухото ми той и ме стиска толкова силно, че ме заболява, но на мен ми е добре. Чувството е прекрасно, представям си как отлепям крака от пода и той продължава да ме държи. — Не ти се сърдя.

Отдръпвам се няколко милиметра. Знам, че приличам на плашило, дори и в тъмното. Очите ми са подути и косата ми е залепнала по лицето, но той продължава да ме люлее в прегръдките си.

— Но ти… — преглъщам тежко и поемам дълбоко въздух, — изнесе всичко оттук. Всички наши вещи.

Той отклонява поглед за момент. Лицето му тъне в сянката. Когато заговаря, гласът му звучи остро, прекалено силно, сякаш избутва думите от себе си със сила.

— И двамата знаехме, че това ще се случи. Знаехме, че нямаме много време.

— Но… но…

Не искам да произнеса истината. Не искам да казвам, че сме се престрували. Не е необходимо. Държахме се, сякаш нещата никога няма да се променят.

Той изтрива сълзите ми с ръце.

— Не плачи, моля те! Край със сълзите. — Докосва с устни върха на носа ми и ме хваща за ръката. — Искам да ти покажа нещо.

Гласът му се пречупва и на мен ми се струва, че всичко се разпада.

Алекс ме повежда към стълбата. Покривът над нас е наполовина разрушен и луната очертава ръбовете му със сребърен маркер. Някога стълбището трябва да е било великолепно, издигало се е величествено, после се е разделяло на две крила, които са водели до двата края на горната площадка.

Качвала съм се на втория етаж само веднъж, при първото ни идване тук, когато с Хана решихме да изследваме всяка стая в къщата. Днес, докато чаках Алекс, изобщо не ми мина през ум да го потърся горе. Там е по-тъмно от първия етаж и по-горещо, из въздуха сякаш се носи черен дим.

Алекс тръгва по коридора и минава покрай няколко еднакви врати.

Над нас се разнася френетичен звук от размахване на криле: гласовете ни събуждат ята от прилепи. От устата ми се изтръгва лек писък. Мишки? Супер! Летящи мишки. Отвратително! Ето защо съм си стояла на първия етаж и никога не съм имала желание да се кача. При първия ни оглед с Хана попаднахме на стая, която трябва да е служила за спалня на собственика — огромно помещение с изпопадали греди върху царствено легло в средата на стаята. Тогава погледнахме нагоре и между десетките греди видяхме милион безшумни сенки, цели колонии с прилепи, залепнали за дървото като отвратителни черни пъпки, готови да паднат всеки момент. Когато влязохме, една част от тях отвориха очи и сякаш ни намигнаха. Подът беше осеян с екскрементите им; носеше се тежка сладникава миризма.

— Ето, тук — казва Алекс и макар да не съм сигурна, ми се струва, че спира именно пред господарската спалня. Потръпвам от погнуса. Не горя от желание да вляза отново в онова царство на прилепите. Но Алекс се вълнува и аз го оставям да отвори вратата.

Влизам, заковавам се на място и ахвам. Стаята е фантастична, напълно променена.

— Е? — пита развълнувано Алекс. — Как ти се струва?

Толкова се вълнувам, че не мога да му отговоря веднага. Алекс е преместил леглото в един от ъглите и е почистил идеално пода. Прозорците или онова, което е останало от тях, са отворени и отвън мирише на гардения и жасмин, техният аромат пълни стаята заедно с вятъра. В средата на пода е проснато нашето одеяло, книгите и един спален чувал. Всичко това е заобиколено с десетки свещи в странни заместители на свещници — стари чаши или празни кутии от кока-кола, каквито видях и в неговия дом в Пустошта.

Но най-хубавото е таванът или по-скоро липсата на таван. Алекс се е качил по изгнилите греди и е разчистил керемидите, и сега над главите ни се вижда голям къс небе. Тук, в Портланд, звездите са по-малко в сравнение с Пустошта, но въпреки това е красиво. Прогонените от гнездата им прилепи са изчезнали. Няколко черни сенки се стрелкат напред-назад в небето над нас, но те не ме плашат, защото са на открито, извън къщата.

Изведнъж разбирам: той го е направил за мен. Въпреки случилото се днес е дошъл и е подредил всичко. Залива ме вълна на благодарност и още нещо, от което ме заболява сърцето. Не заслужавам всичко това. Не заслужавам Алекс. Обръщам се към него, но не ми стигат сили да проговоря. Пламъчетата от свещите играят по лицето му и то сияе, сякаш светлината идва от него. Той е най-красивото нещо в живота ми.

— Алекс… — започвам аз, но замлъквам по средата на изречението. Съвършенството му ме плаши.

Той се навежда над мен и ме целува. Усещам мекия плат на тениската му да милва лицето ми, подушвам аромата на лосион за слънце, на прясно окосена трева, и страхът преминава.

— Опасно е да се връщаме в Пустошта — казва той. Гласът му е пресипнал, сякаш е крещял дълго време. Мускулите по челюстта му не спират да танцуват. — Затова реших да доведа Пустошта тук. Надявах се да ти хареса.

— Харесва ми. Направо се влюбих в тази стая. Обичам я. — Притискам ръце до гърдите му, но ми се струва, че още съм далече от него. По дяволите кожата. По дяволите костите и материалните тела. Искам да се сгуша вътре в него и да остана там завинаги.

— Лена. — Лицето му се променя за миг, но това преминава толкова бързо, че едва успявам да го уловя. Челюстта му продължава да се движи напред-назад. — Ти сама каза, че нямаме много време. Не ни е останало почти никакво…

— Не!

Заравям лице в гърдите му, увивам ръце около него и се притискам до болка. Не мога да си представя, не искам дори да мисля, че някога ще живея без него. Усещам сълзи в гласа му и стисвам устни от болка. Той е направил всичко това заради мен, вярва, че го заслужавам, и тази мисъл ме убива. Той е моят живот, той е животът и без него съм мъртва. — Няма да направя процедурата. Не мога да я направя. Искам да съм с теб. Трябва да съм с теб.

Алекс се навежда и поглежда в очите ми. Лицето му сияе, изпълнено с надежда.

— Няма защо да я правиш — казва изведнъж. Думите бликат като водопад от него. Явно го е обмислял дълго, но го е таял в себе си. — Не е необходимо да правиш това, Лена. Може да избягаме заедно. В Пустошта. Да отидем и повече да не се връщаме. Само че… не трябва никога да се връщаме. Разбираш ли ме? Иначе ще ни убият или ще ни заключат завинаги… Но… можем да го направим.

Ще ни убият. Той е напълно прав. Да бягам цял живот. Ето какво казах току-що. Бързо отстъпвам крачка назад. Изведнъж ми се завива свят.

— Чакай — казвам. — Задръж за момент.

Той ме пуска. Надеждата бавно изчезва от лицето му и ние оставаме загледани един в друг.

— Шегуваш се, нали? Не го искаш наистина? — вглежда се в очите ми той.

— Не, не, разбира се, аз просто…

— Просто се страхуваш — довършва мисълта ми той.

Отива до прозореца. Не иска да се обърне към мен.

А когато все пак го прави, погледът му отново ме стряска. Толкова е плътен и непроницаем, като стена.

— Не че се страхувам, аз…

Боря се с тъмната страна в себе си. Не знам коя съм. Искам Алекс, искам си стария живот, искам мир и спокойствие. Знам, че не мога да имам и двете едновременно, но не мога да живея без него.

— Няма нищо — казва глухо той. — Не е нужно да ми обясняваш.

— Мама — изведнъж излиза от устата ми. Алекс се обръща и ме поглежда изненадано. Аз съм не по-малко стъписана от него. Нямах представа какво ще кажа, преди да заговоря. — Не искам да съм като нея. Не разбираш ли? Видях какво й стори любовта. Видях как тя… Любовта я уби, Алекс. Тя ме остави, остави сестра ми, всички. И всичко заради онова нещо вътре в нея. Аз няма да бъда като нея.

Никога не съм говорила за това, нямах представа колко трудно ще бъде. Обръщам се към стената. Чувствам се ужасно, срам ме е, че сълзите отново потичат.

— Тя не беше излекувана, нали? — пита тихо той.

В първия момент не мога да отговоря, просто започвам да плача, отначало тихо, с надеждата той да не ме чуе. Когато си връщам контрола над гласа, казвам:

— Не е само това.

Всичко се връща в съзнанието ми с взлом, подробности, неща, които не съм споделяла с никого.

— Тя беше различна от всички. Аз… разбирах това, разбирах, че всички сме по-различни, но в началото то не ме плашеше. Беше нашата малка невинна тайна. Моята, нейната и на Рейчъл. Сякаш бяхме заговорници. Беше… прекрасно. Държахме завесите плътно спуснати, за да не ни види някой. Играехме една игра — мама се скриваше в тъмния коридор и ние се опитвахме да преминем от единия до другия край, а тя ни дебнеше и ни ловеше. Казваше, че е таласъм. Играта завършваше с всеобщо гъделичкане. Мама винаги се смееше. Всички се смеехме непрекъснато. Когато ставахме много шумни, тя слагаше ръце на устните ни и изведнъж застиваше, слушаше. Предполагам, че се е ослушвала за съседите, да се убеди, че не сме ги обезпокоили. Но никой от тях не идваше. Понякога ни правеше палачинки с боровинки, като лекарство. Тя береше сама боровинките. И винаги пееше. Имаше красив глас, мек и топъл, като мед…

Гласът ми затреперва, но сега не мога да спра. Думите се изливат като порой.

— Обичаше да танцува. Когато бях малка, качвах крачета върху нейните. Тя ме прегръщаше здраво и се понасяше бавно из стаята, отброяваше такта, опитваше се да ме научи да улавям ритъма. Не бях много добра, бях тромава, но тя винаги ми казваше, че съм красива.

Сълзите напълват очите ми и дъските под краката ми плуват в мъгла.

— Невинаги беше толкова хубаво. Понякога се събуждах посред нощ и я чувах да плаче. Притискаше лице във възглавницата, за да заглуши риданията, но аз разбирах. Когато плачеше, беше много страшно. Не съм виждала друг голям човек да плаче. А тя плачеше с глас, виеше… като животно. Имаше дни, когато изобщо не ставаше от леглото. Наричаше ги черни дни.

Алекс идва по-близо до мен. Толкова силно треперя, че едва стоя на крака. Цялото ми тяло се тресе, сякаш се опитва да прогони нещо от себе си, да изхвърли нещо заседнало дълбоко в гърдите ми.

— През тези черни дни се молех на Бог да я излекува. Да я запази, да я спаси заради мен. Исках да сме заедно. Понякога ми се струваше, че е чул молитвите ми, защото тя се успокояваше. През по-голямата част от времето беше добре. Беше чудесно. — Нямам сили да изказвам думите на глас, затова ги прошепвам съвсем тихо. — Не разбираш ли? Тя се предаде заради онова нещо. Заради любовта. Предаде се на amor deliria nervosa или… както искаш го наречи. Предаде мен.

— Съжалявам, Лена — прошепва Алекс зад мен. Протяга ръка и започва да чертае с пръст големи бавни кръгове по гърба ми. Аз се притискам в него.

Но все още не съм свършила. Избърсвам рязко сълзите, въздишам дълбоко и продължавам:

— Всички мислят, че се е самоубила, защото не е могла да понесе още една процедура. Те продължаваха да правят опити. Щеше да й бъде за четвърти път. След втората процедура решиха, че ще е по-добре да не й слагат упойка. Мислеха, че тя пречи на операцията. Влезли са в мозъка й, Алекс, а тя е била будна.

Той стиска ръката ми и аз знам, че страда заедно с мен. После отново започва да чертае кръгове с пръста си.

— Но аз знам, че не това беше причината. Мама беше смела. Не се боеше от болката. Всъщност това беше големият проблем. Тя не се страхуваше. Не искаше да я излекуват; не искаше да забрави татко, да спре да го обича. Помня, че ми го каза веднъж, точно преди да умре. „Те не могат да ни отнемат това — ми каза. И се усмихна тъжно. — Опитват се да ми го вземат, но не могат.“ Носеше една от неговите значки около врата си, на верижка. Обикновено я криеше под дрехите, но онази нощ я извади и дълго я гледа. Беше странно бижу — сребърна кама с два скъпоценни камъка на дръжката, като очи. Татко го е носел на ръкава на ризите си. След смъртта му мама не се разделяше с нея. Не я махаше дори когато се къпеше…

Изведнъж усещам, че Алекс е свалил ръката си и е отстъпил две крачки от мен. Обръщам се и виждам, че ме гледа, пребледнял и стъписан, сякаш е видял призрак.

— Какво… — Чудя се дали не съм го засегнала с нещо, без да се усетя. Нещо в погледа му кара сърцето ми да забие бързо и силно. — Да не би да те обидих с нещо?

Той завърта глава. Тялото му остава изпънато и напрегнато като струна.

— Колко голяма беше? Камата, имам предвид? — пита той със странно изтънял глас.

— Не е важна камата, Алекс, важното е…

— Колко голяма беше? — повтаря въпроса си по-силно и по-настойчиво.

— Не мога да кажа… Колкото палец, може би.

Поглеждам го и се шашкам. В очите му се чете неимоверна болка, сякаш се опитва да глътне бодлива краставица.

— Всъщност беше на дядо — награда за специални заслуги към родината. Уникална е. Татко го е казал на мама.

Алекс мълчи. Обръща се настрани и на лунната светлина лицето му изглежда изсечено и плътно като от гранит.

Радвам се, че вече не гледа в мен. Беше започнал да ме плаши.

— Какво ще правиш утре? — заговаря с мъка той, сякаш всяка дума му причинява болка.

Не е нормално да пита такова нещо по средата на незавършен разговор и без никаква връзка с него. Това ме ядосва.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

— Моля те, Лена! — Ето, отново този глух глас, като че ли го душат. — Просто ми отговори. На работа ли си?

— Не. До събота съм в почивка. — Разтривам зиморничаво ръце. Излиза студен вятър и повдига косите от раменете ми. Кожата на краката ми настръхва. Есента идва. — Защо?

— Трябва да се срещнем. Аз… искам да ти покажа нещо.

Той отново застава в профил. Очите му са големи и тъмни, лицето му ми изглежда толкова чуждо, че отстъпвам назад.

— Няма ли да ми кажеш нещо повече? — Опитвам се да се засмея, но от устата ми излиза само хрип. Страх ме е. Искам да му кажа, че ме плаши. — Няма ли поне да ми подскажеш за какво става дума?

Той поема дълбоко въздух и за миг ми се струва, че няма да ми отговори.

— Лена — казва най-накрая, — мисля, че майка ти е жива.