Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (9)

I.
Градината на богиня Афродита

Храмът на Афродита — Астарта се издигаше вън от портите на града, посред един просторен парк, пълен с цветя и сенки, в който водите на Нил, прокарани през седем водопровода, поддържаха през всяко време на годината чудесна зеленина.

Тая цветна гора край брега на морето, дълбоките потоци, езерата и сенчестите лъки бяха създадени преди два века от първия Птолемей. Смоковниците, посадени по негова заповед, бяха достигнали вече гигантска височина; напоявани от изобилните води, малките морави бяха се превърнали в лъки, а басейните — в широки езера. От един парк природата беше създала цяла земя.

Градината не беше нито населена долина, нито област, тя беше цяла вселена, затворена в каменни граници, управлявана от една богиня, душа и център на тая вселена. Околовръст градината се издигаше пръстеновидна тераса — осемдесет стадии дълга и тридесет и две стъпки висока. То не беше обикновена стена, а един грамаден град с хиляда и четиристотин жилища. Също толкова блудни жени обитаваха тоя свещен град и представляваха в това единствено по своя род място седемдесет различни народа.

Всички свещени жилища бяха построени по следния еднакъв план: на портата, направена от червена мед (метал, угоден на богинята), имаше един фалос във вид на чукче, който удряше в една изпъкнала подложка, изобразяваща женски орган; а под чукчето и подложката беше издълбано само с началните букви името на куртизанката, и употребимата фраза:

Ω. Ξ. Ε.

ΚΟΧΑΙΣ

II. II. II.

От всяка страна на портата имаше по една стая, без стена откъм градината: в дясната, наречена „изложна стая“, куртизанката сядаше на един висок стол, когато минаваха мъжете, и чакаше посетители. Лявата беше предназначена за ония любовници, които биха искали да прекарат нощта на открито, без обаче да лягат в тревата.

През отворената порта се виждаше един коридор, който отвеждаше в широк двор, постлан с мраморни плочи и с кръгъл басейн по средата. Един перистил засенваше това изложено на слънцето място и държеше хлад пред входа на седемте стаи на жилището. В дъното се издигаше олтар от розов гранит.

Всички жени бяха донесли от своите родни страни по един малък идол на богинята, който, поставен на домашния олтар, те боготворяха на своя език без нявга да се разбират помежду си. Свойта обоготворена сласт те наричаха с най-различни религиозни имена: Лахми, Ащорет, Венера, Ищар, Фрея, Милита, Киприс. Някои я представяха и славеха символично: една кръгла червена плочка, един конусовиден камък, една голяма и бодлива морска мида. Повечето от тях поставяха на една подложка от меко дърво груба статуйка с мършави ръце, тежки гърди, прекалено издадени хълбоци, която сочеше с ръка корема си, извит в делтовидна форма. Те слагаха в нозете й миртова вейка, поръсваха олтара с розови листа и за всяко изпълнено тяхно желание те я прекаждаха със зърно тамян. Тя беше довереница на всичките им мъки, свидетелка на работата им, предполагаема причина на радостите им. И при смъртта на куртизанките, в малкия им кивот поставяха статуйката, като пазителка на техните останки.

Най-красивите от тия девойки бяха от азиатските царства. Всяка година корабите, които принасяха в Александрия данта на подчинените или присъединени области, разтоварваха освен големите денкове и други стоки, и по сто млади девици, избрани от жреците за служителки на Афродита в свещената градина. Между тях имаше мизийки и еврейки, фригийки и критянки, дъщери на Екбатана и на Вавилон, от бреговете на перловия залив и на свещената река Ганг. Едни от тях бяха с бяла кожа, овално лице и пъргави гърди; други — мургави като пръст, наваляна от дъжда — носеха пръстени, прокарани през ноздрите и на раменете им низпадаше къса и тъмноцветна коса.

Имаше и други из много по-отдалечени краища: дребни лениви създания, които говореха на никому неразбран език и приличаха на малки маймуни. Очите им бяха поудължени към слепите очи. Те своенравно заплитаха черната си и твърда коса. През целия си живот те бяха плахи като изгубени животни. Те знаеха сластните движения, но не даваха да ги целуват по устата. Между едно и друго съчетание с мъж, те обикновено играеха помежду си и опасно се забавляваха, подвили малките си крачка.

В една самотна лъка, налягали по тревата, живееха вкупом русите и пембени дъщери на северните народи. Между тях имаше сарматки, с тройни плитки на косата, с крепки нозе и ъглести рамене, които увенчаваха главите си с дървесни клонки и се бореха една с друга за развлечение; скитки — чипи, гърдести и власати, които се съчетаваха с мъжете само в стойката на животни; грамадни тевтонки, които ужасяваха египтянките с бледнонежните си като на старци коси и с меката си като на деца кожа; галки, руси като крави, които се смееха без повод; млади келтки със зелени като морето очи, които никога не излизаха голи.

Мургавогърдите иберийки се съчетаваха денем. Косите им бяха тежки и те придирчиво ги заплитаха, а коремите им — нервни и никога небръснати. Изпечената им кожа и коравите им задници се харесваха на александрийските мъже. За танцувачки ги вземаха толкова често, колкото за наложници.

Под широката сянка на палмите живееха дъщерите на Африка: нумидийките, забулени в бяло, картагенките, загърнати в пъстри покривала.

Те бяха хиляда и четиристотин.

Когато някоя жена влезеше в свещената градина, излизаше от нея само в първия ден на старостта си. Тя даваше половината от припечеленото за храма, а останалото й служеше за храна и за купуване на благоухания.

Те не бяха робини и всяка една от тях наистина притежаваше по един дом на Терасата. Но не всички биваха посещавани еднакво от мъжете и най-честитите от тях сполучваха да купят и съседни димове, които обитателките им продаваха, за да не омършавеят от гладуване. Последните пренасяха тогава своята непристойна статуйка в парка, подирваха плосък камък за олтар в някое кътче на градината, което не напущаха вече. Малоимотните търговци знаеха това и по-често спохождаха ония, които лежеха на мъха на открито, близо до светилищата си. Но понякога нямаше и такива посетители и тогава злочестите девойки се привързваха страстно една към друга, влюбваха се и образуваха семейство, в което всичко се разделяше по равно, даже последният фъндък вълна, чрез взаимни ласки се облекчаваше мъчителността на дълговременната непорочност.

Ония, които нямаха приятелки, се предлагаха за доброволни робини на своите по-посещавани другарки. Забранено беше на последните да държат повече от дванадесет такива робини. Ала само двадесет и две куртизанки бяха достигнали тоя максимум; те бяха си избрали по една робиня от всички племена и образували по тоя начин една пъстра прислуга.

Ако някоя от тях добиеше момче, въвеждаха го в храма да съзерцава съвършената форма на красотата и да служи на нейното божество. Ако ли пък се родеше момиче, то се раждаше за богинята. Още през първия ден на живота му празнуваха символичното негово омъжване със сина на Дионис и иерофантата го обрязваше с малко златно ножче, защото девствеността не беше угодна на Афродита. По-късно то биваше въвеждано в Дидаскалиона, голям паметник — училище, разположен зад храма; там младите момичета изучаваха в седем класа теорията и метода на всички еротични изкуства: поглеждането, прегръщането, движението на тялото, сложността на милуването, тайните начини на ухапването, движенето на езика, целуването. Ученичката свободно избираше деня на първия си изпит, защото свободното пожелаване е една от заповедите на богинята, на която не трябва да се противоречи; същия ден й даваха жилище на Терасата и някои от тия още невръстни девойки бяха едни от най-издръжливите и най-често посещаваните.

Вътрешността на Дидаскалиона, залите на седемте класа, малкият театър и перистилът на двора бяха украсени с деветдесет и две фрески, в които беше изложено учението за любовта. Там беше представен целият човешки живот: Клеокарес Александрийски, законен син и ученик на Апелес, беше привършил тия фрески едва на умиране. Напоследък царица Берениса, която силно се интересуваше от знаменитото училище и пращаше в него малките си сестри, беше поръчала на Деметриос редица мраморни групи, за да се попълни декорацията; ала само една от тях беше поставена на мястото си — в детския клас.

В края на всяка година, в присъствието на всички куртизанки се състоеше конкурс, който пораждаше между тоя рояк жени необикновено съревнование; защото дванадесетте присъдени награди даваха право на най-голямото величие, което можеха да бленуват те: влизане в Котитейона.

Този паметник беше обгърнат с такава тайнственост, че днес не може да се опише подробно. Ние знаем само, че той е бил между храма и оградата му и че е имал форма на триъгълник, в основата на който е бил храмът на богиня Котито; в името на тая богиня са ставали ужасни, незнайни нам безчинства. Другите две стени на храма се състояха от осемнадесет жилища. В тях живееха тридесет и шест куртизанки, посещавани толкова ревностно от богатите александрийски мъже, че никога не се отдаваха за по-малко от две мини: те бяха александрийски Бапти. По един път на месеца, при пълнолуние, те се събираха в заключената ограда на храма, полудели от афродизиени напитки и препасани с канонически фалоси. Най-отдавнашната от тридесет и шестте трябваше да глътне смъртоносна доза от ужасната разстрастителна нацедка. Увереността в незабавната смърт й позволяваше да изпитва и без страх да се отдава на най-опасните сладострастия, от които живите се отказват ужасени. Разпененото й тяло ставаше център и образец на шеметна оргия; посред дългите виения, виковете, сълзите и буйните танци, другите голи жени я прегръщаха, мокреха с нейната пот косите си, търкаха се о пламналата й кожа и почерпваха нова буйност от непрекъснатите гърчения на това бясно предсмъртие. Три години живееха тъй тия жени и такова беше в края на третата година опиянението на техния край.

В чест на другите имена на многоликата Афродита, жените бяха издигнали други, по-малко почитани светилища. Имаше даже олтар, посветен на Урания, на която по-сантименталните куртизанки принасяха своите благочестиви дарове; друг един олтар беше посветен на Апострофия, която праща забрава на нещастните в любовта. Друг — на Хризея, която пращаше богати посетители на куртизанките; друг — на Генитилис, закрилница на забременелите; друг — на Колиада, която беше благосклонна към грубите страсти, защото всичко, което имаше връзка с любовта, беше благочестие за богинята. Но всички тия по-малки божества бяха доброжелателки, помагаха само в областта на дребните пожелания. Честваха ги от време на време, тяхната благосклонност беше бързопреходна и отношенията на куртизанките към тях — другарски. Тия куртизанки, на които биваха послушани молебствията, окичваха олтарите им с цветя; а ония, които бяха недоволни, ги омърсяваха с изпражненията си. Тия олтари не бяха нито свещени, нито пазени от жреците и затова оскверняването им не се считаше за грях.

Съвсем друга беше дисциплината в храма.

Храмът, Великият храм на Великата Богиня, най-свещеното място в целия Египет, неразрушимият Астардейон, беше една грамадна сграда, триста тридесет и шест стъпки дълга, издигната на седемнадесет стъпала на върха на градината. Пред златните му двери стояха на стража дванадесет хиеродули — хермафродити, символ на двата предмета на любовта и на дванадесетте часове на нощта.

Входът не беше обърнат на изток, а към Пафос, т.е. към североизточна посока. Никога слънчевите лъчи не проникваха направо в светилището на великата нощна Безсмъртница. Осемдесет и шест колони крепяха архитрава. До половината те бяха обагрени с пурпурен цвят; горните им части излизаха из червеното си облекло с неизказана белота като снагите на прави жени…

Между епистила и корониса дългият поясовиден зоофор развиваше своята животинска, еротична баснословна орнаментация. Изобразени бяха центавреси, яхнати от жребци, кози — от мършави сатири, девици, съвкупени с чудовищни бикове; наяди, притиснати от елени, вакханки, прегърнати от тигри и лъвици, обхванати от грифони. Множеството тия същества се изреждаха пред погледа, обзети от непобедимата божествена страст. Мъжкото се протягаше, женското се подлагаше и при сливането на творческите извори избликваше първият трепет на живота. Тук-там неясно изобразени двойки бяха струпани около някоя безсмъртна сцена: Европа носи красивото олимпийско животно, приведена под тежестта му; Леда води силния лебед, стиснат между младите й бедра. По-нататък ненаситните сирени изтощават в сластните си прегръдки издъхващия Глокос: богът Пан обладаваше прав една разчорлена хамадриада, а накрая на фриза ваятелят беше се изобразил сам пред богиня Афродита; той ваеше от мек восък, взел нея за образец, гънките на един съвършен ктеис, като че ли целият му идеал за красотата, за радостта, за добродетелта беше се укривал дълго време в това скъпоценно и крехко цвете.