Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (22)

I.
Сънят на Деметриос

И когато с огледалото, гребена и огърлицата Деметриос влезе в своя дом, яви му се сън, и такъв беше той:

Ведно с многобройната тълпа, той отива към вълнолома през някаква странна, безлунна, беззвездна и безоблачна нощ, която сама свети.

Без сам да знае защо, нито какво го влече, той бърза да стигне, да бъде там колкото може по-скоро, но той се движи с големи усилия, въздухът необяснимо спъва нозете му, и като че дълбока вода запречва всяка негова стъпка.

Той трепери, той мисли, че никога няма да стигне, че никога не ще узнае при кого отива през тая ясна нощ, задъхан и безпокоен.

От време на време тълпата изчезва, било, че тя наистина се разпръсква, било, че той престава да я чувства около себе си. След това тя по-досадно почва да се блъска и всички бързат да вървят, да вървят, да вървят напред с бързи и кънтящи стъпки, по-скоро от него…

След това човешкият рояк се сгъстява; Деметриос побледнява. Един мъж го блъсва по рамото; един женски чапраз раздира туниката му; едно младо момиче, силно притиснато от множеството, е така близо до него, че той чувства двете пъпки на ненките му да го бодат по гърдите. Той го отблъсква с двете си ужасени ръце…

Изведнъж той се вижда сам, пръв стигнал на вълнолома, И когато се обръща назад, съзира бял мравуняк в далечината, който е останалата назад тълпа, чийто край е чак при Агора.

И той разбира тогава, че тя ще остане там. Правият и бял вълнолом се протака като някакъв несвършен път, с който сякаш са искали да пресекат морето.

Той нека да стигне до Фара и върви. Нозете му изведнъж са олекнали. Вятърът, понесен над пясъчните самоти, бързо го влече към вълнуващите се самоти на морето, към което води вълноломът. Но колкото повече той се приближава, толкова повече Фарът се отдалечава от него. Вълноломът няма край. Изведнъж високата кула, на която гори една пурпурна факла, допира до блестящия хоризонт, трепти, снишава се, намалява и залязва като някаква друга луна.

Деметриос продължава да върви.

Откак е напуснал широкия александрийски кей сякаш са изминали много дни и нощи и той не смее да извърне глава, за да не би да види след себе си изминатия път: бяла, безкрайно дълга черта, и морето.

И все пак той се обръща.

Зад себе си той вижда един остров, обраснал с високи дървеса, от които се спущат надолу грамадни цветове.

Минал ли е той през него, без да го забележи, или изведнъж по някакво чудо той е станал видим? Той даже и не мисли да се пита, той схваща невъзможното като нещо съвсем естествено…

На острова има една жена. Тя стои права пред входа на единственото жилище там, с полускрити очи и лице, наведено над един чудноват ирисов цвят, който е израснал толкова високо, че достига до устните й. Косата й е гъста, матовозлатиста; би могло да се предположи, че е чудесна по дължина, като се погледнеха безбройно многото сплитки, които тежнееха над нежната шия. Черна туника загръща тялото на тая жена, една по-черна роба загръща туниката, а ирисът, чийто дъх тя поема с отпуснати надолу ресници, е еднакъв по цвят със самата нощ.

Деметриос вижда само косите на това траурно видение; те са като златен венец, положен на абаносова колона. Той познава, че тя е Хризис.

Споменът и за огледалото, и за гребена, и за огърлицата смътно се пробужда в душата му. Но той не вярва, че ги е взел, и в този чуден сън самата действителност му се вижда като блян.

— Ела — казва Хризис, — влез и върви подире ми.

Той тръгва след нея. Тя възлиза бавно по една стълба, постлана с бели кожи, отпуснала ръка на облегалото. Босите й пети играят в черната роба.

Къщата е само на един кат. Хризис се спира на последното стъпало.

— Има четири стаи — казва тя. — След като ги изгледаш, няма вече да можеш да излезеш вън. Искаш ли да вървиш подире ми? Довери ми се!

Но той ще върви навред подире й. Тя отваря първата врата и я затваря след себе си.

 

 

Стаята е тясна и дълга. Има само един прозорец, през който се вижда цялото море. Отдясно и отляво, върху две полички са сложени дванадесет пергаментни свитъци.

— Ето любимите ти книги — казва Хризис, — други няма.

Деметриос развива свитъците: те са „Оинсус“ от Херемон, „Възвръщането“ от Алексис, „Огледалото на Лаис“ от Аристип, „Магьосницата“, „Циклопът“ и „Буколиките“ от Теокрит, „Едип в колона“, „Одите“ на Сафо и други няколко малки съчинения. Посред тая идеална библиотека една млада гола девойка, легнала на меко легло, мълчи.

— Сега — шепне Хризис, като измъква из една златна мрежа ръкопис, състоящ се само от един лист, — ето ти ония древни стихове, които ти никога не четеш насаме, без да плачеш.

Младият човек прочита случайно:

„Οι μέν αρ έθρήνεον, επί δέ οτενάχοντο γυναίκες.

Τήσιν δ’ Ανδρομάχη λευκώλενος ήρχε γύοιο,

Έκτορος άνδροφονοιο κάρη μετά χεροίν εχουσα.

Ανερ, απ’ αίωνος νέος ώλεο, ναδδέ με χηρην

Αείπεις έν μεγάριοσι πάίς δ’έτι νήπιος,

Αείπεις έν μεγάριοσι πάίς δ’έτι νήπιος αύτως,

Ον τέκομεν σύ τ’έγώ τε δυσάμμοροι…“

Той се спира изненадан и хвърля към Хризис нежен поглед:

— Ти ли? — казва й той. — Ти ли ми показваш това?

— Ах, ти не си видял още всичко. Върви подире ми, върви бързо подире ми!

И тя отваря друга врата.

 

 

Втората стая е четвъртита. Има само един прозорец, през който се вижда цялата земя. Върху една дървена подложка е сложена червена глина, в единия кът, на един вглъбнат стол, млада гола девойка мълчи.

— Тук ти ще изваеш Андромеда, Загреус и Конете на Слънцето. Понеже ще ги работиш само за себе си, ти ще ги счупиш, преди да умреш.

— Тоя дом е Домът на щастието — прошепва Деметриос.

И той отпуща челото си на ръка.

Но Хризис отваря друга врата.

 

 

Третата стая е широка и кръгла. Осветява я само един прозорец, през който се вижда цялото небе. Стените й са от бронзови пръчки, преплетени ромбично. През тях долита някаква меланхолна песен, свирена от незрими музикантки. А до стената, на дъното, на трон от зелен мрамор, млада гола девойка мълчи.

— Ела! Ела! — повтаря Хризис.

Тя отваря друга врата.

 

 

Четвъртата стая е ниска, тъмна, херметично затворена и триъгълна. Постлана е от пода до потона с меки платове и кожи; стъпките по тях заглъхват така, че голотата не учудва. Влюбените могат да си въобразят, че са влезли съвършено голи в нея. Когато вратата се затвори, не се знае вече на коя страна е тя. Прозорец няма. Един тесен свят вън от света. От няколко повиснали черни влакнести фитила се оцеждат във въздуха като сълзи благоуханни капки. Тая стая е осветена от седем малки цветни прозорчета, които различно обагрят непонятната светлина на седем подземни лампи.

— Виж — обяснява младата жена с благосклонен и спокоен глас, — в трите кътища на нашата стая има три различни легла…

Деметриос не отговаря нищо. И той се пита:

„Нима това е краят? Нима наистина това е целта на човешкия живот? Нима минах през другите три стаи само за да се спра в тая? И ще мога ли, ще мога ли да изляза, ако само една нощ преспя в това любовно убежище, което е продължение на гроба?“

Но Хризис говори…

* * *

— Възлюблений мой, ти ме пожела, аз дойдох, виж ме…

Тя дига и двете си ръце нагоре, слага ги на главата си и се усмихва, издала лакти напред.

— Възлюблений мой, аз съм твоя… Но аз не ще ти се отдам веднага. Аз ти обещах песен и затова най-напред ще ти пея.

И той мисли само за нея, и той ляга в нозете й; тя е с малки черни сандали. Четири синкави бисерни нишки минават между малките пръсти на нозете й; на всеки пръст е изписан с кармин по един лунен сърп.

Навела глава над рамо, тя удря с края на пръстите на дясната ръка по лявата си длан и леко клати хълбоците си.

„На постелята си през нощта

Подирих аз любимия на своето сърце.

Подирих го, ала не го намерих…

Заклевам ви, йерусалимски дъщери.

Ако намерите възлюбления мой

Кажете му,

Че аз съм болна от любов.“

— Ах! Това е из „Песен ни песните“, Деметриос! Сватбеният химн на девойките в моята родина.

„Заспала бях, ала сърце ми бдеше

И чух гласа на оногова,

Когото люби моето сърце…

Похлопа той на моята врата

И ето го: — той иде,

Как млад елен по рътлините скача.

Възлюбленият ми говори:

Стани и отвори ми, сестро моя,

Главата ми е оросена,

Косата ми е пълна с нощни сълзи,

Стани, любезна моя,

Ела, прекрасна дево,

Виж, зимата премина,

Отидоха си дъждовете,

Цветя се раждат от земята,

Настъпи времето за песни

И гърлицата се завърна.

Стани, невясто моя,

Ела, прекрасна дево!“

Тя отхвърля далече булото си и застава права, стегната само в една тясна обвивка, която закрива нозете и слабините й.

„Хитона свой свалих — нима

Отново да го облека?

Измих нозете си — нима

Отново да ги омърся?

Ръка през бравата промъкна той

И затрепера моята утроба.

И станах аз да му отворя.

От пръстите ми капеше миро

Връз бравата железна.

Ах! Нека ме целуне той

С целувката на своите уста!“

Тя извръща глава назад, полузакрила ресници:

„О, подкрепете ме и изцерете,

Защото аз съм болна от любов.

През шията ми нека свий левица,

С десница нека ме прегърне той.

— Плени ме ти, о, сестро моя,

с едно от своите очи.

С една от своите огърлици.

О, как е сладка твоята любов,

Как сладки твоите милувки,

И от виното по-добри.

Дъхът ти по ми е приятен от всички

благовония.

И — сладостни устата ти,

Защото под тика твой извират мед и

мляко.

Одеждите ти леят дъх ливански.

Ти си заключена градина, сестро моя,

Ти си затворен кладенец и извор запечатай.

Стани, о, ветре северен!

Стани, о, ветре южен!

Обвейте моята градина,

Разсейте благовонията нейни!“

Тя кръстосва ръце и протяга устните си:

„О, нека влезе в своята градина,

От дивните й плодове да вкуси.

— О, сестро, влязох в своята градина

И взех от своето миро и своите аромати,

Меда си с питките му ям,

Виното и сметаната аз пия.

— Сложи ме ти като печат на своето сърце

Като печат на своите ръце,

Защото любовта е силна като смъртта.“

Без да мръдва нозете си, без да прегъва колене, тя извива бавно своя торс, сложен на неподвижните й хълбоци. Лицето и двете й гърди, издадени над загърнатите й с плата нозе, приличат на три големи почти ровени цвета, натопени в платнен цветник.

Тя танцува мълчалива и строга, тя движи раменете си, главата си и двете си ръце. Тя сякаш се измъчва от мисълта, че не ще сполучи да му се понрави, и от постоянното желание да покаже колко е сладка белината на полуосвободеното й тяло. Гърдите й усилено се издуват. Устата й вече не могат да се затварят. Ресниците й безсилно са отпаднали и тя не може вече да ги подига. Постоянно разгарящ се огън зачервява бузите й.

От време на време тя сключва пръсти пред лицето си. От време на време дига ръцете си нагоре. Тя сладостно се протяга. Една бегла бразда разделя двете й дигнати рамене. Най-после, като отмахва назад косата си, както се отмахва сватбено було, тя откопчава треперейки, иглата, която задържа плата на слабините й и открива напълно тайната на своята прелест.

Деметриос и Хризис…

 

 

Още първата им любовна прегръдка е тъй хармонична, че те не се помръдват известно време, за да познаят по-дълбоко нейната сладост. Едната ненка на Хризис изпълва ръката на Деметриос, която силно я стиска. Едното й бедро гори, стиснато между двете му нозе, а другото тежнее връз тях. Те стоят неподвижни, прегърнати, но непроникнали още един в друг и потрепват от растящата възбуденост на желанието, което не искат да удовлетворят. Само устата им още в началото са се слели една с друга. Те се опиват един от други, като забавят последната сладост на своята любов.

Деметриос не вижда нищо друго пред себе си, освен лицето на любимата жена. Когато устните им се впият до край и лицата им се доближат, очите на Хризис му се виждат огромни. Когато тя ги заклопя на всяка от клепките се явяват по две успоредни гънки и от блестящите ресници до началото на буза се спусва някаква еднообразно тъмна сянка. Когато ги отвори, едно зелено венче, тънко като копринена нишка, изтъкано от различни цветове, осветява бездънно черните й зеници, които под дългите извити вежди се увеличават неимоверно. От време на време мястото, отдето извират сълзите, внезапно трепва.

Целувката им няма да има край. Сякаш под езика на Хризис няма мед и мляко, както е казано в Писанието, а жива, подвижна, омагьосана вода. А за да оживи езика си, своя многообразен език, който се сгъва и разпуща, който се вдава, издава, по-милуващ от самата ръка, по-изразителен от погледа, приличен на цвят, който ту става овален като плодник, ту се разпуща като листче от цветна коронка, който се втвърдява, за да затрепти, и се смекчава, за да лиже, Хризис употребява всичката своя нежност и страстно въображение… След това настъпват милувки, които тя продължава и повтаря. Достатъчно е само да помръдне краищата на пръстите си, за да потънат и двамата в цяла мрежа трептящи гърчения, които се пробуждат надлъж по телата им и замират, настигнати от други. Тя му е казала, че се чувства щастлива само когато я разтърсва желанието и я подлудява отпадналостта, преходът от една милувка към друга сякаш я измъчва. Когато Деметриос поиска да я приближи до себе си, тя го отблъсква с протегнати напред ръце. Коленете им се притискат и устните им почват да молят. Тогава той насила я притисва до себе си.

… Никоя природна гледка — нито пламъците на заника, нито пожарът в палмова гора, нито мълнията, нито миражът, нито великите наводнения — не е достойна за възхищението на оня, който видял в ръцете си превращенията на жената. Хризис става все по-изискана в движенията си. Ту свита, ту отпусната, сложила лакът на възглавниците и стиснала в ръката си края на една от тях, тя се гърчи като примираща и се задъхва, извърнала глава назад. В краищата на огрените й от признателност очи свети обзелата я зашеметеност. Бузите й блестят. Движението на косата й замайва погледа му.

Две чудесни мускулни линии се спущат откъм ухото и откъм рамото, съединяват се под дясната й ненка и тя виси на тях като плод.

Деметриос съзерцава с някакъв религиозен страх беснотата на богинята, въплътена в женското тяло, прехласването и замирането на това човешко същество, свръхчовешките гърчения, за които той е пряката причина, които възбужда или възпира по своя воля и в които за хиляден път потъва.

Той вижда как всички сили на живота се устремяват и възвеличават, за да създадат нов живот. Пъпките на гърдите й са наедрели и са приели величавостта на майчинството. Свещеният корем на жената извършва зачатието…

И над всичко той чува стенанията й, ужасните нейни стенания, с които тя предварително се оплаква за мъките при раждането.