Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aphrodite (mœurs antiques), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Пиер Луис. Афродита

Френска. Пето издание

ИК Инфомедия Груп, София, 2012

Редактор: Свилен Каролев

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-92434-5-1

История

  1. — Добавяне

III.
Безпокойства и колебания

„Кръвта на една жена. След това кръвта на друга една жена. Най-после твоята; но малко по-късно.“

Деметриос си повтаряше тия думи вървешком и вярата в тая истинност неотразимо го притискаше. Той никога не беше вярвал на прорицанията, основани на тайните знаци по телата на жертвите или на движението на планетите. Връзката между тия неща и съдбата на човека му се струваше проблематична. Но заплетените линии на дланта са един вид изключително личен хороскоп и той не без неспокойство се вглеждаше в тях. А пророчеството на ръкогадателката се основаваше на тия линии.

На свой ред той разгледа дланта на лявата си ръка, дето беше съсредоточен целият му живот само в няколко тъмни и незаличими знака.

Най-напред той видя на връх дланта един правилен сърп, двата края на който бяха обърнати към основата на пръстите. Под него се вдълбаваше в ръката една възлеста и пембена линия, на която на две места имаше по една много червена точка. Друга една линия вървеше отначало успоредно е втората, а след това внезапно извиваше към китката. Най-после четвърта една линия, къса и ясно обхващаща основата на палеца, която беше покрита цяла с разпръснати чертици — той видя всичко това, но понеже не знаеше да чете скритите знакове, потърка очите си с ръка и промени предмета на мисълта си.

Хризис, Хризис, Хризис. Това име трескаво биеше в ума му. Да я задоволи, да я завладее, да я заключи в прегръдките си, да избяга с нея в друга страна, в Сирия, в Гърция, в Рим — не важи къде, стига да бъде с нея, — там, дето той не би имал наложници, а тя любовници — ето какво трябваше да се направи, и то веднага, веднага!

Един от поисканите от нея дарове беше вече взет. Оставаха другите два: гребенът и огърлицата. „По-преди гребенът“, помисли той.

И ускори своя ход.

Всяка вечер, след заник слънце, жената на великия жрец сядаше на едно мраморно седалище, поставено накрай гората, отдето се виждаше цялото море. Деметриос знаеше това, защото тая жена, както толкова други, нявга беше влюбена в него и беше му казала, че когато я възжелае, ще я намери там, готова да му се отдаде.

Прочее, той се отправи натам.

Тя беше наистина на седалището. Но тя не тръгна насреща му; тя седеше със затворени очи, изпънала тяло върху облегалото, отпуснала двете си ръце.

 

 

Беше египтянка. Казваше се Туни, Тя носеше само една тънка яснопурпурна туника без нашивки; само там, дето бяха връхчетата на гърдите й, имаше две черни звезди. Нежната тъкан се сгъваше от деликатните клъбца на коленете й; на облите й крачка имаше малки обувки от синя кожа. Кожата й беше тъмноръждива, устните й дебели, раменете й нежно очертани, а кръшната й талия сякаш се сгибваше под тежестта на пълната й шия. Тя спеше с отворени уста и тихо сънуваше.

Деметриос се наведе над нея безшумно. Той бегло почувства странния дъх на косата й, след това, като измъкна една от двете златни игли, забодени над ушите й, я заби под лявата й гръд.

 

 

А тая жена би му дала и гребена си, даже и косата си от любов.

И ако той не й ги поиска, то беше от пресметливост: Хризис много явно беше казала, че иска престъпление, а не някакво старинно украшение, забодено в косата на една млада жена. И затова той се счете за задължен да се примири с проливането на кръв.

Той би могъл да счете, че клетвите, дадени на жена в любовен порив, може и да се забравят, докато влюбените са далеч едни от друг, без любовникът да изгуби много от свойта морална цена, и че ако нявга това неволно забравяне може да бъде оправдано, то е именно тогава, когато на другата страна на везните се намира животът на една съвсем невинна жена. Но Деметриос не се спря на това съждение. Приключението, чийто герой беше той, му се видя наистина интересно, за да може да се не спира много на смелите постъпки. Той се боеше да не би после да съжалява, че е изличил от интригата една сцена, къса, но необходима за красотата на цялото. Често пъти един припадък на добродетелност е достатъчен, за да се сведе една трагедия до баналностите на обикновеното съществуване. Смъртта на Касандра, помисли той, не е тъй необходима за развитието на действието в „Агамемнон“, но ако я нямаше нея, цялата „Орестия“ би била похабена.

И за това, като отряза косата на Туни, той измъкна и пъхна под дрехите си историческия гребен от слонова кост и се зае да свърши третата работа, поръчана от Хризис — да вземе огърлицата на Афродита.

Не трябваше и да се помисля за влизане в храма през главната врата. Дванадесетте хермафродити, които пазеха входа, щяха безсъмнено да пуснат Деметриос, въпреки запрещението да се не пуща в храма никое светско лице в отсъствието на жреците. Но той нямаше нужда да се излага тъй наивно и да дава доказателство за своята виновност с това, когато имаше един скрит ход до светилището.

Деметриос навлезе в един пустинен горски гъсталак, дето бяха гробниците на великите жреци на богинята. Той мина край първите шест гробници, завъртя вратата на седмата и я затвори след себе си.

С голяма мъчнотия — защото камъкът беше много тежък — той дигна надгробната плоча, под нея слизаше в земята една мраморна стълба; той се спусна по тая стълба стъпка по стъпка.

Той знаеше, че трябва да измине шестдесет стъпки по права линия, а след това — да върви пипнешком край стената, за да се не удари в подземната стълба на храма.

Свежестта на дълбокото подземие го успокои лека-полека.

След няколко минути Деметриос стигна до края.

Той се изкачи, той отвори.