Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (3)

II.
На Александрийския вълнолом

На Александрийския вълнолом една певица пееше права. От двете й страни, седнали на бялата ограда, свиреха две флейтистки:

„Сатирите подгониха в горите

Рояка лекостъпни ореади.

Настигнаха ги те из планината

И ужасиха тъмните им взори;

Като криле косите им извиха

И тичешком им хванали гърдите.

Извиха те снагите им назад;

И на мъха, и мек и свеж, и хладен

Полубожествените им тела

Протягаха се в болка и наслада.

Жени, на устните ви Ерос сложи

Вика на сладогоркото Желание!“

 

„Сибела през поляната подгони

Подобния на Аполона Атис.

Ранена бе в сърцето тя за него,

Но не, уви! Но не и той за нея.

О, Ерос, пакостен, о, бог без милост,

Ти скриваш само своята омраза…

Сибела из широките поля

Настигна прелестния горделивец

И влюбена, тя в жилите му вля

Диханието хладно на смъртта.

О, горестно и сладостно Желание!“

 

„До бреговете речни Пан последи

Сиринкс, от извора лъчист родена.

А Ерос, който сълзите обича.

Целуваше я беглом по страните.

И сянката на бледната девица

Кат тръст прибрежна тихо затрепера

Над боговете, хората, света.

Дори и над смъртта владее Ерос.

От гробницата блатна той набра

Тръст и от нея флейтата направи…

Жени, удавница ридай пред нея,

Със горестно и радостно Желание.“

Докато флейтите извиваха още бавната мелодия на последния стих, певицата простря ръка към слушателите, струпани на кръг около нея, събра четири обола и ги пъхна в обувката си.

Лека-полека тълпата се оттичаше, неизброима, любопитна, сама себе си гледаща да минава. Шумът от стъпките и гласовете заглушаваше даже шума на морето. Матросите, извили рамене, изтегляха на кея разтоварените от корабите стоки. Минаваха плодопродавачи с пълни кошници в ръце. Просяците, треперещи, чакаха милостиня. Магарета, натоварени с пълни мехове вода, ситнеха пред тоягите на магаретарите. Беше по заник слънце и затова тълпата на безделните, по-многобройна от тълпата на работещите, покриваше вълнолома. Тук-там се виждаха малки групички мъже, между които бродеха жени. Чуваха се имената на познати силуети. Младите хора се взираха във философите, които изглеждаха куртизанките.

Тия последните бяха от всички разреди и положения, от най-знаменитите, облечени в леки копринени одежди, със златокожени обувки, до най-бедните, които пристъпяха боси. Бедните не бяха по-некрасиви от другите — те бяха само по-малко честити от тях, и вниманието на мъдреците се спираше предимно на ония, чиято грация не беше извратена от изкуствеността на препаските и натрупаността на скъпоценностите. Понеже беше в навечерието на Афродизиите, тия жени можеха своеволно да избират дрехи, каквито най-добре биха им подхождали, а някои от най-младите бяха се даже осмелили да излязат необлечени. Но тяхната голота не дразнеше никого, защото те не биха изложили на показ всичките потънкости на телата си, ако дори една от тях би се отличавала с външен недостатък, който би могъл да предизвика подбивите на омъжените жени.

— Трифера! Трифера!

И една млада и весела наглед куртизанка, съгледала своя приятелка, разръчка няколко минувачи, за да я настигне.

— Трифера, поканена ли си?

— Къде, Сезо?

— У Бакхис.

— Не съм още. Обяд ли дава тя?

— Обяд ли? Не, угощение, драга моя. Тя освобождава най-хубавата си робиня, Афродизиа, на втория ден на празника.

— Най-после! Тя ще даде да се разбере, че у нея са ходили само заради прислужницата й.

— Аз мисля, че тя нищо не е забележила. Това става по прищявка на стария Херес, корабонаемател на кея. Той поискал да купи девойката за десет мини; Бакхис отказала. Двайсет мини; тя пак отказала.

— Тя е луда.

— Как мислиш? Нейната амбиция беше да има освободена робиня. После, тя с право се е пазарила. Херес ще даде трийсет и пет мини, срещу тая цена девойката ще бъде освободена.

— Трийсет и пет мини? Три хиляди и петстотин драхми за една негритянка!

— Тя е дъщеря на бял.

— Но майка й е черна.

— Бакхис казала, че не ще я отпусне на никаква цена, но старият Херес тъй силно е влюбен, че тя се съгласила.

— Той поне поканен ли е?

— Не! Афродизиа ще бъде поднесена на угощението като последно блюдо, след плодовете. Всеки ще вкуси както пожелае и чак на утрото ще бъде предадена на Херес, но мене ме е страх, че ще бъде много изморена…

— Не я жали! С него тя ще има време да си почине. Аз го познавам, Сезо. Виждала съм го да спи…

Те заедно се присмяха на Херес. След това почнаха да се ласкаят една друга.

— Ти имаш хубава роба — каза Сезо. — Сама ли си я везала?

Робата на Трифера беше от тънко тъмнозелено сукно, цяла обшита с широкоцветни кринове. Един позлатен карбункул я сдипляше вретенообразно на лявото рамо. Тя се спущаше на верев между двете гърди тъй, че цялата дясна страна на тялото до металната препаска през кръста оставаше гола. Една широка цепка, която се отваряше и затваряше при всяка стъпка, откриваше белината на крака.

— Сезо — извика друг един глас. — Сезо и Трифера, елате с мене, ако нямате работа. Аз отивам към Стената на Керамикона, да намеря името си.

— Мусарион, отде идеш, малка моя?

— От Фара. Никого няма там.

— Какво думаш? Стига да пуснеш въдицата, пълно е.

— Няма калкани заради мене. Аз отивам към Стената. Вървете.

По пътя Сезо пак разправи за готвещото се угощение у Бакхис.

— Ах, у Бакхис! — извика Мусарион. — Спомняш ли си последния обяд, Трифера: всичко каквото приказваха там за Хризис?

— Не трябва да се повтаря. Сезо е нейна приятелка.

Мусарион прехапа устни. Но Сезо, чула вече, запита:

— Как? Какво приказваха?

— О, лоши думи.

— Могат да си приказват — заяви Сезо. — Ние и трите не струваме колкото нея. В деня, когато тя би решила да напусне своя квартал, за да се покаже в Брушион, аз зная, че нашите любовници не ще ни погледнат вече.

— О! О!

— Разбира се. Аз бих вършила лудости за тая жена. Тук няма по-хубава от нея, бъдете уверени в това.

Трите млади девойки бяха стигнали вече до Стената. От единия до другия край на широкия бял зид личаха един до друг черни надписи. Когато някой мъж искаше да се представи на някоя куртизанка, достатъчно беше да напише нейното и своето име и под тях цената, която предлагаше. Ако жената счетеше мъжа за достоен и цената за приемлива, тя оставаше права под заявата, да чака предложителя.

— Гледай, Сезо — каза през смях Трифера. — Кой ли зъл шегобиец е написал това?

И те прочетоха написано с дебели букви:

БАКХИС ТЕРСИТ

2 ОБОЛА

— Не би трябвало да се позволяват такива присмивания над жените. Да бях началник на стражата, наредила бих вече да се издири виновникът.

Но по-нататък Сезо се спря пред един по-сериозен надпис.

СЕЗО ОТ КНИД

ТИМОН, СИН ЛИЗИАСОВ

1 МИНА

Сезо леко побледня.

— Аз оставам — каза тя.

И се облегна до Стената под завистливите погледи на минаващите жени.

Малко по-нататък Мусарион намери приемливо предложение, ако и не толкова щедро.

Трифера се завърна сама на вълнолома.

Понеже времето беше напреднало, тълпата беше пооредяла. Но трите музикантки продължаваха да пеят и да свирят на своите флейти.

Съгледала един непознат, коремът и облеклото на когото бяха смешни, Трифера го удари по рамото.

— Ей, малко татенце, хващам се на бас, че ти не си от Александрия, а?

— Наистина, дъще моя — отвърна добрият човек. — Ти позна. Както виждаш, аз гледам като смаян града и хората.

— От Бубаст ли си?

— Не, от Кабаза. Дойдох тук да продам жито и утре се завръщам, припечелил петдесет и две мини. Да бъдат благословени боговете! Годината беше добра.

Трифера изведнъж се почувства силно заинтересувана от тоя търговец.

— Дете мое — подзе плахо той, — ти можеш да ми доставиш много голяма радост. Аз не бих желал да се завърна утре в Кабаза, без да кажа на жена си и на трите си дъщери, че съм видял знаменити мъже. Ти трябва да познаваш някои знаменити мъже.

— Само някои — със смях отвърна тя.

— Добре. Покажи ми ги, ако минат оттук. Уверен съм, че от два дена аз съм срещал из улиците най-знаменитите философи и най-влиятелните сановници. Мъка ми е, че ги не познавам.

— Ще бъдеш задоволен. Ето Наукратес.

— Кой е този Наукратес?

— Философ.

— А какво учи той?

— Че трябва да се мълчи.

— Тако ми Зевса, ето едно учение, което не изисква голям ум и тоя философ съвсем не ми се нрави.

— Ето Фразилас.

— Кой е този Фразилас?

— Един глупец.

— Защо тогава го не оставиш да си върви?

— Защото другите го считат за знаменит.

— А какво дума той?

— Той говори винаги усмихнат и това кара другите да считат неговите заблуждения за своенравности и простащините му за изтънчености. Той навред взема преднина. Светът се е отпуснал днес да го лъжат.

— Това е много дълбоко за мене и аз не го разбирам твърде. Пък и на лицето на този Фразилас личи лицемерие.

— Ето Филодем.

— Стратегът ли?

— Не. Той е латински поет, който пише на гръцки.

— Той е наш враг, малка моя. Не ми трябва да го виждам.

Изведнъж тълпата се раздвижи и много гласове шепотом произнесоха същото име.

— Деметриос… Деметриос…

Трифера се качи на една издигнатина и по свой ред каза на търговеца:

— Деметриос… Ето Деметриос. Ти, който искаше да видиш знаменити хора…

— Деметриос ли? Любовникът на царицата? Възможно ли е това?

— Тебе ти върви. Той никога не излиза. Откакто съм в Александрия, сега за пръв път го виждам на вълнолома.

— Де е той?

— Оня, дето се навежда, за да види пристанището.

— Там двама души се навеждат.

— Оня, дето е със сини дрехи.

— Не го виждам добре. Той е гърбом към нас.

— Знаеш ли, той е ваятелят, комуто царицата се предложи за модел, когато той щеше да вае Афродита за храма.

— Казват, че е царски любовник. Казват, че той е господар на Египет.

— И е красив като Аполон.

— Ах, ето, той се обръща. Доволен съм, че дойдох. Ще кажа, че съм го видял. Разправяли са ми много неща за него. Изглежда, че никоя жена не му е устояла. Той има много приключения с жени, нали? Но как тъй царицата не се научава?

— Царицата знае за всичко, както и ние. Но тя много го обича и не му говори за неговите приключения Страхува се да не би да се завърне в Родес при своя майстор Ферекратес. Той е толкова могъщ, че самата тя го пожела.

— Той не изглежда щастлив. Защо изглежда толкова тъжен? Струва ми се, че бих бил щастлив на негово място. Бих желал да бъда на негово място, макар и само една вечер.

Слънцето беше залязло. Жените гледаха мъжа, който беше тяхната обща мечта. А той, без да изглежда, че съзнава вълнението, което причинява около си, стоеше облегнат на оградата, вслушан в песента на флейтистките.

Двете малки флейтистки събраха още веднъж подаяние, след това тихом прехвърлиха леките си флейти на гръб; певицата ги прегърна през раменете и трите тръгнаха към града.

Когато настъпи нощта, жените на малки групи се завърнаха в обширната Александрия и рояци мъже ги следяха; но вървейки, всички се обръщаха към Деметриос. Последната, която мина край него, нежно му подхвърли жълто цвете и се засмя. Тишината обгърна кея.