Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (19)

IV.
Вакханлията у Бакхис

Когато пак се спря пред вратата на Бакхис, тя беше обзета от сладостното чувствование, което се явява след задоволяване на пожеланията и замлъкването на плътта. Челото й беше разведрено. Устата й бяха усладени. От време на време само чувстваше слаби болки в слабините. Тя се изкачи по стъпалата и прекрачи прага.

След излизането на Хризис, оргията беше се загоряла като пламък. Дошли бяха други мъже, за които дванадесетте танцувачки бяха лесна плячка. Четирийсет разнищени венци покриваха с цветя пода. Един мех беше се катурнал на единия край на масата и беше залял като със златен поток със сирийско вино.

Филодем, легнал до Фаустина, раздираше робата й и тихо й напяваше стиховете, които беше писал за нея.

— О, нозе — казваше той, — о, сладки бедра, вдлъбнати слабини, овален задник, сладка цепнатина хълбоци, рамене, гърди, подвижна шия, о, вие, които ме подлудявате, горещи ръце, вещи движения, сръчен език! Ти си римлянка, ти си твърде мургава и не пееш стиховете на Сафо; но и Персей беше любовник на Андромеда, индианката.^[1]

А Сезо, легнала по корем на масата, по ред разсипаните плодове, съвсем зашеметена от па̀рите на египетското вино, топеше едната си ненка в изстуден сироп и повтаряше с комична нежност:

— Пий, мъничко, пий, ти си жадно! Пий, мъничко! Пий! Пий!

Неосвободената още Афродизиа тържествуваше сред един кръг мъже и празнуваше последната нощ на робството си в непрекъснато отдаване на мъжете. Според традицията, която се спазваше в александрийските оргии, тя се беше отдала най-напред на трима души изведнъж. Но нейният изпит не се свършваше с това; според закона за робините, които стават куртизанки, тя трябваше да доказва с неуморна ревност през цялата нощ, че е достойна за новото си звание.

Отстранени, прави зад една колона, Наукратес и Фразилас любезно спореха върху относителната ценност на Арцезилас и на Карнеад.

На другия край на залата Миртоклея бранеше Родис от един твърде настойчив гост.

Щом видяха Хризис, двете ефесиянки отърчаха при нея.

— Да си идем, Хризея. Теано ще остане тука. Ние си отиваме.

— И аз ще остана — каза куртизанката.

И тя се простря напреки на едно голямо легло, покрито с рози.

Шум от гласове и хвърлени монети привлече нейното внимание. Теано, за да се подбие със сестра си, беше решила, сред шума и смеховете, да играе на смях „Баснята за Даная“ — при всяка златна монета, която минаваше през нея, тя се показваше безумно разстрастена. Предизвикателната непочтеност на легналото по гърба си дете забавляваше всички гости, защото минали вече времената, когато мълния беше поразила присмехулниците на Безсмъртния. Но играта се извърна, както и можеше да се очаква — един несръчник нарани младото момиче и то буйно заплака.

За да го утешат, трябваше да изнамерят някакво ново развлечение. Две от танцувачките домъкнаха всред залата една широка делва, пълна догоре с вино и като обърнаха Теано надолу с главата, накараха я да пие. Това тъй много я развесели, че тя дълго време не можа да дойде на себе си от смях.

Тази игра има такъв голям успех, че всички се струпаха да гледат, а когато флейтистката стъпи на нозете си, като видяха пламналото й от рукналата кръв малко лице, по което се стичаха капки вино, такава буйна веселост обзе присъстващите, че Бакхис извика на Селена:

— Огледало! Огледало, нека се огледа!

Робинята донесе едно бронзово огледало.

— Не това! Огледалото на Родопис! Тя заслужавай се огледа в него.

Само с един скок Хризис беше се изправила на нозете си.

Вълна кръв избликна на бузите й, после се отдръпна и тя, побледняла съвършено, разтърсвана от ударите на сърцето си, впиваше очи във вратата, отдето щеше да влезе робинята.

Този миг решаваше съдбата й. Последната надежда, която й беше останала, сега щеше да изчезне или да се сбъдне.

Около нея пиршеството продължаваше. Един венец от ириси, хвърлен незнайно от кого, мина край устата й и тя почувства на устните си стипчивия вкус на ирисовия тичинков прашец. Един мъж разля връз косата й малка стъкленичка благоуханна течност, която бързо се прецеди през нея и намокри рамото й. Пръските из една чаша, в която някой хвърли портокал, измацаха туниката й и влагата проникна дори до кожата й. Тя величаво търпеше всички скверности на оргията.

Излязлата робиня още не се връщаше.

Хризис стоеше все тъй мраморно бледна и неподвижна, като изваяна богиня. Размерните и едностайни стенания на една жена, притисната от мъж недалеч от нея, отмерваха изминалото време. Стори й се, че тая жена стене тъй още от вечерта. Прииска й се да превие нещо, да разкърши пръсти, да извика.

Най-после Селена влезе с празни ръце.

— Огледалото? — попита Бакхис.

— То е… няма го там… то е… то е… откраднато — промърмори робинята.

Бакхис нададе толкова остър вик, че всички наоколо млъкнаха и страхотна тишина внезапно прекъсна буйния шум.

От всички краища на залата се завтекоха мъже и жени. Останало беше само едно малко празно място, дето стояха слисаната Бакхис и коленичилата пред нея робиня.

— Как? Какво каза ти? — простена Бакхис.

Но понеже Селена не отговори, тя бясно я сграбчи за шията.

— Ти си го откраднала, нали? Ти ли? Отговаряй де! Аз ще те накарам да говориш, като взема бича, мръсна кучко!

Тогава стана нещо ужасно. Обезумялото от страх дете, от страх пред страданието, от страх пред смъртта, най-силния страх, който беше изпитвало до тоя час, каза прибързано:

— Афродизиа! Не съм аз! Не съм аз!

— Афродизиа ли? Сестра ти ли?

— Да, да — казаха другите робини мулатки. — Афродизиа го взе.

И те довлякоха пред Бакхис сестра си, която на утринта щеше да бъде освободена.