Карън Маккомби
Срещи, двойни срещи и много големи грижи (9)

Глава 8
Кайра блести цялата

— Здрасти, Али — каза Кайра, бързайки по училищния коридор към мен. — Слушай, извинявай дето вчера изчезнах, но трябваше да се срещна с Рикардо.

— Рикардо? Италианец ли е?

Дори не бях разбрала как се казва вчера — Кайра беше толкова нетърпелива да хукне за срещата си с момчето-чудо.

— Ами, предполагам, че предците му имат нещо италианско — вдигна рамене Кайра и се облегна на радиатора, където седях аз. — Рикардо Еспозито… Звучи красиво, нали?

Очите на Кайра блестяха целите. По начина, по който каза това, останах с чувството, че вече е пробвала съчетаването на имената. „Кайра Еспозито…“ На нейно място веднага щях да изтичам в гражданското и да запазя час за бракосъчетание.

Беше началото на голямото междучасие във вторник сутрин и аз се шляех наоколо в очакване да срещна някоя от приятелките си. (Не и Санди, която продължаваше да кисне вкъщи сред камара сополиви кърпи, размазана от любовта на майка си.)

— Е, кажи ми за него — ухилих се аз. — Какъв е? Къде се запознахте?

Бях решила да се държа ентусиазирано по този въпрос. След като нямах собствен любовен живот, поне можех да се вдъхновявам от този на другите.

— Ами — започна Кайра и матовата й кожа неочаквано поруменя.

Обикновено се държи толкова самоуверено и надуто, че е изненадващо да видиш малки знаци на стеснение (без значение, че подозирам как отдолу се крие огромна неувереност).

— … В събота отидохме с татко да пазаруваме в Уд Грийн и накрая се замотахме в едно от онези места, където се продават разни автомобилни джаджи. Изглеждаше, че татко ще остане там завинаги и затова реших да го почакам в „Бъргър Кинг“.

— И?

Бях заинтригувана. Момиче намира любовта на живота си в „Бъргър Кинг“. Не ми звучеше особено обещаващо…

— А там беше фрашкано с народ. И аз забелязах едно наистина сладко момче, което седеше само на маса. Попитах го, дали мога да седна при него — задъхваше се Кайра, а високо вдигнатата й конска опашка подскачаше, докато говореше. — А той ми казва, че е запазил масата за приятели, но че, разбира се, мога да седна ако искам!

Изумително. Ако видя истински готино момче, което седи само на маса, последното нещо, което ще направя, е да го помоля да седна при него. Не би ми стискало. Бих се свила в някой ъгъл, за да го наблюдавам с копнеж и от разстояние. Но може би именно затова Кайра си има гадже, а аз — не.

— След което ме попита как се казвам, а аз също го попитах…        Разговаряхме около половин час и после видях баща ми да влиза. При което казах: „Ето, това е баща ми — най-добре да тръгвам.“ А той — „Бързо ми напиши телефонния си номер!“ — и ми подаде салфетка, на която го надрасках със стария си молив за очи, който изрових от дъното на чантата си!

— И той ти звънна вчера? — попитах аз.

— Вчера ли? Ха! Вчера ми се обади за трети път — засия от щастие Кайра. — Вече ми се беше обадил в събота вечер и в неделя следобед!

Работата изглеждаше сериозна. Бях впечатлена. В сравнение с нещастния ми единствен опит да изляза с някого, това звучеше като холивудски блокбастър.

— И как изглежда той? — взех да разпитвам.

— Както вече ти казах — готин е. С тъмнокафява коса, големи кафяви очи и широка дръзка усмивка. Все едно е от някоя момчешка група. И е много разговорлив и забавен.

Т.е. далеч не като Кийт Браунлоу.

— И какво стана като се видяхте вчера? — попитах аз малко дръзко, вдигайки вежди.

— Просто се помотахме. Слезе от училищния си автобус…

— На кое училище?

Кайра свъси вежди и се огледа, сякаш се опитваше да се сети накъде е север. Все още беше нова в този квартал и не бе наясно с местната география.

— Хм, не мога да си спомня името. Май някъде нататък.

— Уд Грийн? — предположих предвид посоката, към която сочеше през училищните стени. — Опитвам се да сетя кое може да бъде…

— Както и да е — вдигна рамене Кайра, без особен интерес към досадни детайли като името на училището. — Та се помотахме заедно и си поговорихме.

— А нещо друго? — осмелих се да попитам.

И тя, и аз знаехме, че имам предвид натискане. Само че не беше проява на добър вкус да се изцепя направо „Натискахте ли се?“ макар че това бе единственото нещо, което ми се искаше да разбера.

— Може би — ухили се Кайра и ме погледна изкосо. — Но така или иначе, най-хубавото е, че довечера излизаме официално!

— Къде?

— Да се пързаляме на Палата Александра.

Там е хубаво. Хубаво за наблюдаване на момчета, не за пързаляне. Е, много хубаво и за пързаляне, ако го можеш, което не е моят случай. Веднъж се наложи Тор да ме държи за ръка и буквално да ме влачи по леда.

— Ще бъде забавно — отбелязах аз.

Много държане за ръце и кикот — пързалянето имаше страшен потенциал за докосвания. Добър избор, Кайра.

— Но знаеш ли кое е тъпото? — вдигна рамене тя.

— Какво?

— Не знам какво да си облека! Имам предвид, че в събота той ме видя в старите ми военни панталони и с тишърт, а вчера бях с училищната униформа. Утре наистина трябва да изглеждам различна. Нали разбираш — истински хубава!

Познавах това чувство. Винаги, когато има купон или нещо подобно, ми трябва цяла седмица да реша какво да обличам. Всичките ми приятелки са същите. Имаме навик да пробваме дрехи една пред друга, просто за да ги тестваме. Голям смях пада и накрая често пъти си разменяме облеклата. Може би точно от това се нуждаеше Кайра — малка репетиция по тоалиране…

— Ами мога да дойда у вас днес след училище и да ти изберем нещо? — предложих.

Окей, тайната ми мисъл беше да видя модната й къща в модния квартал. И може би да зърна майка й, с която не се разбираха.

— Ммм, не… ще се оправя — каза тя и сякаш леко се смути. — В крайна сметка ще облека пуловер и ватиран елек. Отиваме да се пързаляме все пак… Трябва да съм с нещо топло…

Май засегнах оголен нерв? — реших аз. — Наистина ли не иска никой да ходи у тях?

— Така де, по-добре да отида до тоалетна, преди да е ударил звънецът — изведнъж измърмори тя.

Охо, изглежда искаше да смени темата.

— Окей — вдигнах рамене. — Да те чакам ли?

— Не, не е нужно — поклати глава. — Върви без мен!

Схванах намека.

Тъкмо се упътих към кабинета по математика, точно след края на звънеца, и в главата ми изплува образът на Кийт Браунлоу. Любовната история на Кайра ми го припомни, т.е. скапания ни опит за среща, както и супер-работата, която бях свършила по нейното забравяне.

Виждате ли, всичко започна както често се случва в истинския живот и никога във филмите. Кийт Браунлоу беше от сладките момчета в по-горния клас. И един ден, съвсем внезапно, един от приятелите му дойде при мен и ми каза: „Кийт те харесва. Искаш ли да излезеш с него?“

И аз постъпих глупаво — бях толкова поласкана, че някой готин (и то от горния клас!) се интересува от мен, че си внуших за около две секунди, че съм лудо влюбена в него.

Така с Кийт Браунлоу излязохме четири пъти (два пъти просто се разхождахме в парка, веднъж отидохме в „Пица Хът“ и веднъж го гледах да играе футбол, след което се помотахме).

Беше пълна катастрофа. Отчасти вината бе моя, защото през цялото време се опитвах да се убедя, че го харесвам, докато в действителност това не беше така. Останалото беше негова грешка — имам предвид, че той наистина изглежда готин, но почти не говори. Всеки път, когато се виждахме, бърборех само аз, а в отговор той ръмжеше. И по никакъв начин нямах намерение да му позволя да ме целуне. Честно казано, дори не предполагах, че се кани да го направи. В един момент се мотаеше пред вратата ми и се лигавеше с кока-колата си, след като (мълчаливо) ме беше изпратил до дома след футболния мач. В следващия момент се хвърли върху в устата ми. Говорете ми за паметната първа целувка.

Мисля, че тутакси разбра, че е прецакал работата. Изтичах вкъщи след изпращането, като с всички сили се надявах, че никога вече няма да ми се обади и да ме доближи, което за щастие и се случи. Оттогава се разминаваме в училище. Може и да звучи незряло, но се оказа много по-лесно да се държим, все едно никога не сме се срещали, отколкото да си напомняме колко огромна грешка сме направили.

Избих спомена от главата си и се опитах да се концентрирам в посоката, в която бях поела. В този момент по стълбището слизаха милиони хора, а аз трябваше да се кача, за да стигна до кабинета по математика.

— Не се блъскайте! — изкрещях на някакви седмокласници, които връхлетяха върху мен.

Но естествено те не ми обърнаха внимание и естествено продължиха да се бутат. В следващия момент бях на пода, а всичко, което се намираше в чантата ми, се разпиля навсякъде.

Благодарих на щастливата си звезда, че точно този ден бях с панталон, а не с пола (да си приземиш дупето пред погледа на купища хора е достатъчно гадно, но поне нямах пола, която да се качи на главата ми, което вече щеше да е срамно), когато нещо ме накара да вдигна поглед.

Върху разпилените ми учебници точно в този миг стъпи не кой да е, а единственият и неповторим Кийт Браунлоу. Забелязах обаче, че се държи по добре познатия начин, докато зачервена се опитвах да се изправя на крака. Т.е. беше забил поглед в пода и се правеше, че не ме вижда.

Пфу.

В този момент осъзнах в какво точно е забил поглед.

Синята кутийка, която държах в чантата си, се беше отворила и оттам бяха изскочили тампоните ми, които се търкаляха по лъснатите червени плочи.

Браво, Али! — казах си аз, докато се чудех, дали да не нахлупя чантата върху главата си и да се направя на щраус.