Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (18)

III.
Ракотис

Едва притворила вратата подире си, Хризис сложи ръка върху пламналите центрове на своите желания, тъй както се натисва някое болно място, за да се загасят болките. След това тя облегна рамо о една колона, сключи пръсти и нададе слаб вик.

Тя все още нищо не знаеше.

Колкото повече време изтичаше, толкова невероятността да сполучи се увеличаваше. Твърде опасно беше внезапно да поиска огледалото, за да узнае какво е станало. В случай че то беше вече взето, това би навлякло върху нея всички подозрения и би я погубило. От друга страна, тя не можеше да стои там, без да заговори за огледалото. И тя от нетърпение беше напуснала пиршествената зала.

Неловкостта на Тимон беше усилила нейната възбуда до трескавост и затова тя се принуди да допре тялото си до свежата, изгладена и чудновата колона.

Тя почувства, че настъпва криза, и се уплаши.

Тя позова робинята Аретиас.

— Пази ми накитите, аз ще изляза.

И тя слезе по седемте стъпала.

Нощта беше топла. Никакъв полъх не разведри челото й, покрито с тежки капки пот. Разочарованието, което беше изпитала, усили разслабеността й и тя почна да полита.

Тя тръгна направо из улицата.

Домът на Бакхис беше накрай Брушион, отдето почваше туземният град Ракотис, грамадно заселище, пълно с моряци и египтянки. Риболовците, които денем, през уморителният зной, спяха по корабите, нощем прекарваха тука и даваха на жените и винопродавачките в замяна на двойното опияняване, което им доставяха те всичките пари, изкарани вечерта от продажба на риба.

Хризис се забърка из тесните улички на тоя александрийски Субур, пълен с гласове, с движения и варварски музики. Тя хвърляше бегли погледи в задавените от дима на лампите зали, дето се съчетаваха голи двойки. По кръстопътищата, застанали по ниските столове, наредени пред къщите, крещяха и играеха палячовци, облечени в пъстри дрехи, възседнати от по двама души. Хризис пристъпяше смутена. Една жена, останала сама, я поздрави. Един старец я пипна по гърдите. Една майка й предложи детето си. Един глуп селянин я целуна по шията. Тя бягаше, обзета от някакъв поруменяващ страх.

Това чуждо заселище, разположено в средата на гръцкия град, беше пълно с тайни и опасности за Хризис. Тя слабо познаваше тоя странен лабиринт, заплетените улици, тайните на известни жилища. От време на време тя идваше в Ракотис; винаги вървеше по прекия път, който извеждаше пред една червена порта; и там, забравила обикновените си любовници, тя падаше в неуморните обятия на един млад магаретар, с пъргави и дълги мускули, комуто за голямо свое удоволствие заплащаше.

Ала тая вечер, без даже да е обърнала глава към някого, тя чу, че след нея вървят двама души.

Тя живо ускори своя ход. Стъпките след нея също се ускориха. Тя почна да тича; затичаха се и подир й; тогава обезумяла от страх, тя заби из друга уличка, след това из друга, след това затича по един дълъг път, който возеше незнайно де.

С пресъхнало гърло, с надута слепи очи, прихваната от виното на Бакхис, тя тичаше бледна и изплашена, завивайки ту надясно, ту наляво.

Най-после една стена пресече пътя й. Тя беше влязла в сляпа улица. Тя понечи бързо да се възвърне назад, но двама черноръки матроси препречиха тесния изход.

— Де отиваш, златна стрелице? — попита през смях единият.

— Пуснете ме да мина.

— Как? Ти си се изгубило, младо момиче, и не познаваш Ракотис, нали? Ние ще те разведем из града.

И те и двамата я хванаха за пояса. Тя извика, сборичка се, опита се да удари някого от тях с кинжала си, но единият стисна двете й ръце в лявата си ръка и каза направо:

— Стой мирна. Ти знаеш, че тука не обичат гърците; никой не ще ти се притече на помощ.

— Аз не съм гъркиня.

— Лъжеш. Кожата ти е бяла и носът прав. Недей ни се противи, ако се боиш от тоягата.

Хризис погледна тоя, който й говореше; веднага тя му се метна на шията.

— Аз те любя и ще дойда подире ти — каза тя.

— Ти ще дойдеш и с двама ни. И моят приятел ще си получи заслуженото. Върви с нас. Ние не ще те измъчим много.

Къде я водеха те? Тя нищо не знаеше, но вторият матрос й се нравеше със своята грубост и зверска глава. Тя го гледаше невъзмутимо, както кучетата гледат месото. Тя огъваше тялото си, за да се допира до неговото вървешком.

С бързи стъпки те минаваха през странни квартали, без живот и без светлина. Уличките бяха тъй своеобразно заплетени, че Хризис не можеше да разбере как намираха те пътя си в тоя нощен лабиринт, из който тя не би могла да излезе сама. Заключените врати, зеещите прозорци, неподвижните сенки я плашеха. Над тях между приближените една до друга стрехи се протягаше като лента небето, заляно от лунния блясък.

Най-после те влязоха в живота. При един завой на улицата пред тях изведнъж се показаха осем, десет, единайсет осветлени врати, пред които седяха млади набатеянки; отстрани на всяка една от тях имаше по две червени лампи, които осветяваха от долна страна главете им, покрити със златни капюшони.

В далечината се зачу най-напред някаква смътна мълва, а след това екот от талиги, от сваляне на земята денкове, от магарешки стъпки и човешки гласове. Наближаваха площада на Ракотис, дето се струпваше, докато Александрия спеше, храната, нужна за деветстотин хиляди гърла.

Те минаха надлъж край къщите около площада между зелени купчини зеленчук, лотосови корени, черен боб и кошници с маслини. Хризис взе в едно мораво тасче една кривача черници и ги изяде, без да се спира. Най-после те стигнаха пред една ниска врата и матросите слязоха по една стълба с оная, за която бяха откраднати истинските бисери на Анадиомена.

Влязоха в една просторна зала. Петстотин души от простолюдието чакаха деня и пиеха жълта бира, ядяха фурми, боб и сусамени сладки. Помежду тях в огнената атмосфера се движеше рояк кресливи жени, цяло поле от черни коси и пъстри цветя. Те бяха бедни девойки, без домашно огнище, които принадлежаха на всички. Те идваха там, за да изпросват остатъците от храната, боси, с разголени гърди, покрили само коремите си със синя или червена дрипа; повечето от тях носеха на лявата си ръка дете, обвито в парцали. На една естрада имаше шест танцувайки египтянки и оркестър от три свирачки, две от които биеха тамбурени, а третата движеше един голям систър от звучен метален сплав.

— Ах, миксирени бонбони — каза Хризис зарадвана.

Но изведнъж тя припадна от нетърпимата миризма на тоя вертеп и матросите я изнесоха на ръце.

Вън, на по-свежия въздух, тя се посъвзе.

— Де отиваме? — попита тя. — Да свършим по-скоро — аз не мога вече да вървя. Аз не ви се противя, вие виждате сами, че съм добра. Но да намерим по-скоро легло, инак аз ще падна на улицата.