Пиер Луис
Афродита. Антични нрави (15)

VII.
Приказка за вълшебната лира

Той бързаше с надежда да настигне Хризис по пътя за града, страхувайки се да не би пак да изгуби смелост и воля.

Нагорещеният бял път тъй силно блестеше, че Деметриос затваряше очи, заслепен като от пладнешко слънце. Той вървеше, без да гледа напреде си, и насмалко щеше да се сблъска с четири черни роби, които вървяха воглаве на едно ново шествие, когато един тънък, пеющ глас тихо прозвуча:

— Ах, Възлюблений, колко се радвам!

Той дигна очи. Тоя глас беше на царица Берениса, изтегнала се в своята носилка.

Тя заповяда:

— Спрете, носачи! — И простря ръце към любовника си.

Деметриос бе неприятно изненадан, но той не можеше да откаже и с намръщено лице се качи в носилката.

Тогава царица Берениса, обезумяла от радост, полази по ръце чак до дъното на носилката и се търкали на възглавниците като котка, която иска да си играе.

Носилката беше колкото цяла стая; носеха я двадесет и четири роби. Върху меката синя постелка, отрупана с възглавници и завивки, свободно можеха да легнат дванадесет жени, а потонът беше толкова висок, че и с края на ветрилото даже, простряната нагоре ръка не би могла да го достигне.

По форма носилката беше продълговата. Отпред беше закрита, а отстрани и отзад имаше тънки жълти завеси, които ослепително блестяха под слънчевите лъчи. Дъното, направено от кедрово дърво, беше постлано с дълъг плат от портокалена коприна. На върха на това блестящо убежище златен египетски крагуй простираше упоритите си крила. По-долу, под една запалена лампа, беше античният символ на Астарта, който хвърляше хиляди отблясъци наоколо си. Под него лежеше царица Берениса помежду двама персийски роби, които я разхлаждаха с две ветрила от паунови пера.

Тя покани с очи младия ваятел да седне до нея и повтори:

— Възлюблений, много се радвам.

Тя сложи ръка на бузата му:

— Аз те дирих, желаний мой. Де беше ти? Не съм те видяла от завчера. Ако не бях те срещнала, щях да умра тутакси от мъка. Мене ми е тъй мъчно да бъда сама в тая широка носилка! Като минавах през Хермесовия мост, аз изхвърлих във водата всичките си скъпи накити, за да правя кръгове по водата. Както виждаш, аз нямам ни пръстени, ни огърлица и приличам в ръце ти на малко бедно момиче.

Тя се обърна към него и го целуна по устата. Двамата роби с пауновите ветрила се отдалечиха и седнаха до стената, а когато царица Берениса заговори ниско, те допряха пръстите си до ушите, за да покажат, че уж не слушат.

Но Деметриос не й отвръщаше, почти не я слушаше и гледаше разсеяно. От цялото тяло на царицата той виждаше само червената усмивка на устните й и златната възглавничка на нейната коса, която тя заплиташе слабо, за да може да слага върху нея уморената си глава.

Тя говореше:

— Възлюблений мой, аз плаках през нощта. Леглото ми беше студено. Когато се пробудих, аз прострях настрани двете си ръце, ала не намерих до себе си ръката ти, която днес целувам. Аз те чаках сутринта — от пълнолунието досега ти не си идвал при мене. Разпратих роби да те дирят по всички квартали на града и сама ги умъртвявах, когато се връщаха без тебе. Де беше ти? В храма ли? Да не си бил в градината при чужденките? Не, аз виждам по очите ти, че ти не си бил тая нощ с жена. Тогава какво си правил толкова време далеч от мене? При статуята ли беше? Да, аз съм уверена, че си бил при нея. Ти сега я любиш по-силно, отколкото мене. Тя ми прилича, очите й са моите очи, устата и гърдите й моите уста и гърди, но ти нея дириш. Аз забелязвам, че тебе ти е тежко при мене. Ти мислиш за своите мрамори, за своите нищожни статуи, като че аз не съм по-хубава от тях при това жива, влюбена и кротка, готова да направя всичко, каквото ти би пожелал, да отхвърля смирена всичко, каквото ти би отхвърлил. Но ти нищо не искаш. Ти не пожела да станеш цар, ти не пожела да бъдеш бог, боготворен в храм, посветен на тебе. Ти вече не искаш даже да разделяш леглото ми.

Тя подви нозе и се облегна на ръка.

— Аз всичко ще сторя, само да дойдеш в палата ми. Ако не търсиш в него мене, кажи ми тогава коя друга те привлича там — аз ще я считам за своя приятелка. Моите придворни жени са… хубави. Аз имам дванадесет придворни жени, които от рождението си са живели в моя гинецей и не знаят даже, че има мъже на света. Всичките ще бъдат твои любовници, ако след тях ти дохождаш при мене… При себе си аз имам и други, които са имали досега повече обладатели, отколкото свещените куртизанки и които са отлични познавачки на любовните наслади. Кажи ми само една дума, аз имам също хиляда робини чужденки. Освободила бих всички ония, които ти би посочил. Облякла бих ги като себе си в жълти копринени одежди, в злато и сребро.

Но не, ти си най-красивият и най-студеният от мъжете. Ти никого не любиш, ти позволяваш да те любят, ти по милост отвръщаш на ония, чиито очи ти караш да обезумяват от любов. Ти позволяваш да се наслаждават от тебе, но като животно, което се оставя да го доят и гледа на друга страна. Ти си много снизходителен. О, богове, о, богове, аз най-после ще успея да минавам и без тебе, млади себелюбецо, когото целият град обожава и който пред никого не е плакал. В двореца си аз имам само жени; аз имам крепки етиопки с бронзови гърди и надути мускулести ръце. Аз ще забравя бързо в техните прегръдки твоите девичи нозе и твоята хубава брада. Тяхната страст ще бъзе нова зарад мене и аз ще си отпочина след дългата влюбеност в тебе. Но в деня, когато се убедя, че не очаквам с безпокойство да срещна твоя поглед, аз ще те изпратя от върха на Хермесовия мост при нанизите и пръстените си, като дълго време носена скъпоценност. Ах! Аз съм царица!

Тя се изправи и сякаш очакваше. Но Деметриос стоеше безстрастен и не се помръдваше, като че не чуваше гласа й. Тя подзе гневно:

— Разбра ли?

Той небрежно се облакъти и с естествен глас проговори:

— Дойде ми идея за една приказка.

* * *

— Едно време Тракия, много години преди да я завладеят дедите на твоите бащи, беше населена с диви зверове и малък брой страхливи човешки същества.

Животните бяха много красиви: имаше лъвове, жълтеникави като слънцето, тигри, пъстри като вечерта, и мечки, черни като нощта.

Хората бяха дребни и чипи, облечени в избръснати зверски кожи и въоръжени с груби копия и лъкове. Те се криеха из планинските пещери: входовете на скалите затваряха с чудовищно големи камъни, които с голяма мъка търкаляха. Целия си живот прекарваха по лов. Имаше кръв в горите.

Тая страна беше тъй злокобна, че боговете бяха я напуснали. Когато в белината на утрото Артемида тръгваше от Олимп, нейният път никога не водеше към север. Битките, които ставаха там, не безпокояха Арес. Липсата на флейти и китари в тая страна отвръщаха Аполон от нея. Само тройнствената Хеката блестеше като лик на медуза върху окаменял изглед.

Но ето че там се засели един мъж. Той беше от по-честито племе и не носеше кожени дрехи като планинските диваци. Той беше облечен в дълга бяла роба, която се влачеше подире му. Нощем под лунната светлина той обичаше да броди из меките горски полянки, държейки в ръка една малка желвина коруба, на която бяха при поени два зебрени рога, а между тях — изпънати три сребърни струни. Когато пръстите му допираха струните, понасяше се сладка песен, много по-сладка от шума на изворите, от шепота на разлюлените от вятъра дървеса или от смътната мълва на овесените нивя. Когато той засвири първи път, три заспали тигрета се разбудиха; те бяха тъй силно омаяни от песента, че не му направиха никакво зло, приближиха се колкото можаха до него и кротко се оттеглиха, когато той спря да свири. На другия ден около него се събраха още повече животни; дойдоха вълци, хиени и изправени на опашките си змии.

И ето че не след много време животните задохождаха да го молят сами да им свири. Понякога се случваше да дойде някоя мечка при него и да се върне назад, задоволена само от три дивни звука на струните. За отплата на тая негова любезност, зверовете му донасяха храна и го пазеха от другите човеци.

Но той се умори от тоя дотеглив живот. Той беше тъй уверен в своята сила и удоволствието, което доставяше на животните му се виждаше тъй достатъчно, че той престана да се грижи за своето усъвършенстване. Зверовете винаги бяха доволни — стига да им свиреше. Не след много време той се отказа да ги задоволява и стана тъй небрежен, че престана и да им свири. Цялата гора се натъжи, но все пак пред вратата на свирача винаги имаше късове месо, оставени от животните. Така е устроено животинското сърце.

Но ето че един ден, като стоеше облакътен на отворената врата на пещерата си и гледаше как слънцето се спуска зад неподвижните дървеса, той съзря, че се приближава една лъвица. Той понечи да влезе, като че се убоял от някаква опасна молба. Лъвицата не обърна внимание на него и продължи пътя си.

Тогава той я попита учуден: „Защо не ме помоли да засвиря?“ Тя отговори, че не се нуждае от песента му. Той й каза: „Не знаеш ли кой съм аз?“ Тя отвърна: „Ти си Орфей“. Той подзе: „И ти все пак не искаш да ме изслушаш?“ Тя повтори: „Не искам“. — „Ах, извика той, ах, колко съм нещастен аз. Аз именно пред тебе бих желал да свиря. Ти си много по-хубава от другите и толкова по-добре би могла да разбереш песента ми. Ако ме слушаш само един час, аз ще ти дам всичко, каквото би пожелала“. Тя отговори: „Аз искам да откраднеш прясното месо на хората, които живеят в равнината; аз искам да убиеш първия човек, когото срещнеш; аз искам да вземеш принесените на боговете жертви и да ги сложиш пред нозете ми“. Той й поблагодари, че не поиска нещо повече, и извърши всичко, което тя пожела.

Цял час свири той пред нея, но след това строши лирата си и заживя, като че беше мъртъв.

Царицата въздъхна:

— Аз не разбирам иносказанията. Обясни ми, Възлюблений мой, какво ще рече това?

Той стана.

— Аз не ти го казах, за да го разбереш. Разправих ти приказка, за да те успокоя за малко. Сега е вече късно. Сбогом, Берениса.

Тя заплака.

— Аз знаех! О, аз знаех много добре!

Той я положи като дете на мекото й легло, сложи една усмихната целувка върху злочестите й очи и спокойно слезе от движещата се носилка.