Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (2)

I.
Хризис

Легнала по гърди, с издадени напред лакти, раздвоила бедра и подпряла едната си буза на ръка, тя правеше малки, симетрично наредени бодки на зелената ленена възглавница с една златна игла.

Откакто беше се пробудила, два часа след пладнята, уморена от продължителен сън, тя лежеше самичка на разхвърляното легло, покрита само от широката вълна на своята коса.

Тая коса беше блестяща и гъста, мека като кожата на шуба, по-дълга от крило, гъвкава, неизбродна, пълна с живот и топлота. Тя застилаше половината гръб, простираше се под корема и блестеше чак до коленете на гъсти и овални къдри. Младата жена беше обвита в това скъпоценно руно, чиито тъмночервени отблясъци бяха почти металически; затова куртизанките в Александрия бяха я назвали Хризис.

То не беше нито лъскавата коса на придворните сирийки, нито обагрената на азиатките, нито тъмната и черна коса на египетските дъщери. То беше косата на жена от арийската раса, на галилеянка, родена отвъд пясъците.

Хризис. Тя обичаше това име. Младежите, които я виждаха, я наричаха Хризея, подобна на Афродита, в стихотворенията, които оставяха сутрин заедно с розови венци пред нейната врата. Тя не вярваше в Афродита, но обичаше да я сравняват с богинята и понявга отиваше в нейния храм, за да й поднесе, като на приятелка, благоухания и сини воали.

Тя беше родена край Генисаретското езеро, в сенчеста и слънчева страна, обраснала с розови лаври. Майка й причакваше вечер пътниците и търговците на пътя за Йерусалим и им се отдаваше в тревата сред полската тишина. Тя беше жена, обичана много в Галилея. Жреците не отвръщаха лица от вратата й, защото беше добродетелна и благочестива: тя винаги си заплащаше жертвените агнета. Благоволението на Всевечния се простираше над нейния дом. А когато тя забременя, понеже нейната напълнялост беше нещо позорно (защото тя нямаше съпруг), един мъж, прочут по своя пророчески дар, каза, че тя ще роди момиче, което един ден ще носи на шията си „богатството и вярата народни.“ Майката не проумя добре като как ще стане това, но тя нарече детето Сара, което на еврейски значи царкиня. Това направи да млъкнат злословията.

Хризис не беше узнала това, защото прорицателят беше казал на майка й колко е гибелно да се открива прорицанието на оня, за когото се отнася то. Тя не знаеше нищо за бъдещето си. И затова често мислеше за него.

Тя едва си спомняше своето детинство и не обичаше да говори за него. В паметта й най-ясно бяха останали страхът и мъката, които й причиняваше тягостният надзор на майката; когато трябваше да излезе на пътя, тя я затваряше сама в стаята за през дълги, дълги часове. Хризис си спомняше също и кръглия прозорец, през който гледаше водите на езерото, синкавите поля, бистрото небе и лекия въздух на Галилеевата земя. Къщата беше обкръжена от розовоцветен лен и тамарини. Бодливите капарови храсти дигаха тук-там зелените си глави над нежната мъглявина на житата. В един лъчист поток, дето под цъфналите край брега лаврови храсти се намираха червени охлювни черупки, се къпеха малки момичета. Имаше цветя по водите, цветя по цялата лъка и големи кринове из планината.

Тя беше на дванайсет години, когато се измъкна из къщи, за да последва една група млади конници, които отиваха в Тир да продават слонова кост; настигна ги близо до една щерна. Конете им бяха с дълги опашки с пъстри пискюли по тях. Тя ясно си опомняше как те я повдигнаха и качиха, побледняла от радост, на един от своите коне и как повтор се спряха през нощта, една нощ, тъй светла, че не се виждаше нито една звезда.

Влизането в Тир тя също не беше забравила. Седнала връз кошниците на един товарен кон, начело на кервана, тя се държеше с ръка за гривата и гордо провисваше голите си пищяли, за да покаже на жените в града, че има кръв надлъж по нозете си. Същата вечер заминаваха за Египет. И тя последва продавачите на слонова кост чак до александрийското тържище.

И там, в Александрия, в една малка бяла къщица, с тераса и ниски стълбове, бяха я оставили след два месеца път, с едно бронзово огледало, една постилка, нови възглавници и една хубава робиня индуска, която знаеше да вчесва и заплита косите на куртизанките. Едни от конниците бяха я посетили вечерта преди тръгването, а други — на утрото.

Понеже тя живееше в най-крайния, източен квартал, който младите гърци от Брушион презрително отбягваха да посещават, тя дълго време опознава, като майка си, само пътници и търговци. Тя не виждаше повтор своите временни любовници; тя умееше да им се понравва и да ги напуща бързо, преди да ги обикне. И все пак не у едного бе пробуждала ненаситна страст. Господари на кервани бяха продавали на безценица стоките си, за да останат при нея и да се разорят в няколко нощи. С техните богатства тя беше си накупила скъпоценни накити, възглавници за легло, редки благоухания, цветни ризи и четири робини.

Тя беше почнала да разбира много чужди езици и знаеше приказките на всички народи. Асирийките бяха й разказали за любовта на Дузи и Ищар; финикийките — за любовта на Ашорет и Адони. Гръцки девойки из островите бяха й разказали легендата за Ифис, и открили странни начини на милуване, които изначало бяха я смаяли, но отпосле тъй очаровали, че тя не можеше да мине ден без тях. Тя знаеше и любовните прегръщания на Аталант и как, по неин пример, девствените още флейтистки изтощават и най-крепките мъже. Най-сетне, нейната робиня индуска, търпеливо, в продължение на седем години, беше й откривала до най-последните тънкости сложното и сластно изкуство на куртизанките на Фалиботра.

Защото любовта е изкуство, подобно на музиката. Тя поражда чувства от същия вид, също тъй изтънчени, тъй трепетни, понявга, може би, и по напрегнати; и Хризис, която познаваше всичките тънкости на това изкуство, с право се считаше за по-велика артистка от самата Фланго, която при това беше музикантка в храма.

Седем години тя живя така, без да мечтае за по-щастлив и по-друг живот. Ала малко преди своята двадесета година, когато от млада девойка тя стана жена и видя протегната под гърдите си първата чаровна гънка на зрелостта, у нея бликнаха пожелания.

И един ден, когато се пробуди два часа след пладне, уморена от продължителен сън, тя се обърна по гърди на леглото си, раздвои бедра, подпря едната си буза на ръка и е дълга златна игла направи на зелената си ленена възглавница няколко малки, симетрично изредени бодки.

Тя мислеше дълбоко.

Изначало тя проби пет малки точки, от които четирите образуваха квадрат, а другата беше в средата. След това с още четири точки описа по-голям квадрат, след това се опита да опише кръг… Но то беше малко по-мъчно. Тогава тя заби иглата напосоки и извика:

— Джала! Джала!

Джала беше нейната робиня индуска. Името й беше Джалаташчандрачапала, което ще рече: „Подвижна-като-лунния-образ-отразен-във-водата“. Но Хризис беше твърде ленива, за да може да изговаря цялото й име.

— Джала, кой идва вчера?

— Нима ти не знаеш?

— Не, не съм го гледала. Как ти се видя той? Струва ми че, съм спала през всичкото време; бях уморена. За нищо вече си не спомням. По кое време си излезе той? Рано сутринта ли?

— По изгрев-слънце, той каза…

— Какво остави? Много ли е? Не, не ми казвай. Все ми е едно. Какво каза той? Никой ли не е идвал след него? Ще дойде ли пак? Дай ми гривните.

Робинята донесе една малка кутийка, в която бяха гривните, но Хризис нито я погледна и като протегна ръка нагоре, доколкото можа, каза:

— Ах, Джала, ах, Джала!… Аз бих искала необикновени приключения.

— Всичко е необикновено — каза Джала — или пък нищо не е. Дните си приличат.

— Не, не. Другож не е било така. Във всички страни на света боговете са слизали на земята и са залюбвали смъртни жени. Ах, на кое легло трябва да се чакат, в кои гори да се дирят ония, които са малко по-други от мъжете? С кои молитви трябва да се призовават ония, които ще ми открият нещо незнайно или ще ме направят всичко да забравя? А ако боговете не искат вече да слизат, ако са мъртви или престарели, Джала, нима аз ще умра като другите, без да срещна нявга мъж, който да внесе в живота ми трагични събития?

И тя се обърна възнак и сключи ръце.

— Ако някой би ме любил до обожаване, с каква радост бих му причинявала смъртни страдания! Тия, които идват при мене, не са достойни да плачат. А освен това, грешката е и у мене — как биха ме любили, когато самата аз ги викам?

— Кои гривни днес?

— Ще туря всичките. Но остави ме сама. Аз нямам нужда от никого. Иди на стълбата при входа и ако дойде някой, кажи му, че съм със своя любовник, един черен роб, комуто плащам. Върви.

— Няма ли да излизаш?

— Да. Ще изляза сама. Сама ще се облека. Няма да излизам. Върви. Върви.

Тя отпусна единия си крак на килима и се протегна да стане. Джала тихо беше излязла.

Тя премина с бавни стъпки през стаята, скръстила ръце над глава, опита от сластната приятност, която изпитваше при допирането на нозете си о плочите, дето потта се смръзваше. След това тя влезе в банята.

За нея беше една наслада да се оглежда във водата. Отражението й приличаше на голяма бисерна мида, отворена на скала. Гънките на кожата й се изгубваха и тя ставаше гладка и съвършена; линиите на нозете й се удължаваха в синя светлина. Снагата й ставаше по-гъвкава — тя не можеше да разпознае ръцете си. Нейното тяло беше крайно лесноподвижно; тя се издигаше на двата си палеца на нозете, плуваше малко и разнежено се отпускаше на мрамора, под една лека вълна, която кротко я удряше по брадата. Водата проникваше в ушите й с дразнителността на целувка.

През време на къпането Хризис почваше да се самообожава. Всички части на тялото й една по друга будеха у нея нежно удивление и желание за ласка. Тя си играеше по хиляди начини с косата и гърдите си. Понявга даже тя по-силно се отдаваше на своите неизчерпаеми пожелания, и никое място не беше толкова удобно за тоя бавен и придирчиво изнежен отдих.

Денят се свършваше; тя се изправи в купела, излезе из водата и тръгна към изхода. Следите от нейните стъпки блестяха по каменните плочи. Политайки като изтощена, тя отвори вратата широко, спря се, сложила ръце връз ключалката, след това влезе в стаята си и изправена и мокра, каза на робинята:

— Избърши ме.

Малабарезката взе в ръка една плоска гъба и я прокара по меката златна коса, напоена с вода, която се струеше отзад; тя я изсуши, разроши я, нежно я раздвижи и като натопи гъбата в един съд с масло, погали с нея господарката си по цялото тяло, а след това я изтупа с къс груб сукнен плат, от което омекналата кожа заруменя.

Хризис потъна, потръпвайки, в хлада на едно мраморно седалище и прошепна:

— Вчеши ме.

Под хоризонталните вечерни лъчи влажната още и натегнала коса блестеше като порой, огрян от слънцето. Робинята я обхвана с ръка и я изви. Тя я засука като дебела метална змия, която пробождаха като стрели правите златни игли, и нави около нея тясна зелена лента, кръстосана три пъти, за да се усилят чрез коприната отблясъците на косата. Хризис държеше далече пред себе си огледало от излъскана мед. Тя разсеяно гледаше как мургавите ръце на робинята се движат из гъстата й коса, окръгляват снопчетата, забождат игли и ваят прическата й като ритон от жилава глина. Като свърши това, Джала коленичи пред господарката си и ниско острига венерините й хълмчета, за да има младата девойка пред очите на своите любовници напълно изгледа на статуя.

Хризис стана по-сериозна и каза с нисък глас:

— Изпиши ме.

В една малка кутийка от розово дърво, правена на остров Диоскорид, имаше най-разноцветни мазилки. Робинята взе малко гъста черна каша с една малка четка от камилски косми и намаза дългите и извити клепки, за да изглеждат очите по-сиви. Две смели резки с молив удължиха и смекчиха очите. Синкава пудра посини клепките. Две петна от ярък киноваров цвят отбележиха слезните ъгли. За да се запази багрилото, трябваше да се намажат лицето и гърдите с прясна мас от восък и дървено масло. Джала натопи едно меко перце в оловно белило и намаза с него белите жили надлъж по ръцете и по шията; тя накървави устните и връхчетата на гърдите с една малка четка, топната в карминов разтвор. Тя сложи с пръсти върху бузите на Хризис лек облак от червена пудра, а след това очерта трите дълбоки гънки на кръста и отбележи движещите се от време на време две трапчинки на овалния й задник. Най-после с късче цветен восък тя леко обагри лактите и оживи десетте нокти на ръцете. Тоалетът беше свършен.

Тогава Хризис се усмихна и каза на индуската:

— Пей ми.

Тя седеше превита напред в мраморното си кресло. Забодените в косата игли пръскаха златни лъчи зад лицето й. Ръцете й, сложени на шията, образуваха с десетте обагрени пръсти червена огърлица между раменете й, а нозете й бяха прибрани връз камъка.

Седнала с кръстосани нозе до стената, Джала си припомни индийските любовни песни:

— Хризис…

Тя пееше с едностаен глас.

— Хризис, твоята коса е като рояк пчели, накацали по дървесен клон. Топлият южняк прониква в нея, понесъл росата на любовните борби и влажното благоухание на нощните цветя.

Младата девойка пререди робинята и запя с по-сладък и проточен глас:

— Моята коса е безбрежна река в равнина, и в нея гасне пламенната вечер.

— Твоите очи са неподвижни сини лилии без стъбла, цъфнали над водата.

— Моите очи, засенени от ресниците, са две дълбоки езера, засенени от черни вейки.

— Твоите устни са два нежни цвята, поръсени с кръвта на кошута.

— Моите устни са краищата на пламенна рана.

— Твоят език е ханджара, пробил раната на устата ти.

— В моя език са вбити скъпоценни камъни. Той е червен от отражението на устните ми.

— Твоите ръце са овални като две оръжия от слонова кост, а мишниците ти са две уста.

— Моите ръце са като две удължени кринови стъбла, и пръстите ми, в края на всяко от тях, приличат на пет листчета от кринова коронка.

— Твоите бедра са два хобота на два бели слона, а стъпалата ти са като два червени цвята на техните краища.

— Моите стъпала са два листа на воден ненюфар: бедрата ми са две пъпки на нецъфнал ненюфар.

— Твоите гърди са два сребърни щита, върховете на които са потопени в кръв.

— Моите гърди са луната и лунното отражение във водата.

— Твоят пъп е дълбок извор в пустиня, постлана с розов пясък, а лоното ти е младо сърне, легнало в скутите на майка си.

— Моят пъп е овален бисер връз обърнат бокал, а лоното ми е ясният сърп на Феба, под горските вейки.

Настана тишина, робинята дигна ръце и се наведе напред.

Куртизанката продължи:

— Тя е като пурпурен цвят, изпълнен с мед и аромат. Тя е като морска хидра, жива и нежна, разтворена през нощта. Тя е влажната пещера, винаги топлото леговище. Прибежището, в което отпочива мъжът, уморен от своя път към смъртта.

Робинята прошепна тихо:

— Тя е ужасна. Тя е лицето на Медуза.

Хризис сложи единия си крак върху главата на робинята и трепетна продума:

— Джала…

Нощта бавно беше дошла, но луната тъй силно светеше, че цялата стая плуваше в синя светлина.

Хризис гледаше голото си тяло. Отраженията по него бяха неподвижни, а сенките, които хвърляше то — много черни.

Тя внезапно стана.

— Джала, престани, какво правим ние? Навън е нощ, а аз не съм излязла още. На Хептастада сега има само спящи матроси. Кажи ми, Джала, хубава ли съм? Кажи ми, Джала, по-хубава ли съм от всеки друг път през тая нощ? Нали аз съм най-хубавата от жените в Александрия? Нали ще ме последва, като псе, оня, върху когото би паднал полегатият поглед на очите ми. Нали бих могла, по прищевка само, да превърна в роб оня, който би ми се харесал, да очаквам от първия, който би дошъл при мене, най-покорна прислуга? Облечи ме, Джала!

Около ръцете й се обвиха две сребърни змии. На нозете й робинята постави две сандални подлоги, които се привързваха о нозете с кръстосани кожени ремъци. Тя сама закопча под топлия си корем един девичи пояс, който минаваше през линията на кръста и се спущаше от хълбоците по кривата линия на слабините; на ушите си тя окачи големи кръгли обици; на пръстите си — пръстени и скъпоценности; на шията си — три огърлици със златни фалоси накрая, изработени от хиеродулите в Пафос.

Тя гледа известно време голото си тяло, отрупано със скъпоценности. След това извади сгънатия в ковчега широк прозрачен плат от жълт лен и го обви около тялото си така, че и петите даже се закриха. Напречните гънки браздяха оная част от тялото й, която се виждаше под леката тъкан. Единият от лактите й се подаваше изпод стегнатата туника, а другата ръка, оставена гола, придържаше дългия шлейф, за да се не влачи из праха.

Тя взе в ръка перушиненото си ветрило и излезе с лениви стъпки.

Изправена на стълбите пред прага, облегнала ръка на бялата стена, Джала дълго гледа отдалечаващата се куртизанка.

Тя пристъпяше бавно край стените на сградите, сама из пустинната улица, плувнала в лунна светлина. Малка подвижна сянка трептеше по стъпките й.